Мари Ферарела
Лунна страст (16)

Глава 16

Нощта беше тъмна. Само полумесецът осветяваше пътя към града. От двете страни се издигаха огромни кипариси, които изглеждаха почти черни в мрака. Вятърът свистеше в клоните им като протяжна и зловеща монотонна мелодия на хармоника. Това беше единственият звук в нощта, с изключение на тропота от копитата на коня, който теглеше колата, наета от Райли.

Той хвърли поглед към сестра си, която се бе смълчала до него, докато караше към покрайнините на Морганс Крийк. Кристина им бе предложила да останат за през нощта, дори и по-дълго, ако желаеха. Къщата е достатъчно голяма, беше им казала тя, и двамата с мъжа й биха се радвали, ако им погостуват. Те бяха прекарали чудесно на празненството и поканата изкушаваше Райли.

Но Рейчъл я бе отклонила. Каза, че има много работа в офиса. Когато Райли се опита да я убеди в противното, тя много тихо го бе помолила веднага да я отведе у дома. И оттогава не му беше казала нищо повече.

Пътуването му се струваше още по-дълго заради мълчанието, в което бе потънала сестра му. Никога не я бе виждал такава досега. Сърдита или весела, Рейчъл никога не спираше да говори. Само веднъж това не бе така. И сега мълчанието й тревожеше Райли.

— Рейчъл, лошо ли ти е?

Тя чу гласа му, но не и думите му. Той прозвуча някъде на ръба на мислите й, като че ли рибар пробиваше дупка в леда на замръзнала река, за да улови малко риба. Тя се обърна към него:

— Какво?

— Лошо ли ти е? — повтори той и ядосано повиши глас. — Зле ли се чувстваш?

Да, зле се чувстваше, помисли си тя. Много зле. И нямаше никаква представа какво точно й беше. И защо умът й непрекъснато се връщаше към двата спомена, които тя считаше за обида срещу женската й същност, както и за обида срещу самия й произход.

Но как можеше да изрази това с думи? Как можеше да обясни на брат си това, което не можеше да обясни на себе си? Душата й беше покрусена от отчаяние.

— Защо питаш?

Фактът, че му задаваше този въпрос, можеше само още веднъж да потвърди сериозността на положението.

— Защото не си ми казала нито дума, откакто сме тръгнали от Макинли. Това не е нормално за теб.

През всичките години, които бяха прекарали заедно, тя бе мълчала така само веднъж — когато майка им бе загинала в пожара, който ги бе оставил и без дом. Рейчъл бе мълчала цяла седмица, сама с болката си, докато някак успя сама да я надмогне. Не беше позволила нито на Райли, нито на другите да й помогнат да преодолее скръбта си.

— Той ме целуна — прошепна тя като на себе си.

Каза го така, сякаш не можеше да повярва, че отново се бе случило.

Райли отпусна юздите и погледна Рейчъл. Нима някой й се беше натрапил?

— Кой?

Бузите й поруменяха и тя придърпа към тях яката на палтото си.

— Онзи проклет човек. Червеният мундир. Той ме целуна. Отново — тя тихо изплака между стиснатите си зъби.

Райли се успокои. За миг си бе помислил, че честта й е в опасност. Но изглежда, че ставаше дума по-скоро за сърцето й. Цялата вечер той бе наблюдавал Син-Джин. Беше го гледал как се отнася със сестра му. Беше наблюдавал и нея. Поведението й бе странно, съвсем непривично за нея. Но очите й я бяха издали. У тях проблясваха особени искрици, като гледаше Син-Джин тогава, когато бе сигурна, че никой няма да забележи това.

Щяха да бъдат чудесна двойка. Райли бе сигурен в това. Ако нямаше пречки. Пречки, дълбоко свързани с миналото им.

— И? — попита деликатно той и отново хвана здраво юздите.

— Какво „и“? — попита го тя ядосано. „Нима брат й чакаше да я изнасилят, за да се ядоса и да я защити?“ — Целуна ме — каза тя и го изгледа побесняла.

— Това вече го каза — той изплющя с юздите по гърба на коня. Къщата им вече се виждаше и той се чувстваше много изморен. — Да не би да искаш да го застрелям за това? — попита я той и се ухили.

Тя стисна ръце пред себе си.

— Най-малко.

— Ще видя какво мога да направя — напуши го смях.

