Мари Ферарела
Лунна страст (19)

Глава 19

За свое огромно облекчение тя се оказа права — куршумът бе пробил рамото и излязъл навън. Рейчъл умело почисти раната, намаза я с мехлем и я превърза.

Някога, много отдавна, жените от рода О’Рорк били смятани за вещици и хората бягали от тях като от огън.

— Умеели са да лекуват най-различни болести, затова. Можеш ли да си представиш нещо по-глупаво от това? — каза тя и неодобрително поклати глава по повод на такава безсмислица. — Вещиците правят зло на хората, а не ги лекуват.

Син-Джин гледаше как дългите й пръсти разнасят умело мехлема върху раната, а после ловко намотават бинта.

— Вярваш ли във вещици?

Сигурно я смяташе за голяма глупачка.

— Разбира се, че не — бързо отговори Рейчъл, после сви рамене и каза: — Макар че все пак има нещо, в което наистина вярвам — тя изкриви едва забележимо устни и погледът й стана чужд и далечен. — Може би наистина има някакво вълшебство, но то няма нищо общо с каквито и да било вещици — такива просто няма — тя го погледна остро и видя в очите му лек присмех. — Нито пък феи или елфи, ако искате да знаете.

— Ами какво ще кажеш за вампирите?

Рейчъл не благоволи да отговори на въпроса, зададен с единствената цел да я ядоса.

— Готово — каза тя с вид на художник, който се любува на последната си картина. — Свърших вече — Рейчъл се изправи и присви устни, докато оглеждаше превръзката с критичен поглед. — Голям късмет сте извадили, че сте попаднали на лош стрелец.

Райли дръпна един стол и седна до Син-Джин, докато сестра му демонстрираше своето изкуство; когато свърши с превръзката, той извади кесията с тютюн и сложи в лулата една щипка; реши, че сега пушекът вече не би могъл да навреди на раната — Рейчъл беше много докачлива, когато някой не се подчиняваше на заповедите й в това отношение. Казваше, че тютюневият дим вреди на раните.

Райли драсна клечка кибрит.

— Нали каза преди малко, че знаеш кой го е направил.

Син-Джин кимна с глава, после си взе ризата и несръчно се опита да я нахлузи върху себе си.

— Същият, дето запали редакцията на вестника — каза той и погледна към Рейчъл. — Онзи, който се опита да повреди печатарската преса и се нахвърли върху тебе.

Рейчъл хвана ризата за единия край и му помогна да я облече, после я дръпна бързо надолу към гърдите — не е възможно една жена да гледа продължително полугол мъж и това да не й подейства все пак. Стомахът й бе свит на топка и през главата й минаваха мисли, които съвсем не бяха за пред хората, още повече пък когато се отнасяха до Син-Джин.

Тя се намръщи и при мисълта за човека от магазина в очите й се появи омраза.

— Имате предвид онази свиня, дето е от торите?

— Точно така — Син-Джин се опита да завърже връзките на ризата с една ръка и, естествено, не успя; Рейчъл измърмори нещо под носа си и махна ръката му, за да не й пречи, докато го завързва.

Син-Джин я погледна и се усмихна; беше му приятно да чувства допира на ръцете й, докато го облича. Каза си, че ще направи всичко възможно някой път да изпита същото удоволствие, само че когато го съблича. Този път си го помисли съвсем сериозно.

— Знаеш ли как се казва? — избоботи Райли. Той бе вдигнал високо лулата, докато чакаше отговор, и от нея се издигаха къдрави кръгчета дим право към тавана.

— Знам много добре — Уинтроп Ръдърфорд — рече Син-Джин и едва се сдържа на се изплюе от отвращение. — Видях го за първи път, когато се опитваше да изнасили жена ми — той стисна здраво устни. — Разбира се, тогава все още не бяхме женени — Син-Джин погледна към Райли и добави: — Обича да налита на по-слабите.

