Мари Ферарела
Лунна страст (22)

Глава 22

Рейчъл изпрати брат си за тютюн и приготви такова ястие, от което и на най-сития да му се прияде. Работата в печатницата бе временно отложена като тема за разговор и сега всички слушаха Франклин, който сякаш бе донесъл със себе си целия свят.

Син-Джин седеше до него и го слушаше, а писмото от снаха му непрекъснато му припомняше за себе си и не му даваше покой. От думите на видния политик излизаше, че враждебността между двете държави завинаги се е стопила и сега пред завръщането на Син-Джин в Англия не стояха никакви прегради. Освен собствения му живот тук, потекъл по съвсем ново русло.

Освен Рейчъл.

Ще помисли за това по-късно, каза си той. Сега не беше най-подходящият момент за взимане на решения — не всеки ден на човек се удава възможността да чуе и да види някого от ранга на Бенджамин Франклин. Той отхвърли тревожните си мисли и се съсредоточи върху думите на стария държавник.

Франклин се бе върнал не само заради топлотата на щастието да се почувства у дома. Беше дошъл по една много важна работа, а именно — да подготви почвата за един нов мирен договор, преди да е влязъл в сила договорът от ноември, в който бяха заложени доста несъвършенства.

— Войната — наруши той напрегнатото мълчание и погледна поотделно всеки от младите хора около себе си — наистина е вече минало. Току-що говорих за това пред конгреса и те официално обявиха края на всякакви размирици и враждебност.

Тези думи нямаше да му омръзнат никога, колкото и често да се налагаше да ги повтаря. Те внасяха в душата му радост, мир и някакво ново желание за живот. Вече нямаше да има убити момчета, заровени в плитки гробове, нямаше да има потисничество в името на Бога и на някаква далечна чужда държава. Сега на преден план щеше да бъде единствено стремежът да се живее все по-добре, да се изгради една нова държава, свободна сама да твори съдбините си, необременена от някой тиранин отвъд океана.

— Ще останеш ли малко по-дълго? — попита Рейчъл с надежда. Сълзите на радост и мъка за стареца бяха пресъхнали и тя отново можеше да си отдъхне от напрежението на силните чувства.

— Не, няма да мога. Трябва да участвам в групата, определена да изработи клаузите на новия мирен договор — каза той и прочете в очите й горчиво разочарование, както бе прочел в погледа на Райли гордост и благородна завист. Беше трогнат. Идваше да ги види от десет години насам и никога не бе имал и най-малкия повод да съжали, че се е откъснал за малко от някое заседание на конгреса. Беше ги приел не само в дома си, но и дълбоко в сърцето си.

— Дойдох да уредя работите си.

— Вашите работи? — едва успя да продума Рейчъл. В думите му имаше някакво усещане за неизбежност.

— Да, става дума за земите и къщата. Кой знае колко време ще остана в Париж. Англичаните са упорити хора — каза той и погледна виновно мъжа до себе си. — Не исках да те обидя, Син-Джин.

— Няма нищо — отговори той.

Толкова му беше хубаво да стои тук и да гледа Рейчъл, докато разговаря със стария човек. Огнената й кръв личеше във всяко нейно движение и дума, щеше да проличи и в разцъфването на една любов. Той щеше да се погрижи това да стане колкото се може по-скоро.

— На моята възраст — продължи Франклин — човек не е сигурен, че ще доживее до сутринта, да не говорим пък за следващите шест месеца.

— Шест месеца ли? — извика момичето. — Наистина ли може да продължи толкова много?

Широките рамене под наметалото на стареца се повдигнаха и после се отпуснаха отново.

— Може да продължи дори и още повече, макар че се надявам всичко да свърши по-бързо. Нанесли сме обида на една велика сила, като сме победили англичаните в собствената им игра.

Той поклати тъжно глава, във Франция се чувстваше като у дома си, но искаше да доживее дните си тук, в Америка, сред хората, които обича. Никак не бе сигурен, че това изобщо беше възможно.

— Не пропускат и най-малката възможност за пространни дебати — каза той и се обърна усмихнато към младия мъж до себе си: — Прав ли съм, Син-Джин?

По този въпрос просто не можеше да се спори.

— Напълно — отговори той.

— Прословутата гордост на англичаните — каза Рейчъл с презрение, докато гледаше как Франклин отново напълва чашата си.

— Която не се различава много от прословутата гордост на ирландците — добави Син-Джин и замълча, за да се полюбува на сърдитите пламъчета в очите й. — Е, може би все пак не толкова пламенна, колкото ирландската, и положително далеч не толкова драматична. Но не по-малко упорита.

Франклин се наведе към Райли и го попита:

— Да не би да я ухажва, момче? — той погледна първо Син-Джин, после — Рейчъл, а в очите му лумнаха закачливи искрици, които прекрасно се допълваха от сърдечната и топла усмивка върху устните му.

— Ни най-малко! — каза с негодувание Рейчъл и дръпна стола по-далече от Син-Джин, за да отхвърли всяко подобно предположение.

