Мари Ферарела
Лунна страст (6)

Глава 6

Утрото като че ли бе провиснало на нея като мокра дреха. Чувстваше се изморена и изнервена и не беше в настроение да се разправя с този досадник, още повече, че той бе нахлувал в мислите и сънищата й цяла нощ.

След като ужасният Червен мундир си бе отишъл, нощта за нея бе протекла мъчително. Минутите пълзяха бавно една след друга към утрото, като червеи, омаломощени от силното лятно слънце. Беше ядосана, объркана и нещо повече. Докато Рейчъл отново преживяваше предполагаемата му атака срещу живота й, в душата й бушуваха странни, объркани чувства. Все пак и преди я бяха целували — роднините й, които я обичаха, или старите й приятели на празненства и срещи. Но никога преди не бе целувана така, както мъж целува една жена.

Райли веднъж бе споделил с нея, че нито един мъж не би посмял да я целуне така. Тя плашеше всички. Това я бе разтревожило малко, и то отначало. Тъй като нямаше никакво желание да общува с мъже, които се плашеха и от сянката си, Рейчъл се бе примирила, че нещата, за които другите момичета тайно мечтаеха, щяха безвъзвратно да я отминат. Животът й не беше празен. Тя имаше мисия, която не се носеше лесно от такива нежни рамене, но тя с гордост я вършеше. Докато живееха във Филаделфия, тайно бе изучила занаята на Райли и сега вземаше дейно участие в издаването на вестника. Тя също споделяше стремежа му да запазят за поколенията раждането на един нов смел свят, на една нова смела епоха.

Хора с такава висша мисия нямаха време да бъдат целувани, особено от някакви си английски фукльовци.

Обаче, след като я бе целунал, тя почувства, че устните й изтръпнаха и загоряха, като че ли някой бе приближил свещ съвсем близо до тях. После, докато се мяташе и се въртеше през цялата нощ, тя го прокле поне двайсет пъти. Когато утрото най-после настъпи, изля цялото си лошо настроение върху Райли. Ако не беше брат й, никога нямаше да срещне този ужасен мъж, който така нагло я опипа и после нахлу безскрупулно в душата й.

А сега бе дошъл отново — по-голям и по-дързък и от живота. Стоеше в офиса им, офиса на Райли и на Рейчъл, и я гледаше с очи, които пробиваха плътните стени с такава лекота, с каквато топовният снаряд би пробил хартия. Рейчъл усети как побеснява.

— Както вече казах, тук няма да намерите приятели — тя продължи да стои с гръб към него. — Може би си нямате друга работа, господине, ако забелязвате, не казвам добри ми господине, защото вие въобще не сте добър, освен да се мотаете и да зяпате богоугодните люде, но ние с брат ми сме много заети — тя с очакване изгледа Райли. Той така ли смяташе да си седи цял ден? — А, ти, да не би да си се вкаменил?

Главата на Райли още по-силно забумтя от тембъра на гласа й. Той така здраво я бе хванал с ръце, като че ли всеки миг щеше да падне на пода и да се сцепи.

— Не, камъните нямат глави, които да им се пръскат от болка.

Състраданието й се спречка с отмъщението и гласът й малко поомекна.

— Е, надявам се, че следващия път, когато имаш повод за празненство, няма пак да хукнеш към тази въшлива кръчма. Човек не празнува, като се дави в дяволския ром.

Райли погледна през пръстите си сърдитото й нежно лице. Как нещо толкова малко и деликатно можеше да вдига такава ужасна врява!

— Не става дума за рома, Рейч, а за гласа ти, който бучи като йерихонски тръби в ушите ми.

Рейчъл извиси цял ръст, който бе с цял фут по-дребен от този на брат й, но тя не обърна и най-малко внимание на това и по този начин унищожи съществуващата разлика.

Изведнъж я жегна мисълта, че семейният им разговор е източник на развлечение за натрапника. Тя се завъртя на токчето на износения си чехъл и заби поглед в Син-Джин:

— Много ще съм ви благодарна, ако незабавно си тръгнете.

Тя го погледна с очакване и ноздрите й потрепнаха от гневно нетърпение, когато той с нищо не показа, че възнамерява да го направи.

Син-Джин се облегна с лакът върху пресата. Жестът му на пръв поглед изглеждаше небрежен, но той предварително бе видял, че няма нищо да повреди.

— Вие като че ли сте винаги много благодарна, когато си тръгвам.

„Какво ли би могло да го накара да смени надменната си физиономия!“

— Да, това е най-любезното нещо, което бихте могли да сторите за мен.

