Мари Ферарела
Лунна страст (21)

Глава 21

Когато зимата поприбра дългите си леденостудени нокти и времето започна да се затопля, „Вирджиния Газет“, който по-рано излизаше на две седмици, вече бе станал ежеседмичник.

Четяха го повечето от хората в града, започнаха да го купуват и няколко семейства от Морганс Крийк. Плахата надежда за успех и материално благополучие започна да кълни и да набъбва заедно с тревата, която се мъчеше да си пробие път към благодатната топлина на слънцето и на новата пролет.

Син-Джин идваше редовно в града още преди да започне засаждането на новата реколта. Бяха се сприятелили с Райли почти веднага и всеки път, когато дойдеше, намираше повод да се отбие в печатницата, където братът и сестрата се трудеха над поредния брой.

Докато я гледаше как работи, Син-Джин успяваше да долови признаци на омекване в отношението й към него, но разбираше, че за нея бе въпрос на чест да не сваля гарда прибързано. Както и да е, това беше без значение. Има време, казваше си той, а и нещата, които узряваха бавно, после ставаха най-вкусни. Не бива да махнеш едно ястие от печката и да го сервираш полуготово.

Но цялата му философия и търпение се сгромолясваха само при спомена за коприненото докосване на устните й, когато онази нощ бе поискал своята награда за спасената й чест. Оттогава насам никога не бе имал възможност да остане насаме с нея и чудесно разбираше, че тя грижливо го отбягва. Беше като игра на шах — атаки и контраатаки, но вместо да се дразни от това, на Рейчъл очевидно й доставяше удоволствие. Именно в това Син-Джин търсеше надежда за промяна на отношението й към него.

Той улавяше с наслада всички признаци на промененото й отношение. Жадуваше я, откакто бе видял за първи път лицето й над каната с чай; оттогава чакаше мига, в който тя щеше да бъде напълно негова — цялата и без остатък.

Син-Джин си спомни как му донесе чая тогава — от каната се издигаше пара и от нея лицето й изглеждаше много по-меко и някак нереално; от това желанието му само нарастваше. Тогава бе грабнал каната от ръцете й с надеждата, че скоро ще я има — иначе просто би полудял. Един мъж не може да чака прекалено дълго, да се топи и да не може да притежава жената, която е обсебила мислите му напълно.

Усещаше върху себе си пламналия му поглед, докато взимаше от дървеното сандъче разни букви и ги подреждаше на рамката. В нея се разля усмивка. Рейчъл знаеше, че щом всеки неин ден започва с копнежа да чуе стъпките му на прага, това е равносилно на предателство към всичките й досегашни ценности и представи за почтеност, но това просто не я интересуваше.

Какво ли би си помислила майка й за нея? Ами всичките й роднини, които сега лежаха в земята на Ирландия, извървели своя тежък и суров земен път под знака на борбата с английския гнет? Те пък какво биха казали за нея? Сърцата им биха се препълнили от мъка при вида на едно ирландско момиче, тръпнещо да види своя любим англичанин, бивш офицер от армията на негово величество.

Срамуваше се от самата себе си. Беше я яд и на собствената й слабост, и на него, че я кара да се чувства така. Въпреки всичко беше достатъчно честна да си признае, че не може да го обвини в нищо.

Вече не беше толкова силна като преди.

Рейчъл хвърли бегъл поглед към мястото, където бе седнал той — на една табуретка близо до Райли. Брат й седеше на бюрото и с отнесен вид духаше едно перо, сякаш това щеше да го направи вълшебно и ще може да довърши най-после статията, над която се потеше вече няколко часа.

Погледите им се срещнаха и тя веднага сведе очи като попарена. Веднага започна да се заяжда с него, за да прикрие грешката си с думи.

— Толкова време висиш тука и единствената полза от тебе е, че думите ти разместват въздуха, а нивите ти сигурно сами се засаждат и отглеждат.

Райли вдигна поглед от листа пред себе си.

— Ха! Намери се кой да говори за раздвижване на въздуха! — тонът му беше толкова язвителен, че пораженията му в битката със статията веднага ставаха очевидни. — Много добре знаеш, че още не се е родил човека, който да успее да задържи запалена свещ пред устата ти.

