Мари Ферарела
Лунна страст (12)

Глава 12

Бурята вилня над Морганс Крийк като непоносимо капризна южняшка красавица. Когато гневът й стихна, тя бавно се оттегли.

След пет дни проливен дъжд бе чудесно отново да видиш синьото небе. На него се бяха скупчили пухкави бели облаци, съвсем различни от предишните — мрачни и ниско надвиснали от бурното небе. Може би, помисли си Рейчъл, докато работеше в офиса, беше дошло време природата да се успокои. И хората да се успокоят.

Последната голяма битка се бе разразила преди два месеца, през август, в Южна Каролина. Оттогава нямаше офанзиви, не се бе чуло нищо за нови сражения. Като че ли най-после щеше да настъпи мир.

Все пак нямаше изгледи това да стане скоро, въпреки че настойникът й, Франклин, беше заминал за Париж на предварителни преговори между нациите за едно бъдещо мирно споразумение.

Вестникът вършеше своята роля за подпомагане на новосъздадената нация, но тя самата се чувстваше съвсем слаба и безпомощна. Това, което правеше, не бе достатъчно, съвсем не бе достатъчно. Би искала да направи нещо много повече, но не знаеше какво.

Рейчъл погледна към печатарската преса. Сигурно имаше много хора, които нямаха възможност да дадат израз на възгледите си. Тя имаше по-голям късмет. Поне можеше да го направи чрез уводните статии, въпреки че и тя, и брат й, по очевидни причини, се подписваха по един начин: „Р. О’Рорк“. И все пак това й беше неприятно. Мъжете от околността, както и всички мъже, горчиво си помисли тя, не биха понесли да ги поучава някаква жена. Това също я изпълваше с безсилен гняв. Но би могло да бъде и по-лошо. Райли би могъл да застане на пътя й и да не й разреши да изразява мислите си. Той поне я разбираше.

Тя се усмихна на себе си, докато подреждаше буквите. Заедно с Райли бяха изминали дълъг път от деня, в който слязоха на пристанището във Филаделфия, две окъсани сирачета само с минало и без никакво бъдеще.

Изведнъж чу някакъв шум. Беше сама в офиса и много добре знаеше, че не всички хора одобряваха позицията, която „Газет“ бе заел по отношение на войната. Тя несъзнателно пристъпи към мускета, който държеше до бюрото, за да й е под ръка, и погледна през прозореца да види кой идва.

С изненада забеляза, че това бе една стройна тъмнокоса дама. Беше млада, нежна и носеше много хубава рокля от тъмнозелено кадифе. Но дори и да беше с дрипи, Рейчъл щеше да усети аристократичния й произход. Забелязваше се по начина, по който държеше раменете си изправени и брадичката си леко повдигната, като че ли й рисуваха портрет.

Рейчъл се почувства като повлекана в обикновената си кафява рокля. Но гордият дух на дедите й заговори в кръвта й и тя също повдигна брадичка.

„Всяка игра се играе от двама души, независимо от правилата.“

Тя с нищо не бе по-лоша от тази, родена в разкош, жена. И ако поради някаква причина беше дошла да й заповядва, щеше да остане разочарована.

— Той няма да ви трябва — Кристина любезно увери Рейчъл.

— Той ли? — повтори недоумяващо Рейчъл.

— Мускетът — Кристина бе забелязала, че Рейчъл се приближи до него, преди още да погледне през прозореца. Чудесно, тази жена не се плашеше от най-малкия шум. Това й хареса. На Син-Джин му трябваше жена с характер.

— Няма да ви направя нищо лошо — посочи малкия офис. Той гледаше към следобедното слънце и беше ярко осветен, като скъпоценен камък, който поглъща и излъчва светлина. — Мога ли да вляза?

На Рейчъл й се стори, че долови непознат акцент. Тя избърса пръстите си от мастилото в престилката си.

— Струва ми се, че имате грешка.

