Мари Ферарела
Лунна страст (32)

Глава 32

Целувката му раздвижи нещо дълбоко в душата й и тя въздъхна. Ако е грешно да се желае толкова силно един мъж, значи е прокълната завинаги, и на всичко отгоре се чувстваше толкова щастлива! Раят не беше за нея без Син-Джин и без това прекрасно чувство, което препускаше диво в кръвта й.

Ръцете й все още бяха сключени на врата му, но тя се отдръпна леко и го погледна през полупритворените си клепачи. Как успяваше Син-Джин да направи така, че да се чувства едновременно като доволна котка и нетърпелива блудница?

Поканата ясно личеше в чувствената й усмивка.

— Сигурна съм, че вече си умувал по въпроса какви други начини има да се сродиш с мене.

Син-Джин свали ръцете й от врата си и я леко я завъртя с гръб към себе си.

— Вярно е, и дори смятам, че вече съм открил един доста очевиден начин, който ще допадне и на двама ни.

Той започна да развързва внимателно дантелените панделки на гърба на роклята. Като че ли тази вечер проклетите връзки бяха станали повече от преди, а може би желанието в кръвта му бе по-неудържимо?

— Божичко, кой измисля тези твои рокли с всичките им връзки и копчета!

Рейчъл леко се извърна и го погледна лукаво.

— Дали пък не са сложени там, за да имаш време да се покаеш?

— Бих предпочел да отида в ада, но не и да се покая за такова нещо — каза той и едва се стърпя да не скъса последната панделка. — Така или иначе, заради тебе ще се пържа в пъкъла цяла вечност.

Най-после!

Роклята се отвори и той я свали от раменете й; после бавно развърза връзките на долната й риза и я смъкна, но дрехата се задържа на кръста на момичето и то бе само наполовина разголено пред пламналия му поглед.

Бавно, сякаш никога преди не бе виждал жена, Син-Джин я извърна с лице към себе си и обхвана в шепи сочната плът на гърдите й. Замъгленият му поглед я галеше и благоговееше пред съвършенството на меките женствени форми.

Пръстите му притискаха, галеха и мачкаха нежно гърдите й и тя усети как по тялото й се разсипаха искри като в коледно огнище. Момичето тихо изстена.

Защо никога не можеше да й се насити? Колкото повече я докосваше и взимаше от нея, толкова повече я желаеше. Нима никога няма да утоли тази стръв, която го изпепелява отвътре? Винаги ли ще носи в себе си, денем и нощем, горчиво-сладостния екстаз на необходимостта да я има непрекъснато?

От устните му се откъсна нисък гърлен звук, когато усети как слабините му се втвърдяват и се изпълват с тревожно туптене.

— Всеки път се чувствам така, сякаш никога не съм имал жена през живота си и не знам какво да правя — прошепна той и впи устни в трапчинката на шията й; тя изстена отново и когато момичето заби пръсти в раменете му, усети как душата му се изпълва с възторг. — Направила си ми магия, нали, моя малка ирландска магьоснице?

— Аз поне не знам да има някаква магия и не мога да ти помогна, лейтенанте. Имам си свои проблеми, може да си забравил, но всичко това е съвсем ново за мене — момичето се повдигна на пръсти и гърдите й се притиснаха към гърдите му. Той видя огъня в очите й и я гледа достатъчно дълго, за да припалят и неговите очи от същия огън. Те подхранваха взаимно страстта си, за да стигнат по-високи, непознати висини на екстаза. — И Бог да ми е на помощ, но не искам това чувство никога да не остарява и за двама ни.

Тя му поднесе устните си, изпълнени с нетърпеливо очакване. Кръвта й кипеше от неудържимо желание. В детството си бе чувала, че жената трябва да бъде смирена и скромна, че това са похотливите удоволствия на мъжката природа и женската й участ е да се примирява мълчаливо с тях, както и с всички други страдания в живота.

В това, което чувстваше Рейчъл, нямаше и сянка от примирение. Единственото, в което бе съсредоточен целият й свят сега, бе неудържимото желание, което пулсираше неумолимо в нея и я караше да открие всички тайни на неговото красиво мъжко тяло. Само първия път, когато още бяха на кораба, тя изпита свян и плахост, но това беше минало и Рейчъл не съжаляваше нито за срама, нито за плахостта си.

Това, което ставаше с нея сега, бе част от нейната истинска природа. Винаги бе жадувала да надникне в тайното знание, сякаш то бе скрито зад затворена врата или плътно дръпнати завеси. Момичето не виждаше голо мъжко тяло за първи път в живота си — тайно от всички бе пропълзявала в храстите до езерото, за да види как се къпят брат й и другите момчета. Тогава беше на девет години и реши, че мъжките тела са грозни и отблъскващи.