Рейчъл настръхна. Защо Райли все вземаше неговата страна? Не го ли измъчваха някакви съмнения в собственото му приятелство с един англичанин, когото на всичко отгоре бе допуснал в дома си? Сигурно не, каза си тя — защото Райли не можеше да изпита към него чувствата, които изпитва тя. Сукалче такова.

— Не ставаше дума за мене, а за него — уведоми го мило тя.

Поне не го наричаше вече „лейтенант“, помисли си с благодарност Син-Джин. А и тонът й бе поомекнал въпреки острия й език. Утешаваше се с мисълта, че до окончателната победа често се стигаше след многобройни по-дребни сражения, а не след една-единствена блестящо проведена битка.

По същия начин, още когато дойде по тези места, Син Джин трябваше да спечели доверието и на всички останали. Онези, които бяха на страната на въстаниците, се отнасяха към него с откровена неприязън и подозрение въпреки подкрепата на Морган Макинли. След като се ожени за дъщеря му и стана член на едно от първите семейства в околността, хората поомекнаха, но през цялото това време никак не му бе лесно.

Бавно и постепенно успя да промени мнението им и хората отдавна го приеха за свой, за човек, достоен за тяхното доверие и приятелство. С времето успя да изтрие предубежденията, които хората от градчето изпитваха към убежденията му и към самия него.

Син-Джин ще успее да промени и нейното отношение, просто за това беше нужно време, а той копнееше това време да не продължи много дълго. Не бе насилвал събитията и преди да познаваше Рейчъл, но сега, след като вкуси от нейната сладост, страшно му тежеше да бъде държан на една ръка разстояние. Искаше много повече — в никакъв случай по-малко.

На Рейчъл й харесваше това, че той не откъсва поглед от нея, макар че в такива случаи се чувстваше малко объркана и несръчна — той обаче в никакъв случай не трябваше да научи за това. Няма нищо по-лошо от един самонадеян мъж, особено пък такъв, който е прав в преценките си за нея.

— Кажи де, сами ли се грижат за себе си? — продължаваше да го дразни тя. — Нивите ти, искам да кажа.

Словесните престрелки с него я изпълваха със задоволство. По този начин удовлетворяваше донякъде копнежа и възбудата, които я изгаряха отвътре, но повече от това не би могла да си позволи — всичко друго означаваше да се предаде.

Син-Джин се усмихна — четеше в нея като в отворена книга.

— Пролетните работи още не са започнали, а и аз си имам надежден помощник.

Бронсън се справяше наистина чудесно, помисли си той. Вече четеше като всички останали, с изключение на малцината, които бяха завършили някакво училище. Миналия път, когато отиде в града за продукти, му донесе едно писмо и когато му го подаваше, гордо му каза, че е от Англия, още преди Син-Джин да погледне обратния адрес.

Син-Джин се изненада, защото не получаваше писма. За последните три години бе получил всичко на всичко едно писмо, и то бе по-скоро бележка от брат му, с която Алфред му съобщаваше, че, благодарение на усилията на техен далечен братовчед в парламента, Син-Джин вече не е третиран като дезертьор и може да се върне в родината си. Писмото, което получи миналата седмица, бе изпратено от същия адрес, но не от брат му, а от Ванеса.

Когато отвори писмото и видя удължените букви на елегантния й почерк, Син-Джин очакваше то да събуди в душата му спомен за чувствата, които някога бе изпитвал към нея. Имаше време, когато си мислеше, че е отчаяно и безнадеждно влюбен в нея, ала писмото не го развълнува, в него нямаше нищо освен проблясък на скъпи за него спомени, останали от старата родина. Дори и да бе имало нещо, то отдавна бе изпепелено и погребано.

След като прочете писмото, Син-Джин помрачня и се замисли. Алфред беше много болен и Ванеса му бе писала, за да го помоли да се върне и да види брат си — може би за последен път. Не знаеше какво да прави — никак не му се искаше да се връща, но все пак Алфред бе негов брат, единственият му роднина, останал жив досега. Син-Джин се чувстваше разпънат на кръста на отговорността. Докато размишляваше върху това, непрекъснато стигаше до някакви крайни позиции и никак не му бе лесно да вземе решение.

