Мари Ферарела
Лунна страст (38)

Глава 38

Слабата светлина на свещта едва успяваше да разпръсне сумрака в стаята, която напомняше истинска гробница. Рейчъл лежеше неподвижно в леглото и се опитваше да заспи.

Това никак не й помагаше — главоболието й все повече се засилваше. Като че ли хиляди конници препускаха в черепа й и се опитваха да го разбият на парчета.

Устата й бе пресъхнала и Рейчъл с мъка преглътна; усилието отекна болезнено в бедната й глава. Беше пропуснала вечерята, за да може по-бързо да си легне с надеждата, че в съня си ще забрави болката.

Но сънят не идваше и момичето вече започваше да си мисли, че никога няма да може да повдигне глава от възглавницата.

Нямаше представа от колко време лежи така и усети как цялото й тяло отчаяно пулсира и всеки удар на сърцето и отеква в пламналия й мозък. Струваше и се, че секундите, минутите и часовете се бяха слели в едно и времето тече мъчително бавно.

Тогава чу как вратата се отвори съвсем тихо. Момичето въздъхна и притвори очи — от коридора веднага плъзнаха сребристи лъчи и от светлината болката й сякаш стана още по-силна.

— Не тази нощ, Син-Джин — каза тя с отпаднал глас. — Ужасно ме боли главата. — Чу как някой спря до леглото й — стъпките бяха тежки като тези на Син-Джин, но не можа да види добре кой е заради болката — всичко изглеждаше така нереално.

— Не се тревожи — каза дрезгаво един дебел глас, който й прозвуча като стържене на нокти по дъска за пране. — Главата няма да ти трябва вече.

— Какво? — тя усети как изумлението й бързо се смени с паника.

Момичето отвори очи, но не можа да разпознае сянката над леглото. Изведнъж усети върху себе си нещо тежко и миризливо, може би чувал или одеяло. Рейчъл настръхна и се опита да го махне от себе си, когато я разтресе силен удар по главата и конниците, които бяха препускали вътре досега, се превърнаха във великани — те разбиха тялото й на хиляди парчета и го погълнаха; най-после момичето потъна в непрогледния мрак на някаква страшна пустота.

 

 

Син-Джин се стресна и вдигна глава от възглавницата — утрото отдавна бе настъпило и слънцето заливаше обилно с лъчите си малката стая.

Потърка очи и видя, че е спал на стола до камината — не беше имал сили дори да се довлече до леглото си, успя само да вдигне падналото на пода писмо и сега продължаваше да го стиска между пръстите си. Свещта отдавна беше догоряла.

Той се раздвижи и едва сега усети колко сковано е цялото му тяло. Всичко го болеше, но нищо не можеше да се сравни с болката в сърцето. Син-Джин се протегна и костите му изпукаха.

Първата му мисъл бе за смъртта на Алфред, после си помисли, че трябва да отиде при Рейчъл и да й каже за писмото.

Трябваше да реши какво да прави — смъртта на брат му вече не бе само негов личен въпрос. Имаше много формалности, които трябваше да бъдат уредени. Син-Джин наистина бе възнамерявал никога повече да не се връща в Англия, но сега обстоятелствата се бяха променили. Бе наследил титлата и имението, а това си имаше своите последствия — вече бе длъжен да се съобразява с много неща, които досега му бяха съвършено чужди.

Каквото и решение да вземе, трябва да го направи заедно с Рейчъл; тя беше точно толкова част от неговия живот, колкото и той от нейния. За него бъдещето бе просто немислимо без нея и тя участваше наравно с него при вземането на всяко решение.

Син-Джин отчаяно се нуждаеше от Рейчъл — трябваше му утехата на гласа й, светлинките в очите й, добродушното й заяждане.

Нуждаеше се от нея за всичко. Той присви рамене, за да развърже възлите, които сякаш стягаха мускулите му в желязна хватка, после стана и отиде при каната на умивалника. Слугинята бе забравила да я напълни, но все пак имаше малко вода и тя щеше да му свърши работа. Изля водата в легена и бързо наплиска лицето си с шепи. Това го поосвежи и той вдигна ръка към лицето си, за да се избърше с ръкава на ризата. С една шепа все пак успя да изтрие съня от натежалите си клепачи, но не и думите от писмото на Ванеса.

