Мари Ферарела
Лунна страст (26)

Глава 26

Син-Джин не откъсваше поглед от играта на морския бриз с косите й. Копринените й къдрици се развяваха като огнени пламъци на вятъра, сякаш се сбогуваха с брега и всички, които махаха след заминаващия кораб. Тя дори успя да не се разплаче, което е доста изненадващо за жена, мислеше си Син-Джин. Рейчъл винаги го изненадваше с нещо, изненада го и готовността й да обиколи половината свят, за да присъства на раждането на нещо ново, което всички приветстваха като естествен край на една епоха, изпълнена с преданост и жертвоготовност. Всички останали жени — с изключение на Кристина естествено — биха предпочели да си останат в топлата прегръдка на семейното огнище, защитени от всякакви житейски бури и изненади. Всяка друга жена би оставила на мъжете бремето да изковат историята на една млада държава, да извоюват свободата й, да подписват договори и да създават закони.

Това не се отнасяше за Рейчъл.

Усети как го изпълва гордост и топлота. Знаеше, че една обикновена, кротка жена, не би му създавала толкова проблеми като Рейчъл и въпреки това не искаше тя да бъде като другите. Харесваше я такава, каквато е — жизнена, непредвидима и вълнуваща.

Син-Джин се облегна на парапета и се взря в Джейсън, Кристина и Райли, чиито фигури се смаляваха на брега все повече и повече, докато накрая му заприличаха на кукли направлявани от нечия могъща ръка да махат непрекъснато за сбогом.

Кристофър бе застанал близо до тях; беше се източил на ръст, сигурно имаше вече метър и осемдесет. Отдалеч се виждаше колко е горд с доверието, което му бяха оказали.

Добро момче, мислеше си Син-Джин; всъщност Кристофър вече не беше момче, поправи се той — беше мъж, който, слава Богу, не бе имал възможността да докаже своята храброст в огъня на войната.

Всеки път, когато се сетеше, че войната най-после е свършила, Син-Джин отправяше към небето кратка благодарствена молитва. Времето, което бе прекарал на война стигаше за няколко човешки живота. В него все още бе прекалено жив и болезнен споменът за това, как бе убивал хора само защото цветът на униформата им бе различен от неговия, а и мечтите им бяха недопустими за един поданик на Обединеното кралство.

Крайно време беше да забрави всичко това, както и цялото си минало. Нека най-напред види умиращия си брат.

Високо над главите им крещяха чайки и отлитаха в далечината, а платната издуваха гърди като родители, които се гордеят с децата си. След няколко седмици щяха да стигнат Франция, а оттам до Англия е съвсем близо — трябваше само да прекосят Ламанша. Син-Джин отново си спомни за писмото и си помисли, че може би ще види за последен път брат си — и Ванеса.

Имаше време, когато сърцето му се разтуптяваше само при мисълта, че ще види Ванеса. На деветнадесетгодишна възраст беше влюбен в нея сляпо, до полуда, но оттогава изтече много време и чувството му към нея бе отдавна забравено. Ванеса си остана за него жена на брат му, който бе наследил семейното имение и титлата — граф Шалот. Жена на брат му и първата му, отдавна забравена любов. Той гледаше Рейчъл и си мислеше, че всичко това е загубило значение още преди много време, самият той не помнеше точно кога. Момичето стоеше недалеч от него, потънало в сладко-горчива тъга.

Рейчъл усети погледа му върху себе си. Да го вземат дяволите, сигурно очакваше тя да се разреве като дете, откъснато от майка си; е, не е познал. Най-малкото, за да не му достави удоволствието да я види разплакана. Сълзите са за слабите, а Рейчъл знаеше, че ще се върне скоро, най-много след няколко месеца.

Как само се късаше сърцето й, като гледаше как фигурата на брат й се смалява в далечината! Беше й много трудно да сдържи сълзите си — усещаше как набъбват в гърлото, давят я и се мъчат да прелеят в очите й.

