Метаданни
Данни
- Серия
- Лунна светлина (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Moonlight Lover, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евразия, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- hol_back_girl(2009)
- Разпознаване и корекция
- asayva(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Мари Ферарела. Лунна страст
ИК „Евразия“ ООД, София, 1994
ISBN: 954-628-008-9
История
- —Добавяне
Глава 24
Тя усети как се разтапя. Нощта беше хладна и мразовита, във въздуха почти нищо не напомняше за пролетта, а Рейчъл се топеше като восъчна свещ на буен огън.
Пламналите му устни събудиха в нея някакъв непознат копнеж, който я изпълни до последната клетка. Копнеж по него. И макар умът и възпитанието й да протестираха гръмко и да я караха да го отблъсква, тя направи точно обратното — с всички сили се притисна до него в отчаян стремеж мъжът да утоли огъня, който я изгаряше отвътре.
Как успяваше само с нежността на устните си да направи с нея такова нещо? Залп след залп, и тя копнееше да се предаде. Възможно ли е от едно негово докосване всичките й мисли, чувства и представи за приличие да излетят от главата й, като че ли никога не ги е имало? Рейчъл никога не бе робувала на общоприетите норми на поведение, напротив — доставяше й удоволствие да ги нарушава, ако те пречеха на необходимостта й от свобода.
Но тази лудост сега, това, което правеше с нея той, беше много по-различно от всичко, което й се бе случвало досега. Рейчъл чувстваше как устните му докосват цялото й лице и тялото й тръпнеше в нетърпеливо и тревожно очакване. Като че ли й бяха пораснали крила и тя пърхаше някъде високо над облаците. Как може нещо толкова простичко като една целувка да й внуши усещането, че не стъпва по земята? Че не е част от нея?
Беше само частица от него. И копнееше за нещо много повече.
Почувства как ръцете му я притискат и усети всяка извивка на тялото му; устните му бяха стигнали до шията й и откриваха там неща, които не бе и подозирала, че притежава. Гърдите й ехтяха от задъханото й сърце, което се опитваше да се качи в гърлото, и момичето не чуваше нищо, освен оглушителния ритъм на неговите удари. И този ритъм си имаше име.
Син-Джин.
Нямаше никакъв смисъл. Колкото повече взимаше от Рейчъл, толкова по-силно я желаеше. И толкова по-малко получаваше. Тя извличаше от него много повече, отколкото му даваше и го караше да се чувства почти разкаян, че иска толкова много от нея.
Син-Джин вече бе успял да разбере, че няма да може да я изтръгне от себе си така лесно. Рейчъл бе станала част от него, също като упорита жилава лоза, която се увива около някое дърво, докато изцяло го прикрие с къдравите си листа и го скрие напълно от слънцето. Тя бе заседнала здраво в душата му, без да прави каквито и да било опити за това, и сега той вече не можеше да разбере къде свършва тя и откъде започва самият той.
Син-Джин съзнаваше, че ако не престане веднага да я целува, просто щеше да я грабне и да я отнесе някъде в тъмнината, където щеше да превърне в действителност всичките си отчаяни видения.
Разтреперан, целият съсредоточен в нечовешкото усилие да се отдръпне от нея, той най-после успя да откъсне устни от нейните и залитна назад. Душата му се обливаше в кръв.
Момичето едва си поемаше дъх, сякаш бе тичало дълго, за да се озове най-после в прегръдката на силните му ръце. Усети как устните му се отдръпват от нея и изпита някакъв внезапен страх да го погледне — ами ако той й се подиграва? О, ще издере усмивката от лицето му, ще разкъса и сърцето му с нокти. Тя бавно вдигна глава и го погледна — не се усмихваше. Изглеждаше също толкова нещастен, колкото и тя. Рейчъл се почувства малко по-добре. Съвсем малко. Тя преглътна и се опита да овладее гласа си.
— Бих искала да престанеш вече с тези неща — тя знаеше колко много време бе изминало от последната им целувка — знаеше го до последната минута, но той нямаше как да разбере това.
Значи, още не бяха свършили с преструвките. Той докосна мъничката златна обица на ухото й и се загледа хипнотизиран в нейния танц.
— Не, не искаш.
