Мари Ферарела
Лунна страст (42)

Глава 42

Тя разтвори широко очи, когато видя пред себе си Син-Джин и някакъв непознат, още по-едър от него мъж. Как бяха успели да стигнат дотук, без да разбере? Защо слугите не бяха я предупредили? Ванеса отново се опита да изкрещи, но от гърлото й не можа да излезе никакъв звук.

Ръката, която притискаше устата й, бе малка, нежна и много мръсна — ръка на жена. Ванеса оголи зъби, готова да я захапе.

Точно в този миг Рейчъл отдръпна ръка и я удари по бузата. Плесницата беше толкова силна, че успя да размъти главата й.

— Кучка! — каза Рейчъл презрително.

Ванеса скочи и бутна стола, който падна с трясък на пода; обърна се и като видя кой я беше ударил, зяпна изумено. Само след миг успя да се съвземе и изкрещя:

— Уличница такава!

Дънкан се подпря спокойно на Син-Джин, сякаш се готвеше да гледа представление. Беше се нагледал на всякакви битки през живота си и знаеше какво ще последва.

— Не биваше да казва на Рейчъл такова нещо.

Жените изобщо не го чуха. Момичето хвърли ръжена и връхлетя върху Ванеса с такова проклятие, от което бившата графиня побеля като платно. Двете паднаха на земята, като крещяха и се мъчеха да се издраскат една друга, сякаш две улични котки се биеха за останки от трапезата.

Син-Джин пристъпи към тях, за да ги разтърве, но Дънкан сложи ръка на рамото му, за да го спре; когато Син-Джин го погледна озадачен, благородният пират само поклати глава.

— Остави я, трябва да си го изкара на някого, сигурно отдавна мечтае за този момент — каза той и кимна с глава към Рейчъл, или по-скоро към мястото, където беше тя само преди миг.

Момичето бе стиснало в юмруците си косата на Ванеса, докато опечалената вдовица се мъчеше да й разкъса дрехите. Двете се търкаляха из стаята, като ту едната, ту другата заставаше отгоре и само след миг отново си сменяха местата.

Дънкан скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Падаш ли си по облозите? — каза лукаво той.

Син-Джин разбираше, че Дънкан е съвсем прав за Рейчъл — тя действително имаше нужда да си отмъсти, но не можеше да не се тревожи за момичето.

— Рейчъл ще победи — каза той и бързо се дръпна, за да им направи място.

— Ванеса е по-едра — прецени Дънкан. — По-висока и по-тежка.

Син-Джин се засмя и го погледна — очевидно никога не бе виждал жена като Рейчъл.

— Случвало ли ти се е някога да видиш петел да напада куче? — усмихна се той.

Ванеса се сви на пода и се разплака. Роклята й висеше на парцали, едното й око бе подуто, а два зъба й се клатеха. От долната й устна капеше кръв, цялата й рокля беше изплескана.

Син-Джин погледна невинно Дънкан.

— Е, ако не си виждал, вече видя — каза той и протегна ръка да си прибере парите от облога, но Дънкан сви пръстите на отворената му длан и се засмя.

— Не съм казал, че залагам на вдовицата.

На Син-Джин не му беше до спор точно сега, когато всичко завърши толкова добре. Той притегли Рейчъл и я притисна до гърдите си.

— По-добре ли си сега? — попита той.

— Чувствам се прекрасно — отговори момичето и това напълно отговаряше на истината — но за не повече от минута. Макар че се почувства добре за първи път от много време насам, Рейчъл се отпусна безсилно в ръцете му, напълно изтощена. — Имам нужда от вана — момичето вдигна лице към него и той нежно я целуна по устните. — И от нещо за ядене — погледът й падна върху сервирания обяд. — Колко много храна!

Момичето хапна и после се пъхна в горещата вана. Изпълнена с наслада, тя остана там дълго време, още повече, че не беше сама във водата.

Рейчъл отново се почувства като човешко същество — освежена и сита, тя се върна в трапезарията, където бе останал Дънкан със задачата да наглежда Ванеса.

