Мари Ферарела
Лунна страст (33)

Глава 33

Покритата черна карета трополеше по тесния път към старото имение и когато Син-Джин видя родния си дом и местата на своята младост, за миг изпита чувството, че не е заминавал никога оттук. Всичко си беше така, както го бе оставил преди много години.

Въпреки това той имаше странното усещане, че времето, което бе прекарал тук, бе сякаш от някакъв друг живот, и може би този живот дори не беше неговият.

Земята и имението отдавна бяха престанали да бъдат част от живота му — бяха си отишли заедно с щастливото безгрижно момче, което тичаше някога по зелените ливади на детството.

Горещите летни дни бяха оставили своите следи в тъмнозеления цвят на тревата и опадалите цветчета на овошките. Той зърна отдалече къщурка със сламен покрив, пред която играеха деца. В гърдите му живо трепнаха спомени — лятото бе любимият му сезон като дете.

Докато къщурката изчезваше в далечината, пред очите им бавно се разкри старото имение и Син-Джин усети как момичето до него някак изведнъж се скова. Той се извърна към нея и се уплаши, като видя колко е пребледняла — нима пак започваше да се разболява?

— Какво има?

Момичето се опита да отхвърли от себе си усещането което прекалената му загриженост създаваше в нея — чувстваше се като риба, уловена в нечия мрежа. В гърлото й сякаш бе заседнала буца.

— Къщата е като неговата — каза тя шепнешком, сякаш думите биха могли да извикат отново кошмара на миналото.

Той погледна към родния си дом, после отново към нея — не я разбираше.

— Чия къща?

— На Ланкастър — устата й бе пресъхнала и тя едва успя да произнесе името. — Харолд Ланкастър — каза тя и усети как стомахът й се сви като юмрук.

Той взе дланите й в ръце и си спомни за онзи кошмар когато момичето викаше ужасено в съня си.

— Онова е било в Ирландия, а тук е Англия.

Тя го погледна — нима не разбираше нещо толкова очевидно?

— Той беше англичанин.

Трябваше да се досети на какво изпитание я подлага като реши да я доведе тук, мислеше си Син-Джин и съжали за прибързаността си. Но все пак тя сама го бе помолила за това. Той понечи да вдигне ръка, за да даде знак на кочияша да обърне назад.

— Ако ти е тежко…

Тя поклати глава и се вкопчи в ръкава на палтото му. Знаеше какво иска да й каже; Син-Джин свали ръка и се отказа от намерението си.

— Любопитно ми е да науча повече за човека, който знае толкова много за мене. Освен това — добави тихо момичето — моето място е тук, до тебе.

Той се усмихна с обич, вгледан в лицето й. Имаше моменти, когато го стряскаше с логиката си, но това бе и единствено защото се оставяше да бъде подведен от опакото й държание. Човек никога не беше сигурен какво може да очаква от нея.

— Искаш да видиш мястото, където съм роден, така ли?

Тя се усмихна леко и поклати глава.

— Искам да видя жената, която е предпочела брат ти пред тебе.

Син-Джин се облегна назад, за да може да вижда по-добре. Оттук вече ясно се различаваха очертанията на старата къща. Лозите, които растяха в основата й, когато беше дете, се бяха увили по стените и отдавна бяха стигнали кулите на покрива; сега сивите каменни стени бяха наполовина покрити с листа. Той се запита дали това бе резултат от труда на грижлива ръка или просто проява на немарливост.

— Та ти изобщо не си виждала брат ми — възрази той, макар че мисълта й му се видя забавна.

С вид на собственик Рейчъл пъхна ръка под мишницата му.

— Не ми е нужно; не е необходимо да опиташ всяко парче месо, за да разбереш, че мръвката в чинията ти е прекрасна — изразът в очите й го изуми — като че ли момичето имаше намерение да защитава нещо, което счита за своя собственост. — Искам да съм до теб в случай, че онази магьосница разбере грешката си и реши да я поправи.

Той се засмя и поклати глава, докато каретата вече спираше пред портата.

— О, Ванеса съвсем не е такъв човек — беше му необходимо много време, за да прозре това. — Единственото, което я интересува, е титлата.

Рейчъл се взря в него — мъжете бяха склонни да разсъждават много елементарно, когато се отнасяше до женския характер. Тази Ванеса беше направила своя избор преди десет години, а с времето човек се променя, понякога дори помъдрява…

— Жените често променят мнението си — припомни му Рейчъл. Самата тя, например, бе променила коренно мнението си за него за десет месеца, а не за десет години.

Кочияшът го погледна през рамо в очакване на заповеди. Син-Джин слезе, после хвана момичето през кръста и го спусна на земята.

— Благодаря, това е всичко — каза той на жилавия мъж в тъмна ливрея.

Кочияшът едва доловимо кимна с глава и обърна каретата към Корниш, най-близкия град до имението.

— Господарю Син-Джин, вие ли сте?

Той се обърна по посока на слабия старчески глас, който прозвуча глухо отнейде като въздух, който минава през тръбите на орган. На входа стоеше немощен старец и високата му тънка фигура се полюшваше леко, сякаш в ритъм с последните искрици живот, останали в него. Старецът сигурно отдавна бе надхвърлил осемдесетте.