Защо не иска да й остави поне частица гордост? Нима ще й вземе всичко?
— Значи, вече четеш мислите на хората, така ли?
— Не, само твоите — простичко каза той и видя как лицето й помръкна. Обиждаше се много по-бързо от всички, които някога бе познавал. — Чакай малко, искам да ти покажа нещо.
Тя сви ръцете си в юмруци и ги скри зад гърба си; усещаше се страшно несигурна и разколебана.
— Какво?
Нежно и настойчиво той взе едната й ръка и я постави върху гърдите си, там, където беше сърцето. То се блъскаше отчаяно, сякаш искаше да излети. Син-Джин се засмя и разтвори пръстите на стиснатата й в юмрук ръка.
— Виж сама. Точно това.
В погледа й се четеше смущение и любопитство.
— Точно кое?
— Сърцето ми — той притисна дланта й към гърдите си. — Усещаш ли го?
То биеше много по-силно, отколкото си бе представяла. Усети как се усмихва, но само вътрешно. Пое си дълбоко дъх и каза:
— Да.
Син-Джин искаше да покрие сърцето й с ръка, но знаеше, че това ще развали всичко.
— Бие толкова силно, колкото и твоето.
Рейчъл рязко си дръпна ръката, макар че й бе приятно да я държи на гърдите му.
— Ще ти бъда много признателна, ако оставиш моето сърце на мира.
— Мисля, че нещата са стигнали много по-далече — каза той и поклати глава.
Дяволите да го вземат, знаеше всичко за нея. Да го вземат дяволите, беше съвсем прав. Тя не искаше да си го признае. Не сега, не още — може би никога.
— Нямам никакво представа какво искаш да кажеш.
Син-Джин се вгледа в очите й и тя разбра колко прозрачна бе лъжата й.
— О, Рейчъл, Рейчъл, ти си като гъсеница, която просто не иска да стане пеперуда. Ти просто не знаеш, че ще се превърнеш в пеперуда, независимо дали го искаш или не — той вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Просто това ти е писано, не виждаш ли?
Тя потри с ръка мястото, където я беше целунал — може би, за да изтрие целувката, а може би — за да я съхрани, кой знае.
— Пеперуда да, но не твоята пеперуда.
— Не, точно моята. Това също е предопределено — той видя в очите й колебание и несигурност. — Не се страхувай няма от какво.
— Не се страхувам — озъби се тя.
Той продължи, сякаш изобщо не беше я чул.
— Няма да подрязвам крилата ти. Бог знае защо, но те харесвам такава, каквато си, с острия ти език, чувството за независимост и всичко останало.
Неговата пеперуда.
Син-Джин беше прав и тя го знаеше. Още по-лошо беше това, че го знаеше и самият той. Но тя нямаше да посрещне съдбата си безропотно. Ако толкова много я желаеше, щеше да изтърпи и малко съпротива от нейна страна — та тя не беше ябълка, която само чака някой да мине и да я откъсне! Не беше създадена с едничката цел да му достави удоволствие и после да бъде захвърлена като ненужна вещ, когато той реши, че му омръзнала. Да става каквото ще, но нямаше да му позволи да разбере колко много копнее за него.
— Не е много възпитано да напуснем така празненството — каза тя и леко повдигна полите си. Влезе в балната зала и му кимна с глава — царствено като някоя принцеса.
Син-Джин постоя още малко на терасата, замислен над това, колко още ще го измъчва тя и колко търпение ще му е нужно, за да я изчака; колко думи още трябваше да се изрекат, преди да признае чувствата си към него, макар че той отдавна й бе признал колко силно и отчаяно я желае.
Пое си дълбоко дъх и тръгна след нея към залата.
Райли бе открил не една красавица, с която да прекара приятно времето. Сега стоеше близо до терасата и разменяше идеи за положението на вдовиците с една млада, наскоро овдовяла особа, която едва ли имаше и двадесет и три години. Това беше някоя си Сали Хауи, която съвсем внезапно бе открила, че притежава огромна плантация, а няма подходящи кандидати, които да заместят наскоро починалия й съпруг. От мястото, където бе застанал, Райли можеше да наблюдава терасата и видя как сестра му и Син-Джин се връщат. Видя разтревоженото лице на сестра си и мъката по лицето на своя приятел.