Вдовицата седеше на един стол с красиви дърворезби и по лицето й личеше, че кипи от яд. Беше се опитала да съблазни Дънкан, за да я пусне, но той само се усмихна и учтиво й отказа. Този глупак отказа да я пусне на свобода, дори след като в добавка към тялото си му предложи и пари — много пари. Каза, че го интересува само първата част от предложението й, защото не вярвал тя да има толкова много пари, че да й продаде приятеля си.

Когато видя Син-Джин и Рейчъл, вдовицата отново настръхна — не знаеше какво може да очаква от тях и неизвестността я плашеше. Злобно изгледа освеженото и издокарано момиче и болезнено си спомни за собствената си окаяна външност.

— Защо да не мога и аз да се възползвам от това, което предложи на нея? — попита тя Син-Джин.

Той седна срещу нея и я изгледа дръзко.

— Подарявам ти живота, жено. Трябва да се задоволиш и с толкова — все пак съдбата винаги е била милостива към тебе.

Тя чудесно разбираше какво иска да й каже.

— Пускаш ме да си вървя, така ли? — извика тя.

Вече бе успяла да се надигне от стола, готова да скочи и да побегне, но Дънкан я натисна по рамото и я принуди да седне отново.

— Имай предвид, че получаваш много повече, отколкото заслужаваш.

С Рейчъл бяха разговаряли надълго и нашироко, докато най-после разговорът им премина във ваната и завърши с красиво еротично цамбуркане. Син-Джин се изненада от благородното и щедро сърце на момичето — ако Ванеса бе на нейно място, сигурно щеше да заповяда да й изтръгнат сърцето.

Син-Джин стисна Рейчъл за ръката и продължи:

— Връщам те на баща ти в Нордъмбърленд и ти заповядвам кракът ти повече да не стъпва тук, докато си жива — нито в къщата, нито в земите ми.

— Това е моя земя! Моя! Не можеш да ме изгониш оттук! — изкрещя Ванеса. Тя беше господарката тук! Шалот принадлежеше много повече на нея, отколкото на Син-Джин, как смееше да я гони оттук!

— Само се опитай да се върнеш, и ще видиш какво ще ти случи — каза той с безизразен глас. Беше му страшно неприятно да я гледа, но с огромно усилие на волята се насилваше да не сваля поглед от нея. — Може би след време ще успееш да съсипеш живота на някой друг глупак с благородническа титла. Трябва да се радваш, че няма да те предам на съда за това, че се опита да убиеш Рейчъл — нямаше нито време, нито пък желание да оскверни името на брат си с някой скандален съдебен процес. Ако имаше някакъв по-бърз начин да я прати на бесилката, с удоволствие би се спрял на него.

Син-Джин забеляза опасния блясък в очите й — беше успял да отгатне какво ще каже още преди Ванеса да си отвори устата. Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Само се опитай да се изправиш срещу мен и веднага ще те изпратя на бесилката.

Искаше й се да го прободе право в сърцето.

— Никой няма да ти повярва!

Той присви очи.

— Аз съм новият граф. Сигурен съм, че ще ми повярват.

Ванеса съвсем се бе самозабравила от бяс.

— Аз те направих граф! — изкрещя тя.

Той се надигна от стола, а ръцете му така силно стискаха облегалките, че за малко щяха да ги строшат.

— Какво каза?

— Да не мислиш, че така удобната за тебе смърт на брат ти е дошла току-така, от само себе си? — Ванеса сви презрително устни. — Алфред беше съвсем некадърен да направи нещо свястно, камо ли пък да умре съвсем навреме. Аз бях тази, която… — тя млъкна изведнъж, усетила, че е казала много повече, отколкото трябва.

— Продължавай — каза тихо той, но Ванеса вече бе усетила опасността и онемя от страх. Син-Джин се наведе бавно към нея и сега лицата им бяха толкова близо, че можеше да усети страха й. — Ти беше тази, която — какво?

— Нищо — едва успя да проговори тя, с поглед, впит в ръцете си.

