Мари Ферарела
Лунна страст (40)

Глава 40

Мястото беше усойно и влажно, а и вонеше отвратително на нещо развалено, на разлагаща се плът, на гнилоч. В тъмното се чуваха странни звуци, които я ужасяваха. Някакви малки крачета топуркаха по земята и отвсякъде се чуваше отвратителното цвърчене на безброй плъхове.

Ужасът я бе стиснал за гърлото и Рейчъл се чувстваше като животно, уловено в капан.

Момичето не можеше да види откъде идват тези ужасяващи звуци и неизвестността я плашеше още повече. Въображението й рисуваше кошмарни сцени и тя се сви, вцепенена от страх.

Ръцете й бяха вързани отзад със здраво въже, което се врязваше в плътта й; глезените й също бяха здраво омотани, а на очите й имаше дебела превръзка. Бяха напъхали в устата й мръсен парцал и тя за малко да повърне от отвращение. За всеки случай над този парцал имаше още един, който трябваше да приглуши виковете й, ако все пак успееше да извика.

Паниката бликаше в нея като пещерен извор и изпълваше цялото й същество. Изворът заплашваше да прелее всеки момент и Рейчъл бе сигурна, че тогава положително ще полудее. Нещо я полази и тя се отърси гнусливо. Превръзката на очите й бе съвсем подгизнала от сълзи. Най-страшна от всичко бе неизвестността — момичето не знаеше нито къде е, нито пък кой я отвлече и защо го е направил. Беше много уморена, гладна и ужасно изплашена.

Колкото и да се мъчеше да запази твърдостта на духа си, малко по малко Рейчъл престана да се владее и се разплака на глас. Тялото й потръпваше в конвулсии и тя инстинктивно се залюля напред-назад. Напразно се опитваше да се успокои, но просто нямаше за какво да се хване и надеждата бързо угасна, удавена в страх.

„Хайде, Рейчъл, мисли! Няма никаква полза да стоиш в тъмното и да трепериш. Трябва да измислиш нещо! Трябва да намериш начин да се измъкнеш оттук!“

И къде все пак бе това „тук“?

Най-напред трябваше да се освободи от въжетата.

Рейчъл престана да обръща внимание на шумовете около себе си и се опита да се съсредоточи върху въжето, омотано около ръцете й; трескаво започна да трие китките си една в друга, като се надяваше да разхлаби малко въжето. Това се оказа непосилно — бе стегнато здраво и момичето усети как то се впи още по-болезнено в плътта й. Фината й кожа се протърка и от ожуленото потече кръв, която смъдеше непоносимо. Тя потръпна и усети как от рамената й се стекоха капки пот, които спряха в основата на гръбначния й стълб. Нито кръвта и потта, нито пък умората и изтощението бяха в състояние да я накарат да спре и момичето продължаваше да търка ръцете си една в друга в отчаян опит да се освободи.

Много добре разбираше, че ако спре, това ще означава да се признае за победена и тогава нямаше да й остане нищо друго, освен да стои тук безпомощна в очакване на смъртта.

В ума й непрекъснато се въртяха думите на някаква молитва.

Рейчъл бе съвсем близо до истерия, но продължаваше да трие ритмично китките си една в друга, а в мозъка й отекваше тънкото цвъртене на плъховете.

 

 

Дънкан поклати одобрително глава. От няколко минути вече наблюдаваше един млад джебчия, който определено си разбираше от работата. Дънкан прецени, че момчето едва ли има повече от десет години. Оглеждаше хората с невинни очи и лъкатушеше из тълпата пред кукления театър. Докато опипваха джобовете на зяпачите, ръцете му пърхаха като крила на пеперуда.

Дънкан въздъхна — нямаше голяма разлика между това, което правеше момчето, и собствения му занаят. Но крадците също бяха хора и имаха право на съществуване; без тях светът щеше да е много по-скучен. Дънкан отбеляза, че ако иска да бъде справедлив, трябва да си признае, че току-що обраният от момчето старец не изглеждаше по-добре от самия крадец. Напротив, изглеждаше дори още по-зле. Човек не може да си криви душата пред очевидната истина.

