Мари Ферарела
Лунна страст (30)

Глава 30

Рейчъл съзнаваше, че пречи, но нямаше сила, която да я накара да слезе в каютата си. Тя се бе впила отчаяно в Син-Джин и не искаше да го пусне. Не им бяха нужни никакви думи, за да разберат положението си; Син-Джин усещаше нейното облекчение и стискаше с обич ръката й, докато тя бе обвила другата си ръка през кръста му. След малко той се усети и дръпна момичето зад гърба си — опасността още не бе отминала.

Син-Джин бе впил изпитателен поглед в мъжа срещу себе си — макар допреди миг само да стоеше на прага на смъртта, в позата му имаше гордо предизвикателство. На колебливата светлина на факлите не можеше да разгледа добре лицето му, но усети, че в него имаше нещо царствено. Човекът се държеше като някой принц.

А принцовете далеч не се славеха със своята честност. Син-Джин бе живял достатъчно дълго, за да го разбере. Въпреки всичко в очите на пиратския главатар имаше нещо, което внушаваше известно доверие. Англичанинът знаеше, че рискува много, но просто нямаше друг изход.

Той сведе леко острието на сабята, макар и да продължаваше да я държи в готовност, ако на онзи му хрумне да го нападне отново.

— Ако те пусна сега, ще си отидеш ли на кораба заедно с хората си?

Дънкан помълча, после вдигна поглед към мъжа, който го беше победил. Гласът му бе съвсем безизразен, когато попита:

— А ти сигурен ли си, че можеш да ми имаш доверие?

— Понякога доверието е единственият начин да оцелееш.

Дънкан скръсти ръце на гърдите си и по устните му се разля широка усмивка.

— Философ — заключи той, после отново погледна към насочената срещу себе си сабя и побърза да уточни: — Или може би войник?

— Бивш — поправи го Син-Джин и благослови на ум баща си, който някога го бе насърчил да стане офицер. Ако Син-Джин бе предпочел да си живее безметежно в имението, тази нощ щеше да му е последната в живота.

Дънкан наклони глава в размисъл — на кораба се вееше американското знаме, но ако се съди по акцента, противникът му не беше американец. Никак не беше трудно да се разбере откъде е.

— Ти не си американец, нали? — попита той. — Англичанин ли си?

Също като тебе, помисли си Син-Джин и погледна пирата в очите. Питаше се дали онзи няма някаква причина да си отмъщава на англичаните или пък английският му акцент му е свършил добра работа.

— Англичанин съм, ако това има някакво значение.

Дънкан се засмя и широките му рамене се размърдаха.

— Никакво — погледът на зелените му очи се спря за миг върху жената, после отново се върна на победилия го противник. Никога не би посегнал на човек, когото уважава. — Благородството не се измерва с каузи или националност; имам предвид неговия дух, а не титлите.

Дънкан разглеждаше с любопитство стройния рус мъж пред себе си. На този човек дължеше живота си — едно погрешно движение и двубоят им щеше да има фатален край за главатаря на пиратите, и Дънкан донякъде го бе очаквал. Но този мъж пощади живота му и сега Дънкан му беше длъжник. Пиратът беше сигурен, че ако даде знак на хората си, те ще превземат с лекота кораба — бяха му дълбоко предани.

Но Дънкан имаше да изплаща дълг, и в собствените му представи за чест не влизаше предателството. Именно тези представи го правеха съвсем различен от презрените корсари, които кръстосваха моретата.

— Отговарям на въпроса ти — каза високо той, за да го чуят и всички останали. — Няма да си тръгна оттук — той видя как погледът на англичанина потъмня и той стисна силно дръжката на сабята, готов да го промуши. Очите на пирата не се откъсваха от очите на светлокосия мъж пред него. — Или поне не веднага — Дънкан отстъпи назад и посочи към морето. — Тези води са неспокойни, приятел. Ако искаш да ги преминете необезпокоявани от никого, ще ви трябва ескорт, поне през определена част от пътуването.

Син-Джин се запита дали пиратът не го лъже и продължи да държи сабята си насочена срещу него.

