Мари Ферарела
Лунна страст (20)

Глава 20

— Е, това пък какво е сега? — попита нетърпеливо тя и премести тежестта на тялото си от единия на другия крак. — Имам си и друга работа и не мога да стърча тук, за разлика от някои безделници като тебе, например.

Рейчъл се надяваше, че остротата на тона й ще прикрие несигурността й и внезапно появилото се неудобство, че сега двамата бяха останали сами. Чувстваше се като онзи край от гръмоотвода на Бенджамин Франклин, който очаква всеки момент върху него да падне гръмотевица. Някаква смътна тревога трепкаше плахо в сърцето й, също като пламъче на свещ, отразено в бистрия вир на река.

Превръзката го правеше несръчен, а точно сега той се нуждаеше и от двете си ръце. В крайна сметка реши да действа с едната. Син-Джин прибра една къдрица зад ухото й и усети как тя застива внезапно. Кога най-после ще се отпусне и ще му се довери?

— Някога, когато храбрият рицар спасявал дама, изпаднала в беда — започна той, — е било прието след това да бъде възнаграден по някакъв начин.

Господи, дано е улучил верния тон! Очите й го пронизваха като със свредел и той усети как след малко ще пробият дупка в изцапаната му дреха.

— Не приличаш много на рицар в лъскави доспехи.

Той не се обиди, само каза:

— Въпреки това ти наистина беше дама, изпаднала в беда.

Рейчъл вдигна отбранително брадичка — започваше да свиква вече с този толкова характерен неин жест.

— Можех да се справя и без тебе — лъжата звънна предизвикателно дори в собствените й уши. — Е, добре, всъщност можеше би нямаше да успея — никак не й бе приятно да си признае, че и тя като всички останали може да бъде уязвима. — Ако и аз държах пушка в ръцете си, онзи нямаше и да посмее да ме докосне.

Луната освети лицето й и той изпита непреодолимо желание да я целуне отново.

— Но аз те докоснах — припомни й той меко, но настойчиво.

Момичето почувства страшно неудобство, но се опита да го прикрие.

— Няма да го забравиш, нали?

— Не, няма — каза той и нежно прокара пръсти по бузата й. Пряко волята си тя неволно се поддаде на милувката и леко се наклони към него. — Щом като аз можах да те докосна, значи щеше да може и той. Когато човек е притиснат до стената, положението може да стане много опасно.

Ръцете му продължаваха да я галят по бузата — сякаш правеха любов с кожата й. Момичето видя как са потъмнели очите му, но този път в тях нямаше гняв, а нещо друго, много по-силно и помитащо.

— И за какво става дума сега? — попита тя и усети как пилето, което яде на вечеря, внезапно оживява в стомаха й и развълнувано запърхва с криле. Не може ли да си дръпне най-после ръката? Този човек непрекъснато я караше да се чувства като монета, с която някой си играе на ези-тура.

— За възнаграждението, което съм заслужил.

Сякаш бе хваната в капан.

— Й какво да бъде то?

— Целувка.

Дъхът й спря някъде в гърлото и трябваше да направи усилие на волята, за да продължи:

— Като че ли обикновено не чакаш да ти разрешават такива неща, а си ги вземаш сам.

Защо просто не я целуне и не я остави на мира най-после? Ако се съгласи, ще се чувства още по-зле, но ако той продължава да я гледа така, щеше да изгуби ума и дума и току-виж най-неочаквано вземе да го целуне, преди да е направил каквото и да било. Щом си помислеше за него, и волята й съвсем се стапяше и изчезваше.

— Тази нощ — каза той, докато нежно докосваше едната й скула с обратната страна на дланта си — не искам да ми удряш плесница за това, че съм те целунал. Искам да го направиш доброволно и да отвърнеш на целувката.

Тя едва си пое дъх и промълви:

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката му проби нейния щит, после — дрехите и накрая стигна до сърцето й.

— Много добре разбираш какво искам да кажа.

Така е, беше съвсем прав и той си го знаеше.

— Ти не си джентълмен.

— Не съм — каза той, прегърна я и я притисна към себе си. — Цялото ми благородство изчезва, когато си толкова близо до мене — Боже господи, никога не бе желал една жена толкова силно. — Твоята близост ме кара да съжалявам, че не съм някой млад коняр например, който просто посяга с ръка и взима каквото си поиска — той успя да долови как в очите й проблесна силна възбуда, преди тя да я смени с престорена надменност. — Ще говоря съвсем открито тогава. Желая те, Рейчъл. Искам да те чувствам под себе си; искам да се събудя на сутринта и твоето ухание да ме изпълва целия.