Момичето си пое дълбоко дъх с надеждата, че соленият въздух ще облекчи болката. Чувстваше се като пеленаче и се страхуваше да погледне Син-Джин в очите. След като той обяви решението си да пътува с тях, Рейчъл сериозно се замисли дали да замине изобщо. Франклин бе напълно в правото си да избере за помощник когото си иска. Момичето се размърда нервно при мисълта, че трябва да прекара толкова безкрайно дълги дни и нощи на един кораб със Син-Джин, който много се съмняваше в мъдростта в на взетото от нея решение да отиде в Европа. Никога преди не се бе влюбвала и въпреки това чудесно разбираше какво става с нея, а също и докъде би могло да доведе всичко това. Рано или късно щеше да стигне до път, по който ще се страхува да тръгне, защото знаеше, че може да загуби самата себе си и че щом веднъж поеме по него, връщане назад няма да има. Син-Джин видя блясъка на влага в очите й и реши, че е крайно време да отклони мислите й от раздялата. С гръб към брега и с лакти, опрени на парапета, той каза:

— Не си ми казала още как се настани.

При самото споменаване за настаняване и спане Рейчъл почувства как бузите й пламват. Тя предизвикателно вдигна брадичка — гордата и недостъпна мис О’Рорк, роля, над която самата тя би се присмяла преди. Преди да срещне Син-Джин.

— Няма нищо за казване.

Около тях се суетяха няколко калени от времето и морето мъже, които подготвяха кораба за отплаване в открити води. На борда, освен нея, имаше двадесет и пет моряка и двама пътника. Син-Джин каза без заобикалки:

— Ти си единствената жена на борда на кораб, пълен с мъже.

Тя се опита да не придава никакво значение на намека и думите му, достатъчно неловко се чувстваше само от присъствието му.

— Какво, да не би да имаш намерение да браниш честта ми?

— Точно така — усмихна се той.

Момичето продължаваше да не му вярва — защо? Може би начинът, по който я гледаше той — като лакомник, хвърлил око на парче сладкиш, имаше нещо общо с това.

— И как смяташ да направиш това?

— Ами, най-напред — той се дръпна по-близо до нея, когато един моряк с куп въжета в ръце щеше за малко да бутне момичето — ще направя всичко възможно да не те изпускам от погледа си.

Рейчъл можеше да се обзаложи на целия приход от „Газет“ за една година, че щеше да го направи с огромно удоволствие. Ще я гледа непрекъснато, божичко!

— Не ти ли се струва, че това би било малко неудобно?

Той се засмя, защото разбра какви мисли й минаваха през главата.

— Неудобно би било, ако ти хрумне да надничаш и тайно да ме наблюдаваш.

Господи, какъв негодник! Как изобщо би могъл да си помисли такова нещо! Тази мисъл не й бе съвсем чужда и това още повече я ядоса.

— И през ум не ми минава такова нещо — каза тя надменно и го изгледа унищожително. Щеше да е по-добре, ако каютата й беше до тази на Франклин, а не до каютата на капитана. — Виж, ти би го направил с удоволствие — не ми приличаш на човек с някакви претенции за чест.

Син-Джин постави ръка на сърцето си и каза сериозно:

— Честта е нещо, което ценя изключително високо.

— И ако взема да ти повярвам, няма и да усетя как след малко ще ми продадеш част от Лондон Бридж — каза сладко тя и го подмина величествено.

Когато усети, че върви след нея, Рейчъл съвсем побесня.

Трябваше да се досети, че ще я последва до долу. Тя измърмори недоволно и влезе в каютата, а Син-Джин се вмъкна веднага след нея.

Рейчъл се врътна ядосана и високо изруга, когато удари крака си в някакъв сандък, който не бе виждала досега. Не обърна никакво внимание на предложената му за помощ ръка и закуцука вбесена към противоположния край на каютата. Подпря гръб в ъгъла и обвинително посочи с пръст сандъка:

— Бих искала да знам какво е това.

Той го отмести под прозорчето, за да не пречи.

— Моят багаж.

Разбира се, точно това трябваше и да се очаква. Всичко, което й причиняваше болка или някаква неприятност, по един или друг начин бе свързано с него. Тя се изправи, като разтриваше крака си.

— И какво прави тук твоят багаж? Защо не е в каютата ти?

