Мари Ферарела
Лунна страст (23)

Глава 23

Новината за завръщането на Франклин в Щатите, както и целта на неговата мисия се разпространиха в градчето със скоростта на горски пожар. Войната най-после бе свършила. Великобритания бе обявила край на размириците още на четвърти февруари, а Конгресът бе отговорил със същото решение на единадесети април. По улиците се чуваха радостни викове, всички си отдъхнаха, и новината обикаляше от град на град, от окръг на окръг и се разпространяваше от един новообразуван щат в друг.

Морган Макинли обяви, че ще организира празненство по случай края на войната и пристигането на Бенджамин Франклин. Той натовари Кристина с организирането на тържеството и тя се зае да натоварва всеки, независимо от ранга и положението му, да върши някаква работа.

— Ето как действа една полска графиня — бързо и безмилостно — каза Джейсън, облегнат до вратата на кабинета и със скръстени на гърдите ръце. Гледаше как жена му пише покана след покана и си помисли, че нямаше време дори да си легне, откакто започнаха приготовленията за тържеството. В стаята беше и Кристофър, готов да изпълни всяка поръчка на леля си.

— Не „безмилостно“, а „оперативно“, любими — по устните й плъзна усмивка, а в очите й се появиха искрици. — Виж, ако нещо не се получи, тогава вече ставам безмилостна.

Как е възможно да обичаш някого все повече и повече с всеки изминат ден и да вярваш, че си стигнал до предела на човешките възможности, за да откриеш на следващата сутрин, че си още по-влюбен от вчера? Джейсън не можеше да разреши тази загадка. Единственото, което можеше да направи, бе да й се наслаждава.

Той отиде до бюрото и каза:

— Само ми кажи какво да направя, и ще го направя веднага — после се наведе и я целуна по слепоочието под завистливия поглед на племенника си. — Винаги съм на твое разположение.

Тя продължи да пише, само усмивката й стана още по-широка.

— Знам — простичко каза тя.

 

 

След три дни идиличното спокойствие на Франклин завърши с един бляскав бал, уреден в негова чест в имението на Макинли. Бяха дошли почти всички, с изключение само на отявлените привърженици на британската кауза. Не дойде и чичото на Уинтроп — странстващият проповедник Блейк, който се бе обрекъл на поругание от страна на обществото заради явната си подкрепа на роялистите, която проповядваше от амвона в продължение на години. След изчезването на Уинтроп преподобният явно се безпокоеше за собствената си безопасност и се усъвършенства в изкуството да поглежда бързо през рамо, вместо да гледа напред.

Кристина просто бе надминала себе си при организирането на това тържество, чиято цел бе да прослави свободата на една млада нация. Винаги бе подкрепяла каузата на американците, защото я сравняваше с борбата на собствения си народ за свобода. И след като Полша още не бе успяла да отхвърли игото на своите потисници, сърцето на Кристина се изпълваше с горчиво-сладка радост при мисълта, че живее в страна, която е успяла да направи това. Морган бе наредил да не се жалят средства за празненството и тя чудесно се бе възползвала от това. Имаше храна и напитки за цяла армия, и наистина, като че ли цяла армия се бе събрала тази вечер в дома им.

Син-Джин стоеше настрани, без да се натрапва с присъствието си. Той отпиваше от време на време от чашата с пунш, която държеше в ръката си и гледаше как Франклин разговаря с гостите. На седемдесет и седем годишна възраст прочутият изобретател, писател, учен, философ и дипломат изглеждаше много по-млад от мнозина присъстващи, въпреки че делата му можеха да стигнат за три човешки живота. Каквито и болести да го налягаха, той се държеше стоически и отказваше да се превърне в пленник на собственото си здраве. Но най-важното беше, че не се предаваше и не капитулираше пред старостта.

— Мислите ти трябва да са жизнени, това е — беше му казал старецът, после се засмя и продължи: — А освен това и една нежна, пламнала от желание млада жена — тук той бе въздъхнал при спомена за жените, които бе имал през живота си. — Никога не подценявай и възможността да направиш нещо добро, момче. От това кръвта се пречиства и раздвижва.

