Мари Ферарела
Лунна страст (14)

Глава 14

Дори и сърдита изглеждаше очарователна. А може би печелеше още повече от това.

Но Син-Джин жадуваше да види, че му се усмихва. Не с покорство — тя, според него, не познаваше такова чувство. Все пак му се щеше да прогони враждебността, която изпълваше сърцето й.

И като я хвана нежно, но здраво за ръката, той я поведе към средата на стаята, където на една маса бе сложен съдът с пунша.

— Какво не е наред?

Лицето му, особено ужасната му усмивка, я бяха преследвали дълги дни и нощи. Но сега, застанала с него в тази зала, тя чувстваше само гняв и възмущение. Възмущение, че той си бе помислил, че бе много лесно да я целуне. И гняв, защото се бе влюбила в човек, който беше англичанин. Как можеше да изпитва такова силно чувство към някого от това племе, когато се бе клела, че ще мрази всички до един до края на живота си. Тази дилема сега, застанала до него, я измъчваше още по-силно. Тя се опита да си придаде възможно най-надменен вид, обърна се към него и каза:

— Да оставят на вас да пазите честта ми е равностойно на това да оставят едно беззащитно пиленце в лапите на една хитра и гладна лисица и да й кажат да го пази.

Той се засмя на сравнението й. Загреба с черпак, напълни една чаша и й я подаде.

— Съвсем не бих казал, че сте беззащитно пиленце, нито пък аз съм гладна лисица — въпреки че тя събуждаше апетита му, помисли си Син-Джин.

Рейчъл пое чашата с две ръце от страх да не я счупи. Всичко в тази зала, в този голям дом й изглеждаше така крехко и красиво, че тя се чувстваше като слон в стъкларски магазин.

— Така е — съгласието й го изненада, докато не добави: — Лисицата може да се счита за благородно животно.

Син-Джин я огледа бързо. Би желал да разбере какво точно караше сърцето му да започва толкова силно да бие винаги, когато я видеше. Той разгледа една по една чертите й. Бяха хубави, но това никак не стигаше, за да понася човек такъв език. Имаше нещо друго. Може би комбинацията бе по-въздействаща от обикновения им сбор. Сигурно това толкова много го бе привлякло.

Той сложи ръка на нейната.

— Защо ме мразите?

Тя усети как пръстите й потрепериха и си спомни, че ако не внимава, чашата щеше да се счупи.

— Защото сте нахален, защото ми се подигравате и защото сте англичанин.

Тя отдръпна ръката си от неговата и отпи от пунша си. Беше тръпчив, изгори устните й и опари езика й. Също като целувката му. Само че тя по-скоро приличаше на глътка чисто уиски в мразовито зимно утро. Веднъж, когато беше болна, баща й й беше дал да отпие малко. Беше го направил, за да съживи цвета на бузите й. Спомняше си, че тялото й беше пламнало.

Също както когато я бе целунал той.

Син-Джин реши да не се предава и отново хвана ръката й. Тя се опита да се освободи, но този път той здраво стисна пръсти и не позволи на затворничката си да избяга.

— Не сте напълно права. Англичанин съм…

Тя го изгледа предизвикателно. Мразеше всичко английско. Имаше причина за това:

— Едва ли ще можете да отречете този факт.

— По рождение — настоя той. Още държеше здраво пръстите й в своите. — Не мога да направя нищо, за да променя това, но смених своите пристрастия.

Тя презрително сви устни. Какво друго му оставаше? Напоследък беше опасно да те свързват с тях. Войната продължаваше само на теория. А и това скоро щеше да приключи.

— Може и да лъжете.

— Така е — съгласи се любезно той. — Може да ви лъжа, може да съм шпионин — той видя как при думите му очите й се изпълниха с ужас. Остана доволен, че досега не беше се сещала за това. Не беше кой знае каква утеха, но все пак беше нещо. — Както и вие.

Този път на мястото на съмнението разцъфтя една намръщена гримаса. Тя дръпна ръката си по-силно и успя да я измъкне.

— Да не сте луд? — почувства, че е привлякла вниманието на гостите около тях, и ядосано сниши глас. — Не съм шпионка — изсъска тя. По-смешно предположение не можеше да съществува.

Син-Джин невинно вдигна рамене. Беше му приятно да я предизвиква, да наблюдава как умът й бързо работеше, за да се измъкне от лабиринта, в който я бе оставил да се лута.

— Откъде да знам? — попита той.

Всички, които я познаваха добре, можеха да кажат, че това е много смешно предположение. Тя — шпионка на англичаните. Единственото нещо, което бе готова да направи за един тори, бе да изтръгне сърцето му, напълно изключено беше тя да им стане шпионка. Нямаше такива думи, с които да му обясни:

— Защото така казвам аз!

