Мари Ферарела
Лунна страст (34)

Глава 34

Тежките тъмночервени завеси на прозорците не пропускаха светлината на лятното слънце и вътре цареше полумрак. Въздухът бе тежък и безжизнен и Син-Джин си помисли, че това е стая, приготвена за мъртвец — тук не допускаха и най-малката надежда за живот.

Той отвори вратата и се поколеба дали да продължи, уплашен от неизбежността на това, което му предстоеше. Но време за колебания нямаше, тук то бе особено ценно.

Подготвен за най-лошото, той тръгна към широкото легло с балдахинени завеси. Очите му започваха да свикват с потискащия сумрак на стаята.

Човекът в леглото бе изпит и остарял, като че ли надхвърлил шейсетте. Той изглеждаше още по-смален и незначителен в това огромно легло, в което бяха починали толкова много от техните деди. На Син-Джин му се стори, че Алфред просто изчезва пред очите му.

Не беше за вярване, че брат му е само четири години по-голям от него.

Рейчъл стисна ръката му, сякаш за да му предложи своята безмълвна подкрепа.

— Алфред? — прошепна Син-Джин недоверчиво.

Когато замина, Алфред бе широкоплещест здрав мъж; физически той много приличаше на баща им, докато по-малкият брат бе наследил по-изтънчените, фини черти на майката. Някога Алфред бе толкова, толкова жизнен, силен, гръмогласен и весел, че всяка мисъл за болести и смърт бе недопустима, само като го погледнеше човек. Мъжът, който лежеше пред очите му сега, бе съвършено различен, сякаш бяха подменили брат му с друг човек.

Син-Джин усети как нещо остро го прободе право в сърцето и съжали за враждата помежду им, която бе тровила отношенията им толкова години.

— Алфред? — повтори той, този път малко по-високо.

Оределите мигли на болния трепнаха уморено като крила на пеперуда през есента, после се отпуснаха, сякаш усилието бе прекалено тежко за тях.

Син-Джин взе ръката му в своята — тя беше съсухрена и влажна, като че ли брат му наполовина бе прекосил вече Стикс.

— Аз съм, Алфред, Син-Джин. Отвори очите си.

Рейчъл застана от другата страна на леглото. Тя разбираше напълно какво чувства сега той, колко е безпомощен, като гледа приближаващата смърт. Сърцето я болеше, като го виждаше как се измъчва.

Този път болният успя да отвори помътнелите си очи, които в първия миг сякаш не виждаха нищо.

— Син-Джин? — успя да прошепне той.

Той приседна до нещастника, който някога бе толкова буен и весел мъж; Син-Джин наведе глава, за да чува по-добре измъчения му шепот.

— Алфред, какво е станало с тебе? — когато бяха деца, брат му винаги е бил по-здравият от двамата; никога не боледуваше, най-много някое леко неразположение да продължи не повече от ден, но това се случваше изключително рядко и бе толкова отдавна… А сега беше страшно да го гледаш.

Алфред нямаше сили да стисне ръката на брат си — той се опита да повдигне ръката си, но тя безпомощно падна на леглото като отсечена. Той въздъхна с усилие и след малко размърда устни, но не се чу никакъв звук; после пое дълбоко въздух и отново се опита да проговори.

— Болен съм. Неса вика доктори да ми пускат кръв. Всеки ден. Даже по-често.

Син-Джин и Рейчъл се спогледаха. Тя стисна устни и поклати глава.

— Не са му останали никакви сили да се съпротивлява на болестта. Има нужда от захранване, а не от пиявици.

Сега, след като видя брат си, Син-Джин вече беше напълно съгласен с нея. Той се изправи рязко и каза:

— Ще кажа на готвачката да му приготви малко бульон.

Момичето сложи ръка на рамото му и го спря.

— Стой тук, аз ще сляза да й кажа. По-добре е да останеш при него и да си поприказвате. Няма да се учудя, ако не е чул една мила дума, откакто е болен. Това ще му помогне не по-малко от бульона, защото трябва да е сигурен, че някой се грижи за него и че непременно ще оздравее.

Тя се усмихна и дръпна завесите — стаята се нуждаеше от слънце, също като Алфред. Светлината нахлу вътре и внесе полъх на надежда.

— Душата също има нужда от храна.

Син-Джин знаеше, че тя е права. Той се поколеба, после каза:

— Ти дори не знаеш къде е кухнята.

Момичето махна с ръка, това нямаше никакво значение.

— Просто ще следвам носа си, влизала съм в доста кухни през живота си и сигурно ще позная някоя, като я видя, лорд Лоурънс.

Тя направи церемониален поклон с ниско наведена глава, само дето погледът й не бе забит в пода. Очите й бяха изпълнени с болка и нежност.