Рейчъл спря да навива бинта; не би искала да дели нищо с жена му, макар и никога да не я бе виждала.

— Изобщо не съм по-слаба от него — каза упорито тя. — Просто ме хвана в момент, когато бях неподготвена и се възползва от обстоятелствата.

Тя многозначително изгледа Син-Джин.

Той я погледна ядосано, защото разбра какво иска да му каже тя, и се обиди — това просто не беше честно. Рейчъл пламна, съзнавайки сама, че между този случай и онова, което стана между нея и Син-Джин, нямаше нищо общо.

Син-Джин прие изчервяването й като извинение и бурята в очите му отмина.

— Все пак ти си доста по-дребна от него — каза той с помирителен тон. Очакваше Рейчъл да започне да спори с него, но тя каза:

— Че той е по-едър и от мечка — тя потрепери неволно при спомена за онзи проклетник и тръгна с легена към вратата. — Трябва да го съблекат чисто гол, да го овалят в катран и пера и да го влачат из града, завързан за някоя върлина.

Дръпна рязко вратата и плисна яростно водата в градината, сякаш си представяше как я хвърля в лицето на онзи проклетник.

— Само че една такава гледка ще бъде прекалено страшна за обикновените хора — тя остави легена в кухнята до чиниите и кухненските прибори.

Син-Джин я гледаше развеселен.

— Винаги ли е толкова кръвожадна?

Преди да отговори, Райли дръпна от лулата и оформи с устните си кръгче дим с идеално кръгла форма.

— Днес е един от най-добрите й дни.

Син-Джин стана и Райли вдигна поглед към него.

— Нали ще останеш за вечеря? Само за един ден ти успя да спасиш къщата, магазина и сестра ми, и ще се радвам много да ти предложа поне нещо за хапване. Не е кой знае какво, но е от сърце.

Син-Джин отново погледна към сестра му и не можа да сдържи усмивката си.

— Човек не може да устои на такава покана — и когато видя как Рейчъл присви очи, добави: — Ако, разбира се, и сестра ти няма нищо против.

Не, това бе един прекалено прост капан — тя от никого не искаше думи назаем. Мина внимателно покрай него, като се стараеше да не го докосва, и каза:

— Не се превъзнасяйте, Лоурънс. Готова съм да спя в хамбара, но да не седна на една маса с такива като вас. Просто не искам да се противопоставям на желанието на брат си.

По лицето на Син-Джин се разля широка усмивка — много повече му харесваше огнена и бясна, отколкото уплашена. Когато видя ужаса в очите й днес, сякаш го прободоха с щик.

— Е, оставам, значи. Никога не съм получавал по-искрена покана — каза той и се изправи.

Рейчъл го погледна изненадана.

— Сега пък къде тръгна?

Той кимна с глава към външната врата:

— Трябва да се погрижа за коня.

— Райли ще го оправи — тя погледна брат си, който продължаваше да си седи до масата. — Престани да смучеш тази лула, Райли, устните ти съвсем ще заприличат на кокоши задник. Вземи най-после и ти да свършиш някаква работа.

— Не е нужно, аз мога да оправя… — започна Син-Джин.

С ръце на кръста, сега Рейчъл се нахвърли върху него.

— Не, не можеш. Няма нужда да се развявате наоколо и като оправяте едно, да разваляте друго — превръзката ще се размести веднага и всичките ми усилия ще отидат на вятъра. Ще стоите мирно, чухте ли! Не мога да допусна пак да ви текне кръв, освен всичко друго ще оплескате и чистата ми къща, ясно ли ти е?

— Да, мадам.

Видът му беше като на божа кравичка, но изобщо не можеше да я заблуди; просто не й се искаше да се разправя с него.

— Добре тогава. Хайде, Райли, иди да се погрижиш за животното — каза тя и му посочи вратата.

Мъжете си размениха погледи; Райли благоразумно се помъчи да скрие усмивката си.