— Тя го е отровила — внезапно каза Рейчъл и погледна най-напред Дънкан, после Син-Джин. Това предположение беше толкова ужасно, и все пак — уви! — съвсем вярно. Рейчъл знаеше достатъчно за билките, за да разбере, че за един познавач отравянето не представлява никакъв проблем. — Алфред не беше така отпаднал от пиявиците! — извика тя и усети как ужасът пъпли в кръвта й. — Беше толкова болен заради онова, което ти си направила с него!

Ванеса бе успяла да се овладее и стоически изтърпя думите й. Тя вдигна глава и каза надменно:

— Никога няма да успеете да докажете едно толкова абсурдно обвинение.

Син-Джин разбра, че е права. Макар че много му се искаше да й извие врата, той знаеше, че няма никакви доказателства за убийството.

— Събирай си нещата и си тръгвай — каза студено той. — След един час да те няма тук, защото дотогава може да съм размислил.

Ванеса разбра, че това не беше само закана; проклятието, което отправи към него, дойде сякаш от дълбините на черната й душа. Вдовицата стана и побърза да напусне стаята.

Рейчъл не можеше да разбере как Син-Джин така великодушно я пуска да си върви.

— Та тя е убила твоя брат и ти много добре го знаеш! — извика момичето.

Никак не му беше лесно да мисли с разума, а не с чувствата си.

— Ванеса има достатъчно ум в главата си, за да разбере, че с нищо не можем да докажем това — внезапно той се сети за старите слуги, които бе уволнила, и се запита какво ли е станало с тях. Дали не бе убила и тях, за да затвори устата им завинаги? — Съвсем сигурно е, че не би оставила жив никой свидетел или съучастник.

Той млъкна и се загледа в огъня. В стаята настана мъчителна тишина.

— И какво ще правим сега?

Той се сепна и се обърна.

— Сега ли?

Сега им предстоеше нещо, за което тя просто не бе имала време да помисли и да се разтревожи. Когато той й го каза, между тях бълбукаше топла благоуханна пяна.

Но сега момичето започваше да се тревожи.

— Добре де, благодарение на усилията на Ванеса сега ти си новият граф Шалот. Какво смяташ да правиш? — настоя тя.

Момичето затаи дъх в очакване на отговора. Не искаше да живее в Англия. Да остане тук за нея означаваше непрекъснато да си спомня за своя роден дом в Ирландия и за човека, който бе съсипал живота им. Сред англичаните не би могла да се чувства у дома си.

Гърбът й, който и без това я болеше, съвсем се скова от напрежение.

— Е? — каза тя, съвсем загубила търпение от дългото му мълчание.

Син-Джин вдигна глава и огледа стаята, като си представяше как ще живее тук с Рейчъл. Изведнъж усети студ, въпреки топлия летен ден.

— Ще можеш ли да живееш тук?

Рейчъл не очакваше, че толкова много ще я заболи да му каже обратното на това, което той иска. Тя бавно поклати глава и каза:

— Не, няма да мога.

Син-Джин дойде съвсем близо до нея, но тя не можа да разгадае изражението в очите му, нито пък да разбере какво става в душата му.

— Никога не си била като другите.

Думите прободоха сърцето й като нож. О, той трябваше да я разбере! Не искаше да живее тук не защото не го обича — та тя би дала живота си за него. Тя просто не би могла да живее, ако трябва да остане тук.

— Син-Джин, аз не мога…

Той вдигна ръка, за да я спре. Когато сведе поглед към нея, в очите му грееше усмивка.

— И аз също.

Тя съвсем се обърка — мислите й пърхаха в главата като молци в старо одеяло.

— Какво?

Той обви ръце около нея.

— Това отдавна не е моят дом.

Неговият дом бе там, където е Рейчъл. Всъщност, Рейчъл бе неговият дом.

В очите й блеснаха гневни мълнии — отново назряваше буря. Тя чу как Дънкан весело се разсмя зад гърба й и изпита страшно желание да го удари.

— Искаш да кажеш, че през цялото време не си имал намерение да оставаш тук, и просто си ме поставил на изпитание? Че си ме мъчил нарочно, за да провериш чувствата ми към тебе.

Син-Джин улови стиснатите й в юмруци ръце съвсем навреме.

