Мари Ферарела
Лунна страст (43)

Глава 43

Син-Джин почука на вратата на Рейчъл, после натисна дръжката — беше заключено.

— Аз съм, Рейчъл, Син-Джин. Отвори.

Още не бе свършил, и вратата се отвори. Тя се усмихна виновно и остави вратата отворена като компенсация за залостването.

— Гледам да е винаги заключено, след като онзи звяр ме отвлече, макар че това никак не ми е приятно — каза тя и мрачно стисна устни.

Той знаеше колко важно е за нея да вярва на хората, и загубата на доверието й в тях наистина много й тежеше.

— Въпреки всичко това е само една разумна предпазливост, а и на мене ми стигат толкова приключения, преживял съм достатъчно за цял живот.

Рейчъл много добре разбираше какво иска да каже.

— О, и аз съм причината, така ли? — тя се престори на обидена.

Той обхвана с ръце тънкото й кръстче и я притегли към себе си.

— Така е, ти си причината за абсолютно всичко, и аз не бих искал нищо да се променя — Син-Джин изрече думите като заклинание, изпаднал в унес от нейната нежност и мекота.

След малко се съвзе и въздъхна — каретата ги чакаше, за да ги откара на пристанището. Той я пусна и кимна с глава към листовете хартия, пръснати по леглото — истински хаос, но Рейчъл твърдеше, че си имала своя собствена система.

— Готова ли си? — попита той със съмнение.

Тя хвърли поглед към бележките си.

— Всъщност, да. Подреждах ги, преди да ги сложа в куфара — тя започна внимателно да събира купчинките и да ги нарежда една върху друга. — Просто не ми се вярва, че най-после си тръгваме за дома.

Колко хубаво звучи, помисли си тя — у дома…

Изведнъж погледна неспокойно към Син-Джин, но той бе с гръб към нея и не забеляза нищо. Седеше на разчистеното от бележките място върху леглото и я чакаше да се приготви. Багажът му отдавна беше готов; Дънкан се бе настанил в Шалот; Ванеса бе изпратена в Нордъмбърленд, а лошата й слава и срамът вървяха пред нея навсякъде. Като че ли бе успял да свърши всичко, не бе оставил след себе си неразвързани възли. Вече нямаше работа тук.

Той кимна с глава.

— Сега, когато мирният договор най-после е подписан, няма защо да стоим тук повече — каза разсеяно той.

Освен това бяха част от антуража на Франклин, който трябваше да отнесе договора в Америка, за да бъде ратифициран от Конгреса. След като бе минал през всички кръгове на ада още при подписването на Декларацията за независимостта и мирния договор в Париж, Франклин вече започваше да настръхва при мисълта за разгорещените спорове, които щеше да се развихрят сред конгресмените.

Рейчъл прибра последното снопче листа и затвори капака на куфара.

— Иска ми се да се заловя за работа веднага щом се върна — тя въздъхна радостно и заключи куфара. — Двамата с Райли ще можем да напишем цяла книга — „Подписването на мирния договор“. Как го намираш?

Той се престори, че мисли върху заглавието, после се протегна и я потупа по ръката.

— Ще го обмислим добре.

Тя го погледна с преценяващ поглед и се изправи.

— Голям критик, няма що — усмихна се тя. — Когато се върнах тук от Англия, се уплаших, че ще намеря всичките си бележки разбъркани и скъсани — тя потръпна, когато погледът й се спря върху камината. — Ванеса е способна на всичко.

Да, Ванеса би могла да направи такова нещо, помисли си Син-Джин и си спомни за бедния Алфред. И не само за него.

— За щастие, тя не е дошла тук заедно със Симеон, а той е прекалено тъп, за да разбере колко ценно е всичко това.

Син-Джин се изправи и отиде до прозореца. Една карета се приближаваше към странноприемницата. Сигурно беше тяхната, трябваше да тръгват.

Той извърна очи и погледите им се срещнаха — в нейния имаше мълчалив въпрос. Той повдигна вежди в очакване.

— Няма да си промениш решението, нали?

— За какво?

Рейчъл облиза пресъхналите си устни — да замине за Америка за него означаваше да остави зад себе си един напълно подреден и безгрижен живот. Много хора биха били готови на всичко за такъв живот — тя вече познаваше една от тях.

— За връщането ти в Америка — Рейчъл сведе поглед към ръцете си, не й беше лесно да намери точните думи. — Искам да кажа, че тук би могъл да живееш много по-леко сега, когато имаш титлата и имението. Би било чудесно да те наричат граф, навсякъде да ти се кланят и да се чудят как да ти угодят.

Всъщност, той си беше мислил за всичко това и в крайна сметка реши, че такъв живот никак не би му харесал. Не обичаше да се набива в очи.

— А ти няма ли да промениш решението си и да останеш да живееш с мен в Англия?

Тя потръпна.

— В тази забравена от Бога земя, сред проклетите англичани?

Той се засмя.

— Е, все пак и това е отговор.

Тя замълча — не, не беше отговорът, който щеше да му даде. През последните няколко дни тя непрекъснато бе мислила по този въпрос и беше стигнала до едно решение, което наистина бе много важно и за двамата.

— Ще остана с тебе в Англия.

Той я погледна изненадано. Тя бе произнесла думите толкова тихо, че не бе сигурен дали е чул правилно.

— Ще останеш ли?

Рейчъл изправи рамене, сякаш се готвеше за продължителна битка, която може би нямаше да спечели никога, но поне щеше да изтърпи заради него.

