Мари Ферарела
Лунна страст (17)

Глава 17

Мъжът изрева от гняв и изненада, когато усети острието на ръжена да се забива в гърба му. Той повдигна ръце, за да попречи на ударите на Рейчъл, която размахваше в ръцете си дългото желязо като че ли беше сабя. Успя да му нанесе три удара, преди мъжът да протегне измамно тлъстата си лапа с бързината на развиваща своите спирали водна змия и да хване ръжена.

Той го дръпна така силно, че Рейчъл загуби равновесие и за малко не се свлече в краката му. Успя да се изправи в последната секунда.

Яркосините му очи просветнаха от цепнатините на лицето му:

— Като фурия, а? — дълбоко от гърдите му се изтръгна заплашителен, лудешки смях. — Тогава ще се държа с теб като с фурия.

Сърцето на Рейчъл се смрази, като видя изражението на лицето му. То бе олицетворение на самото зло. На Сатаната.

За миг тя се вцепени от страх. Чу как котката й измяука, когато мина покрай него и той я срита с тежкия си ботуш. Писъкът на котката отново съвзе Рейчъл, тя бързо стисна ръжена, който още бе в ръцете й, скръцна със зъби и се опита да го измъкне от ръцете му.

Но мъжът го държеше здраво. Той я блъсна към стената и за миг тя не можеше да си поеме въздух. Той я притисна до стената и натисна ръжена върху раменете и ключицата й. Затисна я и с тежестта си, и тя усети, че костите й изпращяха. Тялото му я задушаваше — една огромна отвратителна гъба, която плътно беше прилепнала към нея и като че ли я поглъщаше.

Уинтроп Ръдърфорд усети как дишането му зачести, когато меката му плът опря тялото на младото момиче. Беше му омръзнало да му отказват удоволствията от живота. Омръзнало му бе да гледа как всички тези курви се съюзяват с бунтовниците и обръщат гръб на истинските благородници.

И на него.

Ако не бяха те, тази полудяла паплач, той щеше безпроблемно да наследи земите на баща си. А сега баща му беше мъртъв, богатството му беше почти изчезнало, отмъкнато от тези пладнешки крадци, които се представяха за патриоти. Така да бъде, той щеше да получи обезщетение, по един или друг начин щеше да си получи своето.

Подуши косата й. Хубаво миришеше за курва. По-хубаво от онези повлекани в кръчмата. Почти като Савана. Савана, която също се бе подиграла с него. Тя все му се измъкваше и го караше да пада на колене и да я моли за благоволението й като някакво кутре. А после се отдаде на онзи страхлив изменник, Лоурънс. Бе искал да убие и двамата. И още искаше.

Уинтроп бе дочул, че сега оня се увърташе около тази фуста. Вече се говореше, че военните новини намаляват. Щеше да си отмъсти на Лоурънс и на вестникарското котило. Ще им унищожи печатницата. И момичето ще влезе в сметката.

По лицето му се появи демонична усмивка. Очите му засвяткаха, докато я опипваше.

— Ако ме помолиш много мило, после може и да не те убия.

Той притисна устата си към гърлото й и я облъхна с неприятен дъх.

Рейчъл потрепери от отвращение.

— Не! — изпищя тя. Беше по-скоро побесняла, отколкото изплашена.

Той продължи да я опипва.

Тя го заудря с юмруци. Опитваше се с всички сили да го отблъсне от себе си, а той й сваляше полите и разкъсваше бельото. Усилията й приличаха на пърхането на крилете на муха срещу муцуната на някакъв огромен вол. Дори не усещаше ударите й.

Тя почувства, че започва да й се гади. Усети как страстта му се втвърди, докато той се натискаше върху нея.

— Не!

Отвърна й с жесток смях и тя изтръпна от страшно предчувствие.

— Трябваше да помислиш, преди да ме нападаш, размирна курво. Хора като теб и брат ти съсипаха страната ни. Но аз ще си отмъстя на теб. Ще ти покажа къде ти е мястото — говореше й той с дрезгав и задъхан глас, докато я опипваше.

Тя имаше чудесно твърдо тяло, а той отдавна не беше притежавал истинска жена. Напоследък спеше само с мършавата си домашна прислужница — англичанка, която баща му бе намерил малко преди да умре. Тя лягаше в леглото и мълчаливо го изтърпяваше, като че ли дори не беше в същата стая. Като че ли дори я нямаше в леглото.

С тази нямаше да е така. Тази щеше да се дърпа и да пищи, и да го възбужда още повече. Бе запалила огъня в слабините му и той щеше да го погаси, а после да запали офиса. Щеше да даде урок на всички бунтовници в града. Възмездието беше двойно, защото с това щеше да засегне и Лоурънс.

Хвана Рейчъл за косата и я дръпна към себе си. Захапа устните й както гладно животно глозга кокал.

