Мари Ферарела
Лунна страст (39)

Глава 39

Докато Син-Джин пътуваше към Англия, в душата му непрекъснато се редуваха ту силен гняв, ту страх. Беше много нервен и неспокоен, всичко го дразнеше. Струваше му се, че вятърът не духа достатъчно силно в платната или пък че конят не препуска бързо. Времето течеше мъчително бавно и му се искаше да има крила, за да полети към Шалот. Зад всичко това стоеше Ванеса. Беше абсолютно сигурен, че е отвлякла момичето, макар че по-рано такава мисъл не би могла да му мине през ума. Докъде ли би могла да стигне? Син-Джин не можеше да си даде отговор на този въпрос и това още повече го измъчваше, а може би все пак отговор имаше и с това се обясняваше ужасът, който пъплеше в душата му.

Единствената му надежда сега бе да открие Ванеса и да я накара да освободи момичето. Ако откаже да направи това, Син-Джин със сигурност ще я убие. Тази мисъл го изненада, но за Рейчъл бе готов на всичко. На всичко.

Той нетърпеливо подканваше коня, взет под наем от една конюшня в Корниш. Не можеше да повярва, че се бе върнал в Англия толкова бързо след предишното си посещение.

Мъката, която го бе обхванала след смъртта на Алфред, сега бе напълно изместена от паниката, предизвикана от изчезването на Рейчъл. Син-Джин горещо се молеше в душата си да не й се случи нищо лошо. Знаеше, че момичето не се плаши лесно и може да окаже съпротива, но човекът, който я бе отвлякъл, бе много едър и силен, истински звяр. Изчезването й говореше само по себе си, че не бе могла да се защити.

Дали се е уплашила, питаше се Син-Джин, дали не го е викала, докато той е стоял пред камината, съсипан от новината за смъртта на Алфред?

Въпреки отчаянието си той леко се усмихна. Каквато си беше, сигурно го проклина за това, че все още не й се е притекъл на помощ.

Тази мисъл и надеждата, че е жива, го накараха да тръгне още по-бързо.

 

 

Ванеса се любуваше на себе си пред огромното огледало, което Алфред й бе купил от Франция преди повече от година. Тя потръпна при спомена за бившия си съпруг — погребаха го само преди седмица и пръстта върху ковчега завинаги го скри от очите й.

„Най-после“ — помисли си тя с облекчение.

Макар и нищожна, все пак това бе някаква компенсация за всичките тези години, през които бе принудена да го търпи.

Беше съвсем изнервена и безкрайно отегчена от несръчните му опити да прави любов. Всичките им нощи в леглото през последните десет години не можеха да се сравнят дори с един-единствен път, когато е лежала в прегръдките на Син-Джин. При мисълта за Син-Джин лицето й пламна и тя усети как по вените й плъпва горещата кръв на възбудата.

Ванеса се усмихна на отражението си в огледалото — сега вече Син-Джин непременно щеше да дойде при нея.

Ще се върне, за да оплаче починалия си брат и да поеме от него титлата, която му се полагаше по право.

Заедно с опечалената вдовица.

Още от самото начало той трябваше да бъде граф Шалот, а не Алфред. Ако Син-Джин бе наследил титлата. Ванеса отдавна щеше да има всичко, за което бе мечтала някога — власт, богатство и мъж.

Ала преди десет години бе още много млада и глупава, и затова чак сега успя да намери начин да направи от Син-Джин граф. Все още не беше късно. По устните й плъзна доволна усмивка и тя бавно се завъртя пред огледалото, за да разбере от коя страна изглежда най-добре. Всичко трябваше да бъде в идеален вид, когато той най-после пристигне. Разбира се, ще побеснее, ще фучи и ще крещи в желанието си да открие малката уличница. Не след дълго обаче щеше да прогледне за красотата на Ванеса и да забрави онази мръсна ирландка. Пък и Алфред вече го нямаше, и Син-Джин щеше да престане да се ръководи от криворазбраното си чувство за чест.

