Мари Ферарела
Лунна страст (15)

Глава 15

След проливния едноседмичен дъжд въздухът в ранената вечер беше упойващо свеж. Тежкият мирис на влажно дърво беше изчезнал и през прозрачната атмосфера уханието на Рейчъл без всякакви пречки достигаше до сетивата на Син-Джин и ги опиваше. Помисли си, че се е превърнал в един влюбен глупак — той, който беше ходил на война, беше се оженил и овдовял, мъж почти на тридесет години.

Под балкона оголелите дървета протягаха през мрака тънките си ръце, като че ли искаха да достигнат слънцето. Син-Джин си помисли, че неговото слънце е застанало съвсем близо.

Но как би могъл да й го каже?

Рейчъл се облегна на перилата, които опасваха балкона, и притисна пръстите си към твърдото дърво, като че ли това би могло по някакъв начин да й помогне да запази и твърдостта на волята си. Тя бе застанала с гръб към Син-Джин и се взираше в тъмната поляна пред къщата. Не виждаше нищо. Пред очите й беше само той.

Тя с всички сили се опитваше да се съсредоточи и да прогони неприятната слабост, която я бе обзела. Тя бе причината, че мислите й се занимаваха само с него. Не биваше да пие това бренди така бързо. Тревожеше се, че ще й призлее и ще се изложи, и всички ще си помислят, че е глупачка. Стомахът й се бунтуваше.

Пое си дълбоко въздух и усети как той постепенно изпълни дробовете й. Това я посъвзе малко. Изведнъж усети ръцете му на раменете си. Тя се вцепени. После го отблъсна и се отдръпна настрани, преди да се обърне да го погледне.

Изражението на лицето й и цялото й тяло, дори стойката й излъчваха готовност за отбрана. Тя беше винаги нащрек, като че ли очакваше да я убие — нея и цялото й семейство, докато спяха в леглата си. Това би трябвало да го отблъсне.

А той не можеше да мисли за нищо друго, освен че много я желае. Как бе успяла да го омагьоса до такава степен? Само самотата му ли го подтикваше към нея? Оглупял ли беше? Не, не мислеше така.

Не беше от самота. Знаеше, че можеше да има всяка една жена наоколо, стига да поиска. Не беше само желание да го сгрее в леглото му. Беше много повече — магнетичният блясък в очите й, неотразимата привлекателност на устните й… И натрапчивият спомен за единствената им целувка… И независимо от това, което тя по-късно щеше да твърди, те се бяха целунали. И двамата. Еднакво страстно. Чувствата, които тогава бяха лумнали, бяха споделени.

Син-Джин отпусна ръце и се задоволи само да я гледа.

— Знаете ли, не биваше да изпивате брендито си на един дъх. На това питие човек се наслаждава бавно.

Тя потръпна само при мисълта за брендито и потри с длани ръцете си.

— Как може човек да се наслаждава на такова ужасно нещо?

Той много искаше да я прегърне, за да я стопли, но не помръдна от мястото си.

— Защо го направихте?

Тя повдигна рамене. Сега причината й се виждаше много глупава. Но тогава не й се струваше така.

— Защото го направи тя. Кристина.

Това не беше достатъчна причина. Той я погледна внимателно.

— Не ми се виждате жена, която прави нещо само защото някой друг го е направил.

Рейчъл обърна лицето си към мрака. Не й беше приятно да я мислят за глупачка. Особено той, въпреки че не можеше да разбере защо това беше от такова голямо значение за нея.

Вече нищо не разбираше. Чувстваше се така, като че ли мозъкът й е затиснат от валяка на печатарската им преса.

Някъде в далечината избуха бухал и Рейчъл несъзнателно се притисна към него. Той знаеше, че го направи не от желание за близост, а от безпокойство, но въпреки това му стана приятно.

Тя поклати глава, не за да отговори по този начин на въпроса му, а да прикрие мислите си. Но напразно. Тя се обърна и го погледна. В същия миг разбра, че е направила погрешен ход. Задръжките й се бяха стопили от брендито. В нея кипеше такъв голям котел от чувства, че тя бе ужасена от тях и от себе си. Чувстваше се съвсем безпомощна и объркана от тях. От него.

Тя се улови за мисълта, че те са причинени от брендито и от луната. Но това не помагаше на състоянието й. Краката й изведнъж се подкосиха. Той изглеждаше така невероятно красив в бялата си риза и официалния си костюм. Сакото му бе разкопчано и тя виждаше как светлозелените му панталони очертаваха бедрата му при всяко негово движение.