Дънкан си пое дълбоко дъх и се вряза в тълпата; когато стигна до джебчията, успя да се спъне в него съвсем артистично. Милото добродушно изражение върху лицето на момчето веднага се стопи и острият поглед на зелените му очи сякаш прониза светлокестенявия мъж.

— О, извинете — започна да се оправдава Дънкан. — Я виж ти! — по грубото му лице се появи израз на невинна изненада, когато извади кесията, която преди малко бе успял да отмъкне незабелязано от джебчията. Дънкан направи дълбок поклон и попита: — Случайно да сте си изгубили това, благородни господине?

Старецът, който до този момент бе съвсем погълнат от представлението, погледна към кесията в ръката на Дънкан и силно се смути; опипа колана с дебелите си пръсти и изруга високо, когато разбра, че кесията я няма. От изненада очите му заприличаха на пържени яйца и той каза объркано:

— О, да, да, така е.

Дънкан кимна с глава.

— И аз така си помислих — каза той и посочи към джебчията с театрален жест. Сега вече не гледаха как една кукла на конци налагаше друга по главата и с любопитство прехвърлиха вниманието си върху Дънкан и стареца. — Намери я онзи млад господин ей там, беше паднала на земята, когато го видях да я вдига от там.

Дънкан се измъкна от тълпата, като си подсвиркваше безгрижно, а зад гърба му старецът изказваше сърдечна благодарност на малкия крадец.

Това си беше една малка и съвсем честна сделка, помисли си Дънкан развеселен. Джебчията бе изгубил една кесия наистина, но затова пък всички останали бяха склонни да го приемат като герой.

— И защо направи това?

Дънкан се обърна изненадан — познаваше отнякъде този глас. Огледа внимателно тълпата, но не успя да разбере откъде точно идва той.

Изведнъж Дънкан съзря Син-Джин и лицето му грейна в усмивка.

— О! — възкликна радостно благородният пират и направи дълбок поклон; веднага си спомни за „Чарлстън“ и едрия рус мъж на борда му. — Спасителят на търговския кораб! Благодарение на вас корабът стигна невредим до пристанището. Но тук не е Франция, а вие нали там отивахте? — пиратът внимателно огледа улицата — явно Син-Джин беше сам. — А къде е вашата красива приятелка?

Бяха на някаква мръсна уличка в един от най-западналите квартали на Лондон. Още докато бе в Шалот, Син-Джин се опита да открие Бърнс или някой друг от по-старите прислужници, но след смъртта на Алфред Ванеса ги бе уволнила. Другите прислужници не можаха да му кажат къде са отишли старите слуги. Никой не знаеше нищо и за въпросния Симеон.

А може би знаеха, но ги беше страх. Син-Джин тръгна веднага към Лондон, уповавайки се на крехката надежда, че ще успее да намери човека с белега. Беше го търсил цял ден, но не успя да го открие.

Отчаянието го накара да се разприказва пред Дънкан.

— Дойдох в Англия по повод смъртта на брат ми — стисна устни той и погледът му потъмня. — А колкото до Рейчъл, и аз не знам къде е.

Дънкан скръсти ръце пред гърдите си и се опита да разбере дали мъжът срещу него прилича на човек, напуснат от любимата жена. От безизразното му лице не можа да разбере нищо и попита:

— Тя ви напусна, така ли?

Син-Джин въздъхна тежко и каза:

— Всъщност е отвлечена.

Пиратът се взря в очите му — бяха изпълнени с мъка и загриженост, а не с гняв, както онази нощ на борда на „Чарлстън“.

— Отвлечена ли? — на Дънкан започваше да му става интересно.

Син-Джин кимна утвърдително. Беше започнал вече да губи надежда, че изобщо някога ще намери Рейчъл или пък онова животно Симеон.

— Дълго е за разправяне.

Дънкан се усмихна сърдечно и каза:

— Съдбата е наредила така, че точно днес пред мене има един дълъг свободен следобед. Хайде, приятелю, ела с мен, приличаш ми на човек, който се нуждае от нещо за пийване — Дънкан го прегърна през раменете като стар приятел. — Надявам се, че можеш да си позволиш една чашка.

