Мари Ферарела
Лунна страст (28)

Глава 28

Сякаш бяха изминали стотици години, преди Рейчъл да отвори очи; усещаше как бавно се спуска на земята от облака, на който се носеше досега. Все още зашеметена, тя извърна очи към мъжа, който я бе накарал да се почувства така с простичкото докосване на устните, на ръцете, на цялото си тяло. Усещаше капчиците пот, избили по кожата й, както и дивото блъскане на сърцето в гърдите си.

Ето какво било, помисли си тя и се протегна като котка, която току-що е излапала цял буркан със сметана. И защо е било нужно да го смята за такава мистерия? Искаше й се да разкаже на целия свят за своето откритие.

Син-Джин я погледна и сърцето му заби още по-силно. Господ да му е на помощ, искаше му се да го направи отново. Тя изглеждаше толкова красива, и все още толкова невинна, излегнала се пред очите му в цялата си прекрасна голота.

Повдигна се на лакът и нежно прокара пръст по устните й, докато сърцето му се разяждаше от угризения — беше престанал да се владее и бе погубил нейната девственост.

— Не исках да стане така.

Радостта й се стопи и лицето й помръкна като огледало, разбито на хиляди парчета. И така, той съжаляваше за всичко, което се случи между тях. Да върви по дяволите! Тя се помъчи да сподави сълзите си и придърпа плътно чаршафа върху гърдите си.

Рейчъл се опита да проговори, но устата й сякаш бе направена от памук.

— Струва ми се, че ако изобщо някой трябва да съжалява за нещо, това съм само аз.

— Да съжалява ли? — той просто не вярваше на ушите си. Стори му се, че в гласа й има стаена обида, и внимателно се вгледа в очите й. — Мислиш, че съжалявам за нещо, така ли?

О, би дала цяло кралство за една добра тояга, с която да го го наложи сега! Нима щеше да започне да я залъгва? Сега, когато бе завладял напълно обърканата й душа и вече смяташе да я изостави…

— Ако се съди по думите ти, какво друго би могла да си помисли една жена?

Той успя да я притисне до себе си, макар че се бе сковала като дреха, сложена да съхне навън по средата на зимата.

— Господи, ако изобщо трябва да се съжалява за нещо, то е единствено това, че не те грабнах още първия път, щом те видях.

Тя го погледна изпитателно, за да види дали не я будалка, и чертите на лицето й омекнаха — беше съвсем искрен. По устните й плъзна сянка на задоволство.

— Беше ли ти хубаво?

Той се засмя и я притисна до себе си, после махна чаршафа, за да се полюбува на красотата на голото й тяло.

— „Хубаво“ е много слаба дума, за да опише точно какво чувствам — той я погледна влюбено. — Бих казал по-скоро „прекрасно“.

Тя вирна брадичка в унисон с настроението си, но всяка игра си имаше правила и те трябваше да се спазват.

— Май ми се подиграваш.

— Ни най-малко — засмя се той и леко я целуна по слепоочието.

Тя отново почувства възбудата на един глас дълбоко в душата си, който молеше, не — направо крещеше за него. Рейчъл посегна към чаршафа, но не толкова бързо, колкото й се искаше.

— Искам да се завия.

Мъжът обви пръсти около ръката й и я задържа на място — не искаше нищо да пречи на гледката, която се разкриваше пред него. Все още не.

— После, имай поне мъничко милост към мене. Нека поживея още малко в рая.

Тя пламна и това беше нищо в сравнение с пожара в кръвта й — прекалено бързо беше повярвала в щастието си.

— Май наистина ми се подиграваш — каза тя с обвинителен тон.

О, не, той познаваше прекалено добре този тон! Не можеше да си позволи да я загуби отново — беше твърде късно да се връщат там, откъдето бяха започнали.

— Не ме разбра правилно, Рейчъл. Винаги си била склонна да съдиш прибързано за това, което мисля или правя. Не съм искал да ти се подигравам, напротив — исках да ти се порадвам — усмихна се кротко той. — Толкова си красива!

Рейчъл изхъмка раздразнено и отклони поглед, но Син-Джин искаше да изясни нещата докрай; улови леко брадичката й и я накара отново да го погледне.