Тогава му бе намигнал многозначително и това окончателно разсея всичките му съмнения — явно слуховете за романтичните преживявания на великия човек съвсем не бяха преувеличени.

Сега той разговаряше с почитатели и последователи от двата пола. Дойде Джейсън и застана до приятеля си.

— Е, какво мислиш за нашия пръв прославен държавник и радетел на родната кауза? — попита той, докато си наливаше още пунш. След малко дойде и Райли, целият светнал от щастие, сякаш Франклин бе негово собствено откритие.

Син-Джин вдигна чаша по посока на стареца и каза:

— Англия няма такъв човек, това поне е съвсем сигурно.

 

 

Когато тръгваше за приема тази вечер, Рейчъл си каза, че ще направи всичко възможно да избягва Син-Джин, и ето я сега, по-малко от час след началото на празненството, да търчи право към него. Очевидно всичко възможно не беше всичко, което й се искаше.

Тя се опита да се оправдае пред себе си с това, че няма да е учтиво да пренебрегне един от домакините на този бляскав прием; и какво е виновна тя, че точно в този миг Джейсън разговаряше със Син-Джин? Тя не можеше да казва на хората къде да идат и с кого да разговарят, нали?

— За какво си говорихте двамата, докато той беше у вас? — попита тя Син-Джин, без да го погледне. Беше се постарала да застане до брат си, а не до англичанина. Въпросът бе зададен с нехаен тон, но тя умираше от любопитство да разбере какво е казал за нея старецът, и още по-важно беше да узнае дали Син-Джин не го е разпитвал за нея.

— За всичко — каза той и по тона му личеше, че англичанинът го боготвори. — Никога не съм срещал човек като него. Жива енциклопедия. Знае всичко за всичко на света.

Трите дни се изнизаха за него като миг и той с удоволствие би останал в компанията на стария човек колкото е възможно по-дълго.

— Така е — каза Рейчъл и по гласа й си личеше колко се гордее с него. Тя се обърна и погледът й потърси Франклин в тълпата от възбудени и радостни хора.

Райли смушка Джейсън, за да му подскаже, че е време да се махнат оттам. Джейсън кимна с глава и дори не си даде труд да прикрие усмивката си. Двамата ги оставиха и се отдалечиха, а Син-Джин и Рейчъл дори не забелязаха отсъствието им.

Той обърна внимание на начина, по който момичето гледаше стареца — в очите й се четяха едновременно обич и загриженост.

— Ти непрекъснато мислиш за него, нали?

Тя кимна с глава и се усмихна, като видя как Франклин прошепва нещо в ухото на една млада жена, която се засмя, после пламна като божур и побърза да се скрие зад ветрилото си.

— Много го обичам. Когато ни намери, ние с Райли живеехме на улицата.

В гласа й нямаше и сянка от някакъв срам; това, което каза, бе просто констатация на факт. Син-Джин си помисли, че когато не се заяжда с него, Рейчъл говореше, без да се притеснява какво впечатление ще направят думите й.

— Веднъж, когато бях болна, Райли успя да открадне кесията на мистър Франклин, за да купи нещо за ядене. Тъкмо бе почнало да се здрачава — тя се усмихна при спомена за онази вечер. — Райли бягаше, а мистър Франклин го гонеше. Аз се бях свила до някакъв вход за коли, когато изведнъж виждам Райли да прелита покрай мене, като че ли самият дявол е по петите му. Какъв ти дявол, след него тичаше задъхан един вече стар човек, а дългата му коса се развяваше от вятъра, личеше си, че бере душа, но не се отказваше — тя се засмя с обич.

Рейчъл вдигна поглед към лицето му.