Той седна на огромния куфар и я погледна с удоволствие, после преметна крак върху крак и сложи ръце върху коляното си.

— Той е в моята каюта — каза безгрижно Син-Джин.

Това пък сега какво беше?

— Това е моята каюта, а не твоята — каза ледено тя.

— Така е, права си — подозрително бързо се съгласи той. Явно имаше нещо наум.

Край, всичко й омръзна. Тя присви очи и процеди:

— Още не сме напуснали пристанището и вече се опитваш да ме прелъстиш, така ли? И това ако не е нахалство!

Син-Джин невинно повдигна ръце.

— Не съм те докоснал дори.

— Няма и да ме докоснеш, освен ако не искаш да ти отхапя ръката. А сега си взимай куфара и се измитай оттук — тя посочи вратата и го изгледа страшно.

Той дори не направи опит да стане.

— Няма.

Рейчъл го зяпна изумена — предизвикателството беше съвсем очевидно. Не беше очаквала такова нещо.

— Няма ли?

Той поклати глава и остана седнал на мястото си.

— Няма.

Тя изсъска възмутено. Щом се инати, добре — ще му покаже какво значи истински инат.

— Прекрасно. Тогава ще изляза аз — каза тя и се обърна, но той успя да сграбчи ръката й още преди да е направила и крачка към вратата.

Това съвсем преля чашата на търпението й, в очите й се разгоря истински пожар. Момичето рязко дръпна ръката си, но нищо не се промени. По тялото й светкавично плъзнаха дългите тънки пипала на паниката. Ами ако се бе излъгала в него и цялото му поведение преди е било само театър, за да я спечели? Дали не започваше да разкрива истинското си лице, което болезнено й напомни за кошмарния Ланкастър?

Тя се помъчи да скрие треперенето в гласа си и каза тихо.

— Пусни ме, животно такова, или ще извикам капитана, който непременно ще те окове във вериги за подобно нещо.

Син-Джин не познаваше лично капитана, но беше сигурен, че първият помощник с удоволствие би оковал самата нея, ако я види така освирепяла.

— Правя го за твое добро.

Нейно добро, ха! Това, което разбираше той под „нейно добро“, означаваше да се гърчи под тялото му за огромно негово удоволствие.

— За първи път чувам някой да нарича така онова, което искаш от мене. Искаш да кажеш, за твое, а не за мое добро нали? — Рейчъл отново се опита да изтръгне ръката си от желязната му хватка и да изтича при Франклин за помощ. Очите й мятаха гневни мълнии. — Ти си един упорит негодник!

Син-Джин понечи да я стисне за раменете и да я разтърси, но се сдържа — само продължи да стиска ръката й.

— Смятам да те защитя от всеки, който реши да посегне на тебе, а няма да успея да ти помогна, ако спя в друга каюта.

Боже, кротък като агънце.

— Нито пък ако спиш в моята.

Син-Джин я притегли към себе си, макар да знаеше, че това съвсем ще я влуди. И възбуди — щеше да възбуди и двамата.

— Какво има? — дъхът му я погали и душата й трепна уплашена. Тя го прокле наум, не пропусна и самата себе си, но остана непреклонна. — Нима не се доверяваш на самата себе си, та те е страх да останеш насаме с мен?

— Не за мене става дума в случая — сряза го тя.

Рейчъл стисна другата си ръка в юмрук и за малко да успее хубавичко да го удари, но той успя да я хване за китката точно в мига, преди юмрукът й да улучи брадата му. Сега държеше и двете й ръце.

— Чудесно. След като аз също не представлявам никакъв проблем, тогава всичко е наред.

Рейчъл изгаряше от желание да удря, да дращи, да направи нещо, само и само да се измъкне от това състояние на болезнена отмала, от което се чувстваше безтегловна като рибите в морето.

Беше напълно безпомощна.

— Напротив, нищо не е наред — каза надменно тя. — И дума не може да става да останеш тук.

Син-Джин стана сериозен — трябваше да я накара да разбере. Той внимателно пусна ръцете й и тя го погледна изненадано.