Рейчъл усети как горят вече не само бузите й — цялото й тяло беше пламнало.

— Как смееш… — гласът й бе станал дрезгав от възмущение.

— Смея — каза търпеливо той, — защото някъде дълбоко в себе си ти изпитваш същото желание — беше го усетил върху устните й, видя го съвсем ясно в очите й, виждаше го дори и сега. Просто бяха създадени един за друг и някой ден самата тя щеше да си го признае. — Но засега аз си искам само целувката.

Тя се изправи на пръсти и разтреперана от глава до пети, докосна леко с устни двете му бузи, после се отдръпна засрамена.

— Готово — каза тя и преглътна развълнувано. — Сега можеш да си вървиш.

Той я хвана за ръката, преди да е успяла да се отдръпне.

— Такава ли е наградата за това, че успях да спася онова, което ти цениш повече от всичко на света? А и пресата, печатницата…

Сърцето й се блъскаше в гърдите и отчаяно се опитваше да изхвърчи навън.

— Първо, не го направи сам, и освен това не мога да разцелувам целия град, както не мога да разперя крила и да хвръкна за твое удоволствие.

Тя се опита да се освободи, но не успя, и не заради ръката му, а заради погледа му, който я приковаваше на място.

— Така е, но от Уинтроп не те спаси целият град, а само аз.

Това беше вярно и го знаеха и двамата. Тя въздъхна и се смути още повече от това, че въздишката й излезе на пресекулки от устните.

— Добре тогава, но бързо.

Момичето си знаеше, че няма да стане бързо. Поне така се надяваше.

Вдигна устните си към него и затвори очи, като се надяваше, че на лицето й са изписани нетърпение и досада. Все някак щеше да изтърпи целувката, но няма да допусне да й се наслади и той.

Но Син-Джин не играеше честно и още в началото тя си знаеше, че ще стане така.

Вместо да я целуне и да си тръгне, той лекичко захапа с устни първо едното ъгълче на устата й, после — другото, устните му настойчиво и нежно я прелъстяваха, правеха с нея нещо, от което тя изпита някакъв странен, непознат досега копнеж. Искаше й се да тръгне по незнайни пътеки, за чието съществуване не бе и подозирала.

Докато сърцето й отчаяно се блъскаше в гърдите, устните му полека се спуснаха надолу по брадичката й, по челюстта и стигнаха до мекото кадифе на шията. Тя беше не просто изненадана — бе смаяна от собствената си реакция. Кръвта й глухо се блъскаше във вените, а пулсът й отекваше толкова гръмко, че вибрациите изпълниха и последната клетка на тялото й. Почувства се като опънатата кожа на барабан, с който индианците си предават съобщения от разстояние.

Нямаше думи, които да изразят състоянието й в този момент. Защо просто не я целунеше и всичко това да свърши веднъж завинаги? Трябваше ли да си играе с нея така, сякаш подръпва опънатите струни на арфа? Отчаяно се опитваше да не мисли за устните му и колко силно жадува за тяхното докосване. И не само тяхното. Жадуваше за нещо много повече. Много, много повече. Тя си пое дълбоко дъх и най-после успя да проговори.

— Май съвсем си загубил ума си — думите излетяха като шепот през омекналите й устни. Отчаяно се опитваше да се задържи на крака и най-после потърси опора и се отпусна в силните му ръце.

— Може би — прошепна той, а ритъмът на собственото му сърце отекваше гръмко в гърдите му. — Струва ми се обаче, че сега започвам да го намирам — дъхът му изгаряше кожата й.

— Трябва ли да ти покажа как се правят тези неща? — каза и още нещо, което той не можа да долови ясно, но му прозвуча като проклятие.

Изведнъж тя се повдигна на пръсти, хвана главата му и жадно впи устни в неговите.

Това беше грешка и тя го разбра веднага.

Дори и така да беше, това бе най-прекрасната й грешка в живота. Само за миг, един-единствен мъничък миг, Рейчъл изостави желанието да разбере какво всъщност става — светът се завъртя в главата й, опънатите й сетива полудяха под напора на непознат копнеж — толкова могъщ и необуздан, че му се отдаде цялата.

