Мари Ферарела
Лунна страст (2)

Глава 2

— Райли! — Син-Джин разтърси мъжа, за да го събуди. Но в отговор на усилията си успя да получи само една доволна въздишка, с която Райли потъна още по-дълбоко в мъглявината на забравата. — Райли!

Син-Джин усети, че започва да се оказва губеща страна, и се заозърта в пълната зала за помощ. Сам, собственикът на кръчмата, разговаряше на другия край на тезгяха с един клиент. Син-Джин прегърна Райли с едната си ръка, а с другата настойчиво замаха и успя да привлече вниманието на кръчмаря. Точно в този миг Райли взе да се смъква и Син-Джин бързо свали ръката си, за да я сключи с другата на гърба на ирландеца. Имаше чувството, че танцува с чувал брашно.

По месестото, широко лице на Сам се изписа изненада и той се отправи към тях с бавната си, клатушкаща се походка. Той не откъсваше поглед от двамата мъже и видът им все повече го развеселяваше. Брадичката на Райли се бе опряла на рамото на Син-Джин, точно като на девойка, покосена от първа обич. Още една чаша се бе разляла по грубия тезгях. Сам свали кърпата от рамото си и попи течността с привидно вяло движение. Той погледна Син-Джин.

— Някакъв проблем ли има?

Син-Джин спокойно прие шегата.

— Да. Не съм свикнал да прегръщам мъже, Сам — каза той с монотонен глас. — Най-малко някой, който е натежал като камбаната на Независимостта.

Сам се ухили до уши. Той повдигна рамене и повиши глас, за да може Син-Джин да го чуе и при тази врява:

— Тежки времена, наистина — той отново метна през рамо навлажнената кърпа. — Аз обаче бях останал с впечатлението, че и двамата харесвате Джийни…

Син-Джин се размърда, за да не позволи на Райли още повече да се смъкне.

— Сам, става вече късно, а и не съм в настроение да слушам шегите ти — нетърпението започваше да се прокрадва в тона му като ловец, който дебне елен. Той кимна към Райли. — Направи нещо с него.

Сам изгледа Син-Джин така невинно, като че ли беше тримесечно малаче.

— Не ми е на ръцете, Лоурънс — каза той и за да подчертае думите си, вдигна двете си месести ръце към тавана. — И без това са пълни с тази сган. Хей, вие там! — изведнъж извика той към двамата мъже зад гърба на Син-Джин. Той се опита да се обърне, за да види кой е привлякъл вниманието на кръчмаря, но тялото на Райли му попречи да направи това. — Спрете, или ще ви заблъскам главите една в друга и ще ги пукна като зрели пъпеши.

Син-Джин се досети, че думите му бяха предназначени за тези, които преди малко го бяха блъснали, разгорещени от боя. Силни са и двамата, помисли си той, много по-силни от него в този момент.

— Сам! — каза той умолително.

Сам отново погледна към него и поклати глава:

— Няма кого да помоля да изпрати мистър О’Рорк до дома му тази вечер. Джеймс вече си е легнал, а Уили от няколко дни вече не се е появявал — той се намръщи. — И по нужда даже не мога да изляза!

Към другия край на тезгяха се приближиха трима мъже и Сам се обърна и се запъти към тях. Тази развръзка не се хареса на Син-Джин.

— Е и какво да правя с него? — извика той към Сам.

Кръчмарят се извърна и го изгледа красноречиво:

— Каквото ти повели съвестта!

Каквото му повели съвестта! Ей това съвсем би влошило нещата! Ако не се бе вслушвал в съвестта си, щеше да отнеме Ванеса от брат си, или поне би се опитал да открадне Кристина от Джейсън. Или да запази робите си. Тогава щеше да му се налага само да ги храни, а не да им плаща и надници освен това. Навикът му да се вслушва в повелите на съвестта си му бе донесъл само неприятности. Или най-малко бе направил живота му ужасно труден. Но той беше от онзи тип хора, които се тревожеха за неща, съвсем без значение за останалите. Не би могъл да затвори нощем очи, ако съвестта му беше гузна. Той се намръщи и погледна към Райли.