Преднамерената й грубост представляваше една доста прозрачна маска за чувствата, които бушуваха в нея, пък те бяха толкова объркани и противоречиви, че самата тя не беше наясно какво да мисли. Все пак, благодарение на Син Джин бе успяла да запази честта си и сега трябваше да преглътне безропотно този горчив хап.

Най-лошо от всичко беше това, че тя ужасно се уплаши да не би той да е сериозно ранен или дори убит. Разбира се Рейчъл се опита да прикрие страха си, но това все още не означаваше нищо — самият факт, че се тревожи толкова силно за мъж, с когото не иска да има нищо общо, сам по себе си беше много обезпокоителен. Бе притеснена и неспокойна от всичките тези противоречиви чувства и това още повече я изнервяше. Какво ли не би дала, за да престане да мисли за всичко това и да го забрави!

Нищо не можеше да направи, нито пак да забрави, най-малко пък допира на устните му до нейните — колко нежен беше той и колко много й се искаше да я целуне отново.

Колко много й се искаше, по дяволите! Копнееше да се почувства пак така, както се чувстваше тогава — сякаш бе заредена с експлозив, готов да избухне всеки момент, нещо в нея пърхаше толкова силно, като че ли самата тя щеше да литне и докосне небето.

Като мърмореше нещо под носа си, тя провеси на врата му ивица плат със завързани краища и нагласи ръката му с нея.

Той не си правеше никакви илюзии и беше сигурен, че Рейчъл по-скоро би използвала примката не за да го превързва, а за да го обеси; чу я да мърмори нещо за свети Патрик и змиите. Опита се да изглежда съвсем сериозен, докато проверяваше здравината на превръзката, и попита:

— Какво има за вечеря?

— Май ставате и придирчив на всичко отгоре, а?

— Не, просто любопитен — отговори той. Нещо го засърбя отвътре, докато гледаше как устните й произнасят тези думи. Много го засърбя.

Тя тръсна глава и косата й се разпиля по гърба като пламък.

— Има пиле с картофи и съм сигурна, че ще ви хареса — осведоми го Рейчъл, след което прехвърли язвителността си върху Райли, който се надигаше от стола. — Ти още ли си тук?

Райли знаеше как да се справи с нея и изтърси:

— Слушай, сестричке, дръж си езика зад зъбите, а заедно с него и всяка своя безценна дума.

Тя гневно го стрелна с поглед.

— Погрижи се и за пилето, след като свършиш с коня на негово височество.

— И какво има да се грижа пък за него?

— Погрижи се за скоропостижната му смърт, Райли. Все пак, не можем да го ядем живо, нали?

Тя поклати глава, въздъхна сърцераздирателно и тръгна към кухнята. Взе брадвата и съжали, че не й беше под ръка, когато толкова много й трябваше — това сериозно би стреснало онзи звяр и всякаква мисъл за изнасилване тутакси щеше да си изпари от главата му.

— Има ли друга работа наоколо, която трябва да свърша?

— Не — каза Райли, докато излизаше, — но дори и да имаше, би я свършила по-добре от всеки друг наоколо.

— Много те бива в ласкателствата, Райли.

— Ама вършат работа, нали?

Рейчъл не му остана длъжна:

— И още как, също като вас — сряза го тя и погледна към Син-Джин. — Нали ще помогнете на моя злочест брат да обели малко картофи, когато се върне? Колкото и да си сакат, сигурно ще свършиш по-добра работа от него.

Райли погледна превръзката и си помисли, че сигурно ще може да държи картофа в дясната си ръка, а да го бели с лявата.

— Караш един ранен човек да ти работи, така ли?

Тя се усмихна чаровно, доволна, че той влиза в нейния тон.

— Точно така.

Той поклати неодобрително глава.

— Коравосърдечна жена си ти, Рейчъл О’Рорк.

Тя се усмихна сърдечно:

— Още нищо не сте видели.

Така си е, помисли си той; но много му се искаше да види.