Дръпна юздите и рязко спря колата пред оградата на къщата им. Рейчъл се нацупи и измърмори нещо за безсърдечието на всички мъже. Райли скочи от колата и заобиколи, за да подаде ръка на Рейчъл. Тя я плесна и слезе сама.

— Кажи ми сега какво има?

— Ако хвана ръката ти, сигурно ще се възползваш от това, за да ме повлечеш назад към дома на този безбожник и да ме натикаш в него най-безцеремонно.

Тя му обърна гръб, повдигна полите си и тръгна към входната врата.

— Щом ти казваш — извика той след нея, — тази идея може да не се окаже съвсем лоша.

Рейчъл затръшна вратата зад себе си.

„Тази жена може да събуди и мъртвите, наистина!“ — промърмори тихо Райли, качи се отново на колата и я подкара към къщата на ковача. Трябваше да плати такса за цял ден, ако не върне колата до сутринта. „И ти направи един избор, Син-Джин — прошепна Райли на отсъстващия, — но се надявам, че няма да се отметнеш, защото иначе потърпевшият ще бъда аз.“

 

 

Зимата обагри заспалата земя с ледени краски. Това беше първата мирна зима. Отдавна вече не се чуваше за никакви сухопътни или морски сражения. Поне нямаше такива, които да се отбележат.

В плантацията нямаше много работа. Всичко бе събрано и приготвено за пролетта, а до нея имаше повече от месец. Животът потече бавно и монотонно.

Син-Джин имаше достатъчно време да мисли за самотата си и за Рейчъл. Той беше разредил посещенията си в града, опитвайки се да се излекува от любовната си треска. Но това не му помогна. Напротив. Вместо да я забрави, той започна да я желае още по-силно.

Няколкото пъти, когато пътищата им се бяха пресекли, тя ясно му бе показала, че не го желае. Отбягваше го, отблъскваше го и езикът й винаги беше остър.

Трябваше да е луд, за да мисли за нея.

Но дните отминаваха един след друг, изнизваха се седмици и после — месеци, а Син-Джин не можеше да прогони от ума си мисълта за нея.

Някога, преди години, той бе позволявал животът му да бъде ръководен от събитията, които ставаха около него, а не обратно. Това беше начинът, по който живееха всички ленивци, може би дори всички страхливци. Но той го бе отхвърлил заедно с униформата, която бе носил, и със страната, която го бе принудила да я носи.

Тогава бе взел решение да се промени — завинаги и безвъзвратно, и нищо не можеше да го накара да се откаже от решението си.

От новата година вече бяха изминали четири месеца. Време беше, реши той, отблъсквайки стола си от малката маса за игра на карти, да се върне отново в живота и да поеме по-активна роля. При това движение шахматните фигури се заклатиха и белият офицер падна от масата, като че ли подет от вихрушка.

Бронсън изненадано вдигна поглед. Точно размишляваше върху един ход, но едва ли се бе забавил толкова много, че да извади от търпение Син-Джин. Такова нещо беше невъзможно.

— Къде отивате? — попита той озадачен.

Син-Джин взе сакото си и го наметна върху жилетката си.

— В града.

Той погледна към триъгълната си шапка, но реши да я остави да виси на закачалката.

Бронсън се намръщи. Той се наведе, вдигна фигурата и я сложи на един квадрат в близост до този, на който преди беше стояла.

— По средата на играта?

— Да, трябва да започна една друга игра — той погледна към преместената фигура. — Тази ще почака.

Бронсън се подсмихна. След като бяха приключили с уроците по четене, Син-Джин бе решил да го научи да играе няколко игри. Време беше този мъж да се измъкне от тази къща и да си намери истинска жена.

— Страхувате се, че ще спечеля аз.

Син-Джин си помисли да му покаже губещия му ход, но се отказа.

— Всяко нещо някога се случва за първи път. Дори и чудесата — засмя се той и излезе от стаята.

Бронсън го последва в коридора.

— Да ви очакваме ли за вечеря?

— Не — Син-Джин отвори входната врата и видя, че Емили наднича от площадката на стълбите. Дори отдолу той забеляза доволната усмивка, появила се на черното й лице. Очевидно всички бяха очаквали капитулацията му.

— Ако имам късмет, днес ще вечерям в града.

Бронсън остана на вратата. Погледа как Син-Джин слезе по трите стъпала и тръгна към конюшнята.

— Там ли ще останете да спите?

Син-Джин забеляза надеждата, която се бе прокраднала в гласа на Бронсън.

— Не търся точно такъв късмет. Засега — добави той с усмивка.