Той се изправи, развеселен от репликите, които си разменяха.

— Не бързайте толкова да правите заключенията си, мис О’Рорк — той се наведе към нея, — още не ме познавате така добре.

„Познавам ви по-добре, отколкото бих искала.“

— Едва ли! — каза тя и престана да му обръща внимание.

Но Син-Джин не смяташе да си тръгва толкова скоро. Вече бе пропилял цяла нощ и можеше да жертва и още един час, особено с такава забавна компания. С изключение на Кристина, той бе свикнал да общува с кротко усмихнати жени, а не с такива, покрай които дори и въздухът трепереше. Чувстваше се странно превъзбуден.

Син-Джин се обърна към Райли, който мълчаливо ги наблюдаваше и се наслаждаваше на временната си почивка.

— Откъде сте, О’Рорк?

Райли премигна. С облекчение забеляза, че най-после някой му задава любезен въпрос. И тъй като беше очевидно, че той и сестра му са от Ирландия, в отговор той реши да съобщи името на града, където бяха живели, преди да дойдат тук:

— От Филаделфия.

Въпреки че с гордост се мислеше за американка, тъй като очевидно Син-Джин бе англичанин, тя побърза да поправи брат си с името на страната, символ на вековна вражда, записана в историята с потоци от кръв и сълзи:

— От Ирландия сме — изрече враждебно тя и брадичката й гордо се повдигна.

— Може да се каже, и от двете — поясни Райли. — Дойдохме от Ирландия преди десет години, а от Филаделфия — преди три месеца.

Син-Джин бе свикнал в Америка да се натъква на неща не дотам свързани с духа.

— И веднага решихте да издавате вестник? — зачуди се той. — Откъде намерихте пресата? — той потупа с ръка масивната вещ.

Рейчъл като че ли изведнъж си спомни, че трябваше да подготвя вестника и отново се зае с работата си. Тя погледна следващата страница и бързо извади от дървените кутийки нужните букви.

— Наша си е — осведоми го тя. — Донесохме си я от Филаделфия.

— Господин Франклин познаваше един човек, който бе готов да я продаде евтино, и ни свърза с него — добави Райли.

Син-Джин присви очи. Това име се срещаше доста често, но в този момент той можа да го свърже само с един човек.

— Франклин ли? — той погледна към застаналата с гръб Рейчъл, но тя не обърна никакво внимание на въпроса му.

— Бенджамин — обясни Райли.

Син-Джин скръсти ръце на гърдите си и, въпреки че не му се щеше да изобличава в лъжа новия си познат, му бе трудно да повярва.

— Чух, че той е във Франция.

Тя бавно вдигна глава.

— Сега лъжци ли ни наричате? — попита Рейчъл и с една октава повиши гласа си при последната дума.

Райли махна с ръка към сестра си, за да я накара да млъкне. Знаеше откъде идва недоразумението и съмнението.

— Мистър Франклин даде обявата за пресата, преди да замине за Париж. Знаеше, че искаме да се установим, но на юг. Филаделфия бе станала твърде многолюдна за нас. Ние сме родени и сме отрасли на село — обясни Райли и при спомена за това по лицето му се появи нежна усмивка. — Винаги съм си мечтал да започна да издавам вестник и да приложа уменията, на които той ме научи.

Любопитството на Син-Джин бе предизвикано. Той погледна Рейчъл, но тя продължаваше да стои с гръб към него. Всъщност, преди малко, когато отново се бе опитал да й подаде една буква, тя го бе отстранила с лакътя си.

— Той ли ви е учил? — повтори Син-Джин.

Тя забеляза леката нотка на недоверие в гласа му и това, както всичко друго, свързано с него, я вбеси.

— И какво толкова изненадващо има в това? Мистър Франклин ни е настойник — сега тя вече бавно се обърна към него. Тонът, с който бе казала това очевидно трябваше да предизвика Син-Джин да оспори този факт. — По-точно, беше — поправи се Рейчъл. Тя бе запазила скъпи спомени от времето, което бе прекарала в дома на този човек. Тогава те не бяха бедни и не се страхуваха от нищо. Бяха обградени от топлина. И най-после, най-после, можеха да се нахранят до насита. — Сега вече нямаме нужда от настойник, защото сме пълнолетни.

Син-Джин не можа да скрие усмивката си.

— Защото сте пълнолетни! — развеселено промълви той.