— Не, не бях решил от самото начало. Просто имаше един момент, в който изкушението да остана тук ме накара да се колебая. Все пак това е моят роден дом, а спомените понякога могат да имат огромна притегателна сила.

Той усети как желанието й да се скара с него постепенно я напуска и освободи ръцете й, но остана нащрек. Рейчъл миролюбиво отпусна ръце покрай тялото си.

Син-Джин повдигна рамене и каза:

— Но, както казва една моя приятелка — спомни си той как Кристина веднъж бе казала на Джейсън, — всичко това е минало, а сърцето ми принадлежи на бъдещето.

Дънкан реши, че достатъчно е мълчал.

— Всички тези приказки са много хубави, приятелю, но какво все пак ще правите с всичко това? — Дънкан направи широк жест с ръка, като имаше предвид по-скоро наемателите на земята, а не къщата и самия имот. — Сигурно не искаш онази кръвожадна жена да се промъкне тук и отново да го завладее.

— Не, не искам — призна си Син-Джин. Рейчъл стисна зъби само като се сети за Ванеса.

— Това е единственото, което би ме накарало да размисля за оставането си тук.

Син-Джин се облегна на полицата над камината и погледна изпитателно Дънкан — може би си струваше да пусне в действие плана си, макар че бе роден от безизходицата. Понякога най-добрите планове се раждаха от липсата на избор.

— Ще приема титлата.

— И ще останеш в Шалот, така ли?

— Изслушай ме най-напред — той се обърна към Дънкан: — Винаги се хваща за думите ми — оплака се той. След силното напрежение и мъката, която бе преживял, Син-Джин използваше и най-малката възможност да я дразни добродушно. — Ще приема титлата, но няма да остана тук.

Той започна бавно да крачи от единия ъгъл на стаята до другия, докато обмисляше плана си.

— Ще имам нужда от някой, който да управлява имението вместо мене, да събира наемите и да има грижата хората тук да живеят добре — спря пред Дънкан и го погледна в очите. — Да се сещаш за някой, който да е подходящ за тази работа?

Дънкан разбра накъде бие.

— Моят дом е морето.

— Пиратският занаят вече започва да губи романтиката си — каза Син-Джин. — А и едва ли ще бъде много доходен, след като войната свърши. Кой знае кога ще има друга война. Я си представи, че светът се държи цивилизовано в продължение на много време, а ти сам си ми казвал, че носиш отговорност за прехраната на много хора.

— Да, но…

Син-Джин не можеше да приеме неговия отказ. Дълбоко в себе си бе убеден, че е намерил човека, който му трябва, и нямаше никакво намерение да го изпусне.

— Знам, че си свикнал с друг начин на живот — усмихна се той. — Това е съвсем честен труд.

Дънкан се престори, че потръпва от отвращение само при споменаването на честния труд.

— Трябва да помисля за репутацията си.

— Заплатата ти ще бъде добра — обеща Син-Джин. — Надявам се това да компенсира накърнената ти репутация. Можеш да вземеш и някое парче земя за себе си или за някой друг, както пожелаеш.

Дънкан си мислеше за множеството хора, които зависеха от неговите решения. На устните му се появи лека усмивка и той прокара пръсти през разкошната си златистокафява грива.

— Предполагам, че дори и честността може да се купи — съгласи се най-после той.

— Ще очаквам да ми пращаш редовно отчетите — уточни Син-Джин доволен. — Можеш ли да четеш и пишеш?

Дънкан кимна с глава.

— Майка ми настояваше да се науча. Казваше, че все някога ще ми потрябва — той си помисли, че ако можеше да го види сега, бедната жена щеше да бъде много горда с него. — Тя никога не грешеше.

— Значи, разбрахме се.

Дънкан се засмя.

— Как бих могъл да устоя на такова предложение, особено когато работодателят ми е отвъд океана?

— Понякога човек може да премести дори океана — Син-Джин му подаде ръка и Дънкан здраво я стисна.

— Дадено — заяви Дънкан.

— Дадено — каза Син-Джин.

Той погледна към Рейчъл и се усмихна. Сега вече неговият дом беше в Америка, в плантацията, която бе създал със собствените си ръце.

В Америка — заедно с Рейчъл.