Син-Джин кимна в знак на съгласие; въпреки отчаяното си положение той се усмихна и инстинктивно посегна с ръка към кесията си, за да провери дали все още е в джоба му.

— Добре, да вървим.

Дънкан погледна към ръката му, с която Син-Джин опипа джоба си за кесията.

— Не се тревожи, не крада кесиите на приятелите си, само понякога им позволявам да ми дадат някоя и друга пара — той тръгна към „Главата на глигана“ — една чудесна кръчма, където продаваха добро уиски и ейл, но жените хич ги нямаше.

— Искам да те питам нещо — каза Син-Джин, когато влязоха в шумното претъпкано помещение.

Дънкан махна с ръка към масата в ъгъла. Беше много удобна, защото пиратът бе сигурен, че никой не може да го нападне откъм гърба, а и оттам можеше да вижда вратата.

— Ако мога, защо да не ти отговоря — каза Дънкан, докато сядаше.

— Защо върна кесията на онзи старец? — попита Син-Джин и викна прислужницата. Лицето на жената бе покрито с дебел слой мазила и бе станало по-скоро отблъскващо, отколкото красиво; тя побърза да дойде, за да вземе поръчката. — Две бири — разпореди се Син-Джин и погледна към Дънкан въпросително.

Пиратът кимна в знак на съгласие и нехайно повдигна рамене, преди да отговори.

— Човекът можеше да му бъде дядо, а и никак не изглеждаше заможен.

Син-Джин се облегна на стола, без да откъсва поглед от лицето на мъжа срещу себе си — май наистина имаше съвест.

— Значи, според тебе трябва да се ограбват само богатите, така ли?

— Ами да — засмя се пиратът. — Макар че ми звучи прекалено благородно — все пак, не съм Робин Худ.

Бирите вече бяха сложени на масата и Дънкан отпи една голяма глътка, преди да се облегне удобно на стола. Той обхвана чашата с ръце и търпеливо погледна към Син-Джин в очакване на разказа за неговите патила.

— Е, кажи ми все пак за какво става въпрос.

Без да се впуска в подробности, Син-Джин му разказа какво се бе случило в продължение на малко повече от месец. Не пропусна нищо, което можеше да бъде от значение, разказа му дори за нощното посещение на Ванеса в стаята си.

Дънкан слушаше, без да го прекъсва, и отклони вниманието си само веднъж, когато покрай тях мина една напета прислужница. Той с наслада я тупна по задника, после отново впи внимателния си поглед в Син-Джин.

Когато най-после свърши, Дънкан дълго стоя, без да продума, а очите му замислено изучаваха полупразната халба, сякаш търсеха в нея отговора на загадката.

Син-Джин започна да губи търпение и придърпа стола си по-близо до масата.

— Е?

Дънкан го погледна в очакване да довърши въпроса си.

В отчаянието си Син-Джин очакваше пиратът да му даде някакъв съвет или информация, които биха му помогнали да открие Рейчъл; гледаше го с надежда, сякаш беше някой магьосник и можеше да я намери само с едно махване на вълшебната си пръчка; после въздъхна тежко и продължи да мълчи.

Отчаяната му въздишка не убягна от вниманието на Дънкан.

— И ти мислиш, че момичето е при него, така ли?

Син-Джин му бе казал всичко и вече нямаше какво да добави. Той разтвори безпомощно ръце и каза:

— Така поне казва Ванеса.

Устните на Дънкан се изкривиха в цинична усмивка — самият той беше ял попарата на не една и две Ванеси — бездушни красавици, люти като оси.

— А тя, както е известно, е образец за честност и добродетелност.

Син-Джин го погледна раздразнен — като че ли Дънкан бе прочел мислите му и изваждаше на бял свят собствените му страхове и съмнения. Всеки път, когато си мислеше, че е опознал Ванеса до дъното на собствената й низост, се оказваше, че отново се е лъгал и я е подценил — тази жена беше способна на всичко. Беше способна да търгува с тялото си, да отвлича съвсем невинни момичета — и докъде би могла да стигне все пак?

Син-Джин си помисли, че напразно си губи времето в тази задимена кръчма, крайно време беше да поднови търсенето. Хвърли един шилинг на масата и се надигна.