— Ескорт ли? — той хвърли бърз поглед към скупчени те наоколо пирати. Гледката не беше много успокояваща, но и преди се беше бил рамо до рамо с мъже, чийто външен вид не внушаваше повече доверие, и въпреки това Син Джин нееднократно бе имал причини да им бъде дълбоко признателен. Във всеки случай щеше да е по-добре да го има до себе си, а не срещу себе си.

— Точно така — Дънкан отново спря поглед върху Рейчъл и горчиво съжали за пропуснатия шанс. Отдавна не беше виждал жена като нея. — Закъде пътувате?

Син-Джин се поколеба, после реши, че не рискува нищо, ако му каже.

— За Франция.

— А аз — за Англия — каза пиратът и без да обръща никакво внимание на сабята, се приближи до Син-Джин и го потупа по рамото. — Може пък в крайна сметка да се окаже, че сме се срещнали за добро. Ще пътуваме заедно дълго време — обяви той и като видя подозрението в очите на мъжа срещу себе си, добави: — Винаги си плащам дълговете — пиратът се наведе, за да вдигне от земята късата си тежка сабя.

— Още нещо — каза Син-Джин и Дънкан отново се изправи, за да го чуе по-добре.

— Да? — погледна го въпросително той.

Син-Джин се усмихна леко.

— Как се казваш?

Луната освети усмивката на пирата и белите му зъби отново проблеснаха в мрака. Той бе успял да вдигне сабята от земята и сега я пъхаше в ножницата.

— Дънкан Фитцхю, приватизатор, капитан на „Голдън Риуърд“ — после се обърна към Рейчъл и каза: — Ваш роб — погледна мъжа до нея и попита: — А ти?

— Син-Джин Лоурънс — каза англичанинът и му протегна приятелски ръка.

Дънкан отново спря поглед на момичето.

— А дамата как се казва? — подсети го той.

Син-Джин отново се усмихна леко и каза:

— Това не те засяга, Дънкан.

Пиратът се засмя сърдечно и морето сякаш откликна на смеха му с дълбоко глухо стенание; после се поклони и тръгна към своя кораб заедно с хората си.

 

 

Дънкан удържа на думата си. В продължение на повече от седмица „Голдън Риуърд“ плуваше близо до тях. По заповед на капитана командването на кораба бе поето от първия помощник, но явно не му се доверяваше много, защото по всички важни въпроси се консултираше с Франклин и Син-Джин.

Англичанинът го убеди да държи денонощно на палубата човек, чиято единствена задача е да наблюдава морето и най-вече пиратския кораб, за да може да забележи навреме евентуална промяна в намеренията на пиратите. Беше благодарен на Дънкан за охраната, но това съвсем не означаваше, че трябва да му повярва изцяло и да се отпусне съвсем — в края на краищата на борда на „Чарлстън“ пътуваше не друг, а самият Бенджамин Франклин. Син-Джин не счете за необходимо да казва това на пиратския главатар, но един от неговите хора позна стареца. Ако си наумяха да го отвлекат, мирният договор щеше да бъде поставен под въпрос и много хора щяха да спечелят о това. Син-Джин не искаше да рискува — отдавна бе разбрал, че грешки допускат само мъртъвците.

„Голдън Риуърд“ не проявяваше никакви признаци на агресивност — плуваше си зад тях мирно и спокойно, сякаш корабите бяха братя близнаци, тръгнали към едно и също пристанище.

Пиратите ги съпровождаха, докато старият капитан успя да се съвземе и отново пое командването, а след десетина дни се изгубиха от погледите им и се стопиха в мъглите на път за Англия — така поне им бе казал Дънкан.

Нищо не убягваше от бдителния поглед на Син-Джин; сега се появи нова, не по-малка опасност. Преди две нощи на борда бяха открили вода, която вероятно беше заразена — на повърхността й плуваше умрял плъх. Веднага изпразниха почти пълната бъчва, но за съжаление един моряк умря, след като бе пил от нея, а други двама лежаха тежко болни. До следващото утро се разболя и Рейчъл.

На борда нямаше лекар и — за съжаление! — почти никакви лекарства. Медицинските грижи бяха поверени на загрубелите моряшки ръце, а за съдбата си болните трябваше да се уповават единствено на Бога.