Кристина остана там, където си стоеше, и леко повдигна глава, озадачена от думите на другата жена.

— Така ли?

Красавица беше, реши Кристина, тази сестра на редактора. Ясно беше защо Джон беше хлътнал толкова много. Но само красота не бе достатъчна. Трябваше да извървят дълъг път заедно, преди Кристина да реши, че младата жена беше подходяща за нейния приятел.

Но тъй като той очевидно беше влюбен, тя реши, че трябва да направи всичко, което може, за да му помогне.

— Не мисля, че съм направила грешка.

Рейчъл се приближи до нея. Полагаше всички усилия на волята си да не зяпа в нея. И преди беше виждала такива жени. Отдалече. Те често идваха в замъка на Ланкастър в Ирландия. Родени благороднички, те не обръщаха никакво внимание на тези, които трябваше да работят на полето, за да могат да живеят.

Рейчъл изправи рамене и посочи с ръка вляво:

— Емпориумът се намира през две къщи в тази посока.

Кристина дори и не погледна натам. Чудеше се защо тази жена така бърза да я отпрати. Тя, все пак, бе новодошла и би трябвало да иска да си намери приятелки. Може би рязкото й поведение прикриваше неловкостта от това, че е на ново място. Беше забелязвала, че и други новопристигнали се държат така. Кристина окуражително се усмихна на Рейчъл:

— Знам къде се намира Емпориумът. Това е офисът на „Газет“, нали?

— Да — отговорът й прозвуча отбранително.

Кристина разпозна до известна степен себе си, така, както се беше чувствала като дойде тук, преди шест години. Сърцето й се сви от състрадание, като си спомни какво означава да си чужденец в една съвсем непозната земя.

— А вие сте Рейчъл?

— Да.

Лицето на Рейчъл бе скрито зад непроницаема маска. Коя беше тази жена и защо беше дошла при нея? Любопитство и тревога изпълниха душата й. Досега никой не беше я търсил за друго, освен да я накара да му се извини, или, с право или не, да я обвини, че нещо не е написано както трябва. Тя говореше открито в един свят, в който жените се ценяха само когато мълчаха, и затова във Филаделфия си бе навлякла неприязненото отношение както на мъжете, така и на жените, и докато заминаха не й бе останала нито една приятелка. Но тя не съжаляваше за цената, която бе платила.

Да не би тази жена да беше разбрала, че статията за последните остатъци от английското владичество, които трябваше да се изтръгнат, бе писана от нея, а не от Райли? Да не би да беше дошла да изрази неодобрението си, или, още по-лошо — да я заплаши, че мъжът й ще вземе най-строги мерки срещу нея?

Кристина й се усмихна топло:

— Тогава нямам грешка. Аз съм Кристина Макинли — Кристина се приближи към нея и протегна ръка.

Рейчъл, онемяла, продължи да я гледа втренчено, но стисна ръката на по-високата жена и силно я разтърси; не като някои, които, с вяла любезност, едва-едва докосваха ръце, а здраво и енергично ръкостискане, което бележеше началото на съюза между сродните им души.

Все още недоумяваща защо тази жена бе дошла при нея, Рейчъл посочи към единствения стол до бюрото. Райли бе излязъл да проучи новините. Градът непрекъснато се разрастваше, но все пак не можеше да се каже, че, като се изключи пристигането на още двама души, миналата седмица гъмжеше от събития. Но Райли се бавеше вече твърде дълго и сигурно отново беше пуснал котва в кръчмата. Въпреки че още беше нащрек, Рейчъл много любезно каза:

— Заповядайте, седнете.

Кристина би предпочела да остане права, но знаеше, че няма да е любезно да висне над главата на домакинята си.

— Благодаря — роклята й се надипли около нея като облак от тъмно кадифе, — но не мога да остана много — тя сложи ръце на облегалките на стола и изгледа Рейчъл с проучващ поглед. — Дойдох да поканя вас и брат ви — каза тя бързо, като видя, че светлокафявите очи проблеснаха — на кръщенето на сина ни.