— Уплаших се, че ще ни отведе в затвора. Вместо това той прояви такава загриженост и нежност, че чак сърцето ми се свива, като си помисля за това. Той ме взе на ръце и ме отнесе в къщата си — гласът й преливаше от нежност. — Извика икономката и й заръча да се грижи за нас. Когато разбра, че си нямаме никой, той ни стана баща; и никога не е поискал нищичко в замяна на всичко онова, което направи за нас.

Погледите им се срещнаха и той видя колко дълбоко е чувството й към стария човек.

— Бих умряла за него, ако се наложи — каза тя и се прокашля, леко смутена. Беше казала много повече, отколкото първоначално бе възнамерявала. — Ти не ми отговори подробно. За какво точно си говорихте?

Той чудесно разбираше какво я интересува; не можа да устои на изкушението и прибра една къдрица, паднала отзад на врата й.

— За Франция, за Англия… За тебе.

Тя почувства как по гърба й премина тръпка, която обхвана всичките й сетива и те се опънаха от напрежение, като че ли очакваха всеки миг от бурното небе да се откъсне светкавица и да ги порази.

— Така ли? — опита се тонът й да прозвучи нехайно, но не успя. — И какво толкова сте си казали за мене?

Щом не можеше да я докосва така, както иска, както жадува, можеше поне да я гледа до насита. Той остави погледа си да се скита волно из цялото й тяло и да поглъща жадно и най-дребната подробност. Тази вечер бе облякла рокля, която подчертаваше формите й по един особено съблазнителен начин; цветът й наподобяваше зеленината на гора по здрач. На талията платът прилепваше по тялото и той си помисли, че би могъл да обхване кръста й с ръце. Корсажът й бе достатъчно отворен, за да му подскаже особено болезнено от какво се лишава самият той. Усети как устата му пресъхва и отклони поглед.

— Каза, че си много интелигентна — интелигентността й беше последното, което го интересуваше в момента.

— Прав е.

Той се усмихна.

— Каза също, че си прекалено скромна, за да изтъкваш превъзходството си над другите.

Тя сложи ръце на кръста и застана в до болка познатата му поза, която стоеше като отпечатана в ума му.

— Колко типично за един мъж — да се подиграва на жена, която е в състояние сама да се погрижи за себе си!

Той не се засмя; никак не му беше до смях точно сега, когато просто му прилошаваше от желание.

— Знаеш ли, етикетите, с които ме кичиш, започват страшно да ми омръзват. Та ти дори не знаеш за какво мисля — „не знаеш, че когато съм буден, непрекъснато мисля за тебе, и става все по-зле и по-зле с всеки изминат ден.“ — Нямаш никаква представа дори кой съм и какъв съм.

— Не искам и да имам — каза тя малко по-надменно, отколкото трябваше, и това я издаде.

Стига. Стига, каза си той, хвана я за ръката и я поведе към терасата. Не искаше никой да ги чуе какво си говорят.

— Веднага ме пусни, господине! — изсъска тихо тя. — Защо ме довлече тука? — гласът й едва успяваше да заглуши гръмките удари на сърцето й. Беше сигурна, че и той ги чува, както ги чуваше и тя самата.

— Защото не искам някой друг да те чуе как лъжеш.

Очите й се разшириха от възмущение.

— Не лъжа!

Той я погледна подигравателно.

— Виж какво, Рейчъл, устните ти казват съвсем друго, когато ги целувам.

Нахалник с нахалник! И всичко това, само защото бе успял да открие у нея нещо силно, първично и страстно като у някоя езичница! Но то в никакъв случай не му даваше право да размахва мнението си за нея пред очите й, като че ли е някое простовато селско девойче, а той — господарят от замъка. Английският господар от замъка.

— Трябваше да те ухапя, а не да те целуна онзи път, когато ме принуди на това.

Времето за лъжи и извинения бе отдавна отминало. Той улови нежно ръката й и се взря в очите й — още малко и щеше да го убие с поглед.

— Никой не те е принуждавал, Рейчъл — това просто е невъзможно. Но никога не съм виждал жена, която да е толкова безпомощна като тебе — той видя как устните й се нацупиха и побърза да добави: — И това също е едно от нещата, които харесвам у тебе.