Син-Джин отпи от чашата и си призна:

— Само се опитвам.

Шокирана, тя се обърна към него, а чертите на лицето й бяха изкривени от изненада. „Като че ли предчувства какво ще стане“ — помисли си той.

— Дали пък и аз нямам право на мнение по този въпрос?

Син-Джин се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си.

— И ако имаш, какво ще кажеш?

— Не, ето какво ще кажа! — възкликна тя и изгледа всички един по един, за да е сигурна, че са я разбрали правилно.

В този миг видя, че по лицето на стария човек бе изписана болка — явно кракът отново го болеше. Рейчъл се научи да разпознава болката още във Филаделфия, когато живееше при него. Тя стана и донесе столчето за краката.

Син-Джин си остана все така невъзмутим.

— Ето защо нямаш думата — каза й меко той, докато я наблюдаваше крадешком. После отново се обърна към Франклин. — Колко време ще останете, сър?

— Вече нямате търпение да си тръгна, така ли? — засмя се старецът и с усилие постави крака си върху столчето. — Благодаря, Рейчъл, ти си ангел.

— По този въпрос може да се поспори — измърмори Райли. Рейчъл го изгледа страшно.

— Ни най-малко, сър — продължи Син-Джин. — Сигурен съм, че много хора тук ще бъдат щастливи да ви видят и с удоволствие биха устроили празненство във ваша чест.

На Франклин никак не му беше до празненства — една от причините за сегашното му състояние бе прекалено богатата храна и виното. Но му се струваше, че ако откаже, ще ги обиди.

— А ще има ли красиви момичета на празненството?

— Знам най-малко за две — усмихна се Син-Джин.

Франклин мъдро кимна с глава — разбира се, едното от тях беше Рейчъл, ако правилно бе преценил чувствата на Син-Джин към момичето.

— Чудесно, по едно от двете ми страни. Какво повече би могъл да иска един мъж?

Рейчъл прибра чашата му. Нямаше да му позволи да пие повече тази вечер, независимо от това какво ще каже той.

— Време е за малко спокойствие и въздържание — каза тя.

— Не, това е нещо, което само една жена би поискала, но един мъж — никога — поправи я Франклин. — Макар че мъжът, който те спечели един ден, няма да види нито мир, нито спокойствие. Сигурен съм, че когато решиш да пуснеш в ход магиите си, няма да остане място и за въздържание. Любовта ти ще е достатъчна, за да се чувства пиян.

Рейчъл пламна.

— Така е, като пиете на гладен стомах. Хайде, хапнете още малко пиле — тя побутна към него чинията, даже му сложи малко месо и от своята.

— Не, добре съм си така — въздъхна той и се облегна назад. — Сега трябва да си намеря място за нощувка — той се потупа по корема, за да покаже колко е сит; щеше му се и стомахът му да се отнася към него така, както той към него. — Един уморен възрастен човек има нужда от повече почивка.

Рейчъл остави чиниите и се изправи.

— И дума да не става, как така ще си търсите място за нощувка! Ще останете тук — каза тя с нетърпящ възражение тон. — Ще спите в моята стая.

Франклин се усмихна и поклати глава.

— Да спя в завивките, които са прегръщали красиво момиче — това е повече, отколкото заслужавам. Не, не ми се иска да те притеснявам, дете — той стъпи най-напред на здравия крак, подпря се на бастуна и едва тогава свали болния от столчето. — В странноприемницата ще ме приютят и ще се погрижат за мене.

Рейчъл не искаше и да чуе.

— Там е толкова шумно, а има и едни танцьорки, които… — каза тя и в очите й лумнаха палави светлинки. Не беше за вярване, че той наближаваше осемдесетте.

Франклин вирна глава към Райли:

— Има ли красавици?

Тя знаеше, че иска да я подразни, но странноприемницата просто не беше място за хора на неговата възраст, и бе убедена, че най-добре от всички разбира от какво има нужда той; определено нямаше нужда от каквито и да било ханове и кръчми обаче.

Син-Джин видя колко е объркана и стана, за да подкрепи стареца.

— Може би ще ми окажете честта да останете в моята плантация? Има много свободни стаи, а и аз ще имам възможността да се насладя по-дълго на вашата компания.

Франклин размисли върху предложението.

— Дали пък там няма да се намери малко кларет?

— От най-хубавия — рече усмихнат Син-Джин.

Това заинтригува стареца. Той сложи ръка на рамото на англичанина и попита:

— И как успяваш да се снабдиш с него в тези оскъдни времена?

Син-Джин предпочиташе да не се впуска в подробности в присъствието на Рейчъл — тя приемаше всеки негов контакт с Англия като доказателство за раните и оскърбленията, нанесени от такива като него на собствения й народ.

— Все още имам определени връзки с Англия и понякога успявам да получа пратки оттам — братовчед му бе изпратил малко вино, когато се разбра, че Син-Джин е помилван като бивш дезертьор.

