Мари Ферарела
Лунна страст (36)

Глава 36

В тясната студена стая часовете се влачеха мъчително бавно и нощта й се струваше безкрайна. Рейчъл въздъхна и отново се раздвижи неспокойно в леглото, като напразно се опитваше да легне така, че най-после да заспи.

Липсваше й неговата топлина.

Тя се взря в балдахина над главата си и се помъчи да открие в него нещо, което да й подейства успокояващо, но уви, там просто нямаше нищо такова. Леглото сякаш бе увиснало в средата на стаята и момичето се почувства като в огромна лъжица. Беше сигурна, че Ванеса нарочно я е сложила в тази стая, за да не й даде възможност да си почине добре.

Е, щом е така, Рейчъл ще потърси сама такава възможност. Тя прецени, че сигурно е минало много време и отдавна вече всички спят.

Тя се измъкна тихо от леглото. Нощницата, която Ванеса й даде, бе прекалено дълга и твърде тясна в гърдите, затова момичето не я закопча догоре.

„Тъкмо Син-Джин ще си има по-малко работа“ — помисли си тя развеселена.

Тя повдигна полите на дрехата, за да не се влачат по пода — не искаше никой да я чуе, най-малкото пък господарката на имението.

При мисълта за Ванеса лицето й се изкриви — момичето я бе намразило още в мига, когато я видя, и това нямаше нищо общо със Син-Джин, макар че може би някогашният им роман наля още малко масло в огъня на внезапната й силна ненавист.

Рейчъл чу някакъв звук и се закова на място. Тя се притисна до вратата на стаята, която беше до тази на Син-Джин, и затаи дъх. Може пък така да й се е сторило, защото друг звук не последва и всичко си остана безмълвно. Огледа внимателно тъмната зала, за да си намери по-подходящо скривалище.

Не, омразата й към Ванеса имаше други, много по-дълбоки корени — надменността, съвършеното безразличие към всички и всичко, освен собствената й личност, бяха характерни за онази категория хора, които никога не бяха работили за хляба си. Рейчъл наистина не можеше да разбере как Син-Джин е могъл да бъде влюбен някога в жена като нея.

Причината сигурно беше в невероятната й красота. Красотата така заслепява очите на мъжете, че те не виждат нищо друго освен нея. Слава Богу, Син-Джин отдавна бе успял да се освободи от магията.

От стаята му я деляха само няколко крачки, тя бе точно зад ъгъла и тъкмо се канеше да завие, когато вратата изведнъж се отвори и оттам се показа Ванеса — съвсем гола, притиснала смачканата нощница до гърдите си. Тя преплиташе крака и се спъна в тъмния коридор.

Ванеса излезе от неговата стая.

Рейчъл отново прилепи гръб до стената и усети как краката й се подкосяват.

— И бързо се прибирай в стаята си, преди да те е видял някой — чу се отвътре гласът му, който разряза като с нож сърцето на момичето.

Очите й веднага се изпълниха с гневни сълзи и тя стремително хукна към стаята си, като че ли босите й крака изобщо не докосваха пода. Добре че поне не я видя.

Значи така, а? Той все още не бе успял да се отърве от тази вещица и я бе намъкнал в леглото си. Докато тя лежеше самичка в студената стая и цялата тръпнеше от любов и желание, двамата се бяха прегръщали, напълно отдадени на своята похот.

Кучият му син! Проклет да бъде!

Как е могъл да направи такова нещо? Та тази уличница беше жена на собствения му брат! А и той самият беше неин, на Рейчъл, мислеше си момичето, а сълзите се стичаха по бузите й като порой. Не бяха официално сгодени и може би никога нямаше да се оженят, но това все още не означаваше нищо — по дяволите, той беше неин, а не на Ванеса! Син-Джин й принадлежеше така, както и тя на него.

Както тя му принадлежеше…

Горещите й солени сълзи я заслепяваха и тя не виждаше къде стъпва, но все пак успя да се добере до стаята си и залости вратата. Момичето притисна длан към устата си, за да сподави едно ридание — не си заслужаваше да се измъчва заради него. Негодник, той просто не я заслужаваше!

Дишането й се поуспокои и тя диво се огледа из стаята. Трябва да се махне оттук, още тази нощ, още сега! Беше видяла в конюшнята някаква карета и тя щеше добре да й послужи — в края на краищата това щеше да бъде съвсем нищожна компенсация за неговата изневяра. Нека се оправя сам, когато реши да се върне.

Ако изобщо реши да се върне.

Тази мисъл болезнено се вряза в пламналия й мозък — сега той сигурно щеше да остане тук. Алфред лежеше на смъртния одър, а Ванеса — в прегръдките на неговия брат. Син-Джин щеше да получи всичко. Колко си приличат всички английски благородници, помисли си тя и отново ги прокле от дън душа.