Думите му спряха гневния поток, който щеше да го завлече само след миг. В момента Рейчъл се разкъсваше между изкушението да го скастри хубавичко за това, което си мисли за нея, и желанието да й говори още. Желанието надви гордостта и тя невинно попита:

— И какво друго ти харесва у мен?

Нямаше да му стигне и час, за да изброи всичко.

— Очите ти; искрите в тях, когато говориш.

Тя отчаяно се мъчеше да скрие от него с какво нетърпение и радост посрещаше всяка негова дума.

— Това е съвсем естествено, когато говоря на някой, който не ме разбира.

Не можеше да го заблуди вече. Син-Джин разбираше какво става в душата й — очите й я издаваха напълно. Пръстите му несъзнателно докоснаха косата на момичето — беше като залез от коприна.

— Харесвам косата ти — продължи той. — Цветът й е като на розите рано напролет.

От докосването на дъха му по цялото й тяло се разля трепет. Как можеше да продължава да й говори така, след като сърцето й още биеше гръмко от възмущение!

— Много си сладкодумен, защото си казвал тези неща много пъти досега — „на други жени“ — помисли си момичето, и ги намрази веднага, макар да не познаваше нито една от тях.

Син-Джин поклати глава.

— Само на теб — насън.

Тя не искаше да му повярва, не можеше да му повярва, а толкова й се искаше! Но Рейчъл знаеше какво иска той и каза:

— И освен това би искал да видиш главата ми на възглавницата си… — той не би се държал с нея така, ако тя беше някоя благородна дама. Рейчъл присви очи, макар че дълбоко в нея нещо трепна от жал към мъжа, но тя не му обърна никакво внимание. — Защото ти си човек с положение, а аз съм само една селянка…

Това повече не можеше да се търпи.

— Виж какво, Рейчъл, това не е Ирландия, нито пък Англия — припомни й кротко той. — Тук няма селяни. Хайде, признай си, ти също си мислила за мене. Сънищата…

По-скоро би отнесла мислите си в гроба, отколкото да си ги признае на глас.

— Така е, Лоурънс, мислила съм си — да те сваря във вряща мазнина. Много бавно.

Пръстите му продължаваха да я галят нежно там, където бузата леко се вдаваше навътре, и той забеляза как един малък нерв затрептя точно под повърхността на кожата.

— Жалко за мазнината.

Тя се дръпна, макар да й се стори, че ще умре без допира на ръката му.

— Толкова ли съм страшен? — каза тихо той.

Точно това бяха думите, които можеха да я възпламенят за секунда. Очите й станаха по-тъмни от роклята.

— Не ме е страх от никой мъж.

Ръцете му бяха на парапета от двете страни на тялото й; почувства се като уловена в капан.

— Защо тогава непрекъснато ме отбягваш, когато се приближа към тебе?

Бяха сами на терасата; обля я някаква странна вълна и тя усети, че не разполага с никакво друго оръжие, освен острия си език. Почувства се като един самотен малък войн, загубен на бойното поле и внезапно изправен пред цял легион от вражески войници.

— Когато види пред себе си змия, съвсем естествено е човек да се отдръпне. Изглежда, че когато свети Патрик е изгонил змиите от Ирландия, някои все пак са стигнали до Англия и, ако се съди по теб, даже са успели да създадат и потомство.

Тя отново се бе скрила зад щита на своя гняв. Той поклати глава.

— Не го измисли много добре този път.

Момичето се взря в капана на ръцете му.

— Махни ръцете си от парапета. Веднага!

Вместо да ги отдръпне, той я прегърна.

— Съжалявам, но чак сега, благодарение на твоята проницателност забелязах, че съм просто една змия, а змиите нямат ръце — какво да отдръпна тогава? Сигурно така ти се е сторило.

Рейчъл се опита да се освободи, но той я притисна още по-здраво и доближи устни към нейните. Най-после щеше да утоли поне малко жаждата, която го изгаряше от толкова време.