Най-добре щеше да бъде, ако временно отложи взимането на каквото и да било решение, и една от причините да дойде днес тук бе именно тази. Разведряваше се, когато гледаше Рейчъл.

Той отново се усмихна и каза:

— Мисля, че това, което става тук, е много по-важно, за да бъде пренебрегнато.

Тя се престори на възмутена и вдигна дръзко брадичка. Въпреки всичките й хитрини в негово присъствие непрекъснато усещаше някаква странна възбуда. Той чудесно разбираше това и сега просто я дразнеше — важното, което ставаше тук, съвсем не бяха новините, над които тя и брат й работеха в момента.

— Ако си мислиш, че не разбирам значението на изисканите ти думи, много се лъжеш — недоволно промърмори тя.

— Изобщо не подлагам на съмнение твоята интелигентност, Рейчъл, много добре разбирам, че знаеш какво означава всяка моя дума — погледите им се срещнаха, натежали от значение, което просто не можеше да се предаде с думи, още повече пък в присъствието на друг човек. — Мисля, че вашият вестник определено провокира и възбужда духовете.

Той много добре знаеше, че не тези думи е очаквала тя.

— Моят вестник да възбужда? — повтори тя неразбиращо.

Райли се изкикоти.

— Май сестра ми има предвид нещо друго — после веднага стана сериозен, като видя, че тя смята да хвърли по него мастиления валяк. — По-кротко, малката. Мастилото струва пари.

Тя стисна, дръжката на валяка, обхваната от непреодолимо желание да цапне с него брат си.

— В такъв случай си подбирай думите, защото следващия път изобщо няма да му мисля — тя остави валяка на рамката и се зае със следващия набор. Райли отново взе перото и каза:

— Всички знаят, че езикът ти е къде-къде по-чевръст от ума. Това, което ме притеснява в случая, е какво целиш с всичките тези приказки.

Рейчъл се изправи с намерението да прати и двамата по дяволите, ала точно в този момент вратата зад гърба й се отвори. След онзи случай с Уинтроп тя се стряскаше всеки път, когато вратата изскърцваше зад гърба й, макар че Син-Джин беше ходил да го търси и се оказало, че онзи проклетник бил изчезнал от техния край заедно с жена си. Сигурно се бе уплашил от евентуално възмездие и бе побягнал, оставяйки зад гърба си едно някога образцово стопанство и чудесен имот. Въпреки това обаче тя продължаваше да се страхува, че отнякъде може да се появи враг.

Човекът, който стоеше на прага сега, бе съвсем различен от онази мечка Уинтроп. Рейчъл зяпна от изненада, после се втурна към него с разтворени обятия.

— Мистър Франклин! — извика радостно тя, докато Райли и Син-Джин се изправяха на крака. — Вие ли сте?

Бенджамин Франклин се облегна на бастуна си. Подаграта му бе още в началния си стадий, но пораженията бяха зачестили, а победи в тази негова вечна, до болка позната война с болестта просто нямаше. В момента обаче бе очевидно, че старецът се чувства добре.

— Аз поне не съм чувал да има и някой друг Бен Франклин — засмя се той. — Кой друг ще иска да е старец, тръгнал от държава на държава, без някой да го погледне и да се погрижи за него? Само онзи глупак, старият Бен Франклин — каза той и разтвори ръце, за да я вземе в ръцете си. — Прегърни ме, момичето ми. Пътувах дълго по море и през цялото време съм разговарял само с мъже — прегърни ме, за да се усетя отново жив.

Син-Джин с благоговение гледаше как Рейчъл потъна в мечешката прегръдка на стария човек. Франклин радостно се засмя и дългите му побелели коси се раздвижиха по раменете. Той продължаваше да държи Рейчъл в бащинската си прегръдка, за да се наслади докрай на усещането, че си е у дома, че се е върнал сред хора, които го обичат. Той се вгледа в лицето й с обич; така, както бяха застанали един о друг, тя не бе много по-ниска от него.

Беше ходил до Морганс Крийк и там някой му разправял за тях и за вестника. Старецът беше доволен.

— Казаха ми, че двамата с брат ти смятате да дадете на този край собствени очи и уши.