— Ако ти останеш тук, аз не мога да бъда никъде другаде, нали?

Син-Джин просто не вярваше на ушите си. Каретата можеше и да почака.

— Би останала тук заради мен.

Рейчъл не искаше Син-Джин да се размеква, защото тя сигурно щеше да се разплаче.

— Да не си оглушал, нали вече ти казах!

О, колко интересен щеше да бъде животът му с тази жена. Нямаше опасност да надебелее и да се превърне в скучен старец.

— Не е нужно да ми се караш — каза той и я освободи от прегръдката си. — Пък и нямам нужда от цял отбор слуги, които да изпълняват всяка моя прищявка, нали ти си за това? — той с удоволствие забеляза как момичето поруменя и в очите й блясват гневни искри.

Да не би да си мисли, че ще може да й заповядва и да я превърне в своя прислужница само защото го обича до полуда и е готова да остане с него в Англия?

— Изобщо не съм „за това“.

Той я погледна невинно.

— Нима от една съпруга не се очаква да се отнася към мъжа си като към свой покровител и господар? — отдавна беше разбрал, че Рейчъл не би се оставила да бъде покорна слугиня на никого, и това беше едно от многото неща, които харесваше у нея.

Тя тръсна глава.

— Дори и така да е, една съпруга… съпруга ли?

— Да, съпруга — той се помъчи да скрие усмивката си.

Тя го погледна втренчено и едва успя да задържи устата си затворена — иначе просто щеше да зяпне съвсем глупаво срещу него.

— Твоя съпруга?

Син-Джин кимна нехайно с глава.

— В случай, че нямаш предвид нещо по-добро.

Тя се отпусна на леглото, без да продума, съвсем останала без сили.

Син-Джин се намръщи.

— Това едва ли е отговорът, на който се надявах. Като че ли са ти казали, че ще те върнат в килията и ще те приковат към стената.

— Не — каза тихо тя и вдигна към него зелените си очи. — Просто си помислих, че аз никога… че ти не… — гласът й се загуби като утринна мъгла след изгрева на слънцето.

— Какво? — той взе ръцете й и я изправи на крака. — Какво искаш да кажеш?

По дяволите, само това оставаше — да се разплаче! О, няма да допусне такова нещо. А имаше време, когато не вярваше, че може да се плаче и от щастие.

— Не съм предполагала, че може да ме искаш така — успя да каже тя най-сетне.

Той нежно прокара палец по бузата на момичето и видя как в очите й пламна желание.

— Искам те всякак, Рейчъл.

Момичето все още се страхуваше да повярва.

— Като твоя любовница — да, но като съпруга…?

Син-Джин благослови деня, в който пийналият Райли залитна в ръцете му и всичко започна.

— Ако исках любовница, Рейчъл, щях да си намеря някоя, която да е много по-сговорчива от тебе.

Тя отвори уста да му даде достоен отговор, но той не й даде възможност за това.

— Искам съпруга, Рейчъл, и това вече е много сериозна отговорност. Искам някакво предизвикателство, някой, заради когото да усещам как кръвта ми пее и сърцето ми е препълнено от радостта, че живее. Искам да усещам това всеки ден от живота си — и всяка нощ.

Той я целуна леко и с наслада; искрено се надяваше каретата да се е повредила, за да имат още малко време. Облегна чело в нейното и остана така, докато сърцето му успокои лудия си ритъм.

— Особено нощем. С една дума — той я отдалечи от себе си и я погледна в очите, — искам да се оженя за тебе. Ще се омъжиш ли за мен, Рейчъл О’Рорк?

Тя остана безмълвна, за да може думите да проникнат в нея и да я стоплят като водата във ваната — те заляха бавно и най-малкото кътче от нея, а момичето ги попиваше с наслада.

— Да, о, да! — извика тя и го прегърна. — Ще се омъжа за теб!

— Ще се омъжиш ли? Каза ли някой, че ще се омъжва?

Те се обърнаха и видяха на прага Франклин, който бе дошъл да им каже, че каретата е пристигнала и е време да тръгват. Като видя, че в стаята на Син-Джин няма никой, старецът се ориентира по гласовете и ги намери тук.

Син-Джин кимна утвърдително.

— Ние с Рейчъл решихме да се оженим.

Франклин просия.

— Прекрасно! Може ли аз да предам булката при официалната церемония?

Рейчъл се усмихна и се настани по-удобно в прегръдките на Син-Джин.

— В целия свят няма да се намери никой, който да е по-подходящ от тебе. През последните десет години ти си ми бил като баща.

Франклин сви скромно рамене.

— Баща, който вечно отсъства от къщи, но на сватбата няма да е така, непременно ще дойда — обеща той.

Старецът ги гледаше и си припомняше своята младост и собствената си гореща кръв от онези години. Дълбоко развълнуван, той побърза да излезе от стаята.

— Не забравяйте, че трябва да стигнем на пристанището преди три часа, за да успеем да се качим на кораба — напомни им той от вратата и погледна часовника си. — Разполагате с половин час, за да си довършите онази целувка, която бяхте започнали преди малко.

— Ами каретата, кочияшът? — каза Рейчъл. — Та те ни чакат вече!

— Оставете това на мене — отговори старецът. — Ще гледам да го позабавлявам малко. А вие двамата продължавайте — намигна им той и излезе.

Бенджамин Франклин се усмихна и затвори вратата след себе си. През целия си живот бе давал съвети на хората, но малцина ги спазваха; в този миг обаче бе съвсем сигурен, че поне двама души в Париж се бяха заели с радост да изпълнят неговия съвет.