— Когато казах, че това не биваше да се случва, имах предвид собствената си слабост — просто не успях да се овладея навреме — тя видя, че сега усмивката се появи и в очите му. — Но аз също съм само човек като всички останали, Рейчъл, а ти си една божествена съблазън.

В съблазънта нямаше нищо божествено и двамата чудесно разбираха това. Тя се почувства разколебана, не знаеше какво да каже и как да се държи. Много добре разбираше как би трябвало да реагира в такъв момент, но сега никак не й беше до превземки — никога по-рано не бе изпитвала нещо толкова прекрасно и вълнуващо.

Мъжът очакваше отговор, ала в мига, когато тя отвори уста, изведнъж страхотен трясък разтърси кораба и той се залюля безпомощно, сякаш някое дете си играеше с лодка във ваната. Чу се панически тропот нагоре по стълбите и викове на ужас откъм палубата.

Рейчъл го погледна изненадана — беше прекалено късно за подобно оживление.

— Какво става?

Син-Джин отметна одеялото и посегна към панталоните. Въпреки тревогата си тя усети, че го гледа най-безсрамно и не можеше да откъсне поглед от красотата на голото му тяло. В очите й светеха обич и възхищение. За разлика от отпуснатата и бледа плът на Ланкастър, тялото на нейния любим бе стегнато и мускулесто, прекрасно в своята мъжественост. Рейчъл усети как от главата до петите я залива гореща вълна само от простия факт, че го е видяла гол.

Син-Джин забеляза пламналия й поглед и се засмя добродушно. Каква палавница! О, всичко ще си дойде на мястото. Той улови лицето й в ръце и нежно я целуна.

— Хитруша такава. Не знам какво става горе и отивам да разбера, а ти не мърдай оттук, скоро ще се върна.

Тя скочи и предизвикателно нахлузи нощницата, после извади косата си и рязко намъкна ръце в ръкавите, сякаш нанасяше боксови удари на въздуха около себе си.

— Хайде де, ще стоя тука!

Нищо не се бе променило, тя продължаваше да си бъде все същото упорито и неразумно момиче.

— Слушай, Рейчъл, не знам какво става, но може да се окаже наистина опасно — той се пресегна и взе сабята, която пазеше като спомен от миналото; прикрепи я на десния си хълбок и отново погледна момичето. — Пък и като те видят как се разкарваш по нощница на лунна светлина, горките моряци сигурно няма да издържат на изкушението.

Дори и да бе искал да я сплаши — а неговата цел беше именно такава, не успя; думите му имаха точно обратния ефект. Божичко, колко е неразумна, помисли си раздразнено той.

Рейчъл се намръщи и наметна един халат, който й бе подарила Кристина преди заминаването. Тя се изправи пред него с предизвикателно вирната брадичка.

— Няма да стоя сама тук в тъмното, да треперя от страх и да се чудя какво става.

— Въобще не мога да си представя, че трепериш от страх — той прегради пътя й с ръка и си помисли отчаян, че ако иска да я задържи долу на всяка цена, просто ще трябва да я удари толкова силно, че да загуби съзнание и да не може да се движи. — Добре тогава, ела — каза рязко той. Гласът му прозвуча като на някогашния лейтенант и това вече бе не молба, а заповед. — Но ще вървиш зад мене.

Тя стегна здраво връзките на халата и каза:

— Като индианка, значи.

Беше готова да се противопостави дори на това. Сигурно съвсем е откачил, щом е допуснал да се влюби така — та това не е жена, а самият дявол.

— Каквато ти не си; ти си просто една крехка и уязвима жена.

Рейчъл отвори уста да го среже, но той ядосано разцепи въздуха със сабята и тя не успя да каже нищо.

— Само още една дума и ще те вържа за леглото — очите му бяха потъмнели от гняв, а тонът му не търпеше никакви възражения. — Ясно ли е?

Момичето стисна зъби и кимна с глава. Не се съмняваше ни най-малко, че ще изпълни заканата си, ако се наложи.

— Съвсем ясно.

Двамата се заизкачваха внимателно по стълбата към палубата, а шумът от стъпките им потъна в общата врява.