— И ти имаш един начин да уреждаш нещата, Сам!

— От мястото е, Лоурънс, от мястото!

Това бе единственото философско разсъждение, което Сам би си позволил. Ако се размекнеше да дрънка, хората щяха да си помислят, че не е само кръчмар, за какъвто се представяше. И тогава не би могъл да осъществява ролята на свръзка.

Син-Джин въздъхна. Само по един начин би могъл достойно да излезе от положението.

— Добре. Къде живее? — в тона му прозвуча неприязън. Сам знаеше всичко за всички в радиус от петдесет мили. — Дано поне да не трябва да се отклонявам много от пътя си.

И тъй като се оказа така, Син-Джин прецени, че ще стигне до собствената си плантация рано призори. Изведнъж почувства, че не го държат краката. Алкохолът, който беше изпил, започваше да действа, като притъпяваше сетивата му. Сега единствено му се искаше да се отърве от товара си и да се отпусне в собственото си легло.

Сам махна с ръка на мъжете на другия край на тезгяха да почакат.

— Никак не е далеч, момко — той се наведе през тезгяха и се втренчи в лицето на Райли по-отблизо. Глуповатата му усмивка още не бе изчезнала. Сам я забеляза и се засмя на иронията на случая.

— Знаеш ли кой е?

— Някакъв пиян — измърмори Син-Джин.

— И новият ни редактор.

Син-Джин се опита да отмести мъжа, за да го погледне още веднъж, но това се оказа невъзможно. Райли бе притиснал лице към него. Очевидно гърдите му служеха за удобна възглавница.

— И на какво, моля?

— На „Вирджиния Газет“.

Това за него беше новина. Информацията, която получаваше беше устна, от човек на човек, но не и на хартия, в писмен вид.

— И откога имаме вестник?

— Откак този господин пристигна в града и започна да списва вестник. Вече имахме един преди десет години. Роялистите се разгневиха заради една уводна статия и изгориха редакцията.

Сам важно посочи към спящия човек. Той винаги първи научаваше новините по един или друг начин и бе забравил, че не всеки имаше тази възможност. Кръчмарят се усмихна криво:

— Прощавай, забравих, че не сме те виждали от три месеца. О’Рорк дойде през това време. Издигнахме му къща и падна голяма веселба.

Син-Джин кимна. Не го слушаше внимателно. Бяха изминали повече от четири месеца, откакто бе идвал при Сам за последен път. През цялото това време бе твърде зает, за да дойде в града. Ако имаше нужда от нещо, той изпращаше надзирателя или някой от хората. Ако искаше да се види с някого, ходеше у Макинли. Но тази вечер те не биха могли да го разсеят. Щастливият вид на наскоро задомените Джейсън и Кристина щеше само да отвори старата му рана. А той искаше да забрави, а не да си спомни.

Райли отново се смъкна и Син-Джин се заклати. Сам повдигна рошавите си вежди, които приличаха на мъхести гъсеници:

— Малко май ти е тежко?

Син-Джин сплете пръстите на ръцете си, притисна мъжа към себе си и успя малко да го повдигне. Но в последна сметка нямаше да излезе победител от тази битка.

— Може и така да се каже.

Сам знаеше кога да спре да се майтапи. Имаше граница, след която шегите с някой започваха да предизвикват гнева му, и той непрекъснато вървеше по нея в кръчмата. Той посочи към дъното на залата, като че ли стените щяха да се разпаднат от погледа на Син-Джин и той щеше да види какво има зад тях.

— Живее в малката къща до вестникарския си офис. Намира се в съседство с Емпориума.