Сега я заливаше вълна на възхищение всеки път, когато гледаше голото тяло на своя любим. Обичаше да слуша как той стене и шепне името й, обичаше погледа му, когато я докосваше и галеше. Сините му очи плуваха в мъгла, когато горещите й пръсти докосваха непознати, тайнствени места в най-съкровените кътчета на тяло му.

Тогава Рейчъл усети някаква слабост в корема си.

Но точно от тази слабост почерпи сили.

Нетърпеливите й пръсти дръпнаха ризата от раменете му, а горещите й длани жигосаха коравите, изваяни гърди на мъжа.

Той се наведе и зарови глава между шията и косите й, после пое дълбоко дъх и в него влезе нейното ухание, което му напомни за пролетта.

— Разбираш ли изобщо какво правиш с мене? — опари я дрезгавият му шепот, докато ръцете му бавно напипваха хълбоците й под дебелия слой фусти.

Пръстите й повтаряха неговите движения съвсем точно; тя бавно разкопча панталоните му и започна да ги тегли надолу едва забележимо, сантиметър по сантиметър, докато го разголи достатъчно, за да пламнат неудържимо и двамата.

Рейчъл трепереше от главата до петите, обхваната от дивото нетърпение на желанието — изгаряше за него; Боже мой, изгаряше.

— Хайде, покажи ми, покажи ми… — шепнеше тя, останала без дъх.

Той я взе на ръце и внимателно я положи на дюшека от гъши пух, после полека съблече и последните й дрехи. Едва тогава погледът му замря и дъхът му внезапно секна. След малко все пак успя да се съвземе, но вместо да легне върху красивото женско тяло и да се вреже в него, той започна да я целува бавно и нежно — навсякъде, където стигаха парещите му устни, и под тяхното докосване във всяка част на тялото й се запалваше малък ад.

Устните му се движеха надолу бавно, много бавно, сякаш имаха пред себе си цяла вечност; и като че ли целувките му не бяха достатъчни да я влудят сами по себе си, горещият му език се плъзна по бедрата й, после — по коленете, върна се отново нагоре и остана там цяла вечност, докато тя усети, че от нея е останала само могъщата сила на болезнено желание. Но езикът му не спираше, той продължаваше неумолимо нагоре и нагоре, натам, където се съединяваха бедрата й…

Дъхът й секна в гърлото и пред очите й в див водовъртеж започнаха да плуват звезди.

— Син-Джин? — извика замаяно тя в мига, когато нещо силно и страшно проникна властно в нея; то я сграбчи в желязна хватка и заплашваше всеки миг да я разкъса отвътре.

Мъжът вдигна глава и каза дрезгаво:

— Отпусни се, Рейчъл, остави се на насладата… — думите му опариха овлажнялата й кожа.

Пръстите й се впиха в одеялото под нея в отчаян опит да се хванат за нещо просто и реално, за да я задържат на земята. Болезнената твърдост на мъжа продължаваше да набъбва, да нараства, сякаш бе съд, забравен на огъня, който всеки миг щеше да изкипи.

Въпреки болката, въпреки…

Обхваната от силни конвулсии, тя усети как тялото й пада към дъното на дълбока пропаст. Клепачите й потрепериха и се отвориха, а мъжът над нея й се стори обвит в червена мараня. Нима все още беше тук, в тази стая, докато преживяваше всичко това?

Тя го погледна с недоумение.

— Какво правиш с мене?

— Нищо по-различно от твоите собствени магии — каза той и се плъзна отгоре й, за да легне до нея.

Те останаха така, докато дишането им се поуспокои; после Син-Джин се надигна и отново започна да я люби с уста. Мъжът обсипа шията й с целувки като скъпоценна огърлица и поднови пътешествието си надолу — бавно, горещо и нежно, докато тя се приготви да го приеме повторно в себе си, да падне още веднъж от високия планински връх.

Когато най-после усети, че е готова, той властно проникна в нея и двамата поеха задъхани към върховете на екстаза.

Навън унилият следобед бавно премина в сумрак и после — във вечер. В една малка стая на странноприемницата времето бе спряло и целият свят бе изчезнал — останаха само двама души, които най-после се бяха намерили един друг.

 

 

Преговорите се точеха сякаш безкрайно и дните се движеха мъчително бавно. Винаги търпеливият и любезен доктор Франклин, изглежда, бе единственият около масата за преговори, който не беше изнервен като всички останали. Джон Адамс, който и без друго си беше избухлив, вече съвсем бе престанал да се сдържа, а Джон Джей проявяваше явни признаци на нетърпение. Упълномощените да преговарят от британска страна започваха да стават раздразнителни, а французите се сменяха непрекъснато, постепенно загубили интерес към договора. Вероятността договорът изобщо да бъде подписан започваше да става съвсем нереална.