Имаше пълнолуние и луната хвърляше зловещи отблясъци върху палубата. Картината, осветена от жълтеникавата й светлина, бе взета сякаш от ада — тъмни фигури напразно се блъскаха една в друга, опитвайки се да се скрият от врага, който обстрелваше кораба с неумолима огнена смърт. Хората се мятаха безсмислено насам-натам, обхванати от паника; чуваха се викове на болка и ужас.

Син-Джин присви очи, опитвайки се да разпознае нечие лице. Внезапно пусна Рейчъл и сграбчи за ръката някакъв мъж, който залитна съвсем близо до тях.

Морякът се извърна рязко и в очите му проблесна ужас.

— Пусни ме! — изкрещя той и напразно се опита да се отскубне като животно, хванато в капан.

Син-Джин продължаваше да го държи в желязната си хватка.

— Най-напред ще ми кажеш какво става тук.

— Абе ти сляп ли си, та не виждаш? Пирати! — каза задъхано човекът и посочи с трепереща ръка към десния борд. — Край, загубени сме! — гласът му премина в ридание. — Ще ни избият като пилци и ще ни нахвърлят в морето до един…

Лицето на англичанина помрачня и стана твърдо и непроницаемо; тогава усети върху рамото си треперещата ръка на момичето и процеди:

— Какво си се разбързал толкова да умираш! Къде е капитанът?

Човекът беше доста по-слаб от Син-Джин и коленете му се огъваха от страх. Той се огледа с безумен поглед в отчаян стремеж да намери място, където да се скрие от огъня на оръдията.

Син-Джин го разтърси, за да го изтръгне от безумието.

— Капитанът, човече!

Вместо отговор морякът вдигна ръка и посочи някъде напред — капитанът лежеше ранен на палубата. Около него безсмислено се щураха две голобради морячета и действията им силно напомняха паниката на врабчета над паднало от гнездото пиленце.

Още едно гюлле раздра небето и падна съвсем близо до борда; корабът подскочи от тласъка на разбеснялата се вода. Рейчъл силно залитна, но успя да се хване за мачтата, после изтича към мястото, където лежеше капитанът. Тя коленичи и внимателно сложи главата му в скута си — човекът беше в безсъзнание, но още дишаше.

Наоколо моряците се блъскаха панически като мишки пред котка. Това бе най-обикновен търговски кораб, непригоден за морски сражения. Син-Джин погледна към по-голямото момче и каза с повелителен тон:

— Кажи ми какво стана!

То го изгледа със същия безумен поглед като моряка, с който току-що бяха разговаряли; сега се виждаше, че е съвсем млад, стоеше разтреперан пред тях, с пижама, напъхана набързо в панталоните.

— Ранен е — изтърси момчето, като че ли това не бе съвсем очевидно. — Падна още при първия залп — той посочи неопределено някъде нагоре и продължи задъхано: — Мачтата се счупи и едно парче му смаза рамото. Ще ни избият ли, или ще ни вземат на буксир? — момчето хълцаше отчаяно в опита си да не се разплаче и да се изложи съвсем.

— Още не са превзели кораба — каза Син-Джин, — „макар че сигурно и това ще стане“ — довърши той мисълта си наум. Огледа бъркотията около себе си с надеждата, че ще открие някой, способен да стегне и организира всичките тези ужасени мъже.

— Къде е първият помощник?

Момчето повдигна слабичките си рамене.

— Болен е — призна то.

Другото момче не откъсваше очи от нощното небе в очакване на следващото гюлле.

— По-скоро, мъртво пиян — измърмори то под носа си.

— Божичко, загубени сме — обади се първото момче и погледна отчаяно към едрия мъж; очите му напомняха погледа на ранено животно.

Капитанът леко се размърда; в този момент видяха как Франклин се приближава бързо към тях, а пелерината му се развяваше над жилавите му крака.

Рейчъл леко докосна Син-Джин.

— Май идва на себе си.

Капитанът отвори очи и впи невиждащ поглед в надвесените над него лица.

— Някой трябва да поеме кораба — каза едва чуто той. Син-Джин беше най-близо до него и човекът вкопчи окървавените си пръсти в рамото му. — Ще направят абордаж.

А Син-Джин се бе надявал, че с края на войната вече никога няма да му се наложи да се бие. Кръвопролитията никога нямаше да спрат.