„Не! — мислеше Рейчъл и тази единствена дума се забиваше в мозъка й. — За Бога, не! Първо ще те видя в ада!“

Той внезапно извика. Беше забила зъбите си в долната му устна.

— Ах ти, курво! — изкрещя той. По брадата му започна да се процежда кръв и да се стича в пазвата му. — Мръсна курва!

Той я цапна с опакото на ръката си. Тя падна и се удари в пресата.

Рейчъл удари главата си в желязото, простена и започна да губи съзнание. Звезди и ярка светлина проблеснаха пред нея, след това угаснаха и стана страшно тъмно. Но тя продължаваше да се бори и да поема огромни глътки въздух.

Опита се да се изправи на крака, но отново падна. В главата й жужаха цял кошер пчели. Почувства се безпомощна, почти в безсъзнание, но ясно разбираше, че това противно животно се готви да легне върху нея. О, ужас, усети как той притиска цялото й тяло. Някъде в далечината се тресна вратата. Един гневен глас раздра въздуха на стаята като боен вик и мъжът се втурна вътре.

Райли!

„Райли е“ — помисли си тя. Ще я спаси! Тя поиска да извика от облекчение, но почувства как мракът с всичка сили я придърпва все по-навътре. Разтърси глава, за да се опита да обедини в един множеството образи, които се мержелееха пред очите й. Но веднага съжали. От силното движение й стана още по-лошо. Струваше й се, че пълзи към ръба на бездънна пропаст. С трепереща ръка се хвана за пресата и мъчително се изправи на изтръпналите си крака. Успя да фокусира погледа си. Мъжът, който й се бе притекъл на помощ, не беше брат й. Този, който бе хванал злодея и яростно метеше с него пода, не беше Райли.

Това беше Син-Джин.

Тя отново се свлече на колене. После се опря на пресата и бавно се изправи. Искаше да му помогне, да си отмъсти. Сети се за ръжена и го потърси с поглед.

Но той не се нуждаеше от помощ, беше обзет от страшен бяс. Никога не го беше виждала такъв, никога не бе подозирала, че у него може да бушува такава ярост, такъв гняв. В сравнение с това нейният див нрав изглеждаше като опитомен питон.

Битката бе много кратка. След няколко минути Уинтроп лежеше на земята повален, а Син-Джин беше стъпил с ботуша си на гърдите му. Малките свински очички бяха потъмнели от страх и неподвижно гледаха пищова, който Син-Джин беше насочил срещу него.

Син-Джин не беше желал да убие някого толкова много, колкото Уинтроп сега.

Трябваше да положи големи усилия, за да се овладее. „Светът щеше да бъде безмерно по-хубав без това нищожество“ — помисли си Син-Джин и сложи пръст на спусъка. Уинтроп се беше сгърчил като червей под ботуша му. Син-Джин го погледна и почувства, че у него се надига отвращение при вида на тази низша твар.

— Ти ще гниеш в ада, Уинтроп, иначе отдавна да те бях убил. Цялата ти сила е в това да плашиш безпомощни жени със своя жалък член — Син-Джин насочи пистолета си към долната част на тялото на Уинтроп. Поваленият изскимтя като сритано куче. — За по-малко от петаче ще се съглася да го прострелям.

Син-Джин погледна Рейчъл. Стомахът му се сви на топка, като забеляза измъчения й вид. Роклята й бе раздърпана, косата й — разрошена. Гадът си бе позволил да я опипва, да я бие!

— Една дума, Рейчъл. Само една твоя дума и ще кастрирам този тлъст шопар.

Уинтроп жално изквича:

— Не го прави, Лоурънс, за Бога, не го прави!

— Заради всички — каза тихо Лоурънс и започна да натиска спусъка.

Рейчъл хвана ръката на Син-Джин. Не искаше на съвестта й да тежи кръвта на този нещастник. Не искаше да се чувства в такава степен длъжница на Син-Джин, макар че вече му дължеше много.

— Недейте! — Син-Джин я погледна с изненада. — Няма смисъл за такова жалко нищожество да хабим куршуми й барут, които все още могат да ни потрябват за по-висши цели.

Думите й като капки утринна роса паднаха върху гнева му и той постепенно стихна под живителната влага. Син-Джин отмести дулото на пистолета, насочи го към тавана и изстреля едно проклятие към Уинтроп. От очите му още изскачаха светкавици, които раздираха на ленти жертвата му.

— Ставай от пода, благодари на Бога за доброто сърце на Рейчъл и изчезвай, докато не съм размислил!

Уинтроп пропълзя и се изправи на люлеещите си крака. Сакото му бе прогизнало от прясна пот.

