Мари Ферарела
Лунна страст (18)

Глава 18

През задната стена вече се прокрадваха яркочервените пръсти на огъня. Прорязваха дървото като свистящи, до блясък наточени ножове.

— Божичко! — извика Рейчъл. — Пресата!

Тя се втурна към нея. Не трябваше да я загубят. Нямаше откъде да вземат нова. Трябваше да я измъкне от пожара.

Изведнъж усети, че се озовава във въздуха. Краката й вече не усещаха земята. Син-Джин здраво я бе хванал през кръста и я носеше навън.

Какво му ставаше? Не разбираше ли, че печатарската й преса беше целият й свят и тя трябваше да я спаси.

— Веднага ме пусни, глупако! Трябва да измъкна пресата. Не разбираш ли? — тя сви ръцете си и от безсилен гняв започна да го удря с юмруци по гърдите.

Като си помисли, че току-що беше бита и за малко не бе изнасилена, той се възхити на силата и упорството, които още й бяха останали.

— Това, което трябва да направите, е да извикате пожарната команда, разбирате ли ме? — Син-Джин я хвана здраво, за да не се измъкне. — Пресата може да се замени с нова, Рейчъл, но вие — не.

Тя видя как пламъците все повече се разгаряха и обхващаха стените с огнените си езици. Стаята започна да се изпълва с дим. Нямаха пари да купят нова преса. Райли я бе оставил да пази офиса и тя бе длъжна да опази поне нея.

— Но…

Нямаше никакво време за губене в спорове и убеждения.

— По дяволите, жено, защо веднъж не чуеш това, което ти се казва?

Той побесня, метна Рейчъл през рамо и се втурна към вратата. Като излязоха навън, Син-Джин я остави безцеремонно на земята, като че ли беше чувал с тютюн. Сам бе шеф на пожарната команда. Трябваше да вдигне по тревога и останалите.

Син-Джин посочи към кръчмата, а след това се обърна и към ковачницата.

— Сега, прави това, което ще ти кажа! — нареди й той.

Улицата беше вече започнала да се изпълва с хора. Той видя, че ковачът с две ведра вода в ръце търчи към вестникарския офис.

— Тичай! — каза Син-Джин и я бутна по посока към кръчмата.

Той погледна към насъбралите се мъже.

— Ти, ти и ти — посочи той към трима от тях. — Донесете още ведра с вода.

Ковачът дотича до него и му подаде двете ведра. Син-Джин ги лисна и после ги тикна в ръцете на други двама до него.

— Ей там има кон, побързайте!

Той се обърна и забеляза, че Райли се приближава тичешком. Очите му красноречиво говореха за ужасните му мисли. Той хвана Син-Джин за ръката.

— Рейчъл! Къде е Рейчъл?!

— Пратих я в кръчмата да каже на Сам. Добре е.

Зад гърба им се бе образувала верига от мъже, жени и дори деца, които светкавично си подаваха един на друг ведра, пълни с вода, и с всички сили се стараеха да потушат пожара. Той представляваше заплаха за всички жители в градеца. Много бързо можеше да погълне това, което с толкова труд бяха градили.

Райли бе съсипан. Всичко бе изглеждало така чудесно само допреди час.

— Как започна? — попита той.

Син-Джин поклати глава. Сега нямаха време за разговори.

— Ще ти кажа после — той посочи към Емпориума. — Тичай за одеяла — нареди той на друг мъж. И като извиси глас, извика: — И лопати. Трябват ни лопати.

Веднъж вече бе присъствал на пожар. Беше в една казарма в Англия. Вятърът бе силен и само за минути на мястото на една огромна сграда бяха останали само пепелища. Нямаше да позволи това да се случи тук, в неговия град! Щеше с всички сили да го предотврати.

— Ще го потушим с вода, а ако не стигне, ще хвърляме пръст — каза той на Райли. — А сега, бързай, за Бога, бързай!

Гражданите тичаха, изпълнявайки заповедите на Син-Джин като деца, подчиняващи се на бащината си воля. Просто трябваше някой да ги организира и Син-Джин бе този, който пое байрака.

Беше организирана още една верига, начело със Сам. Някои, между които Рейчъл и Райли, се втурваха и в офиса и заливаха с вода стените вътре. Син-Джин и Брум, огромният ковач, работеха бясно. Хвърляха кофи пръст да погребат огъня под тях. А други се опитваха да го потушат с одеяла.