 

 

С крайчеца на окото си Син-Джин следеше всяко нейно движение, всеки поглед, който момичето му хвърляше крадешком, докато сервираше пилето в олющените алуминиеви чинии. Знаеше, че тя е принудена от обстоятелствата да бъде любезна с него, и въпреки това вниманието й го радваше и стопляше сърцето му; усещаше как тя постепенно омеква и се отпуска, макар и много бавно. Е, в края на краищата, за всичко се искаше време.

— И какво ще правим с този кучи син? — попита Рейчъл, когато най-после седна при тях и отново подхвана тази толкова болезнена тема.

Син-Джин процеди:

— Утре ще му дам да се разбере.

Рейчъл го погледна стреснато — от тона му личеше, че не смята да се церемони много-много с онзи нещастник, а тя не искаше от него да прави нищо прибързано.

— И ще бъдете много внимателен, нали?

Той я погледна топло и се усмихна изненадан и трогнат от нейната загриженост.

— Винаги съм бил внимателен — Син-Джин се обърна към Райли: — Говорил ли си с него преди?

Без да престава да дъвче, Райли поклати глава отрицателно:

— Никога, дори не знам как изглежда.

— Свиня в дрехи — осведоми го Рейчъл. — Вероятно го е вбесила статията в последния брой на вестника.

Син-Джин също я бе чел — изпрати Бронсън да купи последния брой и успя да го прегледа едва снощи.

— И аз я четох — той не забеляза как Рейчъл спря да яде и изведнъж застана нащрек — като подсъдим, който очаква произнасянето на присъдата. — Тонът на статията беше малко рязък, но не си казал нищо излишно — обърна се той към брат й.

Райли се усмихна и каза:

— Аз изобщо не съм казвал каквото и да било. Рейчъл я написа.

Смаян, Син-Джин отправи поглед към Рейчъл и изпусна вилицата — статията бе написано чисто по мъжки, логично и със сериозни аргументи. Беше толкова изненадан, че в първия момент не можа да каже нищо.

Рейчъл изпита огромно удоволствие от смайването му и го прие като неволен комплимент.

— Ти си написала това? — все пак успя да каже най-после той.

— Така си е — потвърди Райли и чак сега забеляза, че е единственият, който продължава да яде. — До последната дума, а те, ей Богу, никак не са безобидни. Чудно ми е, че чак сега разбираш това, Син-Джин. Всички знаят, че тя винаги е била по-умното дете в семейството. Ще ядеш ли? — каза той и посочи пилешкото бутче в чинията на госта.

— Не, вземи го — все още силно изненадан, едва успя да продума Син-Джин.

Райли взе бутчето. Рейчъл усети как я залива вълна от задоволство.

— Изглеждате ми доста изненадан от това, че аз съм написала статията, лейтенанте.

— Така е. А не мислиш ли все пак, че след всичко, което се случи, ще е най-добре да ми говориш на ти и да ме наричаш Син-Джин? Или поне мистър Лоурънс? Лейтенант бях преди повече от десет години.

Искаше й се да разбере защо вече не е лейтенант; искаше й се да знае всичко за него. Съзнаваше, че това не би трябвало да я интересува, но страшно й бе омръзнало да се съобразява непрекъснато с това какво трябва и какво — не. Нещата вече съвсем не бяха толкова прости.

— Подаде си оставката ли?

Не, не беше подал оставка — тогава той просто дезертира — окончателно и безвъзвратно. За щастие един негов братовчед тогава беше депутат и успя да смекчи нещата, така че Син-Джин можеше да се върне вкъщи необезпокояван от никого. Не че много му се искаше да се прибере у дома, но все пак това бе важно. Брат му бе подал молба за помилването му и му писа, че всичко е наред. Това беше единственото писмо, което Алфред някога му бе писал, и то, както и новината за помилването, много го бяха изненадали — между него и брат му никога не бе имало кой знае каква близост в каквото и да било отношение. Все пак кръвта вода не става и брат му бе доказал това.