— Тя сама си го изпроси. Аз исках само да отърва града от тази гадост — каза той и посочи към пресата. — Те разпространяват всякакви лъжи — от страх за живота си Уинтроп търсеше подкрепата на мъжа, който мразеше най-много — и подстрекават към въстание. Ти сигурно, като човек, верен на короната…

— Бях — обясни му Син-Джин с погнуса. Той изгледа Уинтроп. Реши да му каже още две-три думи. — Недей да използваш името ми редом с твоето. Ти и аз имаме толкова общо, колкото муха с магаре.

Уинтроп отвори уста да каже още нещо. Син-Джин отново свали пищова и насочи дулото към тлъстите му телеса.

— Сега веднага се измитай, защото още малко, и ще реша да „изхабя куршума и барута“.

Препъвайки се, Уинтроп тръгна към вратата. Отвори я пипнешком и излетя от офиса.

Син-Джин забрави на мига за Уинтроп. Тревожеше го Рейчъл. Той се приближи до нея и нежно я хвана за раменете. Започна да оглежда нараняванията по лицето и главата й. От крайчеца на устните й се стичаше тънка струйка кръв. Той извади кърпичката си да я избърше и през зъби процеди едно проклятие срещу Уинтроп.

— Щях да убия това копеле.

Рейчъл не каза нито дума.

Въпреки че видът й, както винаги, бе предизвикателен, когато взе да бърше кръвта от устната й, той почувства как цялата трепери.

— Добре ли се чувствате?

Тя потисна желанието си да се отпусне на гърдите му и да се разридае. Беше свършило. Слава Богу, всичко бе свършило.

Тя кимна:

— Да.

Почувства болка при всяка дума и усети вкуса на кръв в устата си. Тя се опита да си представи какво щеше да се случи, ако Син-Джин не се бе появил навреме. И сега продължаваше да се държи права, опряна само на силния си дух.

— Сигурно очаквате да ви благодаря.

Едва се въздържа да я разтърси и тъй рязко натика кърпичката отново в джоба на сакото си, че краят му малко се разпра.

— Не, но бих искал да промените отношението си към мен.

Сега, след като всичко бе отминало, отново започна да я обзема страх. Рейчъл усети, че коленете й бяха по-слаби, отколкото би й се искало. Тя се облегна на пресата, като се стараеше той да не забележи слабостта й.

— Отношението ми ли? — повтори тя. Той забеляза, че тя изпитваше болка, когато говореше, и още веднъж съжали, че не уби Уинтроп. Нежно хвана брадичката й и започна да я гали по бузата. Искаше да я успокои, а не да я възбужда, но ефектът беше двупосочен.

— Да, отношението ви. Гледате ме така, като че ли бихте ме размазали под тока на обувката си.

Той бе прав. Този път тя бе сгрешила. И си го призна. Опита се да се усмихне леко на картината, която той й бе нарисувал, и отново устата й се сгърчи от болка.

— Е, при вашия ръст едва ли бих успяла.

Изражението на лицето му се промени, когато провря пръсти в разпуснатата й коса. И при първата им среща косата й падаше по раменете. Още тогава беше полудял по нея.

Той внимателно я огледа.

— Успя ли да ви нарани?

Тя поклати глава:

— Блъсна ме по главата, но Райли винаги е казвал, че тя е най-твърдата част от тялото ми — видя, че в очите му проблесна гняв. — Не успя. Дойдохте точно навреме — убеди го тя. После въздъхна и се усмихна. — Много съм ви благодарна.

Син-Джин усети как сърцето му подскочи. Не си спомняше да му се е усмихвала друг път. Поне не на него. Беше се оказал прав. Усмихната изглеждаше още по-хубава. Не можеше да продължава да я докосва, без да я пожелае. Затова отпусна ръце.

— Какво още искаше Уинтроп, освен вас?

— Значи го познавате?

Син-Джин кимна.

— Той и баща му бяха заклети поддръжници на торите. Преди да го убият, баща му оглавяваше една организация, която целеше да подпомага торите, като саботира отвътре действията на въстаниците. Уинтроп няма нищо общо с баща си, освен може би външния си вид.

Рейчъл се засмя и бързо сложи ръка на устата си, тъй като отново почувства болка.

— Доколкото разбрах, беше се разгневил на вестника и започна да го унищожава заедно с пресата. А аз го ударих с ръжена — тя посочи желязото, което се търкаляше на пода.

Друга жена на нейно място щеше да побегне, а не да остане да се бори срещу него. Син-Джин поклати глава. Дощя му се да я притисне до себе си.

— Вие сте прекалено смела, Рейчъл О’Рорк!

— Такова нещо като прекалена смелост не съществува. Аз… — Рейчъл замълча и помириса въздуха. Изведнъж се бе разнесла миризма на изгоряло дърво. Тя погледна Син-Джин и в гърлото й се надигна паника. — Помирисвате ли нещо?

Сетивата му усещаха единствено нейното ухание в момента. Трябваше му малко време, за да го прогони от обонянието си. Пое дълбоко въздух и се обърна към средата на стаята. В този миг Рейчъл изпищя:

— Пожар!