Син-Джин не можа да се сдържи и се усмихна. Помисли си с благодарност, че е истинска благодат да можеш да разчиташ на помощ в труден момент.

— Ти си истинско съкровище, Рейчъл.

— Знам — каза скромно тя, вече застанала на прага. После го погледна и се усмихна. — Колко много време ти трябваше, за да го разбереш най-после!

Тя излезе и в стаята настана мъчителна тишина. Син-Джин погледна брат си и се запита дали в него е останала някаква сила, на която може да се разчита, за да го излекуват, или всичките им усилия ще се окажат напразни. Той отново взе ръката му и приседна до него. В очите му напираха сълзи.

— Не знам какво да ти кажа, Алфред, знам само, че не е трябвало да чакам десет години, за да ти го кажа.

Син-Джин усети как костеливите пръсти в ръката му се размърдаха безпомощно. Това стопли сърцето му и той реши да последва съвета на Рейчъл. Започна да говори за живота си в армията, за войната, за това колко трудно му бе да спечели най-после хората около себе си. Разказа му дори за премеждието, с което се бе сблъскал на идване. Син-Джин не беше сигурен, че Алфред наистина го чува, но усети, че Рейчъл е права — гласът му явно действаше успокояващо върху болния му брат.

Той продължаваше да говори, без да спира, и в един миг съжали, че не притежава нейната дарба да бъбри непрекъснато. Въпреки това правеше всичко възможно, за да се чувства брат му спокоен и сигурен.

 

 

Не беше толкова лесно да открие кухнята, колкото си мислеше. След като слезе в хола на партера, тя откри, че от него се отива към нещо, подобно на истински лабиринт.

Нищо чудно, че половината англичани са луди, помисли си тя. Къщите им бяха студени и мрачни, а животът им протичаше в скитане насам-натам и в мисли какво ще има за вечеря. Това бе съвсем достатъчно, за да откачи човек.

Тя зави по един коридор с надеждата, че ще срещне Бърнс или някоя прислужница; досега бе срещнала единствено рицарски доспехи, които пазеха празните стаи. Стори й се, че чува глас, и забърза нататък; може би трябва да накъса фустата си и да остави след себе си парченца, за да може после отново да излезе от лабиринта, мислеше си момичето.

Една ръка я сграбчи за рамото и Рейчъл едва успя да сподави вика си, когато се обърна и видя пред себе си Ванеса. Лицето й бе каменно, а погледът — леден.

— И накъде си се запътила, ако мога да попитам? — каза надменно господарката на дома.

Рейчъл кимна по посока на звука, който бе чула преди малко, и се надяваше, че кухнята е някъде нататък.

— Исках да намеря кухнята.

Ванеса присви очи така, че заприличаха на цепнатини; в тях светеше омраза — ако можеше, би удавила тази проклетница на секундата. А Син-Джин много бързо щеше да се утеши…

— Ще ядеш заедно с другите слуги.

Рейчъл се вцепени — макар да бяха минали десет години оттогава, надменният тон сякаш идеше от устата на Ланкастър, който й заповядваше да изчака на свой ред да бъде изнасилена. Рейчъл се разгневи не по-малко оттогава.

— Ще ям, когато пожелая, по дяволите. Не съм ничия слугиня, най-малкото пък твоя — тя едва се сдържа да не удари плесница на надменното й лице. Ванеса беше по-висока от нея, наистина, но Рейчъл много добре знаеше как да се защити и освен това бе сигурна, че господарката на имението ще се сгърчи само при мисълта, че някой може да я докосне. — Искам да отнеса малко супа на твоя съпруг.

Ванеса бе съвсем смаяна от подобно пренебрежение и незачитане на собствените й заповеди. Тя прегради пътя към кухнята и каза:

— Аз ще се погрижа за съпруга си.

Рейчъл я бе преценила съвсем точно още в мига, когато я видя, и мнението й сега само се потвърди. Момичето много добре разбираше какво си е наумила тя, като държеше съпруга си в онази гробница горе и непрекъснато му пускаше кръв — тя просто искаше да го убие.

— Искаш да кажеш, че ще се погрижиш той да умре.

Ванеса светкавично протегна ръка и й нанесе силна плесница.

— Как смееш да говориш така!

Тя вдигна ръка, за да я удари отново, но Рейчъл успя да я хване за китката и така я стисна, че Ванеса изохка.

— Как смея ли? — повтори момичето. Тази жена беше истинска змия, и то от най-отровните. — А ти как смееш? Как посмя изобщо да си помислиш, че трябва да го убиеш — бавно, мъчително, като не му даваш да яде и непрекъснато му пускаш кръв? Та от него не е останало почти нищо! Там, откъдето идвам, на това му викат убийство!

Ванеса успя да отскубне ръката си и започна да я разтрива; ако можеше да убива с поглед, момичето отдавна щеше да е мъртво.