— Бърнс! — Син-Джин се засмя радостно и стисна и двете му ръце. Още преди двадесет и пет години Малкълм Бърнс му се струваше престарял, но сега му се видя не само стар, а изтощен и занемарен. — Бърнс — повтори той, сякаш се наслаждаваше на името: — Как си, приятелю?

Ситната мрежа от бръчици по лицето на стария иконом се разтегна в широка усмивка, а избледнелите му очи се присвиха приветливо.

— Добре, много добре, сър — старецът просто сияеше от радост. — И ще бъда още по-добре сега, след като ви видях отново — макар че Рейчъл стоеше през цялото време до Син-Джин, старецът нямаше очи за нищо друго на света, освен за младия господар, на когото бе служил толкова предано. Той бе единственият господар, когото старият иконом бе обичал някога. Наведе глава и оределите му бели коси затрептяха на вятъра. — Сигурно знаете, тогава.

Син-Джин не разбра какво точно има предвид Бърнс.

— Какво да знам? Аз току-що пристигам.

Бърнс се приближи до него, сякаш имаше да му казва някаква тайна.

— Господарят Алфред, сър. Тежко болен е и докторите не са сигурни дали ще оживее.

Значи положението наистина бе много сериозно, както му пишеше и Ванеса, а Син-Джин се бе надявал, че писмото е просто номер — от нея можеше да се очаква какво ли не.

— Съпругата на господаря Алфред ми писа, Бърнс.

Старецът кимна с глава.

— И аз си помислих така. Тя винаги ви е обичала, сър, всички тук много ви обичаме.

Син-Джин пропусна думите му покрай ушите си — не бе дошъл, за да съперничи на брат си в каквото и да било, искаше само да възстанови отношенията им, които бяха прекъснати преди много време.

— Разкажи ми всичко, Бърнс.

— Няма много за разказване, сър, поне аз не знам да има — Бърнс се огледа да види дали няма някой наоколо и се поуспокои — бяха сами, но въпреки това грижливо премерваше всяка своя дума. Тук и стените имаха уши. — Господарят Алфред се простуди още през ноември.

— Та сега е вече юли! — каза Син-Джин озадачен, докато влизаха в къщата.

В хола бе мрачно и неприветливо, сякаш и на ярката дневна светлина не й се влизаше в старата къща. Рейчъл усети как я заля ледена вълна.

— Така е. И положението му непрекъснато се влошава.

Това е просто невъзможно, мислеше си момичето — настинка да продължава повече от половин година! Тя сложи ръка на слабото старческо рамо, за да го спре, преди да отидат при болния.

— Как сте го лекували?

Бърнс се обърна и тя чу как при рязкото движение кокалите му сякаш изтракаха. В очите му имаше въпрос, който никога не би стигнал до устните, но старецът много искаше да разбере дали младият господар не се е оженил отново. Това момиче изглеждаше много по-жизнено и мило от неговата господарка.

— Пускат му кръв, мис.

Рейчъл неволно потръпна.

— С пиявици ли?

Бърнс мълчалива кимна с глава, което можеше да означава всичко.

— Да.

Рейчъл сложи раздразнено ръце на кръста си.

— В такъв случай никак не се учудвам, че положението му се влошава — каза тя с отвращение и гласът й екна под тъмния свод. — В изтощеното му тяло не е останала кръв, която да го спаси.

За Син-Джин болестите и лекарствата открай време бяха нещо напълно неразбираемо и в случай на нужда вина ги оставяше тези неща на лекарите. Той нежно сложи ръка върху малката й длан.

— Рейчъл, тук това се смята за напълно приемливо…

Тя измъкна ръката си, възмутена, че е готов да приеме съвсем спокойно един толкова отвратителен факт.

— Бих искала да знам — приемливо за кого? За някакви диваци, може би? — погледът й се местеше от единия на другия с надеждата, че ще открие някакво разбиране, но в очите и на двамата имаше само търпеливо очакване. — Човек не може да си раздава кръвта на разни гадини — каза разгорещено тя.

— Как иначе ще успее да се закрепи и да оцелее!

— Ако лошата кръв не се махне от него, той със сигурност ще умре.

Бърнс видимо се вцепени при звука на този глас и тримата се обърнаха изненадано, за да погледнат към горния край на стълбите, откъдето се разнесе гласът.

„Това трябва да е Ванеса“ — помисли си Рейчъл и застана нащрек.

В продължение на няколко секунди жената остана безмълвна и неподвижна; гледаше ги така, както една богиня от Олимп би гледала на смъртните твари, които е сътворила между другото, ей така, за развлечение. После бавно започна да слиза към тях.

Графиня Ванеса Лоурънс беше красива жена с царствена осанка. „Май и в нея няма много кръв“ — помисли си Рейчъл; жената приличаше на току-що оживяла картина. Косата й, тъмна като нощта, бе събрана в красива прическа която напомняше корона. Ванеса бе особено суетна по отношение на прическата, и камериерката й честичко си мислеше колко хубаво би било, ако може да я остриже до голо — на няколко пъти момичето бе яло бой от разгневената господарка, която не бе харесала прическата си.