Син-Джин широко разпери ръце, за да подчертае своето твърдение:

— А аз казвам, че съм на страната на американците.

Непоносим глупак! Мислеше си, че ще я омотае с игра на думи.

— Не е толкова просто.

— Защо? — настоя той.

Беше красив. Но и Ланкастър беше. И затова бе счел за свое право да прави всичко, което пожелае с жените и дъщерите на арендаторите си.

— Защото мразя англичаните.

При тези думи тя му обърна гръб и тръгна да търси брат си, или поне да избяга от Син-Джин.

„Нямаше да бъде лесно — помисли си Син-Джин, докато я наблюдаваше. — Но не беше и невъзможно.“

Когато седнаха около масата, Рейчъл с изненада забеляза, че за Син-Джин бе отредено място от дясната й страна.

Не беше само съвпадение. Беше готова да заложи безсмъртната си душа. Но сърцето не й даде да обвини домакинята за това. Откри, че у Кристина я възхищаваха много неща.

Тя с всички сили се опитваше да не затъне в тресавището на собствените си чувства. Този мъж бе британец и поради това й бе омразен. Към него не можеше да изпитва никакви други чувства. Дори и да имаше такива — неприемливи чувства, които биеха с криле в душата й като птици, затворени в клетка, те не бяха от значение и нямаше защо да мисли за тях.

Тя мразеше дори земята под краката му и нищо не би могло да промени това. В противен случаи би предала майка си, баща си и всички членове на семейството си, които бяха намерили смъртта си в ръцете на английските мръсници.

— Изглежда, съдбата непрекъснато ни хвърля един към друг — каза Син-Джин, докато заемаха местата си около масата.

— Съдбата, изглежда, има черни коси и много красив тоалет — тя сложи кърпата от фин лен на коленете си и погледна към Кристина. Тя беше в центъра на една разгорещена дискусия, която й се стори много по-интересна от разговорите около нея.

— Кристина ли имате предвид? — попита я Син-Джин.

Тя посочи към разпределението на местата.

— Вие ли й казахте да направи така?

Той се засмя:

— Още не познавате добре Кристина, иначе щяхте да знаете, че никой не може да я накара да направи нещо. Тя прави само това, което й харесва.

— И аз смятам да направя така — каза тя и се обърна към по-възрастния господин, седнал от другата й страна.

Вместо да спори, Син-Джин реши да не й каже повече нито дума и се обърна към добре облечената дама отдясно.

Рейчъл не можеше да разбере защо това я жегна толкова. Би трябвало да се радва, че сега досажда на някоя друга. А вместо това, лекотата, с която той започна разговор с празноглавата си съседка, я вбеси.

Тя неволно се заслуша. Глупавата похотлива гъска, очевидно отдавна станала на възраст да ражда деца, се кискаше в кърпичката си всеки път, когато той й кажеше нещо, което всъщност никак не беше смешно.

„Той определено не е остроумен“ — помисли си тя, докато слушаше скучните обяснения на съседа си на тема как се отглежда тютюн. Тя намираше, че Син-Джин е банален, досаден и непоносим. Но не можеше по никакъв начин да го изхвърли от мислите си.

В някои домове бе прието след вечеря дамите да се оттеглят и да оставят мъжете да разговарят. Досега Рейчъл само бе чувала за този обичай и го намираше за абсолютно несправедлив. И след като прислугата прибра всички съдове, тя зачака знак за дамите да станат от масата и видя как Морган Макинли въпросително погледна към снаха си. За нейна изненада Кристина само се усмихна и попита:

— Бихте ли желали да поднесем по чаша бренди?

Морган се прокашля:

— Графиньо! — в гласа на стария Макинли прозвуча нотка на предупреждение и раздразнение.

„Старият мечок отдавна е разбрал, че не може да ме сплаши“ — с нежност си помисли Кристина. Това си беше нейно празненство, нейно и на Джейсън, и бе в правото си да го ръководи, както тя желае.

— И дамите биха могли да пийнат бренди, мистър Макинли.

Морган отвори уста и я затвори като шаран, който е видял примамка, но се отказва да я лапне. Знаеше, че е съвсем безсмислено да очаква от нея да спазва обичаите. Тя не им бе подвластна.

Той изръмжа и се изправи на сребърния си бастун.

— Тези, които желаят, могат да продължат разговорите си на масата, а на другите бих предложил да си отпочинем — той посочи с ръка един ъгъл в просторната зала и няколко мъже станаха и се присъединиха към него.

Морган знаеше, че повечето жени също щяха да се скупчат като пилци някъде, независимо какво се опитваше да направи Кристина. Тя имаше силен характер и той се възхищаваше на смелия й новаторски дух, но не можеше да се съгласява с нея и да унищожава изконните обичаи, предавани от баща на син.