— Там, откъдето идваш, още не са се научили да ходят на два крака и да прикриват с дрехи голотията си.

В очите на момичето светнаха гневни искри и тя стисна длани в отчаяно усилие да се сдържи, за да не се нахвърли с юмруци срещу тази вещица.

— Не си мисли, че щом си господарка на имението, можеш да си позволиш такъв тон — каза тя много тихо и заплашително.

Ванеса чак се задъха от възмущение.

— О, нима? И какво ще ми направиш?

По устните на момичето плъзна загадъчна усмивка.

— Само аз си знам, графиньо, а ти скоро ще разбереш; и бъди сигурна, че ще го разбереш, когато най-малко го очакваш — Рейчъл я бутна леко настрани и се запъти към кухнята, като си подсвиркваше безгрижно с уста. Зад гърба си чу страхотен трясък и предположи, че някой беззащитен рицарски шлем е отнесъл проклятието на Ванесиния гняв. „По-добре доспехите, отколкото някой слуга“ — помисли си Рейчъл, докато отваряше някаква врата. Беше съвсем очевидно, че в този дом със слугите се отнасяха много лошо. Топлината и уханието на вкусно ядене й подсказаха, че се е ориентирала правилно.

— Ти пък коя си? — попита едра жена с бяла престилка и махна с дървената лъжица в ръката си.

Слугите млъкнаха и загледаха въпросително новодошлата.

— Наричам се Рейчъл О’Рорк — каза момичето, без да се обръща конкретно към някого. — Току-що пристигнах от Франция заедно с вашия господар Син-Джин — тя забеляза, че при споменаването на това име по-възрастните слуги се отпуснаха и се усмихнаха. — Той ме помоли да отнеса малко супа на господаря Алфред.

— Супа ли? Нима графинята е разрешила най-после да му носим храна? — попита недоверчиво готвачката.

Значи, Рейчъл се оказа права в предположенията си, че Ванеса искаше да умори Алфред от глад. Той наистина изглеждаше напълно изтощен.

— Господарят Син-Джин ме помоли да отнеса горе супата. Графинята — момичето спомена титлата с огромно презрение — просто няма думата в това отношение.

Жените се спогледаха и Рейчъл се запита дали пък нямат намерение да я изхвърлят от кухнята. Само след миг обаче и петте слугини въздъхнаха с облекчение и готвачката с удоволствие наливаше силния бульон в една дълбока купа.

— Рийгън, подноса! — нареди тя на една срамежлива млада жена, после се обърна към Рейчъл и каза поверително: — Господарят трябва да се храни, така мисля аз.

Тя връчи подноса на момичето и каза:

— Крайно време беше някой да се намеси в негова защита — жената се огледа, като че ли имаше намерение да й разкрие някаква тайна, ала в този дом намеренията на графинята отдавна не бяха тайна за никого. — Ако питате мен, господарката иска да го умори.

Рейчъл с благодарност пое подноса и тръгна към вратата.

— Не само ти мислиш така — увери я тя и излезе.

Този път, за своя изненада, момичето успя лесно да се ориентира и след малко вече седеше на леглото с балдахинените завеси. Тя внимателно хранеше Алфред, докато Син-Джин продължаваше да му разказва за живота си отвъд океана.

Макар че Алфред отговаряше едва-едва и му беше трудно да преглъща, момичето можеше да се закълне, че настроението му видимо се подобри. Беше съвсем права, когато каза, че най-доброто лекарство си оставаше увереността, че някой е истински загрижен за него.

Момичето най-после остави подноса и в този миг в стаята нахлу Ванеса. Тя се усмихна злобно на Рейчъл и седна на леглото до Син-Джин, а бедрото й леко се докосна до неговото, когато се наведе към съпруга си. Рейчъл беше сигурна, че го прави съвсем преднамерено.

— О, скъпи, ти изглеждаш много по-добре! — извика тя и го целуна по измършавялата буза. — Толкова се тревожех за тебе!

Тя се изправи и потупа покровителствено мъжа си по кокалестото рамо, сякаш бе куче, което е зарадвало господарката си със сполучливото изпълнение на някой номер. Рейчъл се питаше дали целият този театър бе успял да заблуди Син-Джин — в такъв случай щеше да бъде много разочарована.

Ванеса се обърна към Син-Джин и лицето й грейна в усмивка.

— Пристигането ти се оказа чудесно лекарство за бедния Алфред.

Син-Джин я погледна мрачно и процеди:

— Още по-добро лекарство ще бъде, ако престанеш да го лекуваш само с пускане на кръв.

Очите й се разшириха от учудване.

— Как ще се оправи тогава?

Рейчъл усети как стомахът й се свива — ако Син-Джин се оставеше да бъде подведен от тази вещица, не би искала да си има нищо общо с него.