Рейчъл се смъкна на табуретката и погледна съвсем учудено Кристина. После скръсти ръце на раменете си.

— Прощавайте за въпроса, но защо го правите?

Недоверчива е, помисли си Кристина. Но и тя някога беше такава.

— Говорите открито — Рейчъл отвори уста, за да се защити, но не успя. А и нямаше смисъл, защото Кристина се усмихна одобрително и каза: — Това ми харесва.

Рейчъл въобще не можа да я разбере:

— Така ли?

— Разбира се — Кристина си помисли за етърва си. Лусинда имаше добро сърце, но беше плаха като мишка. Тя рядко дръзваше да направи и една крачка, без най-напред да се допита до мъжа си, Еърън. — Чудесно е да откриеш жена, която да не се крие зад гърба на мъжа и да го оставя да говори само той. Дори по-лошо — да го оставя сам да взема всички решения.

Е, по този въпрос те очевидно бяха на едно мнение, но Рейчъл все още не знаеше коя точно беше тази жена и защо наистина я канеше да присъства на празненството им.

— Благодаря ви, но вие още не сте отговорили на въпроса ми: защо бихте желали да дойдем на празника ви?

На този въпрос можеше да отговори лесно, дори и Джон да не беше намесен:

— Защото сте новодошли, а новодошлите трябва да бъдат посрещнати сърдечно, за да се приобщят бързо и да си намерят приятели.

Рейчъл не сваляше поглед от нея. Кристина стана и се приближи до пресата. Рейчъл забеляза, че тя не носеше ръкавици, както подобаваше на жена с нейното положение. Освен с обноските и дрехите си, тя с нищо друго не издаваше произхода си. По устните на Рейчъл започна да се прокрадва усмивка.

Масивният предмет беше предизвикал интереса й и Кристина внимателно докосна една от буквите върху плота. После погледна пръста си. На него имаше тъмно петно. Рейчъл бе намастилила буквите, преди да дойде Кристина, и сега затаи дъх в очакване гостенката й да се разпищи.

Кристина сви рамене, извади копринена кърпичка от чантичката и небрежно изтри пръста си, доколкото можа. Рейчъл я изгледа с възхищение. У нея започна да се поражда уважение.

Кристина прибра кърпичката си в чантата и се обърна към Рейчъл:

— Помагате ли на брат си да върши това?

— Помагам на брат си да го пише — Рейчъл я поправи гордо. Някак си й се щеше тази жена непременно да разбере това.

Изборът му започваше да й изглежда все по-правилен, подходящ и чудесен. Савана беше съвсем необразована и това никак не я тревожеше. Кристина винаги бе смятала, че Джон заслужава нещо повече.

— Значи можете да четете и да пишете.

Рейчъл си помисли, че тези й умения щяха да предизвикат неодобрение. Повечето мислеха, че една жена няма смисъл да знае такива неща. Баща й, например.

— Съвсем определено.

Кристина засия и плесна с ръце:

— Чудесно.

Рейчъл отново бе изненадана от реакцията й. Единствената дума, с която Кристина се изрази, накара Рейчъл да се изчерви от гордост. Тя посочи пресата:

— Бихте ли желали да видите как се прави? — попита скромно тя.

— Да — с ентусиазъм й отвърна Кристина.

Рейчъл взе един предварително намокрен лист хартия и го положи върху буквите. После свали валяка надолу с ръчката. Преброи до десет и отново освободи дръжката. После бавно извади леглото с буквите и с най-голямо внимание повдигна листа, на който сега вече имаше отпечатък.

— Внимавайте — предупреди тя Кристина, когато протегна ръка към вестника. — Още е мокър — тя го закачи да се суши на въжето в дъното на офиса. — Но този е готов — тя свали от въжето един вече изсъхнал лист и го подаде на гостенката си.