В залата се появи Джеръми, достолепният главен прислужник. Той бе неделима част от този дом, не по-малко и от самия Морган. В ръцете си, покрити с ослепително бели ръкавици, носеше поднос с бренди. Приближи се бавно първо до Морган, а после и до останалите мъже от семейството. Когато поднесе чаша и на последния от тях, той отиде при Кристина. Разговорите заглъхнаха и всички обърнаха очи към нея.

Тя си наля една чаша, поблагодари на Джеръми и поднесе чашата към устните си. После благоговейно отпи една глътка.

— И аз бих искала една капка.

Райли, седнал на другия край на масата, се обърна към сестра си и изненадано каза:

— Рейчъл?

Тя никога не пиеше алкохол. Какво й ставаше сега?

— Което е добро за домакинята ни — каза тя на недоумяващия си брат и взе чашата, която Джеръми й подаваше, — е добро и за мен.

Кристина продължи да пийва от брендито си и да наблюдава младото момиче. Беше забелязала неодобрителните погледи, които се появиха по лицата на някои от дамите, но тя беше свикнала с това. Бе свикнала поведението й и убежденията й непрекъснато да бъдат подлагани на цензура. Но нито се съобразяваше, нито се плашеше от нея. Беше такава, каквато желаеше да бъде.

Рейчъл се усмихна смело, пое си дълбоко въздух и отпи една глътка. Очите й веднага се замъглиха, когато алкохолът се плъзна по гърлото й и като водовъртеж се спусна към стомаха й. Усети как изгоря вътрешностите й.

Син-Джин не сваляше поглед от нея и трябваше да си прехапе устните, за да не се разсмее при вида й. Вместо това той й подаде една чаша вода.

— Ето, изпийте я — прошепна той.

Тя изгледа чашата със съмнение, отвори уста и почти без глас му каза:

— Какво е това?

Всяка дума, която излизаше от устата й, я караше да се закашля.

— Вода.

Тя чу смеха, който напираше в гласа му. Много малко още й трябваше да му върне водата без чашата, но се чувстваше толкова зле, че не й беше до детски щуротии. Бързо пресуши чашата и усети как огънят в нея постепенно утихва. Рейчъл си пое дълбоко въздух, потръпна и каза:

— Защо пият мъжете?

Син-Джин вдигна рамене. Никога не се бе замислял за това. Беше го приемал като нещо така естествено, като самото дишане.

— Свикнали са с вкуса на алкохола.

Рейчъл не разбираше това. Брендито имаше още по-ужасен вкус и от уискито, което й беше дал някога баща й.

— Защо им е трябвало да свикват с нещо толкова неприятно — посочи тя празната чаша в ръката си.

Да не би в залата изведнъж да беше станало много задушно? Започна да й призлява от горещината, която се плъзгаше по врата й и подкосяваше краката й. Усещаше също така, че и главата й се е замаяла и залата леко се беше наклонила.

Той се замисли над въпроса й. Спомни си посещението си в кръчмата на Сам преди две седмици.

— Защото понякога им се ще да притъпят сетивата си. Ще им се да забравят, да избягат от света, който е станал толкова страшен и жесток, че не могат повече да останат в него. Това е само временно, но помага.

Каза го така, като че ли се отнасяше до самия него. И той ли бягаше от нещо? Едва ли. Тя бързо потисна съчувствието, което се надигна в нея. Неговите сънародници бяха причинителите, а не жертвите на злото. Погледна го студено и като се опитваше да не забрави, че го мрази, каза:

— Значи пиенето помага на страхливците.

— Съгласен съм с вас, но не виждам нищо лошо в това човек да пийва по някоя чаша понякога. Опасно е тогава, когато стане постоянен навик.

Очите му се плъзнаха по чертите на лицето й и с всички сили трябваше да им наложи да не продължат надолу към съблазнителното й деколте. Бузите й бяха пламнали. Тя беше неустоимо привлекателна и той я желаеше много силно. Може би щеше да я има… когато дойдеше моментът за това.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Не бихте ли желали глътка свеж въздух?

Залата се беше посмалила, но същевременно бе станала по-силно осветена и по-топла, откакто бе отпила от чашата с бренди. Гласовете около нея звучаха като неприятно монотонно жужене на насекоми. Изобщо не можеше да различава думи. Освен неговите. Може би чистият въздух щеше да я поосвежи…

— Да, като че ли се нуждая от малко въздух.

Без да го изчаква, Рейчъл стана от стола си и усети, че краката й малко са изтръпнали. Тя изпъна рамене и се постара с достойнство да се отдалечи от масата. Почти не обърна внимание на това, че той вървеше на една стъпка зад гърба й. Имаше и друго, на което съвсем не й се щеше да обръща внимание — фактът, че това всъщност съвсем не й беше неприятно.