Защо въобще си правеше труд да му отговаря? Този мъж бе ужасно лицемерен и надут, като всички англичани. Рейчъл го изгледа с отвращение. Тя имаше страшно много работа и никакво време за губене, особено като се има предвид, че днес Райли по-скоро щеше да пречи, отколкото да работи заради състоянието си! Тя внимателно положи последния ред от текста, обръщайки набора наопаки, и с пухтене взе да намастилява вълнообразната повърхност на обърнатите букви. След като направи това, сложи върху тях предварително навлажнената хартия и върна плота обратно на мястото му. После нави на нежните си ръце пречещите й дълги ръкави, хвана здраво дръжката на пресата и я натисна. Валякът изскърца при натиска върху долната повърхност. Между тях, върху един-единствен лист хартия, останаха отпечатани новините на днешния ден. Тя отново завъртя валяка, за да освободи плота и да извади листа. Вдигна го с такава нежност, като че ли беше току-що родено бебе, и със задоволство прочете набързо страницата.

„Чудесно“ — каза си тя.

Райли вече бе забелязал, че посетителят им гледа сестра му с доста особен интерес. Той се усмихна вътрешно и продължи да говори. Може би нямаше да му се наложи да се грижи за Рейчъл чак до смъртта си.

— Бяхме сами, току-що пристигнали от Ирландия във Филаделфия — той реши засега да спести някои подробности. Имаше достатъчно време да му ги разкаже, ако станеха приятели. — Не след дълго срещнахме нашия познат. Той е много щедър човек.

Рейчъл вдигна поглед от следващия лист, който тя внимателно нагласяше на плота.

— Светец е — погледът й прониза Син-Джин, — не е като някои други хора — тя неволно докосна с пръст устните си, преди да продължи да се занимава със задачата си.

Син-Джин се усмихна, като забеляза мастиленото петно, което се появи на устните й. Извади кърпичката си от джоба на палтото си и тръгна към нея.

Въпреки че бе с гръб, тя усети присъствието му съвсем близо до себе си. Обърна се и точно щеше да го запита защо се върти около нея като хищник около плячка, когато той най-неочаквано протегна ръка и я хвана за брадичката.

Когато се опита да се освободи, Рейчъл усети, че той я държеше по-здраво, отколкото бе предполагала.

— Какво точно се опитвате да направите сега? — гласът й отново леко потрепери и тя още веднъж го прокле заради вълнението, което той предизвикваше у нея. Ръцете й се отпуснаха от двете й страни.

Син-Джин забеляза как за миг в очите й се появи страх, който незабавно бе сменен от гневен поглед. Да, тя бе определено вълнуваща и интересна жена. Би оценила времето, което той мислеше да употреби, за да я опознае добре. Едно толкова диво създание не можеше да се опитоми за един ден.

Защо брат й продължаваше да дреме на този проклет стол, вместо да й се притече на помощ, би искала да знае Рейчъл. И що за човек бе този мъж, че си позволява да я опипва пред брат й?

— Райли! — в гласа й прозвуча тревога, която можеше да бъде интерпретирана по много начини.

Син-Джин реши да не обръща внимание на нито един и вдигна кърпичката си към нея:

— Винаги ли се противи така, когато човек се опитва да избърше нещо мръсно по нея? — Син-Джин погледна към Райли през рамо и започна да чисти петното от устните й.

Този път тя успя да дръпне главата си.

— Мръсно? — измънка тя и се почувства пълна глупачка.

Син-Джин се усмихна още по-широко. Вече бе разбрал, че тя се дразнеше от това, и реши да долее масло в огъня.

— Ами да. По устните ви. Печатарско мастило — той продължаваше да държи с едната си ръка брадичката й, а с другата да чисти петното от долната й устна с бавни и нежни движения. Съвсем обикновена работа и той не можеше да намери никакво обяснение защо го бе развълнувала толкова.

Рейчъл никога не бе усещала по-голяма нежност от тази, с която той докосваше устните й. Тя напълно забрави, че той всъщност използваше кърпата си. Нежността му й напомни за едно малко едноседмично котенце, което тя бе намерила свито в ъгъла на старата църква. Но то не бе предизвикало безпокойството, което се надигаше у нея сега и като ураганен вятър, от който напразно се опитваше да се скрие.

С проклятие, което унищожи един след друг всички прадеди на Син-Джин, тя отблъсна ръката му. Бе разбрала, че той е прочел всичко, което казваха очите й.

— Мога да се избърша и сама.

Син-Джин с кавалерски жест й подаде кърпичката си:

— Тогава ще трябва да ми разрешите да ви погледам.