 

 

Рано сутринта Син-Джин се събуди от някакъв шум и когато отвори очи, видя Рейчъл да се препъва към прозорчето на каютата. Лицето й бе силно пребледняло, дори изглеждаше жълтеникаво. Той скочи веднага и успя да я прихване навреме, тъкмо когато коленете й се подгънаха и вече се свличаше на земята. Потънало в пот, момичето изгаряше от висока температура и скоро загуби съзнание.

Син-Джин се опитваше да не даде воля на паниката и страха; грижеше се за нея както може и не се откъсваше от леглото й. Често мокреше пламналото й чело със студена вода и й говореше нежно, макар по нищо не личеше, че тя да го чува.

Франклин често се отбиваше в каютата през първите три дни и сърцето му се топеше от мъка, като виждаше, че е безпомощен и в състоянието й не се забелязват никакви признаци на подобрение. Болестта се носеше във въздуха и скоро щеше да убие и последната крехка надежда на Син Джин.

Вечерта на третия ден Франклин отново надникна в каютата и видя, че англичанинът продължаваше да седи неподвижно на същото място, където го бе видял и преди. Старецът прекоси стаята и сложи ръка на рамото му; Син-Джин дори не се обърна да го погледне.

Старецът поклати глава — беше разтревожен и за двамата.

— Защо не излезеш малко навън?

Син-Джин бе изтощен и наистина се нуждаеше от разведряване, но той упорито продължаваше да стои до Рейчъл. Отново потопи кърпата в легена до леглото и леко започна да бърше челото на момичето.

— Навън е само океанът — усмихна се тъжно той и се вгледа в бледото лице на момичето, покрито със ситни капчици пот. Питаше се дали отново ще види някога светлинките в зелените й очи. Син-Джин изстиска кърпата и внимателно я сложи върху челото й. — Предпочитам тази гледка пред онази от палубата.

Франклин погледна към подноса, който бе донесъл преди няколко часа — храната си стоеше недокосната.

— Няма да можеш да й помогнеш изобщо, ако и ти се разболееш — Син-Джин не отговори и старецът го помоли: — Аз ще постоя до нея, момче. Добре ще е да се поразходиш по палубата.

Син-Джин остана непреклонен.

— Благодаря ви, не е нужно. Предпочитам да стоя тук.

Беше го страх дори да си го помисли, какво остава пък да го изрече на глас — страхуваше се, че ако се откъсне от нея дори за миг, тя ще умре. Беше оставил Савана за половин час и после я бе намерил умряла. Знаеше, че е глупаво да си мисли така, но дълбоко в душата си таеше някаква неосъзната вяра, че смъртта не би дошла в негово присъствие. Глупаво или не, той нямаше никакво намерение да се откъсва дори за миг от момичето.

Все някога трябваше да се събуди отново. Непременно.

Франклин кимна тъжно с глава и въздъхна, после потупа Син-Джин по гърба и тръгна към вратата. Подаграта отново бе започнала да го мъчи, но това бе нормално за един старец; много по-страшно беше да гледа как гасне един млад човешки живот — животът на едно любимо същество.

— Ако ти потрябва помощ, извикай ме — каза старецът и след малко добави: — Обичам я от много по-дълго време в сравнение с тебе.

Син-Джин не даде вид, че е чул думите му, не видя и как старецът кимна с глава и излезе с натежало сърце. Пред помътения му поглед все беше Савана и очите, с които го гледаше тя малко преди треската да я събори съвсем.

Син-Джин взе безжизнената ръка на момичето и я поднесе към устните си.

— Господи, Рейчъл, не бива да умираш, не може да ме оставиш така…

Момичето изстена и се размърда, а компресът падна върху очите й. Той отново го вдигна на челото — главата й опари пръстите му, а от това сърцето му съвсем се вледени. Син-Джин затвори очи и вдигна молитвено ръце към небето; мълчаливата му молитва бе гореща и отчаяна.

Рейчъл се бореше да изплува от бездните на мрака. Колко дълбоко бе потънала тя и колко много път имаше още пред нея! Стремеше се да изплува там, където бе той и където имаше светлина — малко по малко светлината се превърна в глас. Неговият глас.

И той я поведе към повърхността.

Натежалите й клепачи не искаха да се отворят — тя се опита и те потрепнаха едва-едва. Мина цяла вечност на усилия и мъка, но най-после успя да отвори очи. В каютата беше сумрачно, само една ивица червеникава светлина идваше незнайно откъде. Когато успя да се съсредоточи, разбра, че това е фенер. Значи си беше в каютата, в леглото.