— Слушай, Рейчъл, няма да седна да ти разправям сега, че непрекъснато мисля за тебе още от първия миг, когато те видях — каза тихо той. Поне в това трябваше вече да се е убедила сама. — Но не съм от онези, които биха взели насила нещо от една жена.

Тя разтри китката си.

— И как би нарекъл това, което направи преди малко?

Може би все пак трябваше да я разтърси.

— Бъди разумна поне веднъж в живота си. Би могла да бъдеш много привлекателна, ако си държиш езика зад зъбите.

Не стига, че я бе стискал допреди минута, а сега на всичко отгоре и започваше да я обижда.

— Какво имаш предвид, като казваш, че трябва да си държа…

— Точно това, което казах — продължи той с нетърпящ възражения тон. — Пътуването ще бъде дълго, а принудените на дълго въздържание моряци в определени ситуации не са склонни да се държат като джентълмени.

— Знаеш ли, той е съвсем прав — обади се Франклин, докато влизаше в каютата. От коридора бе успял да чуе възбудените им гласове и влезе да види какво става. — Търсих ви навсякъде, исках да видя как сте настанени — добави меко той.

Рейчъл веднага се впи в рамото на стария човек — просто не вярваше на очите си, когато го видя да влиза в толкова тежък за нея момент. Веднага изпита облекчение от допира до здравото му рамо.

— И ти ли мислиш като него? — попита тя, като не вярваше на ушите си. Внезапно се почувства предадена. Как би могъл Франклин да се съгласи с това, което Син-Джин определено си бе наумил?

Старецът кимна с глава в знак на съгласие. Още преди да тръгнат, Син-Джин го бе попитал какво мисли по този въпрос и Франклин бе одобрил идеята му да спи в нейната каюта. Болката в крака му бе намаляла значително, но продължаваше да ходи с бастуна си и сега се наведе към нея, сложил върху него и двете си ръце.

— Драстичните времена изискват и драстични мерки, детето ми. Страхувам се, че когато ти предложих да тръгнеш с мен, подцених това, че си момиче. Никога не бих си простил, ако нещо се случи с тебе.

В думите му имаше здрав смисъл, помисли си тя разколебана. Не беше чак такава глупачка, за да си затваря очите пред една евентуална опасност, и може би самата тя малко подценяваше вероятността да й се случи нещо лошо.

— Добре тогава. Ти можеш да останеш в каютата ми, но не и той.

Франклин се засмя и в очите му припламна обич.

— Ах, защо никой не ми каза тези думи, докато бях млад? — той въздъхна и внезапно стана сериозен. Рейчъл наистина значеше много за него. — Не, ако някой трябва да те защити, това може да бъде само Син-Джин. Той е човек на честта.

Рейчъл скръсти ръце на гърдите си, като че ли това щеше да я успокои поне малко.

— Така си мислиш, защото не е целувал тебе — измърмори тя.

Франклин успя да долови думите и весело се разсмя:

— Сигурен съм, че е истинско удоволствие — той потупа Син-Джин по рамото. — Грижи се за нея, момче — проницателният му поглед се заби в него и той размаха заканително бастуна. — И гледай паравана да е все между вас. Тя ми е като дъщеря и ще опиташ силата на бащиния ми гняв, ако съблазънта се окаже прекалено силна за тебе.

Рейчъл се почувства малко по-добре от думите на стария човек.

— Параван ли? — попита тя недоумяващо.

Франклин посочи към другия край на стаята и тя чак сега видя, че на стената е облегната дълга права дъска.

— Да, от най-здравите. Помолих Райли да го направи, още преди да се качим на кораба.

Тя отиде при дъската и я докосна, все още изпълнена със съмнение. Най-после разбра, че двамата имаха право да се страхуват, но никога не би признала това на глас.

— Добре, щом ти мислиш така — погледна тя стареца. — А що се отнася до тебе, ще си стоиш в твоята половина, ако не искаш да пострадаш.

Син-Джин изправи паравана по средата на койката. Щеше да му е много тежко да спи до нея, без да я има. Но той бе дал дума и щеше да я удържи, независимо какво щеше да му струва това. Щеше да му струва много.

— Мисля, че вече започвам да страдам, Рейчъл. Наистина започвам да страдам.