Чувството му за дълг бе раздвоено между вдовицата и приятеля. Райли се поколеба, после се извини на мисис Хауи и отиде при Син-Джин.
— Може ли да поговорим малко?
Син-Джин се обърна изненадан. Мозъкът му плуваше в мъгла — толкова гъста, че бе почти непроницаема, и никак не му беше до разговори. Като видя Райли обаче, той се усмихна приятелски и каза:
— Разбира се.
Райли му махна да се дръпнат настрани, за да не би случайно някой да чуе нещо от разговора им. Нищо не би зарадвало вдовицата повече от една хубава клюка, и от ухо на ухо из града щяха да се понесат сума ти полуистини.
— Става дума за сестра ми.
Син-Джин въздъхна. Трябваше ли да загуби и приятелството на Райли? Той вдигна отбранително ръка, за да се предпази от потока обвинения.
— Ако имаш намерение да браниш честта й, искам да те уверя, че тя е непокътната. Всеки път, когато се приближа до нея, дамата изважда остър нож и го насочва към сърцето ми.
Райли сложи ръка на рамото му, за да му покаже своето съчувствие.
— В момента не става дума за Рейчъл, а за тебе.
Син-Джин вдигна леко глава, като че ли така думите щяха по-лесно да проникнат в мозъка му.
— Извинявай, но как трябва да тълкувам това?
Райли разбра, че му предстоеше дълъг разговор. Той посочи към каната с пунша и го поведе нататък. Течността бе смесена съвсем произволно, но явно бе наблегнато на уискито. Райли знаеше, че нищо не можеше да смаже гърлото така, както глътка златиста течност. Той напълни една чаша и я подаде на Син-Джин, после наля и на себе си. Усетил прилив на смелост, Райли започна:
— Трябва да ти кажа, че сестра ми смята англичаните за отговорни за всичките ни нещастия.
Син-Джин отпи от пунша и лицето му се изкриви в лека гримаса — една част пунш бе смесена с пет части чисто уиски. Видя как Райли пие, без да му мигне окото.
— Вече съм разбрал това.
Райли реши, че трябва да му разкаже всичко, за да може Син-Джин да го разбере. Никак не му беше приятно да говори за това, но Син-Джин беше приятел и на Райли страшно много му се искаше той да стане член на семейството, защото знаеше, че и Рейчъл има нужда от него.
— Веднъж, когато беше на дванадесет години, Рейчъл отишла някъде зад къщата да бере ягоди и чула мама да крещи. Изтичала да види какво става и видяла как Ланкастър, господарят на имението, се опитва да изнасили мама — Райли се усмихна тъжно. — Майка ни беше крехка, много красива жена, и Ланкастър отдавна й бе хвърлил око. Същия ден той изчакал тате и аз да излезем от къщата и дошъл да си прибере наема, който не бяхме плащали от три месеца. Да си го вземе — по един или друг начин — Райли пресуши чашата и си наля още. Лицето му беше мрачно. — Господарят погледнал Рейчъл, изсмял се и казал, че тя ще бъде следващата, нека да си чака реда. Кучият му син казал, че ни опрощава наема за един месец — Райли преглътна с мъка и стисна устни, като си спомни думите на сестра си. — Тогава сестра ми взела един ръжен и му пробола крака. Целият под беше оплескан с кръв.
Син-Джин подсвирна възхитен; през цялото време, докато Райли говореше, той живо си представяше всичко, виждаше как малкото момиче се мъчи като тигрица да спаси майка си. Още тогава е била момиче с характер.
— Ланкастър си отишъл, като сипел ругатни и заплахи. Същата нощ къщата изгоря — Райли отново отпи и остави чашата — нищо не можеше да отмие горчивия вкус в устата му. — А ние спяхме вътре. Тате успя да спаси Рейчъл, мене и по-малката ни сестра, но мама остана вътре. Беше бременна в четвъртия месец — в очите му имаше влага, макар че оттогава бяха изминали повече от десет години. — Рейчъл за всичко обвинява себе си.
— Но… защо?
— Ланкастър й казал, че каквото и да се случи, тя ще бъде виновна — Райли въздъхна. — Онази нощ успяхме да избягаме от имението; добри съседи ни скриха от господаря, а енорийският свещеник ни даде и малко пари, за да заминем. По време на пътуването тате се разболя и умря, Дидра също.