Усещаше, че до нея седи Син-Джин — главата му бе клюмнала безпомощно на гърдите, но все пак бе чула именно неговия глас — нали той й показа пътя към светлината?

Напуканите й устни се цепеха от сухота, но тя все пак успя да пророни:

— Кой умира?

В първия миг Син-Джин помисли, че му се е счуло — толкова силно бе копнял за гласа й, че нямаше да се учуди, ако бе започнал да получава халюцинации. Той се вгледа в пребледнялото й лице, но очите й продължаваха да бъдат затворени, а изпръхналите устни — неподвижни.

Въздъхна и усети как мъката раздира сърцето му. Отчаян, отново отпусна глава на гърдите си. Клепачите й се бяха затворили сами — тя си мислеше, че ги е отворила, но те я подведоха и мракът щеше да я погълне отново, ако не направи усилие да отвори очи; тя опита и този път това й се удаде малко по-лесно.

В първи миг всичко заплува пред помътнелия й поглед като някаква безформена маса. Сякаш бе надникнала в тъмна стая през криво стъкло. После масата се раздвижи и бавно започна да придобива очертания и форма; тогава момичето успя да го види — бледен и изпит, той беше до нея.

Син-Джин…

Тя се опита да повдигне глава, но не успя — като че ли бе наковалня под тежък ковашки чук. Надяваше се, че ще съумее да протегне ръка и да го докосне, но това бе прекалено много за нея.

— Винаги ли трепериш така над жените?

Този път вече бе сигурен, че не му се е счуло. Гласът й беше много слаб, но той наистина го чу — не беше плод на собственото му въображение. Сърцето му силно заби.

Очите й бяха полуотворени, като че ли усилието да ги отвори се бе оказало непосилно за нея. Син-Джин изпрати набързо благодарствена молитва към небето и по страните му се търкулнаха сълзи. Той взе горещата й длан в ръцете си.

— Само когато са болни — каза задавено той; нямаше сили дори да шепне.

Ръцете й сякаш бяха направени от олово, а всяко вдишване изискваше неимоверно усилие.

— Откога?…

Той се опита да разбере думите по устните й.

— От три дни.

Тя се насили да схване значението на това, което й каза той, но не успя. Спомни си как си стоеше в каютата и отиваше към прозореца. Нима оттогава бяха изминали цели три дни? Усети болка в стомаха и едва успя да сложи ръката си върху него.

— Спомням си, че тогава корабът силно се наклони.

Той се усмихна нежно — изпита такова облекчение, че едва си поемаше дъх от щастие.

— Не, не беше корабът, ти залитна и припадна в ръцете ми — ако не беше я прихванал, момичето щеше да се строполи на палубата.

По устните й се плъзна слаба усмивка и Син-Джин си помисли, че никога не е виждал нещо по-красиво от нея.

— Точно това ми трябваше. Всеки път, когато разказваш тази история, ще падам в краката ти.

Той се засмя и отново се разплака. Беше глупаво да плаче, но просто не можеше да се овладее. Това бяха радостните сълзи на измъченото му сърце. Най-после бе дошла на себе си, бе оживяла — същата Рейчъл, каквато си беше и преди. Никога през живота си не бе имал случай да изпита по-голяма благодарност към Бога.

— Само ако ме накараш насила да я повторя.

Макар и страшно уморена тя успя да схване значението на думите му.

— Това е шантаж.

Той се усмихна и избърса влагата от миглите си, после погали челото й — все още беше влажно, но вече започваше да изстива.

— Така е, истински шантаж.

Рейчъл усети, че ще потъне отново в небитието на забравата — усилието се оказа прекалено тежко за нея. Тя затвори очи — не искаше той да разбере, че пак й прилошава.

— Когато стана същата стара Рейчъл — прошепна момичето, — ме подсети да поговорим отново за това.

Той целуна ръката й и я допря до бузата си. Щеше да се оправи! Всичко друго бе загубило значение.

— Първото, с което ще се захванеш веднага щом се съвземеш, ще бъда аз — той се усмихна с обич при спомена за първата им и единствена нощ. — Най-много второто.

Рейчъл вече спеше.