Мари Ферарела
Лунна страст (31)

Глава 31

Отдалеч очертанията на брега изглеждаха като детска играчка; постепенно те се уголемяваха пред очите й, приемаха различни форми и тя почувства дъха на цивилизацията.

Докато гледаше как брегът се приближава, на Рейчъл й се стори, че са били цяла вечност в морето. След като се възстанови от болестта, нощите й бяха изпълнени със Син-Джин и вълнуващото повторно пробуждане на нейната женственост. Понякога се отдаваха напълно на поглъщащата ги страст, друг път мъжът просто я държеше в обятията си, докато заспят — и едното, и другото бяха прекрасни, изпълнени със сладостна забрава преживявания. Затова пък дните й се струваха безкрайни, въпреки партиите вист с Франклин и дългите интересни разговори по време на разходките по тясната палуба.

Беше копняла да направи нещо, с което да е полезна, а сега, когато най-после пристигаха във Франция, я измъчваше носталгия по зелените хълмове на родната Вирджиния.

До нея стоеше Франклин, отдавна готов за слизане. Рейчъл се обърна към него и каза:

— Значи това е Франция.

Тя си пое дълбоко дъх — въздухът ухаеше както във Вирджиния. Тя се запита какво ли е онова, което прави една страна по-скъпа от друга, след като всичките изглеждаха еднакво и имаха еднакъв мирис. Момичето разбираше какво е обич към родината, но не можеше да разбере войните, които се водеха в името на тази обич.

— Моят втори дом — каза Франклин.

Най-после! Предстоеше му много работа и той изпита нетърпение. Понякога се присмиваше на самия себе си и на импулса да пришпорва нещата, сякаш се страхуваше, че смъртта може да го изпревари и работата да остане недовършена.

Франклин се облегна на парапета и се взря в брега, където вече ясно се различаваха хората на пристанището, а зад него — къщите и магазините на града. Сега, когато най-после пристигнаха, старецът чакаше с нетърпение да стъпи отново на твърда почва. Не обичаше морето и неговата несигурност.

— Въпреки че сега, когато вече имаме своя собствена държава и не бих искал да съм някакъв друг освен американец, трябва да ви кажа, деца, че да живееш в една стара държава със своя собствена култура си има своите предимства.

„Чарлстън“ опря десния си борд до кея и Франклин усети почти физически как корабът му заприлича на старец, завърнал се благополучно у дома след дълго и трудно пътуване. „Почти като мене“ — помисли си той развеселен.

— Например виното — добави той, като усети, че го чакат да продължи. Ще им трябва време, за да свикнат с по-фините и изящни неща на една стара цивилизация — засега бяха изцяло погълнати един от друг и нямаха време и желание за нищо друго.

Погледът му се спря върху младата жена, която посрещаше един току-що завърнал се моряк от техния кораб — тя обви ръце около шията му и се разплака. Сигурно бе негова съпруга, или пък сестра…

Старецът смушка Син-Джин и в очите му светнаха закачливи пламъчета.

— И французойките, разбира се.

Рейчъл отклони поглед от пристанището и като видя накъде гледа Франклин, каза:

— Ти си един непоправим женкар, мистър Франклин.

Франклин се засмя доволно и отговори:

— И се надявам да си умра такъв.

След около час всички приготовления по слизането бяха приключени и старецът даде на юнгата два пенса, за да им намери карета. Предстояха им още пет дни път, докато стигнат до крайната си цел.

Момчето изтича към пристанището и старият човек се обърна към Рейчъл:

— Е, как ти се струва?

Откъм океана духаше топъл ветрец и тя разгъна наметалото, което не сваляше от гърба си след болестта, после се вгледа в очите му през пенснето му.

— Като всяко друго пристанище.

Нейната откровеност винаги му бе допадала. Франклин високо ценеше едно непредубедено и честно мнение.

— Говориш като отегчена светска дама.

Рейчъл бе свикнала с добродушните му закачки.

— Едва ли може да се каже, че съм светска дама изобщо, та най-малко пък, че съм отегчена.

Едва сега се сети, че Син-Джин може да приеме последните й думи като оценка на нощните му старания. Разбира се, те бяха на ниво, но все пак не е необходимо да се сипят похвали в присъствието на един мъж — съвсем можеше да му се завърти главата.

Както и трябваше да се очаква, той се усмихна широко и не каза нищо.

