Мари Ферарела
Лунна страст (13)

Глава 13

Райли почука тихо на вратата на Рейчъл. Стаята й беше съвсем малка и всъщност едва ли можеше да се нарече стая. В нея имаше едно малко легло и един стар шкаф, който едва бяха успели да сместят вътре. Когато построиха къщата, Рейчъл бе предложила тази стая да бъде негова. Все пак, той беше по-големият. Но Райли настоя да я вземе тя, тъй като една жена, по неговото мнение, имаше по-голяма нужда от свой собствен кът.

Когато не последва отговор, той почука още веднъж, този път по-настойчиво. Знаеше, че е вътре. Защо не му отваряше?

— Рейчъл, Рейчъл? Какво ти е? — той натисна дръжката. Беше заключено. — Не си ли готова още? Трябва бързо да тръгваме, ако не искаме да отидем на празненството, когато всичко вече е изядено.

Изведнъж, докато той изричаше последната си дума, Рейчъл отвори вратата рязко и тя полетя срещу него като птичка, най-после пусната на свобода, и с трясък се удари в стената. Райли с изненада я погледна. Беше още с кафявата си рокля — тази, която носеше в офиса всеки ден.

Рейчъл предизвикателно вдигна глава:

— Ще трябва да отидеш сам. Аз няма да дойда.

— Няма да дойдеш ли? — мислеше си, че ще й е приятно да отиде. Рейчъл обичаше да се среща с хора, да разговаря. Какво й беше станало?

Тя скръсти ръце на гърдите си и се нацупи. Опита се да се намръщи, за да скрие колко е разстроена.

— Че си твърдоглав, го знам. Сега пък да не си оглушал? — изсъска тя срещу него. — Казах, че няма да дойда. Толкова.

Той не обърна внимание на заядливостта й. Извинението й съвсем не го задоволи.

— Защо?

Тя седна на тясното легло и подсмръкна. Ритна обувките си настрани, подви крака под себе си и обгърна коленете си с ръце.

— Защото това е едно глупаво празненство, на което ще има само празноглави и надути богати сноби — изрече тя с престорено безразличие. — И там няма място за мен.

— Няма място? За теб? — той седна до нея и се опита да я хване за ръката. Тя я дръпна. Не искаше да я успокояват. Искаше само да си остане у дома — сама с мъката си.

— За теб навсякъде има място — каза нежно той. — Не познавам друг, който като теб да може да отваря заключени врати, за да намери място и за себе си.

Тя се сви. Нямаше смисъл да се преструва и да крие истината от него.

— И защото нямам какво да облека.

Райли не й отговори, а стана, отиде до шкафа и отвори вратите му. Извади една ефирна рокля в бяло и розово и я сложи на себе си. После взе да мига с очи като младо момиче на първия си бал и каза с тънък глас:

— Че какво, моля те, кажи ми, й има на тая?

Рейчъл се стъписа. Отвори широко очи, пресегна се от леглото и за да се увери, че наистина е така, я пипна с ръка. Все едно, че докосна криле на ангел.

— Е, аз, изглежда — тя заговори бавно, като че ли току-що се събуждаше от сън, — досега не съм знаела, че имам тази чудесна рокля.

Рейчъл не отваряше често шкафа. Нямаше нужда. Знаеше, че има пет рокли, които още ставаха за носене, но и петте бяха преправяни и кърпени. Тази изглеждаше съвсем не на място между тях — като сеитбен празник през април! Тя присви очи и погледна брат си:

— Откъде се е взела?

— Питай феите — предложи Райли с невинен поглед и хитра усмивка. Би искал да не му задава повече въпроси. Защо просто не я вземе, облече и толкоз! Но тогава просто не би била тя, помисли си Райли.

— Феите, значи! — очите й се разшириха, като чу тази глупост. — Това, че съм жена, не значи, че съм слабоумна, Райли! — тя стана от леглото, като продължаваше да гледа роклята с нарастващо съмнение. — И двамата много добре знаем, че няма такива неща като феи.

Той бутна роклята в ръцете й:

— Но има такива неща като братя — това беше първата част от лъжата, която трябваше да измисли, но нямаше друг изход. Знаеше, че нямаше да може иначе да я накара да я приеме.

— Да, това го знам много добре — тя погали тънката материя. Беше от коприна. Никога не се бе докосвала до такава скъпа рокля, а камо ли да я има. Тя изгледа Райли със съмнение: — Да не би да искаш да ми кажеш, че си ми я купил ти?

— Да, точно това се опитвам да ти кажа — отговори той, като повтори нейния въпрос.

Той наистина се опитваше да й каже точно това, но това не беше „точно истината“. Всъщност беше така далеч от нея, колкото Морганс Крийк от Лондон! Но ако знаеше истината, гордостта й нямаше да й позволи да облече тази рокля.