Той прокара пръсти през косата си и тръгна към стаята на Рейчъл.

Почука на вратата и после се сети, че снощи тя имаше силно главоболие. Дано да й е минало, трябваше да разговаря с нея по много важни въпроси.

— Рейчъл! — тихо я повика той.

Отвътре не се чу никакъв шум и Син-Джин отново почука, после натисна дръжката на вратата и тя веднага се отвори; влезе вътре и видя, че стаята е празна, а разхвърляното легло говореше съвсем ясно, че момичето бе прекарало една неспокойна нощ.

Сигурно се е почувствала по-добре и е слязла да закуси. Син-Джин поклати глава и излезе от стаята — беше толкова характерно за нея да излезе, без да му се обади. Винаги е била прекалено независима.

И страшно очарователна, помисли си той, докато слизаше бързо по стълбите. Писмото беше в джоба на палтото му, искаше Рейчъл да го прочете, преди да разговарят за каквото и да било.

На малката маса до камината закусваха няколко човека, но момичето не бе между тях. Тя не би могла да отиде в залата за преговори, без да му се обади; беше им станало навик да излизат заедно. Понякога отиваха там с Франклин, но по-често излизаха малко след него — но винаги заедно.

Син-Джин изпита силно безпокойство, без да може да уточни откъде идва то.

Отиде при съдържателя в кухнята. Търпението му бе започнало да се изчерпва.

— Къде е госпожица О’Рорк? — попита той.

Съдържателят изведнъж му заприлича на сюнгер с кръглото си личице и точките по него, които му служеха за очи, уста и нос. Човекът се извърна и се опита да се усмихне, но когато видя буреносния израз по лицето на англичанина, усмивката му бързо се стопи.

— Тръгна си, сър — малките черни очички го изгледаха уплашено и той се опита да се шмугне покрай Син-Джин в другата стая.

Син-Джин го последва и го сграбчи за ръката; човекът се закова на място, разтреперан от глава до пети.

— Тръгна си, така ли? — повтори Син-Джин смутен. — Може би искаш да кажеш, че е отишла в залата за преговори?

— Не, сър. Искам да кажа, че замина — човекът се прокашля и извади едно писмо от джоба на огромната си престилка. — Трябваше да ви дам това. Госпожицата си тръгна късно снощи, всъщност малко след като вие се прибрахте — изведнъж човекът се разбърза. — Каза ми, че непременно трябва да го прочетете — каза той и пъхна в ръцете на Син-Джин листче хартия.

Съдържателят въздъхна с облекчение и побърза да се махне от погледа му, като мърмореше нещо под носа си.

Бележката беше овлажняла от пот. Син-Джин приседна на една груба дървена пейка и разгъна листчето.

„Мой мили Сийнджин,

Реших, че шъ трябвъ дъ си ходя вечи. Немога дъ търпя повече тези глупаци и затова съ връщам в Америка.

Твойта Рейчъл“

Син-Джин едва успя да сподави едно проклятие и в гнева си смачка писмото; после отново погледна листчето в ръката си и гневът в очите му прерасна в бяс. Някъде дълбоко в съзнанието му се промъкна страх, но той не можеше да си позволи да изпадне в паника.

Залата се бе опразнила, хората отдавна бяха свършили закуската си. Съдържателят се засуети около него с поднос, на който имаше чиния с бекон и пържени яйца.

— Неприятности ли имате, сър? — попита словоохотливо той. По горната му устна бяха избили капчици пот.

Син-Джин замахна с ръка и подносът излетя от ръцете му. Чиниите се разбиха в пода сред жълтеникавата каша на съсипаната закуска, а беконът се търкулна под масата.

Съдържателят изквича ужасен, а очите върху месестото му лице се изцъклиха, когато Син-Джин го стисна за яката и леко го повдигна от пода.

Човекът едва успяваше да се задържи прав, тъй като се крепеше единствено на пръстите на краката си. Почваше да се задушава и лицето му стана аленочервено. В залата настана мъртва тишина.

— Къде е тя? — процеди Син-Джин през зъби. Очичките на съдържателя се завъртяха в очните кухини и за малко щяха да изпаднат оттам като къпини от кошница. Месестите му устни се раздвижиха в отчаян опит да проговорят.