Син-Джин си представи Емпориума, сиреч търговския им център. Преди година около него нямаше още нищо. Откакто бе дошъл, пристанищният град се бе разраснал и големите сгради от три се бяха увеличили на повече от една дузина, а покрай тях се бяха сгушили малки дървени къщички, като пилци в топлите криле на квачка. Нямаше да е трудно да намери къщата, в която живееше напилият се редактор на новия им вестник. Той се опита да извади кесията си през провесилия се на врата му Райли.

— Дължа ти за последния ейл.

Сам махна с ръка.

— Аз черпя, Лоурънс. Правиш ми услуга с това, че ще заведеш О’Рорк в дома му. Виждал съм го да пийва по няколко чаши и преди, но никога не се е докарвал до това състояние. Изглежда ми симпатичен човек. Няма да ми е приятно да му се случи нещо лошо точно сега.

Сам кимна на мъжете, които вече настоятелно го викаха да ги обслужи. Не изгаряше от голямо нетърпение да отиде при тях. Син-Джин, по негова преценка, струваше колкото осем такива, ако не и повече. Той предпочиташе за клиент по-скоро един бивш червен мундир, отколкото някой разгорещен само на приказки бунтовник. Но парите си бяха пари. Той погледна Син-Джин, преди да се отправи към мъжете:

— Ще се видим ли скоро?

— Може би — измърмори Син-Джин, твърде зает с товара си. Той обмисли положението и реши, че ще е най-добре да метне по-дребния мъж през рамо и така да го пренесе до коня си. Ясно беше, че самият мъж нямаше да му помогне. Райли не усещаше нищо от това, което ставаше около него.

Мъжете в кръчмата любезно му направиха път да стигне до вратата. Той изпъшка, когато я дръпна, и излезе навън, леко приведен от тежестта върху плещите си. Вратата се затвори зад гърба му.

Беше вече късна есен и въздухът нощем бе мразовит. Напомняше, че скоро ще дойде зимата. А през зимата се живееше най-тежко, помисли си Син-Джин и меланхолията му се завърна. Зимите бяха винаги много дълги и мрачни. И нерадостни. Изведнъж се ядоса на себе си — той не беше такъв човек. Не си позволяваше да се съжалява. Утре всичко щеше да е другояче, обеща си той. Утре щеше да се чувства по-добре.

Той внимателно положи нищо не усещащия Райли на седлото на коня си, взе юздите в ръка и тръгна към търговския център.

Син-Джин тихо подсвирна, когато спря пред новопостроената едноетажна дървена сграда. Прозорците й бяха от истинско стъкло! Трябва да струваха доста пари, помисли си той. Първият брой на „Вирджиния Газет“, с дата от преди два месеца, беше закачен на прозореца до него, за да се чете от всички. На първа страница вестникът смело обявяваше настъпването на нова ера.

Цивилизацията нахлуваше бързо при тях, помисли си Син-Джин. Той се загледа в къщата от другата страна на офиса. Тя бе разположена малко по-навътре от посестримите си, като че ли искаше да се предпази от чужди погледи.

— Това трябва да е — помисли си той. Никак не беше близо до кръчмата, при това.

Син-Джин напъна мишци, свали Райли от коня и отново го метна на гърба си. Той се обърна и тръгна към оградата от колчета, която ограждаше двора като дантела около яката на младо момиче. Отвори вратата и не се обърна да я затвори. Райли беше много тежък и на него му се щеше час по-скоро да се отърве от него. Сети се, че не пита дали Райли има семейство. Беше решил, че е женен, и нищо не бе в състояние да промени убеждението му. Най-малко личеше си, че не живее сам. Син-Джин забеляза, че през тънкото перде се прокрадва светлина, която идваше от камината. Той с усилие свали Райли от гърба си и го подпря на стената. После тихо почука на вратата, а след малко — по-силно. Търпението му започна да се изчерпва, тъй като никой не отвори. Какво щеше да прави с този човек, ако нямаше кой да ги пусне в къщата? Не можеше да разбере защо толкова се занимаваше с човек, с който не си бе разменил и пет приказки. Всеки друг от посетителите в кръчмата щеше да го остави да лежи там на пода. И тъй като Райли се бе напил до несвяст в заведението на Сам, именно той би трябвало да се погрижи за него, а не Син-Джин. Освен това той не мислеше, че е длъжен да поема отговорност за живота на други хора. Поне от шест години насам не мислеше така — от момента, в който Кристина бе рискувала собствения си живот, за да спаси неговия, живота на един напълно непознат на нея човек.

