Мари Ферарела
Лунна страст (37)

Глава 37

Още рано сутринта бяха готови за заминаване. Нямаха багаж и само трябваше да се приготвят. Пурпурните лъчи на зората бяха стоплили небесната синева и сега изчезваха зад хоризонта, където слънцето на новия ден бавно изгряваше над земята. Син-Джин бе дал необходимите указания на Бърнс и на готвачката как да се грижат за брат му.

Каретата вече ги чакаше на двора и единственото, което им оставаше, бе да се сбогуват със стопанката на дома.

Докато Рейчъл търпеливо го чакаше в коридора до своята стая, той отиде да се сбогува с брат си. Ако Алфред все още спеше, Син-Джин нямаше да го събуди, само искаше да го погледне за последен път.

Алфред беше буден и го очакваше, сякаш знаеше, че Син-Джин ще дойде да се сбогуват.

Взе ръката на брат си и го попита:

— Как си тази сутрин?

Алфред вдиша и издиша дълбоко, преди да се опита да отговори.

— Още не ставам за дуел, но може пък и да се оправя, кой знае.

Син-Джин тихо се засмя — понякога все пак стават чудеса. Нима не беше чудо, че намери Рейчъл?

— Нищо не се знае.

Син-Джин топло го прегърна. Наистина, като малки те не бяха особено близки, а за младите е характерно непрекъснато да пропускат открилите се пред тях възможности. Но кръвта вода не става и Син-Джин от сърце желаеше на брат си дълъг живот и добро здраве, което да му позволи да се радва на света около себе си.

Той усети силно вълнение, което го правеше уязвим. Бавно се отдръпна от крехкото тяло на брат си и внимателно го подпря на възглавниците.

— Пази се, Алфред. Вече казах и на жена ти, но искам да кажа и на тебе — не й позволявай пак да ти пуска кръв — Син-Джин не можа да се насили дори да произнесе името й. В устата му горчеше само при спомена за тази жена и за нейното предателство.

— Добре, няма да забравя — каза Алфред с отпаднал глас. Когато се усмихна, лицето му заприлича на череп. — Не се тревожи, ще се оправя. Както винаги, за мен ще се погрижат Бърнс и готвачката.

Син-Джин кимна с глава — да, на тях наистина можеше да се разчита.

— Вече им казах какво да правят — увери го Син-Джин. Той докосна ръцете му за последен път и излезе с натежало от болка сърце.

Рейчъл прочете мъката в очите му и го хвана за ръката.

— Може би трябва да останеш още малко — предложи тя, въпреки че тези думи й струваха много скъпо. Рейчъл непременно трябваше да се върне, защото бе прекосила половината свят не за друго, а за да присъства на мирните преговори в Париж. Но Син-Джин можеше да остане в родния си дом толкова дълго, колкото бе необходимо.

Нямаше причини да не остане, само да не беше тази дяволска жена. Рейчъл усети горчивина и някакво бодване в сърцето.

Син-Джин поклати глава — нямаше повече какво да прави тук. Те тръгнаха по стълбите към първия етаж.

— Той е направен от добър материал. Като деца все аз боледувах, а не Алфред. Алфред никога не боледуваше — каза той тихо и лицето му просия, когато отново вдигна очи към момичето. — Той ще се оправи, ще видиш.

Вече бяха стигнали външната врата, когато се обърна и го стисна силно за ръката — в гласа му прозвуча много повече отчаяние, отколкото самият той би искал. Момичето почувства, че на Син-Джин страшно му се иска да повярва в собствените си думи.

— Сигурна съм, че ще се оправи — повтори тя. Син-Джин я погледна и в душата му нахлу гореща обич.

— Казвал ли съм ти някога, че те обичам, Рейчъл О’Рорк?

Тя го зяпна смаяна — бе съвсем неподготвена за тези думи и за миг дъхът й секна. Но тя си беше Рейчъл и изумлението й трая само секунда.

— Не е ставало дума, но сега можеш да го кажеш.

Тя обви врата му с ръце и се притисна до него. Искаше да почувства топлината му, да усети, че и той се нуждае от нея. Понякога бе склонна да мисли, че никак не е лесно да си влюбен.

— Можеш да го кажеш винаги, когато поискаш — засмя се тя и очите й припламнаха, когато усети ръцете му да я притискат още по-плътно, — стига да не го правиш само за да ме примамиш в леглото си.

Той се засмя, сигурен, че е успял да я предизвика.

— Не ми трябват думи за това — той лекичко захапа долната й устна, преди да успее да му отговори.

Думите й се сляха в едно-единствено сладостно стенание.

— Колко трогателно!

Все още прегърнати, те извърнаха очи към звука на Ванесиния глас, която слизаше бавно по стълбите. Изглеждаше великолепно в утринната си роба. Погледна ги съвсем открито и в очите й не се забелязваше и сянка от срам или нещо друго, което да напомня за унижението й от предишната нощ.