Като посърнало цвете, тя жадуваше да чуе мнението и похвалата на тази жена. Посочи уводната статия и каза:

— Аз съм я писала.

Кристина задвижи погледа си по думите. По необходимост английският език бързо й бе станал втори и тя се бе научила да чете много добре. Прочете статията и вдигна поглед към Рейчъл. Беше й направила силно впечатление. Би могла да предположи, че Джон ще направи правилен избор. Поне втория път. Когато се ожени за зълва й, тя тайно се бе разочаровала. Савана беше голяма красавица, но бе разглезена, необразована и имаше лош нрав. С Джон се държеше мило, защото го обичаше, но иначе си бе останала едно капризно дете. Влюбено дете, но все пак дете. Това момиче, замисли се Кристина, имаше силен характер и щеше да направи живота му вълнуващ и интересен. Живот, който щеше да му носи много удоволствие и радост.

— Много е хубава — каза Кристина и сгъна внимателно вестника. — Мога ли да я взема?

Само допреди миг готова да се отбранява като вълчица, Рейчъл се почувства съвсем неловко, когато я похвалиха. Тя притисна вестника към ръцете на Кристина и каза:

— Моля, заповядайте!

— Ще дойдете, нали? — отново попита Кристина и мушна вестника под мишница. Рязката смяна на темите обърка Рейчъл. — Другата събота — обясни Кристина и отвори вратата. — Празненството ще започне от обед — тя я погледна през рамото си, — ако желаете, можете да преспите у дома.

— Почакайте! — извика Рейчъл и изтича до вратата. — Вие потеглихте по-бързо и от дявол, качен в колесница, теглена от демони — колебанието й се примеси с желание, като звуци, изтръгнати от две трептящи струни на цигулка. — Трябва да попитам Райли.

— Имате предвид, да му кажете, нали? — намигна й Кристина. Те двете щяха да станат приятелки, помисли си тя. Усети сроден дух веднага щом Рейчъл заговори.

Рейчъл се засмя и кимна:

— Да, да му кажа.

Но когато Кристина отново понечи да си тръгне, тя сложи ръка на рамото й. Посетителката й я погледна въпросително.

— Какъв е акцентът ви?

— Полски — спокойно й отвърна Кристина. — И аз съм емигрантка, като вас. Сигурна съм, че бихме могли да си разкажем много неща, когато му дойде времето.

Кристина измъкна от чантичката си часовника, украсен със скъпоценни камъни, сватбен подарък от Джейсън — ценна семейна вещ, принадлежала най-напред на бащата на майка му. Беше стояла по-дълго от предвиденото. Лусинда щеше да се разтревожи, ако закъснее за срещата им. Тя винаги се разтревожваше много бързо.

Кристина отново пусна часовника в чантичката си.

— А сега ще ме извините, защото трябва да помогна на етърва ми да направи някои покупки — тя се усмихна дяволито. — Тя винаги се обърква в Емпориума — Кристина стъпи на тесния тротоар пред вестникарския офис. — Ще се видим на празненството.

— Почакайте! — Рейчъл изведнъж си спомни и извика: — Нямам подходящи дрехи — тя прехапа устни, когато внезапно осъзна какво беше казала току-що. Тя не се срамуваше от бедността си. — Исках да кажа, че май ще сме заети другата събота.

Кристина я разбра. Тя хвана ръката на Рейчъл и я стисна:

— Когато пристигнах тук, имах само едни момчешки дрехи на гърба си.

— Момчешки ли?

— Да — тя потупа Рейчъл по бузата. — Усмихвайте се. Отива ви. Другото никой няма да забележи — тя леко повдигна нежните си рамене. — А тези, които го забележат, са без значение.

При тези думи Кристина си тръгна.

Рейчъл продължи още дълго да се взира след нея. Чудеше се защо ли е била облечена в момчешки дрехи.