— Какъв е товарът на кораба? — попита той.

— Тютюн — капитанът преглътна мъчително и се напрегна целият, за да не изгуби отново съзнание. — Но те няма откъде да знаят това.

Син-Джин се изправи и усети върху рамото си тежката ръка на Франклин.

— Трябва да поемеш ръководството, Син-Джин.

— Аз ли? — поклати глава англичанинът; корабът също се разлюля, сякаш за да го подкрепи. Не беше възможно целият капитански състав на кораба да е безпомощен пред надвисналата беда. А пиратите бяха вече съвсем близо! — Та аз не разбирам нищо от кораби!

— Но разбираш от битки! — напомни му Франклин и погледна към момичето, сякаш искаше да го подсети, че е длъжен да я опази. — Това е твоята стихия.

Син-Джин въздъхна тежко — старецът съвсем ясно му бе казал какво трябва да прави. Ако не предприемеше нещо, и то веднага, със сигурност щяха да бъдат избити, а той не би могъл да допусне това. Особено пък когато на борда беше и Рейчъл.

— Изглежда, няма друг изход, нали?

Въпросът му беше чисто реторичен. Франклин каза високо:

— Навсякъде има войни, момче. Разликата е, че някои са по-големи и около тях се вдига повече шум, но смъртта винаги е една и съща. От нас се иска да направим каквото можем, за да се спасим — старецът коленичи и се зае с раната на капитана, отново изгубил съзнание.

Син-Джин се обърна и видя колко близо бе вече пиратският кораб. Факлите им бяха запалени, готови за абордаж; пламъците се извиваха нагоре като езика на котарак при вида на вкусна плячка. След малко щяха стъпят на борда и насилието и убийствата бяха въпрос единствено на време. Англичанинът погледна момичето и си спомни за нейната лична трагедия; ако допусне пиратите на кораба, с нея ще бъде свършено.

Не, мили Боже, не — той няма да допусне такова нещо, ще се бори за нея и ще я пази до последния миг от живота си.

— Слушай! — обърна се той към момчето до себе си. — Веднага извикай тук всички моряци!

Единственото, което интересуваше момчето, бе да си намери сигурно скривалище някъде под палубата.

— Но…

Син-Джин го изгледа и от пронизващия му поглед морякът разбра, че с този човек просто не може да се спори.

— Казах, събери моряците, или всички ще бъдем избити! — повтори по-силно Син-Джин, за да надвика ревовете на ужас и паника, които се чуваха отвсякъде. — Вземете си пушките! Пушки, саби — всичко, което може да послужи за оръжие! Бързо! След петнайсет минути вече ще бъдете принудени да се биете за живота си!

Син-Джин хвана Рейчъл за ръката и я изправи на крака. След като Франклин бе поел грижата за капитана, нейното присъствие тук не бе необходимо повече.

— Искам да слезеш долу, и то веднага!

Очите й бяха разширени от страх, но упоритостта й отново успя да вземе връх.

— Вече ти казах, че няма да стоя и да треперя в някоя дупка.

— Не мога да мисля и за тебе, ще бъда много зает.

Рейчъл се дръпна ядосано, но все пак снижи глас — момичето чудесно разбираше колко се тревожи за нея той и му бе дълбоко благодарна за загрижеността. Но това не променяше нищо и тя каза:

— Чудесно, тогава просто не мисли.

— Не можеш да я промениш, Син-Джин — намеси се Франклин, докато откъсваше ивица от нощната си дреха, за да я използва като бинт за ранения капитан. — Спести си думите и усилията, след малко ще са ти много необходими.

Син-Джин я изгледа навъсено — нощният бриз развяваше косите й, а очите й святкаха гневно — от нея ставаше чудесна награда за всеки пират. Той прокле деня, в който решиха да тръгнат, но не почувства никакво облекчение; станалото — станало.

Гласът на Франклин го върна отново към безпощадната действителност.

— А какво трябва да правя аз?

Син-Джин разряза въздуха със сабята, за да провери тежестта на удара. Искаше му се да е пак с някогашния си полк и се запита дали му е писано да умре толкова бързо, след като вече бе вкусил от плодовете на рая. Погледна стареца право в очите и каза:

— Да се молиш.