Въздухът вибрираше от гласове и шум. Окуражаващи викове, възклицания на уплаха и тревога се носеха наоколо като кръпки, които като че ли си бяха объркали местата върху шарената покривка на леглото. Врявата беше толкова голяма, че гърмежът от мускета, който изведнъж разцепи въздуха, остана нечут.

Син-Джин изведнъж усети остра болка в рамото си. Като че ли някой така го беше блъснал, че той политна. Болката, която почувства, изгори сетивата му и той започна да губи съзнание. Премигна и се опита да дойде на себе си.

Беше сигурен, че някой случайно го бе ударил. Огледа се, но до него нямаше никой. Всички хора търчаха напред-назад около него, но точно до него нямаше никой. Той се почуди какво точно се бе случило, но реши да пренебрегне огъня в рамото си и отново да се съсредоточи в този, който бушуваше около него. Продължи да дава инструкции на хората около себе си. Те вече успяваха да овладеят огъня и той постепенно бе започнал да утихва.

Само след няколко минути пожарът беше напълно потушен. Огънят още веднъж изсъска тихо и угасна.

Напълно разрушена се оказа само лявата страна. Всичко останало, включително и пресата, само бе потъмняло от дима.

Къщата на О’Рорк и Емпориумът бяха останали невредими, благодарение на бързината и сплотените усилия на всички.

Врявата също постепенно започна да стихва. Жителите на Морганс Крийк се гледаха един друг. Тишината отстъпи място на смеха — смях на облекчение и радост. За един кратък миг всички бяха като братя. Магазинери, фермери, сервитьорки, както и ковачи, се бяха обединили, бяха се надигнали като едно цяло срещу злото. В този миг всички бяха равни.

Райли разкърши рамене, за да прогони напрежението от мускулите си и потърси с поглед Син-Джин. Видя, че се е облегнал на оградата и отиде при него.

— Не знам как да кажа колко съм ти благодарен — Райли прокара ръка през опушената си от дима коса. Посочи с очи към останалите, които се тълпяха един в друг и се поздравяваха. — Ти направи от тях истинска армия.

Рейчъл дойде при тях. Лицето й беше изцапано със сажди. Опита се да го изчисти с ръка и го изцапа още повече.

— Точно така, лейтенанте — за първи път в гласа й не прозвуча враждебност, когато използва военния му чин.

Устните му се разтвориха в усмивка, но той се почувства слаб и изтощен. Повече, отколкото би могъл да бъде. Помисли си, че нещо не е наред. Опита се да свие рамене, но забеляза, че не може.

— Понякога човек си припомня стария занаят. Аз… — той се обърна към нея и видя изненадата по лицето й.

— Какво гледате?

Рейчъл бе разширила очи от ужас, когато бе погледнала към рамото му. Божичко, бяха го ранили. Но кой, кога, къде?

— Целият сте в кръв!

Той инстинктивно погледна към дясното си рамо. Една тънка струйка кръв беше обагрила и намокрила ръкава му. Сега усети, че изгарящата болка беше в рамото му и че не можеше да го раздвижи.

— Нещо трябва да ме е ударило.

Как можеше да говори за това така спокойно. Нима не разбираше, че раната му може и да е смъртоносна? Какво му ставаше на този човек? Рейчъл смъкна сакото на Син-Джин първо от здравото му рамо, след това започна внимателно да го съблича и от раненото.

— Раната изглежда като от куршум. Простреляли са ви — промълви тя с глас, изпълнен с ужас.

Син-Джин несъзнателно докосна раната си. Усети лепкавата маса от кръв и разкъсана плът.

— Това не е един от най-спокойните ми дни — каза той.

— Райли — разпореди се Рейчъл, като превъзмогна гаденето, което се надигаше в стомаха й, — пренеси го вътре вкъщи. Веднага.

Тя изтича напред да намери леген. Спомни си, че има и едно парче лен, което можеше да нареже на бинтове. Райли хвана Син-Джин под мишниците.

— Облегни се на мен.

Син-Джин се опита да тръгне сам. За негова изненада се оказа, че не може. Краката му бяха като подкосени. Силата им бе изтекла като мляко от вимето на крава. Все пак трябваше да се противопостави.

— Мога и сам да стигна до къщата, Райли.

— Угоди й — каза Райли и посочи към сестра си. — Вярвай ми, съвсем не е приятна гледка, когато започне да фучи.

Райли поведе приятеля си към входната врата. Син-Джин се усмихна, когато прекрачи прага на малката къща.