— Като оставиш това на собствената му кръв — каза твърдо той. — Никакви пиявици вече, Ванеса. Ясно ли е?

Тя умело прикри раздразнението си.

— Да, Син-Джин — смирено каза тя и сложи ръката си на гърдите му. Очите й приличаха на бездънни сини езера от чувственост. — Сигурно ще ни погостуваш, нали?

Син-Джин погледна към Рейчъл, за да види как реагира тя на Ванесините превземки; лицето на момичето беше замислено и непроницаемо и той реши да рискува.

— Не, дойдохме съвсем за малко.

Великолепните й устни, за които някога бе мечтал, се изкривиха от разочарование.

— За малко?

Той кимна и се изправи. Време беше да си тръгват, и то колкото може по-скоро — беше дошъл с определена цел и сега, след като я бе постигнал, вече нищо не го задържаше тук. Мостът между двамата братя бе поставен отново и той беше дал наставленията си как да се грижат за Алфред.

Син-Джин погледна Ванеса и видя злобата в очите й — може би нямаше да бъде много разумно, ако останат тук за по-дълго.

— Трябва да се върнем във Франция за преговорите — каза той, макар че Франклин им бе казал да не бързат. — Един ден е най-многото, което можем да си позволим.

Тази причина й се видя съвсем неубедителна.

— Върху онзи нещастен мирен договор ли преговаряте?

Тонът й никак не му хареса, но в края на краищата точно това можеше да се очаква от нея.

— Ние не сме ангажирани пряко в преговорите, но Рейчъл описва събитията.

Ванеса я погледна така, сякаш на раменете на момичето току-що бе изникнала още една глава.

— Да ги описва ли? Това пък за какво е?

— За историята — отговори Рейчъл и стисна здраво пръстите на ръцете си — едва се сдържаше да не цапне наглата физиономия на тази вещица. Тя си каза, че от значение са не самите забележки, а по-скоро техният източник. В края на краищата това бе само една студена, безмилостна, егоистична кучка и нямаше никакво значение какво мисли тя по един или друг въпрос. Абсолютно никакво значение.

Ванеса повдигна нехайно рамене, за да подчертае пълното си безразличие към заниманията й.

— Е, няма значение — тя вдигна поглед към Син-Джин и се усмихна прелъстително, докато сплиташе пръстите си в неговите. Рейчъл бе напълно забравена. — Ще останеш за вечеря, нали?

Той погледна въпросително Рейчъл, която му даде знак да приеме поканата — щеше да бъде жалко след толкова дълго пътуване да останат в родния му дом само два часа, макар че много й се искаше да се махне час по-скоро оттук.

Син-Джин каза кратко:

— Добре.

 

 

Трапезарията беше малко по-добре осветена от останалите стаи и на Рейчъл й се стори, че цялата къща е обвита в черен облак. Седеше в единия край на дългата маса от тъмен махагон и мълчаливо се взираше в чинията си. Храната като че ли залепваше по небцето и момичето едва успяваше да я преглътне; причината съвсем не беше в способностите на готвачката, а по-скоро в присъствието на Ванеса, което бе принудена да търпи.

Графинята непрекъснато подчертаваше пренебрежението си към нея и съвсем свободно флиртуваше със Син-Джин, който не й обръщаше никакво внимание. Рейчъл очакваше с нетърпение края на този жалък фарс.

Още преди третото ястие залата прокънтя от зловещия тътен на гръмотевица. Оскъдната светлина съвсем помръкна и Ванеса нареди да запалят лампите. Навън се изливаше пороен дъжд, който безмилостно шибаше с камшиците си старата къща. Трябваше да отложат заминаването си до следващия ден.

Ванеса сияеше от щастие, сякаш дъждът бе завалял по нейна поръчка. Тя разпери красивите си ръце и каза кокетно:

— Струва ми се, че заминаването ти вече не зависи от твоите желания. И дума не може да става да тръгнеш за Корниш още тази вечер, пък и самият ти каза, че корабът заминава утре на обед. Имаш много време — тя сложи ръката си върху неговата, за да го убеди напълно. — Защо ще ходиш в странноприемницата, като спокойно можеш да останеш тук? Сигурна съм, че мога да ти предложа много по-приятна обстановка.

„И още как“ — помисли си Рейчъл и в този миг я обзе силно желание да счупи чашата пред себе си.

Син-Джин се обърна към момичето:

— И без това времето е студено.

— Също като сърцето ти — прошепна едва доловимо тя.

— Не искам да рискуваме да се разболееш отново — настоя той. — Предишния път ми бе напълно достатъчен.

Рейчъл погледна Ванеса право в очите.

— Прекалено късно е, лейтенанте — каза тя и въздъхна безпомощно. — Добре, ще нощуваме тук.

Ванеса се почувства победителка и дори благоволи да се усмихне на Рейчъл, макар и малко накриво.