Мари Ферарела
Лунна страст (10)

Глава 10

— Отдавна не си идвал на вечеря у дома, Син-Джин.

Морган Макинли, човекът, на чието име беше наименуван градът, погледна над величествения си римски нос към своя бивш зет. Винаги когато срещнеше високия рус мъж, Морган си спомняше факта, че вече няма три, а само две деца. Въпреки че се бе сдобил с тях доста късно, и винаги, докато растяха под неговия покрив, му бяха пречили, сега, с наближаването на есента на живота му, той започваше да мисли, че поне още един човек до голяма степен струваше толкова, колкото и децата му. Те, а не името на някакъв град, щяха да останат да живеят още дълго след като той се превърнеше в прахта, от която бе създаден.

Той загледа Син-Джин над чашата вино, която държеше в ръцете си. Когато за първи път бе научил за съществуването му, бе изпитал желание да нареди да го хвърлят в затвора. Точно по това време революцията бе започнала да се разгаря и Морган, патриот до дъното на душата си, ненавиждаше всичко английско, а да не говорим за някакъв войник, който се укриваше в една от къщите в града.

Но въпреки буйния си нрав Морган беше — и си оставаше — почтен човек, и пощади Син-Джин. После той успя да избяга, а когато се върна, бе вече друг човек. Човек, който вече не искаше да има нищо общо със своята страна и с кръвопролитията, които тя бе причинила.

Затова, когато Син-Джин поиска ръката на дъщеря му, Морган не се противи много. Даде съгласието си заедно с едно парче земя, като начало. Джейсън и Еърън, синовете му, дадоха на зет си достатъчно пари на заем, за да купи една изоставена ферма наблизо, и изведнъж Сейнт Джон Лоурънс, бивш лейтенант от армията на негово величество и прокуден втори син на баща женкар, починалия граф Шалот, стана собственик на плантация.

„И с тази работа се справи добре“ — помисли си Морган и разклати виното, за което толкова скъпо бе платил. После изпи чашата до дъно.

Знаеше, че не би могъл и да желае по-чудесен трети син, въпреки че може би трябваше да го заплашат, че ще му отрежат езика, за да го принудят да го каже. Морган мислеше, че комплиментите трябваше да се ценят като последна капка чай, да се правят много пестеливо, и то само в съвсем краен случай.

Син-Джин отпи една глътка вино, преди да отвърне на тъста си. Той се чувстваше добре тук. Чувстваше се у дома, така както никога преди не се бе чувствал в Англия.

— Бях зает — призна той. — Пета година работя в плантацията и като че ли все се уча. Всяка година научавам по някой нов урок, но знанията ми все не стигат, за да се справя с проблемите, които възникват през следващата. Освен това, както знаеш, тази година реколтата не се продаде лесно.

Въпреки че англичаните вече бяха вдигнали блокадата си, войната още продължаваше и беше трудна работа да се намерят чуждестранни търговски кораби, които да дойдат до американските пристанища и да купят тютюна.

Еърън бе започнал да харесва Син-Джин, но не и неговата философия:

— Не трябваше да освобождаваш робите си — измърмори той. — Проблемите ти от първата година, или, както ги нарече, уроците, трябваше ясно да ти покажат това. Но ти никога не поправи грешката си. Лошо си си научил урока! — той погледна Син-Джин през масата. — Можеше да си спестиш една значителна сума от заплатите им — Еърън поклати съчувствено глава. Той не можеше да разбере как Син-Джин бе могъл да направи такава глупост.

— Може би — съгласи се Син-Джин, — но за сметка на съвестта ми — кротко добави той.

Нямаше желание да се увлича в спорове тази вечер. Искаше му се да я прекара сред приятели, в семеен кръг. Искаше, трябваше да намери нещо, чрез което да приглуши тъпата болка, която напоследък го измъчваше. Празнотата, която като че ли го преследваше. Тя бе станала още по-голяма, откакто бе целунал Рейчъл. Това само му бе напомнило за нещо, което отдавна вече не притежаваше, и бе събудило чувства, които оттогава не му даваха покой.