Рейчъл почувства, че й става горещо, макар въздухът да беше мразовит.

Уплаши се, че лицето й е издало чувствата й, и се смути, въпреки че нищо не бе казала. Бузите й се заляха с червенина. Тя се извърна. Не й се искаше той да види това. Щеше да започне да задава въпроси, които щяха да направят положението още по-лошо.

Тя не искаше тази топлина, тези странни желания, от които потръпваха бедрата и тялото й, които настояваха да бъдат удовлетворени. Той беше англичанин. Беше враг. Беше всичко, което мразеше.

И все пак…

„И все пак — нищо“ — каза си тя. Между тях не можеше да има нищо. Нямаше да има нищо.

Съвсем разстроена, тя се опита да си спомни за какво говореха.

— Тя е смела и говори откровено — каза Рейчъл съвсем без връзка с разговора.

Син-Джин си помисли, че това се отнасяше и за Кристина, и за Рейчъл. Той кимна и, за да не се изкуши да я докосне, се наведе над парапета и се загледа в нощта.

— Винаги е била такава.

Рейчъл се прикри зад тази безопасна тема:

— Отдавна ли я познавате?

Той се усмихна при спомена за първата им среща. Беше ранен в главата и я беше помислил за ангел, или за някой близък човек от миналото си. Тя се бе оказала много повече и от двете. Той кимна.

— Познавам я почти от първите дни на пристигането й тук.

— Той я нарече графиня — спомни си Рейчъл озадачено. — Макинли — поясни тя, като че ли ставаше дума за някой друг. Защо мислите й се объркваха така в присъствието му и се чувстваше толкова несигурна. Намираха се на празненство и той не можеше да й направи нищо. А дори и да се опиташе, тя можеше да се защити отлично.

Можеше ли?

— Била е — отвърна Син-Джин. — Всъщност още е. Но са заграбили земите й и е трябвало да избяга в Америка.

Той не преставаше да наблюдава Рейчъл, докато говореше. Видя, че тази информация й направи голямо впечатление и забеляза как по лицето й бавно се появи състрадание.

Рейчъл се облегна на парапета. Вече не усещаше студа.

— Знам какво означава да бягаш. Страхът, който изпитваш за живота си, за живота на тези, които обичаш.

Гласът й потрепери. Тя затвори очи. Поиска й се да прогони спомена, който изведнъж така ясно оживя пред нея. Но той стана още по-непоносимо ярък.

Тя изглеждаше толкова разстроена, че му се прииска да я прегърне, да я притисне към гърдите си и да я успокои. Да я накара да забрави всичко, което я измъчваше. Но не посмя.

— На колко години сте били — попита нежно той.

Тя въздъхна тежко:

— На достатъчно много, за да имам спомени. За да мразя — тя се обърна и го погледна в очите. Те бяха толкова изразителни и привлекателни. С отчаяние се опита да се загърне с гнева си като с пелерина, но се оказа, че това е само една илюзорна материя, която се разпада по раменете й.

— На дванадесет.

На дванадесет. Вече не е била дете, но още не е била и жена. Сигурно й е било много трудно. Когато състраданието изпълни цялата му същност, Син-Джин реагира, без да се замисля. Той я погали по бузата с върха на пръстите си. Почти не я докосна, но жестът му бе достатъчно красноречив.

— Много съжалявам.

От всичко най-много мразеше да я съжаляват. Това бе жалко чувство, което унижаваше този, за когото бе предназначено. Рейчъл присви устни и му каза:

— Нямам нужда от вашето съжаление, лейтенанте. Бяхме прогонени от вашите сънародници.

У нея се надигнаха още думи, но тя не ги изрече. Защото дори сричките засядаха на гърлото й и я изгаряха от мъка. Тя бързо извърна глава, но преди да успее да го стори, той забеляза сълзите, които блеснаха в очите й.

Син-Джин обгърна лицето й с ръце и я накара да се обърне към него. Избърса сълзите й с края на палеца си. Може би това беше само въображение, но той почувства как кожата й го изгаря.

— Именно за това — прошепна той — съжалявам.

Думите му се плъзнаха по устните й и дъхът му леко ги докосна, преди устата му да се притисне нежно към нейната.

Брендито я беше вцепенило. От него краката й бяха толкова натежали, че не можеха да се помръднат. Затова тя не можеше да се дръпне и да избяга. Брендито, закле се тя, я караше да тръпне и развълнувана да чака.

Да иска още.