Ванеса спря да се върти и се замисли — може би все пак трябва да облече синята рокля, тя най-добре подчертаваше блясъка на очите й.

Очите на Алфред бяха заприличали на очи на мъртвец дълго преди да умре, помисли си тя развеселена. Колко лесно й се бе отдало всичко! И колко жалко, че не се сети за това по-рано. Няма нищо по-лесно от това да отровиш някого, ако знаеш как да го направиш. Ванеса бе започнала да му дава отровата много отдавна и Алфред бавно гаснеше пред очите на всички. Никой не можеше да я заподозре. Бе чакала дълго, но затова пък чакането си заслужаваше.

Самият Алфред също не разбра нищо.

Какъв глупак! Това му беше грешката; е, негов проблем, и това изобщо не я засягаше. Сега титлата ще премине върху Син-Джин и най-после той ще бъде неин. Ако една жена е достатъчно умна, за нея няма невъзможни неща.

Ванеса се обърна, за да се погледне и в гръб. Синьото кадифе, реши тя. Може би времето беше малко прекалено горещо, но трябваше да изглежда великолепно, когато Син-Джин я види за пръв път. Достатъчно бе само да я погледне, за да забрави своята малка повлекана.

— Какво? Нима не си в траур, Ванеса? Не изпитваш ли поне малко уважение към починалия ми брат?

Тя бе толкова изненадана, че едва успя да сподави вика си; обърна се и видя Син-Джин, облегнат на отворената врата, със скръстени на гърдите ръце и поглед, който просто я пронизваше.

Той се опитваше да държи ръцете си прибрани, защото се страхуваше, че ако изгуби контрол над себе си, може да я удуши. Ще го направи по-късно, каза си той; след като спаси момичето.

Бе впил в нея студения си преценяващ поглед. Приликата й с Кристина бе направо поразителна. Цветът на очите и косата, тенът на кожата, осанката, дори зелената утринна роба, която бе облякла сега, му напомняха силно за бившата му жена. Но в очите на Кристина имаше нежност и мекота, в които се отразяваше чувствителността на душата й.

Блясъкът в очите на Ванеса отразяваше единствено нейната хищна природа и дребнавата й злоба. Душата й не блестеше в тях просто защото Ванеса бе напълно лишена от душа.

Беше пристигнал по-рано, отколкото го очакваше, но толкова по-добре. По устните й бавно плъзна усмивка — бе сигурна, че чувствената им игра ще проникне дълбоко в него и в крайна сметка ще го възбуди. Някога беше луд по нея, толкова луд, че се бе уплашила да не би да предизвика Алфред на дуел и да провали всичките й планове. Сега вече знаеше, че щеше да е много по-добре, ако го бе сторил. Трябвало е все пак да извика брат си на дуел и двамата щяха да се бият за ръката й; тогава бившият й съпруг сигурно щеше да загуби, а тя — само да спечели от това.

Е, вече няма нужда нито от дуели, нито пък Син-Джин има някакви съперници или пречки по пътя си към нея; Ванеса бе имала грижата да премахне всички прегради между себе си и него.

Господарката на имението нехайно вдигна рамене и след това отново ги свали с кокетно движение — приличаше на котка, която е сигурна в своята плячка и сега вече може да й се полюбува на спокойствие.

— Не виждам защо трябва да се почерням — каза тя и започна бавно да се върти около мъжа, сякаш търсеше най-уязвимото му място. — Сега на Алфред му е напълно безразлично в какво съм облечена. С нищо няма да му помогна, ако се пъча пред хорските очи като почтена опечалена вдовица.

Ванеса се изправи срещу него и леко го целуна по устните, като силно притисна гърдите си към ръката му. Усети как мъжът се вцепени.

Боже, колко глупав и упорит човек! Въпреки всичко, тя бе убедена, че Син-Джин скоро ще се съвземе — той не смееше да покаже истинските си чувства заради някакви съвсем ненужни скрупули.

Как е възможно такава съвършена красота да бъде толкова отблъскваща?