— Просто няма за какво да се хвана, не знам откъде да започна.

Дънкан го стисна силно за китката, за да го накара да седне отново, и Син-Джин бе изненадан от силата на дългите му изящни пръсти.

— Ако е излъгала един мъж, че го обича, много лесно би могла да го излъже и за начина, по който се е отървала от годеницата на своя любим.

Син-Джин сви презрително устни и изръмжа:

— Не съм й никакъв любим.

— Останах с впечатлението, че Ванеса е готова да се бори с нокти и зъби, за да докаже точно обратното — Дънкан махна на една прислужница и вдигна високо празната си чаша, за да му донесе още бира. — Лондон е не по-малко подходящ от всяко друго място за начало на издирването. Трябва да обсъдим въпроса от всичките му страни и да решим какво да правим.

Син-Джин трябваше да признае, че точно на това се бе надявал още от самото начало, но все пак се изненада от това щедро предложение.

— Ще ми помогнеш ли да я открием?

Дънкан вдигна вежди — защо иначе бяха дошли тук, само да си разказват разни истории, така ли?

— Разбира се.

Може би не очакваше да спечели нещо от тази работа — поне досега не бе отворил дума за пари. Дънкан никак не приличаше на благодетел, макар че Син-Джин видя как върна кесията с парите на онзи старец.

— Защо го правиш?

Та това бе толкова очевидно! Пиратът се усмихна на прислужницата, която остави пред него пълната халба; жената се изкиска и си тръгна, като предизвикателно полюшваше бедра.

— Аз съм ти длъжник. Ти пощади живота ми, без да е необходимо да го правиш — Дънкан отпи една голяма глътка и остави чашата пред себе си. — Много лесно можеше да ме нанижеш на сабята си.

Син-Джин поклати глава и се засмя горчиво.

— И после да се разправям с твоите хора, така ли? Та вие бяхте три пъти повече от нас! А и моите моряци едва ли биха могли да различат единия край на сабята от другия.

Дънкан се усмихна, а ръцете му продължаваха да си играят с чашата.

— Ето ти един умен и състрадателен човек. Такива като тебе не се срещат често и ще е жалко да те изпусна — той погледна Син-Джин и иронията му внезапно се стопи, а гласът му видимо омекна. — Човек, на който може да се разчита като на приятел.

Той стисна ръката на Син-Джин — Дънкан рядко се лъжеше в преценките си.

— И откъде да започнем сега?

Пиратът отпи още веднъж от бирата, после халбата изтрака върху дървената маса.

— Няма начин нещо да се случи в Лондон и аз да не науча за него — той допи и последната глътка, а Син-Джин го гледаше като омагьосан.

Дънкан си пое дълбоко дъх — ни най-малко не беше пиян, просто се почувства съживен.

— Да се хващаме за работа — каза той и се надигна от масата.

Син-Джин побърза да го последва.

На улицата Дънкан отново преметна ръка през раменете му и каза:

— Имам много приятели и все някой трябва да е чул нещо, което ще ни отведе при прекрасната Рейчъл.

 

 

На следващия ден мрежата на Дънкан ги отведе пред вратата на една къща, където живееше бащата на Симеон. Всъщност, беше някаква кръчма, която старецът метеше всяка нощ; в замяна на това съдържателят му даваше да яде по два пъти на ден и му бе разрешил да спи отзад в склада.

Старецът беше мръсен и изглеждаше съвсем запуснат; застанал нащрек, той ги гледаше с недоверие. Една сребърна монета му помогна да стане по-общителен и разговорчив. Човекът пъхна парата в кесията, закачена на верижка под мръсната му риза, и се закле в гроба на жена си, че не е виждал сина си най-малко от две седмици. Доколкото знаеше, Симеон все още живееше в Шалот и господарката там го ценяла високо заради неговата преданост и способности.

Кръгът се затвори.

Когато излязоха от пълния с плъхове склад, Дънкан го погледна и каза:

— По всичко личи, че прекрасната Ванеса пак лъже.

Син-Джин не отговори. Надяваше се само да не го е излъгала, когато му каза, че Рейчъл все още е жива.