„Ти си просто една красива вещ, Ванеса“ — помисли си Син-Джин без всякакво възхищение. Бе дълбоко признателен на провидението, че го е спасило от хищните й нокти още преди много години.

Той прегърна момичето още по-здраво, сякаш за да потвърди думите й.

— Все пак реши да си тръгнеш, така ли? — каза тя и долната й устна прелъстително се издаде напред. Сигурно бе тренирала пред огледалото.

Син-Джин бе смаян от безочието й.

— Никога не съм възнамерявал да остана. Корабът заминава по пладне и ние трябва да тръгваме.

Ванеса въздъхна с явно съжаление.

— Колко жалко — тя го погледна с присвити очи. Не обръщаше никакво внимание на Рейчъл и това бе един от начините й да покаже върховното си пренебрежение към нея. Щом си наумеше нещо, Ванеса не се отказваше лесно — плячката става още по-ценна, когато непрекъснато ти се изплъзва от ръцете.

— Сигурна съм, че ако останеш, ще можем да възобновим старото си познанство — тя го докосна по ръката, после пръстите й артистично запърхаха, докато ги отдръпна от него. — Без никой да ни притеснява.

Кой знае защо, Рейчъл си я представи с оскубана коса, и се усмихна.

— Няма да можете да се опознавате отново, графиньо. И без това той те познава достатъчно добре — Рейчъл произнесе титлата така, сякаш бе някаква неприлична дума и усети как я изпълва тържество, когато видя гневния блясък в очите на Ванеса.

Момичето кимна с глава към прозореца, от който се виждаше готовата карета.

— Колата ни чака, Син-Джин — тя великодушно подаде ръка на графинята и каза кокетно: — Беше истинско удоволствие да се запозная с вас, графиньо.

Ванеса така я изгледа, че Рейчъл дори не си даде труд да скрие доволната си усмивка.

Графинята погледна към Син-Джин, все още неспособна да повярва, че той заминава въпреки всичко, което му бе предложила, въпреки че почти му бе заповядала да остане тук.

На сбогуване той стисна ръката й — студено и официално; страхуваше се, че не може да скрие омразата си.

— Довиждане, Ванеса. И не забравяй какво ти казах за пиявиците. Грижи се добре за брат ми, за да си нямаш после неприятности — тонът му беше най-обикновен, но в очите му имаше закана, която и двете жени забелязаха.

Син-Джин свали ръката си от раменете на Рейчъл и двамата излязоха, като затвориха плътно вратата след себе си. Ванеса остана вътре.

Отнякъде се появи Бърнс, който с мъка местеше крака. Беше видял каретата и ги чакаше, за да се сбогува с тях. Старият иконом гледаше да се държи настрана от прозорците на предверието, за да не го види господарката — той също се страхуваше от нейния гняв.

— Бог да е с вас, господарю Син-Джин — в очите на стареца имаше печал, защото знаеше, че вече никога няма да види младия господар — поне не в този живот.

— Вземи това — Каза Син-Джин и сложи в ръцете на стареца кесия с пари. — Забравих да ти го дам снощи.

Бърнс и Рейчъл го спогледаха въпросително.

— И какво и то?

— Нещо съвсем дребно, за тебе и за готвачката.

— О, не, сър, не мога да го приема — Бърнс се опита да върне парите.

— Вземи ги, Бърнс. Това е за грижите, които полагате за Алфред.

— Щом е така, ще приема парите, и то с удоволствие — каза старецът и кимна с побелялата си глава.

Син-Джин стисна сърдечно ръката му, после се обърна, за да помогне на Рейчъл да се качи.

— Карай в града, момче — викна той на младия коняр.

Камшикът изплющя и каретата потегли. Двамата помахаха с ръка на самотната фигура в двора, която постепенно започваше да прилича на детска играчка, докато накрая съвсем изчезна от погледите им.

Тя се сгуши в него и въздъхна. Равномерният ритъм на конските копита ги отнасяше все по-далеч оттук.

— Съжаляваш ли, че дойде? — попита тя.

Той помисли малко, после отговори:

— Не, всъщност съм доволен, че дойдохме.

Тя го погледна любопитно.

— Така ли?

Той кимна; трудно е човек да разбере кога настъпва краят на нещо, но все пак нещата трябва да са ясни, когато трябва да се сложи точка.

— Това ми даде възможност да видя Ванеса в истинския й вид. А и наистина исках да си простим с Алфред — сигурно се виждаме за последен път.

Тя се опита да разгадае смисъла на думите му.

— Значи наистина мислиш, че той може да умре скоро?

— О, не — каза той с поглед, който жадно поглъщаше околностите на родното му място. Той си помисли, че всичко това принадлежи на Алфред, но в душата му нямаше завист. — С малко късмет Алфред ще се оправи, особено ако за него се грижи Бърнс. Сигурен съм, че ще доживее до дълбока старост. Сега вече и Ванеса знае, че единственият начин да си остане графиня е да запази живота на брат ми; това ме кара да мисля, че тя също ще се постарае той да оздравее — в душата си той мълчаливо се сбогуваше с имението завинаги. — Исках да кажа, че нямам намерение да идвам отново тук.