Син-Джин вдигна ръка да почука отново, когато вратата изведнъж се отвори. Думите му замръзнаха на върха на езика му, когато видя дулото на мускет, намиращ се в ръцете на една жена с войнствен вид, с огнени коси и очи като светкавици. Имаше вид на нежно видение, въплътило в себе си самия бяс. Отгоре на това беше само по нощница.

Рейчъл бе погледнала през прозореца още при първото почукване. Никога преди не беше виждала този мъж в града. Беше сама и трябваше да бъде предпазлива. Най-добрият известен начин за това бе да го посрещне с дулото на пушка. И тъй като по природа изпитваше недоверие към чужденците, за разлика от вечно дружелюбно настроения си брат, тя сложи пръст на спусъка на пушката за още по-голяма убедителност. Надяваше се, че мъжът няма да разбере, че мускетът не е зареден.

— Значи го доведохте вкъщи?

„Това е лудост“ — помисли си Син-Джин. Щеше да му отиде главата за това, че се е нагърбил с ролята на добрия самарянин.

— Да, доведох го — той протегна ръка да отстрани дулото на мускета, но усети, че тя нямаше намерение да му позволи това. Оръжието остана насочено към гърдите му. — Имате ли нещо против да отместите това?

Тя присви очи. Непознатият беше висок, рус и имаше британски акцент. Значи беше враг. Дощя й се мускетът да е зареден.

— И защо да го направя?

Все такъв му беше късметът — да попада на проклетии! Опита се да смекчи гнева й:

— Ами, първо — защото не искам да получа дупка в гърдите, и второ — защото не ми се ще да си съсипвам дрехите с изгаряния от барут.

Но след като на лицето й не се появи усмивка при думите му и мускетът не бе отместен, той реши да насочи разговора към причината за посещението си.

— Къде бихте искали да го оставя, мистрес О’Рорк? — тя не отговори веднага. Син-Джин започна с отчаяние да мисли, че никога няма да си тръгне за вкъщи тази вечер. — Или да го пусна в краката ви?

Той внимателно наблюдаваше изражението на лицето й. Младата жена обмисляше отговора си. Точно щеше да отвори уста, за да каже, че няма време за губене, когато тя се завъртя на петите си и тръгна към вътрешността на къщата.

— Внесете го вътре — без да се обръща, каза тя с метален глас на Син-Джин.

— Вие явно можете да командвате мъже, нали? — измърмори той и вдигна Райли, както се надяваше, за последен път.

Тя хвърли през рамо един поглед, по-студен и от януарска нощ:

— Мисля, че повечето мъже трябва да бъдат командвани.

„Нищо чудно, че човекът пие“ — помисли си със съжаление към Райли Син-Джин. Беше женен за усойница.

Той я последва в хола, където отраженията от пламъците в камината бяха плъзнали като златисти пръсти по стените. Те похотливо се промъкнаха през плата на нощницата и безсрамно очертаха тялото й под нея. Беше хубаво сложена и формите й бяха доста пищни, помисли Син-Джин и усети леки тръпки в слабините. Усмихна се вътрешно. Когато момичетата в кръчмата на Сам безрезултатно се бяха опитвали да го прелъстят, той си бе помислил, че със Савана бе умряла и мъжката му страст. Но очевидно не беше така.

Тя се обърна към него и Син-Джин отклони очи от тялото й и погледна нагоре към лицето й, но не успя да го направи достатъчно бързо.

Рейчъл се намръщи още по-силно. Мръсникът блудстваше с нея с поглед! Тя издигна достойнството като щит и дръпна с ръка една завеса, но пушката остана насочена към него.