— Може да се каже и така — Син-Джин се настани по-удобно на стола и съсредоточи цялото си внимание върху момичето. — Както и да е, ставаше въпрос за тебе. Значи, ти пишеш и работиш на пресата, така ли?

Бурята бе отминала.

— Жените нямат ум за нещо толкова сложно като писането, сър — каза предизвикателно тя.

Той не бе искал да я обиди и реши да изясни това веднага.

— Съвсем не исках да кажа такова нещо; ако беше така, Кристина Макинли щеше да ми даде да разбера къде ми е мястото много отдавна, преди още ти да си имала възможност да го направиш. Освен всичко друго знае и няколко чужди езика.

От начина, по който го каза, не можа да се разбере дали е влюбен в Кристина и Рейчъл усети, че отговорът на този въпрос силно я вълнува; просто не знаеше какво става с нея. Едно нещо обаче бе съвсем ясно — този човек я дразнеше съвсем преднамерено, независимо от темата на разговора.

Рейчъл разчисти масата и донесе малкото останали чаши от винения сервиз.

— Сигурно не й е било лесно.

— Какво не й е било лесно? — не разбра той.

Рейчъл си помисли, че един мъж действително не би могъл да разбере много неща.

— Изобщо животът.

— Какво те кара да мислиш така? — попита я той и се поизвърна, за да може да я следи с поглед, докато тя сервира.

Момичето сложи чашите на масата и ги напълни. Вниманието му определено я ласкаеше и тя каза предизвикателно:

— На мъжете им е неприятно да признаят, че и една жена може да бъде умна.

Той с удоволствие прие хвърлената в лицето му ръкавица.

— Винаги съм намирал умните жени за особено очарователни.

Райли се засмя и отпи от виното, после каза:

— Рейчъл успява да прогони повечето мъже именно с това.

— Едва ли — каза Син-Джин, без да откъсва поглед от лицето й. — Не вярвам интелигентността й да има нещо общо с това.

Тя присви очи и попита:

— О, би ли ми обяснил тогава на какво се дължи това?

— Ти ги отблъскваш по-скоро с това, че използваш ума си като тояга, с която ги налагаш по главите — каза той, докато гледаше как пръстите й си играят с чашата. Вкусът на виното му напомни колко сладостен бе вкусът на нейните устни. — В края на краищата не всеки мъж е твой враг.

— Така е — съгласи се тя, без да откъсва поглед от очите му. — Само някои от тях.

Най-после примирие — засега. Той отмести празната чаша.

— Време е да се връщам.

Тя почувства облекчение — започваше да усеща, че колкото повече го гледа, толкова по-силно я привлича той и присъствието на брат й не променя нищо.

— Наистина ли трябва да си тръгваш вече?

Просто не можа да се сдържи и се засмя, като усети в гласа й с какво нетърпение очаква да му види гърба. За огромна нейна изненада той я хвана за ръката и каза мило:

— Изпрати ме малко, Рейчъл.

Райли тактично сведе поглед към лулата си, докато отново се опитваше да я запали, после опъна краката си по-близо до огъня.

— Лека нощ, Син-Джин. Благодаря ти още веднъж.

— Няма защо — отговори гостът и поведе Рейчъл към вратата, без да пуска ръката й.

Луната току-що бе изгряла, но по небето все още имаше оранжеви ивици светлина, останали от залеза на слънцето. Мъжът разсеяно си помисли, че нощта ще бъде ясна и ще успее да се прибере навреме; после се обърна към жената до себе си.

Тя почувства как погледът му я съблича — бавно, дреха след дреха.

— Държанието ви е прекалено фамилиарно за моя вкус, сър — каза студено тя.

Беше стиснала ръката си в юмрук, за да не може да докосне пръстите й. Все пак, забеляза той, не се опитваше да я издърпа от неговата.