Все пак положи началото на нещо, което бе забелязано от всички и не се прие добре — Еърън размаха ножа си, за да подчертае думите си. Той бе започнал като абсолютно убеден роялист, но постепенно бе разбрал, че човек можеше да оцелее само във въстаническия лагер и го бе приел безрезервно, както и всичко, свързано с него. Прие и всички нови идеи, но само дотолкова, доколкото бяха приети в него. Същото се отнасяше и за убежденията му.

— Това, което за един е грях, за друг е добродетел, Еърън.

Еърън обърна поглед към снаха си. Кристина му се усмихна благо и сложи ръката си върху неговата, като че ли само този жест бе достатъчен да разведри разговора.

Еърън винаги се удивляваше на смелостта на тази жена да се впуска в политическите спорове, въпреки че вече толкова години познаваше снаха си. Това му се виждаше точно толкова нелепо, колкото и ако мъж се опита да роди дете. Все пак той прозря мъдростта в думите й и желанието да опази мира в дома им. Тази вечер не се бяха събрали, за да спорят, колкото и приятелски да бяха споровете им.

Отвън заплашително прогърмя гръмотевица, предсказвайки, че още по-проливен дъжд ще се излее върху вече съвсем прогизналата природа.

Син-Джин се усмихна на Кристина. И двамата бяха чужденци в една чужда за тях земя и може би се разбираха един друг по-добре, отколкото ги разбираха останалите:

— Отново ми се притичаш на помощ, Кристина.

Кристина бе тази, която през едно мразовито коледно утро го бе намерила на едно поле ранен и вече полумъртъв, и го бе скрила и лекувала в една колиба, въпреки че с това можеше да си навлече страшния гняв на Морган.

— Не е кой знае каква, приятелю! — тя се тревожеше за него. Той бе така самотен в своя голям дом. Човек като него, с такова добро сърце, не биваше да е самотен. — И с какво друго се занимаваш, освен с плантацията?

Джейсън по-добре от останалите разбра жена си. Той познаваше нейната доброта. Тя се тревожеше за здравето на всеки роб, за застаряващия му баща, за приятелите им, които живееха самотно.

— С нищо особено — вдигна рамене Син-Джин. — Вечер уча Бронсън, надзирателя ми — обясни той на другата си снаха, Лусинда, — да чете.

— Ами, че това е интересно — засмя се Кристофър. — Защо не повикаш и Кристина? — той се усмихна на леля си.

— Винаги съм я намирал за отлична учителка, макар и малко строга понякога — каза той и й намигна.

„Той става много красив младеж — помисли си Кристина — време е да му намерим жена.“ През последните шест години тя много го бе обикнала. В началото, когато попадна в този град, тя реши да се възползва от доброто си образование, за да се прехранва. Договори се с Морган да обучава дванадесетгодишния му внук срещу храна и подслон в дома му. И въпреки несъгласието на Еърън, бащата на Кристофър, а може би и точно поради това, Морган я прие в дома си. Тя продължи да се занимава с момчето и след като се омъжи за Джейсън.

— С умни ученици всеки може да е отличен учител — каза тя нежно на Кристофър. Кристина се обърна към Син-Джин: — Но ако ти би желал, аз може би…

Син-Джин поклати глава:

— Не се тревожи за това. Няма да се научи да чете по-добре, отколкото може сега. Не е много усърден ученик. Започнах да се занимавам с него, за да си запълвам вечерите — Син-Джин въздъхна и отмести чинията. От дни наред нямаше никакъв апетит. — Истината е, че съм се самоизолирал от целия свят — Син-Джин погледна домакина си и се усмихна, като с това отхвърли внезапната си меланхолия. Надяваше се, че никой не я е забелязал. Нямаше нужда от тяхното съжаление, а от приятелството им. — Помислих си, че ако приема поканата ви, ще науча какво става в него.

Погледът му се плъзна по масата и обгърна всички, които седяха около нея. Еърън, Лусинда и Кристофър живееха в голямата къща с Морган, а Джейсън и Кристина обитаваха друга, построена близо до имота на Син-Джин, но винаги се събираха да се видят в голямата къща.