Това обяснение напълно задоволи Франклин, пък и знаеше, че в плантацията ще могат да си поговорят надълго и широко и ще прекара по-добре, отколкото в странноприемницата.

— Убеди ме, момче.

Рейчъл и Райли го изпратиха до вратата. Преди да се сбогува, Франклин се обърна да ги погледне още веднъж и прочувствено дръпна дрехата над сърцето си, както правят монасите, преди да забият камбаната.

— Добре сте направили, че сте се захванали с вестника, деца. А виждам и че сте си създали чудесни приятели — каза старецът и кимна към Син-Джин.

Рейчъл нищо не каза; само изсумтя презрително.

 

 

Франклин пътуваше с един-единствен куфар, който бе натоварил върху един файтон още на пристанището, и бе дошъл направо при тях. Син-Джин го сложи в отворената карета и потеглиха. Докато Франклин се качи и грижливо изпъна болния си крак, вестта за пристигането му бе успяла да обиколи тъмните улички и сега целият град жужеше като кошер.

— Прекрасни хора. Наистина прекрасни — каза той, после въздъхна и се облегна назад със затворени очи. След малко ги отвори и каза: — Мисля, че тя те харесва, момче.

Това толкова внезапно изявление като че ли падна от небето. Син-Джин се стресна, после се засмя:

— Като я знам каква е, хич нямаше да ми е лесно, ако не ме харесва.

Франклин си спомни за времето, когато живееха заедно във Филаделфия.

— Когато не харесва някого, тя го гони до дупка с острия си език — в усмивката на стареца имаше обич и топлота. — Много беше страшно да я гледаш разлютена.

Син-Джин си помисли как и върху неговата глава се изсипваше огън и жупел понякога, без да разбере с какво е предизвикал гнева й.

— Значи, не се е променила много оттогава.

Франклин сви ръце в скута си и се облегна удобно, готов за дълго пътуване. Опитваше се да не мисли за болката, която се разливаше из цялото му тяло при всяко по-силно друсване на колата; по-добре бе да си мисли за младостта, отколкото за старите си кокали.

— Трудно се излиза наглава с нея, няма спор — съгласи се Франклин.

Син-Джин си помисли, че най-после му се бе отдал случай да научи нещо повече за нея, без тя да разбере за това.

— Райли ми е казвал, че сте ги прибрали при себе си във Филаделфия.

При спомена за това лицето на стария човек омекна и се разведри.

— Всъщност не се знае кой кого прибра тогава — той въздъхна, после добави: — Да остаряваш в самота никак не е лесно, дори и да си в центъра на събитията. Аз имах нужда от компанията на млади, жизнени хора с буден ум, а те — от баща. Беше голям шанс за мене да изкупя старите си грехове в това отношение, навремето си не се представих като добър баща.

Старецът се намръщи и по лицето му се четеше смесица от гняв и вина при спомена за блудния му син. Уилям доскоро бе губернатор на Пенсилвания; двамата бяха отдавна скарани по политически причини и враждата между тях не можеше да се стопи, нищо не можеше да се поправи вече; най-малкото пък като размишлява върху това. Франклин прогони спомена за своя син от главата си.

— Поживяхме заедно няколко години. Те са много умни деца. И двамата.

Син-Джин се обърна да види дали Луцифър е добре вързан за кората и върви след тях.

— Не намирате това за странно у една жена, нали?

— Напротив, тъкмо обратното — една жена с остър ум е истинска благодат. Удоволствията на плътта са недълговечни, момче. Затова пък, подкрепени от един буден и остър ум, стават много по-силни и по-трайни — старецът видя как Син-Джин видимо помрачня и се наведе, за да разгледа лицето му отблизо.

Разбра какво може да го е разстроило и побърза да го успокои:

— Не ме разбирай погрешно, Син-Джин. Тя беше още дете и към нея съм изпитвал единствено бащински чувства. Това обаче не означава, че съм сляп — виждам много добре в какво цвете се е превърнала тя. Цвете, достатъчно зряло, за да бъде откъснато.

Син-Джин подкани животното да върви по-бързо.

— По-скоро оса, достатъчно зряла, за да жили.

Франклин се засмя доволно.

— Вие двамата сте хубава двойка. С нетърпение очаквам да се съберете.

— Много се съмнявам, че тя мисли така или пък би казала същото.

Франклин отново се облегна назад.

— Още много има да узнаеш за жените, момче. Много… Хич не ги и слушай какво ти приказват — вслушвай се само в това, което казват очите им.

Син-Джин го погледна бързо.

— Очите ли?

Франклин кимна с глава.

— Да, очите. Вярвай ми, разбирам ги тези неща — той се засмя, а стомахът му се сви от болка. — Да, добре ги разбирам — старецът се усмихна замислено и в очите му се появи нещо далечно и непонятно.

Син-Джин остави стареца насаме със собствените му мисли, защото точно в този миг те изглеждаха дълбоко лични и вълнуващи.