— И ти ще остарееш — Син-Джин произнесе думите като проклятие. — От това те е страх най-много, нали? Страх те е от старостта — отблъсна я от себе си и грубо я обърна с лице към огледалото. Жената се опита да се отскубне, но той я хвана за тила и я принуди да погледне отражението си.

— И ти ще остарееш, Ванеса. Все някога и това ще стане. Кожата ти ще повехне и ще се сбръчка като на дърта уличница.

Тази мисъл винаги я бе ужасявала дори повече от смъртта. Тя тръсна глава и извика:

— Не!

Той съвсем ясно виждаше в очите й нищожеството на нейната суета и ужасния страх от старостта; изпита искрено съжаление към нея заради обърканите ценности в живота й. По същия начин милозливи хорица съжаляват осъдения на смърт убиец заради болката, която изпитва в момента на изпълнение на присъдата.

— О, да, любима моя. Всички стареем и нищо не може да промени това. Ако човешките грехове се изписваха по лицето, твоето щеше да бъде белязано много по-дълго от времето, когато е било гладко.

Напълно отвратен, Син-Джин я пусна и се дръпна настрани.

Ванеса се обърна с ръка, притисната до шията. Нима я подозираше, че е отровила брат му? В този миг тя се уплаши за живота си.

Не, това беше напълно изключено. Никой не би могъл да я заподозре в такова нещо. Сигурно Син-Джин имаше предвид онази нощ, когато се опита да го прелъсти.

Ако през ума му минеше и най-малкото подозрение, че е отровила Алфред, непременно щеше да я убие.

Тя обви ръце около врата му и го погледна умолително. Може би ще й прости, ако разчита на неговото съчувствие — винаги си е бил наивник с меко сърце.

— Тогава просто не можах да се овладея, трябваше да те имам, да те чувствам до себе си. Мислех за тебе през всичките тези години.

Той свали ръцете й от себе си и се дръпна настрана.

— А трябваше да мислиш за съпруга си.

Какво му ставаше? Как да го накара да разбере? Как да го накара отново да тръпне от желание по нея?

— Не е нужно да говорим за него сега — никога не съм го обичала.

Той й вярваше — Ванеса не би могла да обича никой друг, освен себе си. Жената отново обви ръце около него.

— Вие двамата също не се обичахте кой знае колко. Сега Алфред е мъртъв и най-после можем да бъдем заедно — тя вдигна към него чувствените си устни, тръпнещи от нетърпение. — Мога да бъда чудесна господарка на имението.

Това също не помогна — мъжът, който някога бе влюбен в нея до полуда, сякаш го нямаше. Син-Джин усети тръпки на отвращение и грубо я отблъсна от себе си.

— Не се съмнявам в това — ако всички господарки на имения трябва да бъдат коравосърдечни и жестоки, теб непременно ще те изберат за тяхна кралица — очите му блестяха като скреж в ранна зима, когато изведнъж стисна ръката й и я изви зад гърба й. Всичките й превземки и лъжи му бяха омръзнали до смърт.

— Къде е тя?

Ванеса примигна и го погледна невинно.

— Тя ли?

За малко щеше да й счупи ръката, но това изобщо нямаше да му помогне да разбере къде е момичето.

— Не си играй с мен, Ванеса. Къде е Рейчъл?

— Значи твоята хубостница най-после те заряза? Горкичкият — каза гальовно тя и се повдигна на пръсти. Ръката й погали гърдите му и тя прошепна: — Ще ти помогна да я забравиш много бързо.

Той пусна ръката й, като едва успя да устои на изкушението да я удари, после силно я блъсна и от устните му се отрони проклятие.

Ванеса залитна назад и се удари в стената. Очите й бяха изпълнени с изненада и гняв. Помисли си, че мъжът срещу нея е като див звяр, който трябва да бъде опитомен.

Син-Джин трепереше от гняв и ноздрите му потрепваха, докато се опитваше да се овладее.

— Съдържателят ми каза, че я е отвлякъл човекът, по когото си изпратила писмото.