Той се усмихна на себе си, като си спомни какво се бе случило вчера. Тази изящна Кристина Макинли се беше втурнала в офиса им и бе пожелала да се види със сестра му. Той й каза, че Рейчъл е излязла, и тя като че ли въздъхна от облекчение. После извади тази рокля от една голяма кутия и каза, че не би искала Рейчъл да се оправдае по някакъв начин, че не може да дойде. Дори не се сети да я попита откъде е взела роклята — дали беше някоя от нейните, или беше купена готова от Емпориума? Беше чул, че се продават и такива неща, макар че Рейчъл сама си бе ушила всички рокли.

Кристина му бе подала кутията и го бе накарала да се закълне, че няма да издаде тайната. Каза му, че Рейчъл сигурно не би я приела, ако знаеше точно откъде е. Това го озадачи и затова се съгласи, че е така. Щом станеше дума за логично поведение, той знаеше, че сестра му никога не би постъпила по такъв начин, ако имаше друг, съвсем различен. Само когато се заговореше за политика, мислите и разсъжденията й се избистряха.

Роклята беше много по-хубава, отколкото можеха да си позволят да купят. Рейчъл плъзна пръстите си с нежност по диплите на единия ръкав и си представи вече, че е облечена в нея.

— Откъде взе парите?

Райли небрежно повдигна рамене. Зачуди се дали ще повярва на лъжата му. В тяхното семейство много не минаваха увъртанията. Дори и когато бяха за добро.

— Е, противно на това, което си мислиш, аз не изпивам и последното ни пени.

— Знам това — тя се развълнува и преглътна една сълза. — И ти си направил това за мен, Райли?

Той се престори, че не е видял израза на лицето й. Не искаше да се чувства благодарна до такава степен и да пролива сълзи, когато той всъщност не бе направил това, което бе казал.

— Не бих желал да отида сам на празненството и да те оставя сама вкъщи — това поне отговаряше на истината и той се успокои. После нетърпеливо посочи към роклята и рече: — Хайде, облечи сега тази проклета рокля и се приготви — обърна се и се накани да излезе от стаята.

— Само още едно нещо, Райли.

Думите на Рейчъл го накараха да се закове на място. Той се вцепени при мисълта, че е отгатнала лъжата му.

— Да?

Появата на роклята още я озадачаваше. Не беше сигурна, че Райли е проявил такава проницателност и е разбрал, че ще й трябва нова рокля, по-хубава от тези в гардероба й.

— Как разбра кой номер да им кажеш да я направят?

— Хм… — измънка той, — късмет. Дадох на шивачката да премери една твоя стара рокля — отговорът му никак не беше убедителен и той го знаеше, но единствено това му дойде на ум. Престори се, че започва да губи търпение. — Сега побързайте, госпожице! Макинли са най-влиятелните хора в областта. Особено старият Макинли. Може да поиска да отпечатам историята на рода му, или нещо подобно. Има за какво да използваме парите. Тъй че, побързай — той понечи да затвори вратата.

— Райли!

Той се обърна и изпъшка:

— Сега пък какво има?

Чувстваше се ужасно неловко, но този въпрос не й даваше мира:

— Мислиш ли, че може… как да кажа… — тя млъкна, после на един дъх го изстреля — че ще е там?

Никога преди не я беше виждал да се чувства неудобно и това го изненада. Райли знаеше много добре за кого става дума и затова замълча за миг. Чудеше се дали сестра му иска да й отговори с „да“, или с „не“.

По-вероятно беше да избере грешния отговор, тъй че реши изобщо да не й отговаря.

— Там няма да има никой, ако не побързаме — той затвори вратата с категоричен жест.

Рейчъл стоеше с роклята в ръце. Какво й ставаше? Да не би най-после да си бе загубила ума? Изобщо не я интересуваше дали мистър Син-Джин Лоурънс щеше да бъде там или не. Там щеше да има достатъчно много хора, с които да разговаря, което й се отдаваше винаги с голяма лекота.

Не, изобщо не я интересуваше дали щеше да бъде там, или не.

Все пак ръцете й малко трепереха, докато се обличаше. И колкото и да се опитваше, не можа да се отпусне и да прогони усещането, че стомахът й се е свил в набъбващ възел.

Започна да реше косата си. Гледаше как се стеле на вълни в едно малко сребърно парченце, което използваше за огледало. Не знаеше как точно да я среше. Дамите на празненството сигурно щяха да са с много сложни и модерни прически. Тя реши по най-бунтарски начин да я остави да пада свободно. Беше селянка и се гордееше с този факт. И щом бе тъй, тя щеше да се различава от другите елегантни дами на празненството. Но, тъй да бъде, тя бе такава, каквато е, и никакви разкрасявания не можеха да променят този факт.

 

 

Балната зала бе претъпкана с гости, дошли да пожелаят най-доброто на детето. Изглежда, Кристина бе поканила всички, които живееха в града и в околностите му. Но дори да бяха десеторно повече, той щеше да я види.