— Оставете го в тази стая, моля — тя посочи отделената със завесата част от хола. Там имаше едно тясно единично легло, опряно до стената.

— С удоволствие.

С въздишка на облекчение Син-Джин стовари бремето си на леглото. Райли дори не се помръдна. Син-Джин се наведе да види дали още диша. Дишаше. И спеше като бебе. Син-Джин погледна към ангела отмъстител, облечен в бяло, и се опита да не мисли за сочното тяло, което бе зърнал под нощницата.

— Все така ли пие?

С пушка в ръка, Рейчъл разкопча ризата на Райли, макар да й беше ясно, че той няма голяма нужда от това. Реши да не му сваля ботушите.

— Само когато празнува нещо.

Син-Джин погледна малката жена, застанала до него. Дощя му се да провре пръсти в косата й, за да разбере дали наистина е толкова копринена, колкото изглежда. И още преди да усети, думите бяха вече на устата му:

— Ако бях женен за жена като вас, щях да си празнувам само вкъщи.

Рейчъл го изгледа рязко. Изгаряща червенина бързо се плъзна от корените на косата й към пръстите на краката й. Този за какъв се мислеше, че се държеше така с нея? Тя стисна пушката с две ръце. Отгоре на всичко беше и британец, помисли си гневно тя.

— Как смеете, господине?

Той се чудеше дали наистина може да стреля с мускета. Знаеше, че Кристина можеше, и не беше такъв глупак да мисли, че тя бе единствената жена, която умее това. Затова държеше оръжието под око.

— Аз не „смея“, мистрес О’Рорк, а само отбелязвам.

Тя разбра, че той я мисли за жена на Райли, и се почувства длъжна да поправи грешката му. Въпреки че, ако я бяха питали защо, не би могла да отговори.

— Аз съм му сестра и стопанка на дома му. И в двата случая не понасям мъже като вас.

Тембърът на гласа й му харесваше. Напевният й ирландски акцент звучеше много приятно, въпреки острите й думи. Без да мисли, той пристъпи към нея. Като че ли искаше да се сгрее на топлината на гласа й.

— И защо така?

Застанала нащрек, като заек, който гледа хитра лисица, Рейчъл отстъпи назад.

— Защо сте го напили?

Син-Джин поклати глава. Очите му бавно обгърнаха лицето й. То беше обло, с високи скули, което бе признак на благородство. Очите й бяха като два блестящи изумруда. Имаше изумителна красота — особено с пламналите си бузи и с косите, обвили като летен бриз раменете й.

— Аз само го открих в това състояние.

Рейчъл се засмя силно и малко изкуствено.

— Много правдоподобна история.

Той повдигна рамене. Зачуди се дали да не се опита да я обезоръжи. Мускетът можеше да гръмне и случайно. Нямаше да стане за първи път. Не му се щеше всичко да свърши още преди да е започнало.

— Това е единствената, която знам.

Тя повдигна брадичка и още по-здраво стисна пушката.

— Е, добри ми господине, достатъчно сте се увъртали около мен тази вечер. Ще ви бъда много благодарна, ако си тръгнете веднага.

Тя леко повдигна дулото на мускета и посочи с него към вратата.

И докато само преди пет минути толкова бързаше да си отиде, сега усети, че не му се тръгва.

— Но вечерта току-що започва!

Както би могла да предположи — мръсник и прелъстител. Би трябвало сега да го застреля на място и да спаси за в бъдеще бедните безпомощни жени, които можеха да се окажат на пътя му. Но със съжаление се сети, че мускетът не е зареден. Не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да го накара да сведе поглед.

— И ако ти се ще да остарееш, ти предлагам веднага да си тръгнеш, Червен мундир! — тя просъска това прозвище през зъби и в очите й пламна омраза.

И все пак той трябваше да се опита още веднъж да се приближи до нея. Може би щеше да склони да му каже малкото си име.

— Но аз…

Рейчъл вдигна мерника към очите си и се прицели.

— Веднага!