Момичето избърса очи с опакото на ръката си — да върви по дяволите, какво я интересува той!

Ще мине и без него.

Но сълзите й не секваха — продължаваха да бликат неспирно направо от разкъсаното й сърце.

 

 

Син-Джин не можеше да се успокои, вбесен от отвратителното поведение на Ванеса. Той изруга ядосано и толкова рязко отметна завивките, че те се скупчиха на пода в безпорядък. Ако Рейчъл нямаше никакво намерение да дой де при него, тогава той щеше да отиде при нея. Там щеше да е много по-спокоен, отколкото където и да било другаде в този прокълнат дом.

Взе свещта и тръгна към нейната стая, но когато се опита да отвори вратата, тя се оказа залостена. Това много го изненада — Рейчъл нямаше навика да заключва след себе си.

Почука, най-напред по-тихо, а когато не последва никакъв отговор — малко по-силно. Странно, момичето обикновено спеше много леко.

Той наведе глава към вратата и каза:

— Аз съм, Рейчъл, Син-Джин. Отвори.

Роклята й бе сложена вече на леглото и тя тъкмо разкопчаваше последното копче на нощницата. Когато чу, че се чука на вратата, тя рязко вдигна глава и застина. Какво нахалство! Една жена на нощ не му стигаше, искаше още.

Тя се втренчи намръщено във вратата.

— Май не можеш да търпиш и секунда без жена.

— Секунда ли? — не бяха се любили повече от едно денонощие и той я желаеше до болка. Дали пък не беше го сънувала? Това ли имаше предвид? — Какво искаш да кажеш, Рейчъл?

Тя се облегна от другата страна на вратата и сложи ръка на резето, за да го провери — беше здраво залостено.

— Какво има? Нима Ванеса вече не я бива, както някога?

Той се сети, че сигурно е видяла Ванеса на излизане от стаята му. Не може да има друго обяснение, макар да бе сигурен, че навън нямаше никого. Дяволски късмет, няма що. Той отново се опита да отвори, но вратата не се и помръдна.

— Рейчъл, станала е някаква грешка.

Боже, каква дарба да замазва нещата!

— Да, по твоя вина. А сега се махай оттук!

Той успя да потисне силното си желание да разбие вратата.

— Не, Рейчъл, ти нищо не разбираш.

Тя нямаше никакво намерение да го пусне и после да слуша лъжите му, докато най-накрая успее все пак да я вкара в леглото. Стига толкова приключения, за една нощ те бяха повече от достатъчно. Що се отнася до нея, щяха да й стигнат за цял живот.

— Напротив, прекалено добре разбирам всичко — Рейчъл прилепи лице до вратата, за да може да чуе думите й съвсем ясно: — Разбирам, например, дори това, че ти дойде тук, за да сложиш рога както на брат си, така и на мене.

Никоя жена не бе успявала да го вбеси толкова бързо като нея.

— По дяволите, та ти си жена, а никой не слага рога на жените!

— Така е — каза тя съвсем тихо, за да не усети той болката в гласа й. — Но може да бъде жестоко наранена, ако, разбира се, се остави да бъде наранена. Слава Богу, аз не съм такава и знам, че не си заслужава да се измъчвам заради развратници като тебе.

Познаваше я достатъчно добре и по тона й разбра, че няма никакво намерение да го пусне вътре, а цялата тази престрелка през вратата нямаше да ги доведе доникъде.

Той се облегна на стената и се замисли. В тази стая можеше да се влезе и отвън — през балкона; ако внимава, ще успее да се спусне от стаята над нея. Алтернативата беше да изчака до сутринта, за да й разясни всичко.

Никак не му се искаше да чака, докато се съмне.

Рейчъл беше толкова упорита, колкото бе търпелив Йов, и Син-Джин тръгна към стълбите, без да продума. Взимаше стъпалата по две наведнъж.

Рейчъл се ослуша внимателно — зад вратата не се чуваше нито звук. Рейчъл очакваше той да каже нещо в своя защита, нещо, на което тя поне ще се опита да повярва. Когато мъжът замълча, момичето усети как острият нож на ревността се забива още по-дълбоко в сърцето й.

Тя се отдръпна, сложи ръце на кръста си и заби гневен поглед във вратата. Каква глупачка е била да повярва, че я обича! Дори не се опита да отрече това, което бе видяла с очите си.

„Да върви по дяволите!“ — помисли си тя.

— Вдън земя да се провалиш дано, Син-Джин! — кресна Рейчъл на затворената врата.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но още не съм тръгнал за там!

Тя се обърна светкавично по посока на гласа, който дойде някъде откъм прозореца, и видя как завесите се разтвориха и Син-Джин буквално влетя вътре, след което се приземи на пода точно до краката й.