Рейчъл пъхна ръцете си в неговите и се облегна на рамото му. Задоволство я изпълваше от главата до петите.

— Много се радвам да чуя това — каза момичето и Син-Джин повдигна учудено вежди. Рейчъл се намръщи при мисълта за Ванеса. — Тази проклетница може да те омагьоса отново, също както някога. Макар че ще бъде много глупаво от твоя страна да допуснеш такова нещо.

Той просто не можеше да се сдържи да не я подразни и се облегна назад, сякаш размисляше върху думите й.

— Тя е много красива.

Рейчъл веднага се изправи, сякаш току-що беше глътнала бастун. В очите й проблеснаха опасни светлинки, когато лекичко го перна по рамото.

Доволен от нейната реакция, той се засмя и я прегърна. Кочияшът се обърна да ги погледне, но Син-Джин му махна с ръка да си гледа в пътя.

— Но бодлите й са смъртоносни — добави той, защото знаеше, че момичето иска да чуе точно това. — И какво да правя с една бодлива роза, когато в собствената си градина имам такова прекрасно полско цвете?

Рейчъл не искаше да е толкова сигурен, че му принадлежи така безусловно.

— Та това не е твоята градина, приятел.

— Ще видим, ще видим… Кочияш, карай по-бързо! Трябва да сме там навреме, за да не изпуснем кораба! — конят ускори ход и колелата се завъртяха по-бързо. — А трябва и да укротявам едно опърничаво момиче — добави тихо той.

— Опърничаво, така ли?

— Да, но няма да е за дълго — устните му се впиха в нейните и стопиха всякакви спорове и възражения.

 

 

Морето беше бурно и пътуването през пролива никак не бе леко, но за щастие свърши бързо. Вече бяха в Париж и Франклин бързаше към тях с разтворени за прегръдка ръце.

— Градът беше страшно скучен без искрата на вашата младост — каза той и въздъхна уморено. — Пък и право да си кажа, всички тези старци ми омръзнаха до смърт с досадните си аргументи. Много ми е мъчно за дома.

— Не можеш да ме заблудиш с мърморенето си, ескуайър Бенджамин Франклин — каза топло Рейчъл. — Тук се чувстваш като риба във вода.

— Има образен език, не мислиш ли? — обърна се Франклин към Син-Джин и се облегна на масата.

Англичанинът и момичето се спогледаха, после той се засмя.

— И не само това — съгласи се той.

 

 

Преговорите вървяха много мудно и всички бяха страшно отегчени. Внезапно, една вечер, почти месец след пътуването им до Англия, Син-Джин получи писмо по специален пратеник. Рейчъл се оплакваше от главоболие и тази вечер си бе легнала рано, а Франклин бе останал заедно с Джей и Адамс в залата за преговори, за да доизглажда някаква част от текста.

Син-Джин бе сам в стаята си, когато съдържателят донесе писмото.

Той седна на леглото и се взря в плика. След малко въздъхна и счупи восъка с познатия печат — не беше нужно да чете писмото, защото предварително знаеше какво съдържа то.

Твърдата ръка на Ванеса му пишеше, че след заминаването им състоянието на брат му рязко се влошило и той починал след по-малко от седмица. Сега Син-Джин беше станал граф Шалот и трябваше незабавно да се върне, за да уреди нещата в имението. Предлагаше да му помогне във всичко, което е по силите й. Писмото носеше подпис: „Твоя покорна слугиня — Ванеса“.

Син-Джин сгъна писмото и си помисли, че в нея никога не е имало и капка покорство. В душата му зейна страшна пустота.

Не беше очаквал, че толкова ще го заболи от новината за загубата на последния му роднина. Спомни си как изглеждаше Алфред — самотен и тъжен в мрачната си стая, и сърцето страшно го заболя. Един мъж не биваше да умира така, просто не беше честно.

Писмото се изплъзна от пръстите му и падна на пода до краката му. Той не забеляза това, взрян с невиждащи очи в светлината на свещта.

— Сбогом, Алфред — прошепна Син-Джин и усети как го давят сълзи. — Ако съм преценил правилно, там, където отиваш, най-после ще намериш мир и покой, които така ти липсваха през последните десет години.

Син-Джин въздъхна и пламъчето на свещта трепна; беше наполовина изгоряла, когато той най-после успя да откъсне поглед от нея.

Огънят в камината бе почти загаснал, само две-три въгленчета все още припламваха, сякаш решени да се борят докрай със смъртта.

Той не забелязваше нищо около себе си, не разбра дори, че от очите му бяха потекли сълзи, които безутешно си стичаха по бледото му лице.

Опитваше се да осъзнае факта, че от семейството му не бе останало нищо.