— И на какво толкова се усмихваш, сър?

Син-Джин изобщо не забелязваше нищо и никого наоколо — единственото, което го интересуваше, бе Рейчъл.

— На тебе.

— И защо, ако мога да попитам? — сега тя наблюдаваше как на „Чарлстън“ качват новия товар.

Корабът отплаваше отново след два дни, натоварен с неща, които не се произвеждаха в Америка — платове и промишлени стоки за Каролина. Запита се дали Дънкан няма да пресрещне отново кораба и какво ли би се случило тогава с него и екипажа.

Мястото никак не беше подходящо за откровения — наоколо имаше твърде много хора, включително и Франклин. Син-Джин подозираше, че старецът е съвсем наясно по въпроса за отношенията му с Рейчъл, но си мълчи тактично. Англичанинът добродушно сви рамене:

— Защото умееш да се радваш на съвсем прости неща.

И защото си спомни за предишната нощ. Те не се любиха, само лежаха един до друг и Рейчъл бе сгушила глава до гърдите му; заспаха прегърнати и Син-Джин беше сигурен, че е получил от живота най-вълшебните дарове.

Рейчъл повдигна вежди и се усмихна, като се досети за какво си мисли той. „Милият, какъв негодник е само!“

— Ако под „съвсем прости неща“ разбираш себе си, мисля, че започваш много да си въобразяваш, лейтенанте.

Франклин не можеше да бъде заблуден лесно от светски разговори. Вече познаваше добре и Син-Джин, и двамата с Рейчъл му бяха много скъпи, а напредналата му възраст си имаше и известни предимства — не намираше нищо лошо в това, че е посветен в тяхната тайна. В очите му припламнаха весели огънчета и той каза:

— Сега вече те хвана, момче.

Да, помисли си Син-Джин, беше го хванала здраво, в това не можеше да има никакво съмнение. Беше го хванала и го държеше в малката си длан с цвят на лилия, а той не искаше нищо друго.

Рейчъл си помисли, че сега вече бяха любовници в пълния смисъл на думата; бяха се любили само три пъти, но любовта беше по-скоро състояние на ума и душата, не толкова на тялото. Рейчъл бе разбрала, че му принадлежи изцяло, и това я накара да се замисли.

Беше съвсем сигурна, че е влюбена, така както никога не бе предполагала, че ще може да обича; въпреки това съвсем честно си даваше сметка, че не знае дали толкова много преданост е на добро. Рейчъл не бе имала свободата да избира, да спре поглед на Син-Джин и да каже: „Избирам тебе и никой друг.“. Изборът не беше неин. То я беше избрало — чувството, желанието, необходимостта да бъде с него, да му принадлежи като част от душата и тялото — всичко това бе избрало нея, а не обратното. В крайна сметка тя просто не бе имала право на глас.

Точно това й каза и Син-Джин още преди няколко месеца.

Юнгата доведе кочияш точно в мига, когато до кея спря една карета, пълна с представителни на вид господа.

— А, съвсем навреме — каза високо Франклин, като ги видя. Старецът заръча на кочияша да пренесе багажа им и даде на юнгата още една монета за труда. После махна с ръка на англичанина и момичето. — Хайде, Рейчъл, Син-Джин, елате насам.

Франклин внимателно си запробива път през тълпата, после спря до каретата и изчака важните господа да слязат един по един.

— Господа, за мен е чест да ви видя отново — той наведе глава в лек поклон.

Начело на групата вървеше висок, елегантен мъж, който говореше от името на всички останали. Дипломатът се усмихна сърдечно и пристъпи към Франклин.

— Мосю Франклин, пристигате точно в деня, който обещахте. Другите — той кимна с глава към останалите — имаха известни съмнения, за разлика от мене. Вие отново доказахте, че сте човек, който си държи на думата. Аз знам, че щом сте казали, че ще пристигнете днес, значи точно така ще стане, и затова помолих приятелите си да ви посрещнат и да ви придружат до Париж. Така ще имаме възможност да прекараме още няколко дни заедно, да разговаряме и през деня, а също и вечер — той сложи ръка на рамото на Франклин и попита сърдечно: — Как сте, стари приятелю?

— Прекрасно. Бих искал да се запознаете с моите приятели — той погледна момичето, после каза: — Господа Харлоу, Джеймс и Денисън, господа Анри и Дюбе, имам изключителното удоволствие да ви представя мадмоазел Рейчъл О’Рорк.