— Дидра?
— Колко дълго не съм произнасял името й! Тя отдавна е само спомен — но болезнен и жив. Дидра беше нашата по-малка сестричка. През цялото време Рейчъл се грижеше и за двамата и аз много се страхувах, че треската ще хване и нея. Най-напред умря тате. После, когато умря и Дидра, Рейчъл седя до нея с часове, държеше ръката й и все я молеше да се събуди и да се върне при нас — Райли потрепери, за да прогони спомена. — Смъртта й съвсем ни довърши. През цялото време Рейчъл обвиняваше себе си за всичко, което стана; непрекъснато повтаряше, че ако не бе пробола крака на онази свиня, всичко това нямаше да се случи.
Син-Джин не очакваше Рейчъл да разсъждава по този начин, просто не беше логично, но тогава все пак е била дете, само на дванадесет години.
— Как е могла да си мисли такова нещо? Трябвало е да защити майка си. Всъщност, направила е единственото, което е можело да се направи в този случай.
Райли се отърси от спомените и мисълта му се върна към настоящето.
— Така е, но чувството за вина е нещо страшно, яде те отвътре, докато в крайна сметка от тебе не остане нищо. Това, че си англичанин, непрекъснато я връща към целия ужас, който преживяхме. А от това, че е влюбена в тебе, й става още по-тежко — Райли забеляза колко скептично го гледа Син-Джин и повтори: — Да, влюбена е. Познавам си я и съм сигурен в това. Толкова гръмко „не“ в нейните уста на практика означава „да“.
На Син-Джин много му се искаше да повярва в думите на Райли, в сърцето му тлееше същата плаха надежда. Кой знае защо обаче, когато тези думи бяха произнесени на глас, вероятността Рейчъл да е влюбена в него му се видя съвсем нереална.
— Лошото е — продължи Райли, — че тя не смята за възможно да бъде щастлива някога след смъртта на онези, които обичахме. И ако все пак това се случи, изключено е да стане благодарение на човек, който някога е бил британски поданик.
Син-Джин поклати глава. Откъде трябваше да започне, за да я утеши и успокои поне малко, как да я убеди, че не е виновна за каквото и да било? Как да й каже, че не може да го вини за нещо, което не е извършил? Би ли могъл да й внуши, че и тя, като всички останали, също заслужава щастие? Че и двамата го заслужават?
— Но как да променя факта, че съм роден в Англия?
Райли реши, че и третата чаша няма да му бъде излишна.
Той си наля отново и повдигна вежди, преди да каже:
— Да, знам, че е невъзможно. Исках само да те помоля да не прибързваш с нея — той отпи още една глътка и въздъхна доволно, когато кехлибарената течност затопли стомаха му. Питаше се дали вдовицата все още е свободна и дали на него самия би му харесало да живее в тютюнева плантация. — И не я оставяй — каза мрачно Райли и отново сложи ръка на рамото му. — Освен Франклин, ти си единственият, когото не е успяла да прогони с острия си език.
Син-Джин чудесно разбираше това.
— Той й е оръжието.
Райли повдигна рамене и потърси с поглед вдовицата Хауи.
— Сигурен съм, че ще бъдете чудесна двойка. Ти си чист човек, а и той те харесва много — Райли посочи с палец към Франклин, който в момента разговаряше с мисис Хауи. Бива си я, помисли си Райли и реши, че няма нищо против тютюна в плантацията. — Неговото одобрение е единственото, от което се нуждая.
— Сега ми остава само да убедя Рейчъл.
Райли се засмя.
— Ще паля свещи по пътя ти, братко. Винаги съм искал да имам брат.
Син-Джин се усмихна и каза:
— Ако питаш Рейчъл, тя ще ти каже да ме осиновиш и да я оставиш на мира.
Райли се засмя гръмко и отметна глава.
— Започваш да я опознаваш все по-добре, Син-Джин, все по-добре!
„Но все още недостатъчно“ — помисли си англичанинът; устните му бяха запазили вкуса на нейните устни и от това болката му ставаше още по-страшна. Дори можеше да се каже, че никак даже не я познава.