Рейчъл бе обхваната от дълбока носталгия, но се стараеше това да не й личи, за да не се покаже неблагодарна към своя покровител и недостойна за поверената й мисия. Все пак престоят й в тази далечна и чужда страна имаше и своите хубави страни, които компенсираха мъката й по родния край; момичето погледна влюбено към Син-Джин, който бе седнал срещу нея и вечеряше на дългата разклатена маса в странноприемницата.

Франклин си поръча втора порция и докато дъщерята на съдържателя му сипваше задушеното, той се взираше въодушевен в щедрата показност на пищните й форми. Когато момата се отдалечи, усети как Син-Джин го гледа развеселен и не му остана нищо друго, освен да въздъхне и да изпие чашата си до дъно.

— Човек се развлича както може — оправда се той и се прокашля, за да омаловажи пред Рейчъл интереса, който проявяваше към женските прелести. — Син-Джин, ти нали казваше, че семейството ти живее в Англия?

Син-Джин не си спомняше да е употребил думата „семейство“, освен ако под това не се разбираше единственият му брат. Отдавна бе престанал да възприема Ванеса като своя роднина.

Макар че яденето му си стоеше наполовина недовършено, англичанинът остави приборите и свърши с вечерята.

— Да, имам брат там — каза студено той.

Франклин усети, че нещо не е наред, и погледна въпросително Рейчъл, но момичето само поклати глава — явно и тя не знаеше нищо. Той продължи дружелюбно:

— Откога не сте се виждали?

Англичанинът помнеше този ден съвсем ясно — тогава отиде в армията на негово величество.

— На първи юли ще станат точно десет години.

Старецът повдигна учудено вежди:

— Как можеш да помниш датата толкова точно?

Син-Джин сви рамене и обясни:

— В този ден беше сватбата на брат ми.

И това вероятно е причината, поради която е станал войник, помисли си Рейчъл. Защо ли? Дали защото брат му се е оженил за жената, в която Син-Джин е бил влюбен? Тя изгледа продължително англичанина и усети как към любопитството й се прибави и малко ревност.

Франклин кимна с глава и омете старателно чинията с последния залък. „Съдържателят готви почти толкова добре, колкото сервира дъщеря му“ — помисли си той развеселен.

— Разбирам — били сте влюбени в една и съща жена.

Син-Джин се скова — не искаше да разговарят на тази тема в присъствието на Рейчъл. Всичко това беше минало и той го бе преживял много отдавна.

— Да, преди много години — съгласи се той.

Франклин винаги успяваше да долови смисъла на недоизказаното.

— Завистта е ужасно нещо — каза той, докато омиташе старателно чинията, макар да бе сигурен, че по-късно горчиво ще съжалява за това. Само младите могат да си позволят да ядат, колкото си искат, помисли си той със завист. — Тя отравя всички, които са замесени — както този, който завижда, така и другия, на когото завиждат — Франклин отмести чинията и се подпря на масата, без да откъсва поглед от лицето на младия човек. — А животът е много кратък, момчето ми. Примирията са възможни само между държави, а братята трябва да си прощават — старецът отпи от виното и продължи: — Човек никога не знае какво може да му донесе бъдещето — той се вгледа изпитателно в чертите на Син-Джин и все повече се убеждаваше, че хора като него не се срещат често. Франклин се облегна на стола и попита: — Защо не отидеш да го видиш? Тук не става нищо интересно и така, както вървят нещата, едва ли скоро и ще стане — той се обърна към момичето: — Иди с него.

На нея много й се искаше да замине със Син-Джин, защото изгаряше от любопитство да види жената, която е била неговата първа любов. Но по-важен от всичко бе нейният дълг и отговорността, която бе поела върху раменете си.

— Но аз съм тук, за да отразя един исторически момент — възрази тя.

Франклин извади лулата и торбичката за тютюн, после внимателно отмери необходимото количество и го натъпка в огнището. Син-Джин отиде до камината и взе ръжена, после внимателно запали лулата на стария човек.

Франклин кимна в знак на благодарност и силно всмукна от мундщука, лулата се разгоря и стаята се изпълни със синкав ароматен дим.

— Засега историята се движи със скорост от половин страница на месец и ти няма да изпуснеш нищо особено, ако заминеш за две-три седмици — старецът издиша шумно и над главата му се издигна тъмна аура от тютюнев дим. — Разбира се, аз не мога да ви давам никакви съвети, но ако бях на ваше място, непременно щях да замина, преди да е станало непоправимо късно.

Рейчъл се засмя и се изправи, после отиде до стола на стареца и обви ръце около шията му.

— Още ли пишеш „Дневникът на бедния Ричард“? — попита тя и го целуна нежно по бузата.

Той се засмя добродушно и я потупа по ръката.

— Ако човек някога е бил философ, той си остава такъв до края на живота си.