Докато вървеше към тях, Син-Джин забеляза, че фигурата й не се е променила, може би само гърдите й бяха леко наедрели; талията й продължаваше да бъде тънка като на момиче, кожата — бяла като току-що навалял сняг, а очите й все още наподобяваха скъпоценни камъни, поставени във великолепна обковка.

— Син-Джин! — името му прозвуча в устата й като отговор на молитва при литургия. Тя протегна към него изящните си, обсипани с украшения ръце. — О, значи все пак се върна, както те помолих!

Сега беше моментът да се изчистят всякакви недоразумения.

— Дойдох да видя брат си — поправи я той.

Ванеса бе станала дори още по-красива оттогава насам, бе някак си по-земна, по-съблазнителна. Въпреки това Син-Джин си даде сметка, че в душата му не трепва нищо — чувството му към нея бе отдавна умряло. Гледаше на нея като на студена мраморна статуя, прекрасна за очите, наистина, но бездушна и безжизнена като всички статуи. Как изобщо е могъл някога да си мисли, че е дълбоко влюбен в нея?

Той издърпа ръцете си от студените й длани и хвана ръката на Рейчъл.

Усмивката върху лицето й се смрази, но не изчезна.

— Това твоята съпруга ли е? — в гласа й едва доловимо се появи нещо остро, а тъмносините й очи преценяващо огледаха момичето. Тя се изсмя, за да покаже на Син-Джин какво мисли за избора му.

Макар че някога бе отхвърлила любовта му, тя веднага намрази младата жена пред себе си. Рейчъл вдигна предизвикателно брадичка, а в зелените й очи проблесна гневна искра.

— Не. Аз съм Рейчъл О’Рорк — каза тя, без да помръдне, без да направи какъвто и да било жест на куртоазия. Дори кралица не би погледнала селянин с толкова презрение.

Син-Джин ги гледаше развеселен; ирландският акцент на момичето бе съвсем очевиден. Бърнс предвидливо се бе дръпнал настрани — тих и незабележим както винаги.

— Дойдох в Европа с Бенджамин Франклин — добави гордо тя, — за да присъствам на подписването на мирния договор във Франция.

Шокирана, Ванеса сложи ръка на гърдите си и се обърна към Син-Джин:

— Ти си довел в този дом предател, така ли? Как можа!

Не, в тази жена определено нямаше нищо, което някога би могъл да обича; любовта му е била една огромна грешка.

— Ако тя е предател, значи, аз също съм такъв.

Ванеса свъси чело — какви са всичките тези безсмислици?

— Обясни се.

Син-Джин погледна Рейчъл и каза:

— Сега аз съм американец, Ванеса.

Не би я стреснал така, дори ако й бе казал, че е един от онези червенокожи диваци, които населяват колониите.

— Сигурно си си загубил ума — презрението в гласа й бе съвсем осезаемо.

Ванеса беше много ограничена и хора като нея, затворени в тъмницата на собствените си предразсъдъци, никога не биха го разбрали.

— Не, напротив, най-после го намерих; не само ума, но и смисъла на живота си — той погледна към момичето и се усмихна, за да подчертае значението на думите. — Намерих го именно там, отвъд океана.

Ванеса поклати глава, очевидно ужасена и смаяна от това, което нарече негова лудост. Но тя ще го накара да се съвземе, помисли си графинята, обхваната от твърдото намерение да го вкара в правия път; погледна крадешком отражението си в едни рицарски доспехи наблизо и се убеди, че ще успее да го направи.

Тя се усмихна и го погледна.

— Искаш ли да отидем при Алфред?

— Това е единственото, заради което дойдох, Ванеса — повтори твърдо той, за да не остане у нея и следа от заблуда в намеренията му.

Тя едва успя да прикрие гневния блясък в очите си, когато видя как Син-Джин хвана ръката на онази нещастница. Ванеса я изгледа надменно и им обърна гръб.

— Насам.

Син-Джин не искаше тя да присъства на първата му среща с Алфред след толкова много години; тази среща сама по себе си беше достатъчно болезнена и той нямаше никакво желание да усложняват нещата.

— Сам ще се оправя, Ванеса. В коя стая е той?

На челото й се появи гневна бръчица, която бързо изчезна.

— В източното крило, в спалнята на баща ви.

Баща им бе починал в тази стая. Той си помисли, че Ванеса психически подготвя Алфред за смъртта.

Рейчъл се поспря разколебана — може би в този момент щеше да е най-добре братята да останат сами.

— Искаш ли да дойда и аз?

— Разбира се, че искам — увери я Син-Джин. — Искам да вървиш до мене до края на света; всъщност — той снижи гласа си и погледна гърба на жената пред тях — в нашия случай става дума по-скоро за желанието ми да отидем заедно до ада.

Рейчъл се засмя и искрицата ревност, която изпита при вида на Ванеса, угасна като пламъче на свещ при буен вятър.