Той знаеше как да целуне една жена, как да я накара да изпита удоволствие, да пробуди страстите й и да я накара да го желае. Но всичките му умения като че ли се изпариха пред чувствата, които изпитваше в момента. Искаше му се само да бъде нежен, да я успокои, да бъде мил с нея.

Но нещо в искрената, омагьосана пламенност, с която тя отвърна на целувката му, го накара да забрави заучените си маниери и го предизвика да разоре една никога недокосвана твърд. Благородните му намерения се стопиха като лански сняг.

Той провря пръсти в косите й и с възхита усети копринената им лекота. Копринената мекота на устата й. Притисна я към себе си и я целуна така страстно, че и двамата се зашеметиха и като че ли паднаха в дълбока пропаст.

Почувства, че е останал съвсем без дъх.

Беше се чувствал възбуден и преди. И преди бе изпитвал болка от желание. Но не се бе чувствал унизен и никога не бе падал на колене. И винаги, винаги бе контролирал себе си и положението. Сега юздите се бяха изплъзнали от ръцете му без негово съгласие, или знание. Те бяха попаднали в желязната хватка на тази малка жена, която дори нямаше представа каква власт притежаваше над него.

Или може би имаше?

Какво правеше той с нея? Защо земята под краката й се люлееше, когато бяха стъпили здраво на балкона? Да не би пак да се задаваше буря, или друг природен бич, който да ги погълне още преди да забележат?

И каква беше тази ужасна слабост, която я бе обхванала? Това странно чувство, което я завладяваше и я караше да се чувства не напълно цяла без… без него.

Без него?

Рейчъл бързо отвори очи. Сложи ръце на гърдите му и го отблъсна. Тя се втренчи в него. Бе потресена. Пое си така дълбоко въздух, че дробовете й щяха да експлодират. Досети се, че, изглежда, бе спряла да диша.

Какво бе направил с нея? Какво я бе накарал да направи със себе си?

Тя събра всичките си останали сили и го удари през лицето. Но бе толкова отслабнала, че не успя да свие ръката си в юмрук, нито да го удари достатъчно силно.

— Всички сте еднакви — изплака тя нещастно.

— Кои ние? — Син-Джин бързо успя да хване китката й, преди Рейчъл да го удари за втори път. Лицето му гореше. Тялото — също. — Англичаните? Мъжете? — кога щеше да престане да отрича това, което съществуваше между тях? Което щеше да продължи да съществува до естествената си развръзка.

— Неверниците — изсъска тя и разтреперена се отдръпна назад и се намери в клопка — от едната й страна беше стената, а от другата — перилата на балкона. — Вие злоупотребявате с мен!

Той се усмихна, но се въздържа да се приближи към нея. Щеше да излезе, че я притиска в клопката й.

— Маневрата ви не е особено удачна от тактическа гледна точка! — той посочи ъгъла. — Няма да излезе добър войник от вас — забеляза, че бузите й поруменяха. — А що се отнася до това, че злоупотребявам с вас, тогава и вие злоупотребявате с мен. И вие, мадам!

Тя се намръщи. Загледа го изпитателно и се отдръпна в ъгъла. Въпреки че сега бе станало по-студено, усети как я залива гореща вълна.

— Какво точно имате предвид?

Тя го знаеше. Ако не с ума си, усещаше го със сърцето си, но още не бе готова да го приеме. Но и това щеше да стане. Един ден. Дано да имаше търпение да я изчака. Той знаеше, че когато този ден настъпи, наградата щеше да бъде много голяма.

— Брат ви ми каза, че сте много интелигентна. Приемете го като загадка, с която да позабавлявате ума си.

И за едно петаче би се опитала да изличи наглата усмивка, която се появи на лицето му.

Тя заби нокти в ръцете си така силно, че от тях потече кръв. Уплаши се да не би кръвта да изцапа новата й рокля. От уважение към Райли и подаръка му тя отдръпна ръцете си настрани. Но нямаше причина да не го обсипе с градушка от проклятия, което и направи.

Ирландският й звучеше като странна музика, като мелодия на флейта. Той се усмихна, защото знаеше, че това ще я вбеси още повече.

— Някой път, Рейчъл, ще трябва да ме научиш на твоя език.

— На ваше място бих затаила дъх.

— Аз затаявам дъх при други обстоятелства — нямаше нужда да се изяснява. Начинът, по който погледът му се плъзна по тялото й, й каза повече, отколкото би искала да знае.

Рейчъл усети, че се задушава от безсилен гняв и отвращение, изгледа го свирепо и се втурна към залата.