Дъхът й секна в един миг.

— И как, по дяволите, успя да се вмъкнеш тук? — каза тя, след като се посъвзе от изненадата.

Син-Джин се бе спуснал по едно въже, което бе с цял метър по-късо от необходимото, и от падането и зъбите, и всичките му кости сякаш се разместиха. Трябваше да направи усилие, за да не му проличи колко е горд с постижението си.

Той се надигна и поизтупа праха от дрехите си.

— Забравяш, че съм израснал в тази къща и знам всичките й тайни места, познавам всяко нейно кътче…

„Както и Ванеса.“ Рейчъл му обърна гръб и процеди през зъби:

— Е, спокойно можеш да ги покажеш на Ванеса, аз изобщо не се интересувам от това.

— Все пак ще ти ги покажа — каза той и я придърпа към себе си; после я притисна до стената, за да предотврати всяка възможност за бягство — никак не му се играеше на гоненица с нея из тъмните коридори на замъка. Тя се дръпна рязко, когато Син-Джин се опита да сложи ръце на раменете й.

— Пусни ме, рицарю Синята брада — каза ядосано тя и вдигна коляно, за да го ритне в слабините, но той успя да предотврати удара.

Син-Джин каза през зъби:

— Синята брада се е женил и после е убивал жените си, а аз никога не съм бил женен за Ванеса; въпреки това обаче тази нощ много ми се искаше да я убия.

Рейчъл все още беше много ядосана; не знаеше дали да вярва на сърцето си или на онова, което видя с очите си. Тя отново се опита да се изплъзне, но Син-Джин я притисна още по-силно.

Беше побеснял от гняв и усети как губи търпение. Той взе лицето й в ръце и я принуди да го погледне в очите.

— Нима ме мислиш за толкова презряно и долно същество, щом ме обвиняваш в подобни неща? — каза той и видя как в очите й трепна колебание. Беше успял да я спечели отново. Гласът му видимо омекна. — Така подценяваш и самата себе си, като допускаш, че мога да пренебрегна нашите нощи и да се въргалям в леглото с жена като нея.

Рейчъл престана да се съпротивлява и въпреки волята си го погледна в очите — те я възбуждаха, понякога я дразнеха, но не бяха я лъгали никога.

— Видях я как залиташе, докато излизаше от стаята ти. Ти така си я изтощил в леглото, че тя едва ходеше, и на всичко отгоре беше гола-голеничка както в деня, когато майка й е имала нещастието да я роди — каза Рейчъл, но вече не така гневно и в тона й прозвуча известно колебание.

Син-Джин прокара пръсти по косата й. „Като коприна — помисли си той, — косата й е като красива червена коприна.“

— Тя се промъкна при мене в тъмното и в началото си помислих, че си ти.

Сърцето й спря за миг и тя отвори широко очи.

— И ти?…

Той бавно поклати глава и я целуна съвсем леко по устните — много добре разбираше какво иска да му каже.

— Не направих нищо.

Той въздъхна дълбоко и нежно обхвана крехката й шия, а устните му отново докоснаха нейните и се задържаха върху тях, за да пият от тяхната наслада така, както опиянената пчела се любува на нарциса.

— Разбрах, че не си ти още в мига, когато я докоснах и усетих нейното ухание.

Той зарови лицето си в косата й и вдъхна дълбоко, за да вдиша познатия любим аромат. Цялото му тяло пулсираше от болезнено желание и ако сега не можеше да я има, сигурно щеше да се взриви отвътре.

Той се усмихна и прошепна:

— Ти ухаеш на полски цветя, а тя миришеше на отчаяние и похот.

На Рейчъл почти й стана мъчно за другата жена — почти. Тя вече знаеше какво е да обичаш един мъж и колко страшно и прекрасно можеше да бъде това. Любовта беше като наркотик. Дори когато отказа да му отвори тази нощ, част от нея искаше да махне резето въпреки всичко.

Нежните й пръсти галеха леко лицето му така, сякаш го докосваше лек, почти въздушен пух. Какво мъжествено лице… и толкова благородно… Лице, които би искала да види у своите деца един ден, ако добрият Бог пожелае това.

— Аз… не бива да ти вярвам… — гласът й съвсем заглъхна, въпреки това, което й диктуваше разумът. Не бива да допусне у него мисълта, че е постигнал лека победа.

Все пак бе прелетял до нея и се бе приземил в краката й — а това би трябвало да означава нещо, нали?

Син-Джин лекичко докосваше с устни нежната кожа на шията й и усети как сърцето й заби толкова силно, че ритъмът му се предаде и на неговото собствено сърце.

— И откога престана да вярваш на истината? — прошепна той, после я взе на ръце и я отнесе на леглото.

Вече нямаше нужда от думи — сега бяха заети с нещо много по-важно.