Син-Джин го пусна на земята, но ръката му продължаваше да го стиска за гърлото.

— Н-н-не знам, сър. Не пише ли в писмото? — човекът се олюля и се закашля, почти задушен. — Моля ви, сър, моля ви, нищо не знам.

С крайчеца на окото си Син-Джин успя да забележи как някакъв човек се надигна от масата в ъгъла. Англичанинът плавно изтегли сабята от ножницата, сякаш бе лека като перце. Без да изпуска гърлото на съдържателя, той насочи сабята си към човека в ъгъла.

— Чакайте малко, сър. Това не е ваша работа — предупреди го Син-Джин. Думите бяха произнесени съвсем тихо, ала недвусмислената закана в тях прозвуча съвсем ясно.

Без да каже и дума дори, човекът седна на мястото си.

Син-Джин погледна съдържателя, който се взираше в него ужасен, разтреперан за живота си. Прав е да трепери, помисли си Син-Джин — днес не беше в настроение да проявява благородство и милост към хорската низост.

— Писмото не е писано от нея — каза той с равен глас.

— Откъде знаете това, сър? — попита съдържателят, който за малко щеше да припадне от страх.

Англичанинът едва успя да овладее гнева си. Къде беше тя, какво бяха направили с нея? И защо? Кой имаше полза от това?

Наоколо не се виждаше никой по-подходящ, който да понесе силата на страшния му гняв, и съдържателят съвсем се вцепени от страх.

Син-Джин наведе лице към дебеланкото и прочете безмълвния ужас в очите му.

— Ами оттам, от писмото. Тя не би могла да го напише толкова неграмотно, глупако — заедно с брат си издават един вестник — Син-Джин го разтърси силно, сякаш се надяваше да изтръска истината от него. — Сега ще ми кажеш кой написа бележката и какво стана с момичето, в противен случай ще те нарежа на филийки, по-тънички от говеждото, което сервираш — той го стисна още по-силно и повдигна сабята.

Съдържателят подви колене и започна да се свлича, но Син-Джин рязко го дръпна нагоре.

— 3-з-адушавам се — човекът не можеше да си поеме дъх.

Англичанинът леко отслаби хватката и в същото време опря върха на сабята в дебелия му корем.

— След малко съвсем няма да можеш да дишаш, ако не ми кажеш истината.

Човекът се свлече на колене и вдигна умолително ръце към чужденеца.

— Той я отвлече — едва успя да проговори, обзет от конвулсии.

— Той ли? — Син-Джин натисна сабята. Съдържателят изблея като агне, което водят на заколение. — Кой? — попита властно англичанинът.

От свинските очички на човечето се зарониха сълзи като топчета — търкаляха се по месестите бузи и потъваха в многобройните гънки на дебелата му гуша.

— Оня, дето донесе писмото снощи.

Търпението на англичанина съвсем се изчерпа.

— Кой е този „оня“? — ревна Син-Джин.

Очетата на бедния човек окончателно потънаха в тлъстото му лице.

— Не знам, някакъв мъж, голям един такъв, грозен ми се видя. Има белег на лицето, да, сега си спомням, че има белег на слепоочието — каза той и прокара разтрепераните си пръсти по собственото си слепоочие, за да покаже точно къде е бил белегът. — Като че ли от сабя.

Изведнъж Син-Джин си спомни, че вече бе виждал някъде такъв човек. Да, в Шалот — веднъж бе надникнал през прозореца в стаята на Алфред. Англичанинът си спомни ясно, че тогава се бе запитал от какво ли е белегът на лицето му.

Син-Джин рязко изправи съдържателя и ревна:

— Искам да занесеш едно писмо на Бен Франклин. Ще го направиш ли?

Главата на съдържателя се тресеше във всички посоки, сякаш не бе закрепена на врата му.

— Да, да, сър — замънка той, — всичко ще направя.

Син-Джин го блъсна отвратен.

— Донеси ми перо, хартия и мастило — заповяда той. — Незабавно трябва да замина за Англия.

Като благодареше на Бога, че е оцелял, човечецът побърза да изпълни заповедта.

Трябваше да се върне веднага в Англия, ако иска да намери Рейчъл.

Жива, молеше се в душата си той.