— Симеон ли? — попита невинно тя. — Откъде да знам какво би могъл да направи той? — усмихна се злобно тя. — Може пък да я е харесал, ще си бъдат лика-прилика, и двамата са направени от един и същ евтин материал.

По блясъка на очите му разбра, че доброто възпитание и цялата му сдържаност бяха изчезнали и на тяхно място се бе появил истински бяс. Син-Джин стисна главата й между силните си ръце — и двамата знаеха, че в момент на страшен гняв би могъл да й счупи врата.

— Кажи ми къде е — прошепна той, но думите отекнаха като тътен в главата й. Сърцето й биеше като камбана.

— Откъде да знам — разгорещи се тя. — По дяволите, забрави тази малка повлекана. Жената, която ти трябва, съм аз — макар че той притискаше жестоко главата й, пръстите и отново се впиха в гърдите му, нежни и прелъстителни. — Тази, която желаеш, съм аз — как иначе ще обясниш това, че замина точно в деня на моята сватба?

Значи така бе изтълкувала причините за неговото заминаване. Отвратен, той я блъсна грубо и тя падна на пода.

— Аз бях вторият син в семейството. Нямах никакви доходи и трябваше да си изкарвам прехраната — напомни й той. — Затова станах войник и после бях изпратен в Америка заедно със своята част. Нямах никакъв избор.

Ванеса се изправи и когато Син-Джин пристъпи към нея, тя уплашено се отдръпна назад.

— А сега ми кажи къде е тя, в противен случай ще те убия на място.

Ванеса разбра, че той ще го направи, но бе заложила прекалено много на своята карта и не можеше да бъде сплашена толкова лесно; вдигна глава и предизвикателно го изгледа.

— Вече ти казах — не знам — отсече тя и реши да му каже част от истината. Трябваше й време, за да помисли.

— Просто казах на Симеон да я махне оттам. Мислех си, че след като я няма, ти ще…

Това му беше напълно достатъчно, дори повече от достатъчно, за да подпише смъртната й присъда, но сега нямаше време да се занимава с нея.

— Къде е той?

Ванеса внимателно разглеждаше ноктите си, като че ли това беше изключително важно в този момент.

— Уволних го — каза безгрижно тя.

— Не ти вярвам.

Ванеса го погледна с престорена изненада, сякаш се чудеше как може да бъде такъв глупак, че да не й вярва.

— Платих му, даже му дадох повече пари, отколкото трябваше, и му казах, че след като предаде писмото и махне оттам онази малка блудница, е свободен да върви където си иска и с когото си иска — тя грижливо подчерта последната част на изречението. — А какво е направил на своя глава, никак не ме интересува.

Дали пък не бе самата истина? Съвсем в стила й.

— И къде живее той?

Тя смаяно го изгледа, сякаш я бе помолил да притича гола през помещението за слугите.

— Откъде да знам? Някъде в Лондон, доколкото зная.

Лондон бе на повече от петдесет километра и тя успя да прецени, че е прекалено далече, за да може Син-Джин да стигне дотам още тази вечер. Мъжът се обърна и тръгна към вратата. Уплашена, Ванеса хукна подире му.

— Къде отиваш?

Той дори не си даде труд да се обърне.

— Отивам да го търся.

Беше изумена — Син-Джин отново я напускаше! Бе предпочел онази малка повлекана пред нея, графинята на Шалот!

— Син-Джин… — каза тя повелително.

Той спря и бавно се обърна — очите му проблясваха зловещо.

— Ако нещо й се е случило заради тебе…

— Ако нещо й се е случило, какво? Какво ще направиш? — попита предизвикателно тя, но предвидливо остана далеч от него.

Вече бе почувствала заканата в гласа му, нямаше нужда да й повтаря.

— Мисля, че много добре знаеш.

Ванеса се вцепени, ужасена до мозъка на костите си. Шумът от стъпките му бавно заглъхна и тя го прокле от дън душа.

Лицето й грейна злорадо, когато сведе поглед и си представи тъмната задушна изба. Представи си съвсем ясно и затворничката, която крееше там.

О, Ванеса ще си отмъсти, и още как!