Райли стоеше от другата му страна и усмивката му бе толкова широка, че аха, да разцепи лицето му на две.

— Не сме направили нищо повече от това, на което ни научихте, сър.

Франклин протегна ръка на младия човек, който преди десет години бе негов ученик. Бащинските чувства преливаха в очите и в топлината на ръката му. На неговата възраст той можеше да си позволи много малко неща и едно от тях бяха малкото мигове като сегашния. Продължаваше да бъде много зает, понесъл на гърба си непосилен товар от отговорности и макар да съзнаваше с гордост и смирение, че е един от хората, призвани да участват в създаването на една велика нация, имаше моменти, когато ценеше повече от всичко скромните радости на обикновения човек. Човек, който изпушва една лула преди лягане, заобиколен от плодовете на своето семе и своите ръце, човек, чиито грижи не излизат извън стените на собствения му дом.

Неговата съдба му бе отредила друго и той го знаеше, затова ценеше високо мигове като този и гледаше да им се наслади докрай. Това обясняваше и причината, заради която бе пътувал толкова дълго, само и само да види за малко две деца, които обичаше. Това бе просто отдих от кипежа на историята, който бе станал негова съдба.

След сърдечното ръкостискане старецът освободи ръката си и огледа стаята. Преди много, много години той самият бе започнал да издава своя вестник в една работилница във Филаделфия, много по-малка от тази. И колко дълъг път бе извървял оттогава! Така щеше да стане и с тези двамата, старецът бе сигурен в това. Братът и сестрата бяха надарени с всичко необходимо, за да стигнат далече. Той погледна Рейчъл и повдигна въпросително вежди:

— При теб наред ли е всичко?

Тя кимна с глава.

— Имахме малка неприятност — призна си тя, — но всичко се размина благополучно.

— С малко помощ от приятелите — добави Райли и кимна с глава към Син-Джин.

Франклин пусна момичето и внимателно огледа Син-Джин.

— И вие сте…?

Англичанинът стисна съсухрената, но жилава и силна ръка с чувството, че се докосва до самата история.

— Син-Джин Лоурънс, мистър Франклин, на вашите услуги.

Вече се държат с него като с паметник, помисли си развеселен Франклин, без да откъсва поглед от очите на младия мъж пред себе си. Пък той дори не беше умрял още.

— Наричайте ме Бен, моля ви — каза старецът и сърдечно раздруса ръката му. — Чувствам се стар, когато ми викат мистър Франклин.

Рейчъл не можа да се сдържи и го целуна по бузата:

— Ти никога няма да остарееш.

Той се засмя, приятно поласкан.

— Нали затова дойдох, да чуя тези думи от устата ти — старецът прокара длан по устните си и отново огледа стаята. Чувстваше се уморен от пътуването. — Дали пък няма да ви се намери малко ром за един стар приятел? — попита той момичето. — Просто за сгряване на старите ми кокали.

— Хайде да идем у дома — каза Райли и тръгна към вратата.

Рейчъл се позабави, за да попита:

— А този бастун пък за какво е?

Тя се досети, че вероятно старецът отново е влязъл в схватка с подаграта, своето проклятие. Болестта го преследваше отдавна, измъчваше го като любовница, която непрекъснато идва и си отива, влудяваше го с непрекъснатите си капризи и внезапните си изблици на гняв.

Бен погледна бастуна, после — момичето, а в очите му трепна закачлива светлинка.

— Да натупам от време на време някое непослушно момиче, което не дава на стареца глътчица ром, когато той изисква — каза той и размаха страшно бастуна във въздуха.

— Думата е „моли“, а не „изисква“ — поправи го момичето. — Никой не изисква ром.

— Упорита както винаги. Хайде, бъди добро момиче и изпълни молбата на стареца — каза той и й намигна.

Рейчъл се намръщи с престорено възмущение и тръгна след брат си. Чувстваше се толкова щастлива от посещението му, че не можеше да му откаже нищо, дори и ром, за който със сигурност знаеше, че може да влоши болестта.

Рейчъл се извърна и видя, че Син-Джин върви след нея и разговаря оживено с Франклин. Заля я топла вълна на обич и щастие, но тя се овладя и реши да не й обръща внимание.