— Виждал съм я — каза той и погледна към Рейчъл, която се суетеше да набави необходимите неща, за да го превърже. — Обстановката ви е чудесна.

Рейчъл въздъхна раздразнено.

Проклет да е. По-добре да го бяха убили. Заради нея. Тя много добре знаеше кой бе стрелял в него, макар че не бе видяла как Уинтроп насочва дулото към него. Беше сигурна, че той го е направил. Много добре знаеше какво може да направи човек от неговия тип. Сърцето й се сви от ужас, като си помисли какво е можело да стане.

— Престанете да говорите и седнете — нареди рязко Рейчъл, опитвайки се да скрие вълнението си.

Райли помогна на Син-Джин да седне на един стол до масата. Рейчъл моментално му пъхна един леген в ръцете, когато видя, че вече са свободни.

— Иди до кладенеца за прясна вода и гледай да не налееш от поилката на коня! — предупреди го тя.

Тя насочи вниманието си към Син-Джин и се намръщи, като разкъса ризата на рамото му. Раната изглеждаше ужасно.

Син-Джин се опита да скрие болката си.

— Мечтал съм как ми разкъсвате дрехите по тялото. Но никога не съм мислил, че първо трябва да ме ранят, за да се случи.

— Млъкнете — каза тя през зъби. Опитваше се да го докосва с най-голяма нежност, но въпреки това виждаше, че му причинява болка. При друг случай това никак не би я разтревожило. Но сега се чувстваше виновна. — Много съжалявам. Опитвам се да бъда колкото се може по-нежна.

— Това не ви се отдава много лесно, нали?

Той затвори очи за миг, защото болката като гигантска вълна притисна сетивата му. Усети как целият потъва в пот и си по мисли как би се изложил, ако припадне в краката й.

Тя преглътна гневните си сълзи. Ами ако го бяха ранили отляво? Ами ако куршумът бе попаднал в сърцето му? Проклет да беше, че я караше да се тревожи толкова.

— Напротив, но зависи от човека. Сега, бихте ли млъкнали, за да мога да работя? — тя смръкна, докато го превързваше. — Кървите като заклано прасе.

Той не се засегна от сравнението й.

— А аз си мисля, че кървя като храбър мъж.

Държеше се твърде дръзко, помисли си тя. Дори и за нейния характер. Сигурно го правеше от страх. От ужас, че можеше сега да лежи убит заради нея.

Райли влезе с пълния леген. Тя го повика, като не сваляше очи от Син-Джин.

— Дай, сложи го тук.

Той остави легена на масата. Рейчъл натопи плата във водата и леко почисти раната.

— Ще ви липсвам ли, като умра? — Син-Джин се опита да мисли за това как огънят в камината хвърляше отблясъци върху косите й, а не как стаята ставаше все по-тъмна.

— Още не сте умрял — изръмжа тя. „И няма да умреш скоро, като те гледам.“

Тя не отговори на въпроса му, но той и не очакваше това от нея. Въпреки всичко, което бе станало днес, тя сигурно би предпочела да го види как се пържи в ада, отколкото как оздравява.

— Но ако продължавате така… — подметна Син-Джин.

С парчето лен в ръка, Рейчъл повдигна очи и го погледна. За миг срещна неговите и им каза неща, които устните й никога не биха издали.

— Опитвам се да спра кървенето ви, а не да го усиля — тя сложи ръка на устата си. Беше я хванал в клопка. — Това отговаря ли на вашия въпрос?

Засега това бе всичко, което можеше да очаква. Не си беше помислил, че тя ще се хвърли в прегръдките му, тъй като са го ранили, докато се е опитвал да опази офиса й от пожара.

— Да.

— Чудесно — каза тя с леден тон и взе още едно парче плат. — Сега ще ни направите голяма услуга, ако съумеете максимално да съхраните силите си. А това значи да не говорите напразно. Ясно ли е, Лоурънс?

— Да, мадам — отвърна той смирено.

— Чудесно. Райли, донеси ми, моля те, мехлемите. Раната не изглежда опасна, въпреки че беше покрита с много мръсотия. Куршумът е предпочел да не се загнездва в английската му плът.

Син-Джин простена.

Въпреки сериозността на ситуацията и изпитанието, което току-що бяха преживели, Райли не можа да не се разсмее, като излезе от стаята, за да донесе мехлемите, в чиято лечебна сила Рейчъл бе абсолютно убедена.