Син-Джин я притисна плътно към себе си и тя усети всяка извивка на тялото му. Беше толкова твърд, толкова непоклатим — истинска стена от стегната в мускули плът.

Всяка нейна фибра стенеше от болката на желанието.

Вечерта бе прохладна и Рейчъл усети колко й е студено; тя трепереше силно, но не от студ; не, не трепереше — трептеше, обзета от вълнението на някаква странна и нетърпелива възбуда, беше на ръба на нещо изумително, а дори не знаеше какво е то.

Знаеше само, че го желае по-силно от въздуха, който диша.

Рейчъл не можеше да разбере нищо, единственото, което стигаше до ума й, бе усещането за нещо прекрасно. Целувката му бе събудила неподозирана досега страст, с която момичето не знаеше как да се справи, и единственото, което искаше сега, е да се наслади на това ново усещане колкото се може по-пълно.

Внезапно изпита страх. Докъде можеше да я доведе всичко това? И когато всичко свърши и той си отиде, какво ще остане от нея тогава?

Не я интересуваше. Щеше да мисли за това после, друг път, не сега. Ще има време за размисли и съжаления. Единственото, което искаше сега, е този миг да продължи вечно.

А мъжът бе съвсем полудял. С всяка следваща целувка ставаше все по-лошо и по-лошо.

И по-прекрасно.

Син-Джин продължаваше да я притиска към себе си, да я обсипва с целувки, а нещо в него шептеше, че така слива съдбата му с нейната и че няма да види секунда покой, докато не бъде негова; искаше да я има в пълния смисъл на думата, искаше и тялото, и душата й. Искаше самата тя да му ги даде с готовност и желание.

Да искаш е едно, а да го постигнеш — съвсем друго, помисли си той. Но в стремежа към нещо имаше и възбуда, и силно предизвикателство.

С омекнали колене и разнищена воля, която едва се обаждаше в душата й като угризение на съвестта, Рейчъл все пак успя да събере сили и да го отблъсне от себе си, макар че отчаяно искаше да остане в прегръдката му до края на живота си. Всичко бе съвсем различно от случая в печатницата, когато онзи мръсник я бе притиснал под себе си, натискаше я с гадните си лапи и цялата я бе олигавил. Тогава не изпита нищо друго освен ужас. Сега в нея имаше някакъв непреодолим копнеж, от който се страхуваше повече от смъртта и желаеше по-силно от живота.

Времето за реторика беше отминало — сега имаше място само за откровеност.

— Какво правиш с мене? — попита тя, останала без сили и без дъх.

Той се засмя тихо, трогнат от простотата на думите, от невинността и объркването в широко отворените й очи. Освен всичко друго в тях прочете и такова силно желание, че целият се напрегна, за да му устои.

Син-Джин се опита да успокои дишането си, сведе полека глава и нежно допря челото си до нейното.

— Не знам, но ти също правиш нещо с мене.

В очите й лумна пожар и тя се отдръпна. Трябваше да се сети за това! Сега той бе сигурен, че е допуснала в главата си всякакви развратни и похотливи видения. Така й се пада, щом е такава глупачка.

— Какво, сравняваш ме с други жени, така ли?

Той си помисли, че в сравнение с нея и оръдейният огън ще бъде плах и колеблив като малка искрица.

— Не, не те сравнявам с никого. Просто ти казвам, че сме хванати в един и същ капан. Ти направи нещо с мен и от първия миг, в който те видях, не мога да мисля за друго, освен за тебе.

— Красиви думи — каза презрително тя и категорично си забрани да се размеква, нищо че в душата й тайно и плахо звънна струната на щастието.

— Истински — той я погледна и усети как сърцето му се свива от невероятен копнеж. — Но може би още не си готова за истината. Лека нощ, Рейчъл.

На устните му се появи лукава усмивка; не можа да устои на изкушението на една последна схватка и се наведе към нея.

— Желая ти приятни сънища — каза Син-Джин и леко прокара пръст по едната й буза; тя се дръпна рязко, като че ли се бе опитал да я жигоса.

Всъщност я беше жигосал вече — в определен смисъл.

— Знам, че моите ще са приятни — увери я той. — И във всичките ще присъстваш ти.

Той се обърна и си тръгна. Чу как вратата зад гърба му се затръшна и трясъкът отекна в нощта.

Син-Джин се качи на коня и потегли, изпълнен с наслада от спомена за вкуса на нейните устни.