Мъжете я поздравиха, а елегантният господин се наведе и поднесе ръката й към устните си. Един поглед му бе достатъчен да оцени високо изяществото и красотата на младата дама.

— Очарован съм да се запозная с вас, госпожице — каза той, после се изправи и погледна въпросително към стария държавник. — Тя с вас ли е, мон ами? — в гласа му се усещаше завист и възхищение. Явно Франклин се бе прочул и от двете страни на океана.

Старецът се засмя и се престори, че не е разбрал намека.

— Бях неин настойник.

Тънките аристократични устни на Любе се разтегнаха в усмивка и той погледна Рейчъл с повишен интерес:

— О, в такъв случай аз ще мога да…

В този момент Син-Джин леко пристъпи напред и закри момичето от погледа му.

— … пътувате с нас до Париж, както сам предложихте — каза невинно той и учтиво се усмихна.

Дюбе го изгледа с леден поглед.

— А вие, сър, сте?… — каза той с официален тон.

— Моят аташе — побърза да се намеси Франклин. — И неин годеник — добави той и сложи ръка на раменете й; усети как тя се вцепени.

— Мой какво? — прошепна смаяно момичето.

— Няма значение, ще поговорим за това по-късно. Господа, предстои ни дълго пътуване и затова предлагам да тръгнем незабавно — той се поклони леко и я поведе към каретата. Кочияшът вече бе успял да качи багажа им.

На Рейчъл никак не й харесваше някой друг да взема решения вместо нея, нито пък да й кавалерстват като на безпомощна благородна девица. Тя се дръпна раздразнено и побърза да хване Франклин под ръка.

— И за какъв дявол ти беше да го взимаш със себе си?

Франклин си помисли, че ако на света изобщо съществуват двама души, създадени един за друг, това са Син-Джин и Рейчъл.

— Просто прищявка, дете — отговори й той напълно сериозно, но веселите пламъчета в очите му го издадоха.

— Май точната дума е „лудост“ — измърмори тя и се качи в каретата.

Веднага след тях потегли и втората карета.

 

 

Седяха в просторна стая с пъстри тапети. Беше задушно и Рейчъл не разбираше и половината от това, което говореха мъжете до нея. Звуците достигаха до ушите й като жужене на пчели в цветна градина. Говорителят на френската страна използваше главно родния си език, а когато все пак преминаваше на английски, акцентът му беше толкова ужасен, че всички великодушно го молеха да премине отново на френски.

Рейчъл намираше всичко за много вълнуващо, въпреки езиковата бариера, прекъсванията и връщането назад към дискутирани вече въпроси, въпреки неудобните столове и дългите часове, прекарани в задушни помещения. Това беше един велик момент в историята на младата държава.

Но понякога на човек може да му доскучае и от прекалено много история. Мъжете около масата спореха вече от часове и момичето се опита да изтегне незабелязано схванатото си тяло. Тя улови погледа на Син-Джин, който я гледаше загрижено. Точно в този момент председателят обяви, че продължаването на преговорите се отлага за следващия ден и Рейчъл побърза да се изправи, доволна от възможността да се раздвижи отново. Докато прибираше бележките си, при нея дойде Син-Джин и я поведе към вратата. Двамата излязоха, съпроводени от спорещите гласове на мъжете в залата.

Една карета ги откара до странноприемницата, в която бяха отседнали заедно с Франклин. Вътре бе топло и светло, за разлика от прохладната вечер навън и мрачната зала, която току-що бяха напуснали.

— Не е много за вярване — каза тя, докато влизаха, — но предварителният договор вече е подписан от повечето от засегнатите страни.

Син-Джин си помисли с облекчение, че от тях поне не се иска да взимат каквито и да било решения — за него това би било истинско изпитание.

— Преговарят вече почти шест месеца — каза той.

Тя не разбра какво има предвид той. В какво всъщност се състоеше проблемът, защо не свършваха с тези преговори, а само се препираха? Мъжете винаги са склонни да правят от мухата слон.

— Защо просто не вземат стария договор и да свършат най-после, вместо да преговарят до зимата?

Той се засмя — ето едно чисто женско решение на въпроса, макар че в определени моменти и той се изкушаваше да мисли като нея.

— Страхувам се, че не е толкова просто.

Тя сви устни скептично — какво друго можеше да се очаква от него? В края на краищата той също беше мъж.