Само нея.

Естествено, оказа се голямо улеснение, че Рейчъл и брат й бяха застанали в бялата рамка на вратата и се открояваха в нея като на портрет. Син-Джин благослови Кристина със следващата глътка въздух, която си пое, веднага щом усети, че тя изпълва дробовете му.

Той се обърна и я видя — отиваше към вратата с грациозна походка, като че ли посрещането на гости бе единственото й занимание. А всъщност на плещите й лежаха още много други задължения. Жената на Морган бе починала отдавна, както и Савана, и Кристина бе станала домакинята и на трите семейства. Лусинда бе абдикирала от тази длъжност с голямо облекчение, тъй като просто нямаше нито усет, нито сили за това.

Рейчъл бе дошла. „Слава богу!“ — помисли си Кристина и хвърли един поглед към Син-Джин. Нямаше да й е приятно да го види разочарован.

— Рейчъл, Райли — топло изрече Кристина и застана между брата и сестрата. Тя хвана и двамата за ръце и ги въведе в залата.

— Много се радвам, че сте решили да дойдете.

Кристина погледна Рейчъл с възхищение. Облечена добре и без мастилени петна, младата жена изглеждаше като кралица. Да, подходяща беше. Съвсем подходяща за него.

— Рейчъл, ти си неотразима с тази рокля — каза й Кристина, наклони глава към нея и съзаклятнически й прошепна: — Искам да те предупредя, че мъжете тук са много самотни — тя се изправи и привидно се огледа наоколо. — Бих искала да ви оставя сред гостите, но трябва да намеря някой да се грижи за вас.

— Аз мога да се грижа за себе си и сама — увери я Рейчъл.

Кристина се усмихна любезно:

— Сигурна съм, че можете, но като домакиня се чувствам отговорна за вас. Моля ви, не ми възразявайте. Бих искала да съм сигурна, че до вас има някой, който да ви брани от някои не много приятни за вас ухажори.

Тя огледа залата, срещна погледа на мъжа си и му намигна. После забеляза и Син-Джин.

— Ето един подходящ джентълмен.

Тя пусна ръката на Райли и махна на Син-Джин. Той мигновено се отзова на повикването й. Поклони се любезно на Рейчъл и кимна на Райли.

— Какво мога да направя за теб, Кристина?

— Рейчъл О’Рорк, познавате ли Джон?

Каза го с толкова невинен и непресторен тон, че би могла да излъже всеки друг, но не и него. Той много добре познаваше острия, изобретателен ум, който се криеше в красивата й глава.

„Тя е уредила всичко“ — помисли си той. Не знаеше дали го бе направила специално за него, но я канонизира в ранг само една степен по-нисък от този на неговия светец покровител.

Рейчъл не можа напълно да прикрие паниката, която се надигна в нея. Беше ли казал нещо на Кристина? Знаеше ли тази жена, че той я е целунал? Колко хора още знаеха за това? Беше ли се похвалил вече на всички присъстващи?

— Да, познавам го.

Дори да доживееше и сто години, Син-Джин бе сигурен, че никога не би могъл да чуе по-леден глас от нейния. Можеше да си съперничи и с най-студената английска нощ, която помнеше.

Тонът на Рейчъл не би могъл да заблуди Кристина. Тя самата бе дала благороден отпор на ухажванията на Джейсън, преди да му отдаде сърцето си.

— Тогава знаете, че сте в безопасност.

Тя усмихнато подаде на Син-Джин ръката на Рейчъл и се обърна към Райли. Хвана го отново за ръка и продължи да изпълнява плана си.

— Тук все още има няколко свободни млади дами, които с радост биха се запознали с вас, мистър О’Рорк.

— Райли — каза настойчиво той. — Ако са така хубави като вас, аз ще ви бъда много благодарен да ме запознаете.

Тя се усмихна.

— Мисля, че на това Джейсън му казваше… извъртания?

— Увъртания — каза й очарован той. — Сигурна ли сте, че сте омъжена?

Тя му кимна и се усмихна, продължавайки играта:

— За вечни времена.

Той въздъхна с драматизъм и поставяйки ръка на сърцето си, каза:

— Загубил съм играта.

Кристина го поведе към дъщерята на един процъфтяващ плантатор.

— Не е ясно.

Син-Джин поклати глава, докато наблюдаваше как Кристина изчезва сред тълпата. Ако я слушаше сега човек, не би си помислил за нищо на света, че бе водила жестоки политически дебати и е била принудена да напусне страната си, защото, като баща си, е говорила това, което мисли. Някои са се опасявали, че потиснатото население в Полша ще се обедини около нея и ще се вдигне на въстание. А тази вечер човек би си помислил, че единственото нещо, което я интересува на този свят, е доброто настроение на празненството в дома й.

Той извърна глава и погледът му срещна мрачната физиономия на червенокосата сърдитка, застанала до него.