Не знаеше къде точно щеше да го изведе неговото намерение, помисли си той, когато след десет минути яхна жребеца си, изведе го от конюшнята и го подкара по пътя, който водеше към града.

Не знаеше къде точно ще го изведе този път, както и дали вече не е изминал част от него, независимо дали на нея й се харесваше, или не. Не можеше да отрече, че тя му харесваше — външният й вид, характерът й, вкусът й. Дори въздухът, който тя дишаше, го вълнуваше. Когато говореше с нея, той се чувстваше жизнен, жив… усещаше някакво огромно предизвикателство. А какво ли би представлявал животът без предизвикателства? Нищо.

Като човек, който загива от жажда, Син-Джин трябваше още веднъж да пие от устните й, за да утоли душата си.

Той искаше да я притежава във всеки един смисъл на тази дума. Искаше да я люби. Искаше да я накара и тя да пожелае да се люби с него. Повече от всичко друго на света искаше да чуе как тя шепне името му миг преди и двамата да стигнат до екстаза.

При тази мисъл той се засмя. Само ако можеше сега да прочете мислите му, Рейчъл сигурно би изтръгнала сърцето му.

 

 

Рейчъл избърса челото си. Въпреки че огънят почти бе угаснал в камината, тя така бясно бе работила, че й бе станало горещо.

Готово.

Усмихна се доволна при вида на напълно готовата страница пред нея. За нея беше станало игра да образува думите и редовете все по-бързо и по-бързо; по-бързо от Райли във всеки случай. И въпреки че много се гордееше с него, за нея беше истинско удоволствие да се състезава с брат си.

Но брат й имаше пъргав ум, а не пръсти. Толкова пъргав, че понякога му пречеше да пише. Това не бе проблем — тя му поправяше грешките и му помагаше. Работеха заедно и тя бе безкрайно благодарна, че брат й не беше типичен тесногръд мъж. Той не се противопоставяше никога на желанието й и тя да е полезна. Дори нещо повече — разбираше я. Тя не беше като другите жени. Не се задоволяваше да седи до камината и да гледа как животът тече покрай нея, докато тя кърпи чорапи, чисти, готви и отглежда деца. Не искаше да бъде само това, което беше майка й. Искаше да стане нещо повече, да остави следа зад себе си. Бе дарена с ум и искаше да го използва, а не да се преструва, че светът, който започваше от стените на дома й, е твърде сложен, за да може да се справя с него.

Чу, че вратата се отваря зад гърба й.

— Връщаш се рано — каза тя на Райли, без да се обръща. — Завърших ти страницата, докато те нямаше.

Вдигна поглед и видя, че мъжът в офиса не беше брат й. Никога не го беше виждала преди, но видът му беше твърде надут и той не й хареса от пръв поглед. Беше присвил устни в снизходителна усмивка, цъфнала на надутата му кръгла физиономия. Дебелото му тяло изпъваше шевовете на костюма му до краен предел.

— С какво мога да ви услужа? — попита тя с ледена любезност.

Той посочи пресата с тлъстия си пръст:

— Още една боклучава статия ли скалъпвате?

Тя повдигна брадичка. Тори. Би могла да се досети. Имаха еднакъв вид. И миришеха еднакво. Въпреки че съвсем не бе красавец, по поведението си приличаше на Ланкастър, господаря им в Ирландия. Този, който бе изнасилил майка й.

Този ден тя беше в задния двор и береше ягоди, когато изведнъж чу писъците на майка си и хукна да й се притече на помощ. Рейчъл се бе опитала да отблъсне мъжа от Моли О’Рорк, но той бе твърде едър и в сравнение с него тя бе като бълха.

Той я хвърли на земята, но Рейчъл пропълзя до огнището, взе ръжена и с вик го заби в крака му. И когато мъжът, накуцвайки, си бе тръгнал, тя се втурна и с две ръце прегърна майка си, която беше почти в безсъзнание.

Още същата нощ котеджът им изгоря. И майка им с него.

Рейчъл гледаше мъжа през мъглата на нахлулите спомени.

— Ние имаме право да отпечатваме това, което желаем.

— А аз имам право да изразявам мнението си за него.

Като мечка, която пъди муха, дебелият мъж удари плота и разпиля грижливо наредените върху него букви. Те западаха по пода като черни капчици дъжд.

Рейчъл изпищя като хванато в капан животно, грабна ръжена от огнището и смуши дебелака с него.