— Мъжете обичат да усложняват нещата — каза тя и стисна по-здраво навитите на руло бележки.

— Мъжете ли усложняват нещата? — каза той развеселен. Винаги бе смятал, че това е приоритет на жените, които по природа са склонни да вдигнат врява до Бога, ако нещо не им харесва.

Тя не обърна никакво внимание на подигравателния му тон и отговори саркастично:

— Да, именно те. Днес не успях да видя нито една жена на масата за преговори.

„И слава Богу.“ Вече бяха на стълбата, която водеше към стаите на горния етаж.

— Ако имаше и жени, преговорите щяха да продължат с години.

— Напротив, щяха да свършат за няколко дни — поправи го тя.

— Ха!

С ръце на кръста, тя рязко се извърна към него.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш какво означава този звук?

Той обичаше да гледа гневните пламъчета в очите й.

— Просто исках да кажа, че жените не умеят да вземат бързо решения.

Бяха тук повече от седмица и най-после тя се реши. Макар че бяха ангажирали две стаи, той идваше при нея всяка нощ, но внимаваше никой да не разбере за това. Когато го видя за първи път, Рейчъл хубавичко му се бе скарала, а сега не можеше да си представи живота без него. Колко странни понякога са капризите на съдбата!

Тя го погледна дяволито.

— О, в някои неща сме много по-чевръсти от вас.

Той поиска да се убеди, че я е разбрал правилно, хвана я за ръката и попита:

— Какво искаш да кажеш?

Рейчъл го изгледа надменно.

— Да ти кажа и после да вирнеш глава, така ли?

Лукавата му усмивка я развълнува и стопли като полъх на горещ вятър.

— В момента си мислех да вирна не точно главата си.

Тя пламна и червенината й предателски стигна чак до коренчетата на косата й.

— Варварин — прошепна момичето и се огледа да не би някой да е чул случайно думите му.

Син-Джин много добре знаеше за какво мисли тя.

— Може да си вирна носа, например — каза невинно той и докосна носа си с ръката й за по-убедително. — Божичко, колко си похотлива!

Рейчъл възмутено дръпна ръката си.

— Нищо подобно!

Син-Джин успя да я целуне, преди тя да извърне разгневеното си лице.

— Знам — прошепна той и момичето усети горещия му дъх върху бузата си.

О, сега ще му покаже на какво е способна тя! Рейчъл леко повдигна полата си и се заизкачва нагоре.

— Напротив, нищо още не си видял.

Син-Джин я хвана за лакътя и я притисна силно до себе си. Момичето отвори възмутено уста, но той притисна устните й с дълга изпепеляваща целувка. Съпротивата й се стопи като априлски сняг.

— Научи ме тогава.

Рейчъл знаеше, че този път е загубила, но знаеше и как да извлече победа от поражението. Той я взе на ръце и момичето го прегърна; после поклати закачливо глава.

— Може да ни види някой.

Той тръгна нагоре и каза през рамо:

— Не и ако затворим вратата.

Не беше много редно да я носи на ръце като някоя куртизанка и тя се понамръщи, но сега не й беше до фасони.

— Пусни ме, може да ни види някой!

Той четеше в душата й като в отворена книга и знаеше, че общественото мнение хич не я интересува.

— И ще ми завиди ужасно.

Бяха стигнали вече площадката, когато една врата се отвори и отвътре се показа възрастна жена. Тя ги зяпна учудено и вдигна вежди толкова високо, че се скриха под бонето й.

Син-Джин й се усмихна чаровно.

— Сестра ми току-що си изкълчи глезена — каза мило той и кимна с глава към стълбата.

Жената нищо не разбра, но докато влизаха в стаята, чуха как зад тях се изля развълнуван водопад от френски думи.

— Сестра, как пък не! — измърмори Рейчъл, мъчейки се да остане сериозна, но огънчетата в очите й я издаваха. Тя се притисна до него и каза: — Благодаря, но като брат, Райли ми е напълно достатъчен.

Син-Джин блъсна вратата с рамо и влезе, после я затръшна след себе си. Остави момичето да стъпи на пода и бавно се зае да сваля шала от раменете й, сякаш тя бе някакъв скъпоценен дар, който трябва да бъде внимателно разопакован.

— Е, щом е така, ще трябва да измисля друг начин, по който да ти стана роднина.