Син-Джин се опита да прикрие интереса, който проявяваше към този факт, и каза:

— Знаете ли, че вече имаме вестник?

— Да — винаги жадна за новини, за писмено слова, Кристина го бе прочела първа. — Джейсън донесе един брой вкъщи миналата седмица — каза тя на Син-Джин и с обич се усмихна на мъжа си.

Син-Джин започна да си играе с чашата.

— Какво знаете за издателя му? — той подхвърли въпроса към всички на масата.

Морган бе пил чаша бира с този човек. Той сви рамене, като си спомни за това:

— Не много. Дружелюбен човек и има правилни политически възгледи — добави разчувстван Морган.

Още като научи за вестника, Джейсън реши да се запознае с издателя му. Той му бе направил впечатление на много приятен човек и на голям родолюбец. На Кристина също.

— Доста обича да приказва.

— Нищо чудно — промърмори Син-Джин, скрил уста зад чашата си, — стига да успее да се измъкне от ужасната си сестра. Доколкото видях, тя не му позволява да говори много.

Кристина размени поглед с Лусинда.

— Сестра ли има? — тя погледна Джейсън обвинително.

— Защо не си ми казал, че в града е дошла още една жена?

Джейсън повдигна рамене. Всъщност бе забравил.

— Не си ме питала.

Кристина поклати глава и погледна Син-Джин.

— Какъв човек! Следващия път няма да забравя да те питам дали в града е дошла още една жена.

Смехът й стихна и замря, когато забеляза искрата в погледа на Син-Джин. Това й даде повод за размисъл. Тя се облегна на лакът и опря лице на обърнатата си нагоре длан:

— Как изглежда? — тя взе да гледа ту мъжа си, ту зет си и когато Син-Джин реши да й отговори, разбра всичко.

Всъщност тази жена можеше да бъде описана само по един начин:

— Истински пожар! — когато Кристина сбърчи вежди, за да преглътне думата и да проникне до истинското й значение, той добави: — Но като си помисли човек, Рейчъл е всъщност като теб.

— Аха, пожар! Искаш да кажеш весела и дружелюбна? — опита се да проумее Кристина. Успя да прикрие усмивката на устните си, но не и в очите си.

— Проклета й устата — намеси се ухилено Джейсън. Това бе неговото първо впечатление от нея.

Кристина игриво перна ръката на мъжа си, когато той поиска да отстрани една къдрица, паднала на слепоочието й.

— Хубава ли е? — попита тя Син-Джин.

Кристина беше започнала да разбира защо приятелят й е така самотен. Въпреки че той никога не говореше за това, тя можеше да прочете истината в очите му и страдаше заради него. Но досега бе мислила, че никоя жена не е достатъчно подходяща за него. Дано новодошлата бе такава.

— Хубава или не, сигурно веднага ще я грабне някой — намеси се в разговора Лусинда. — Тук няма толкова жени, че да ги подбират.

Нея също не я бяха считали за хубавица, когато се ожени за Еърън. И ако Кристина не се грижеше за всичко всеотдайно, тя все още щеше да носи старите си дрехи, които по-скоро бяха подходящи за възрастна жена, и да носи косата си тъй строго, че чертите й да изглеждат сурови вместо мили.

Син-Джин си помисли за първата си среща с Рейчъл, а и за втората, и каза:

— Мъжете тук би трябвало да са съвсем безумни, за да се занимават с нея.

— Значи не е хубава? — рече Кристофър, който вече бе започнал да си мисли как ще придружи чичо си при следващото му отиване в града.

Изражението на Син-Джин омекна, като си спомни как Рейчъл бе изглеждала през нощта на първата им среща, когато огънят от камината бе хвърлял отблясъци върху кожата й:

— Тя прилича на рубин, огрян от слънцето — цялата блести от светлина — но тъй като човек не можеше да мисли за една жена, без да взима предвид и характера й, той добави: — Но и ръбовете й са доста остри.

Той бе хлътнал по този рубин с остри ръбове, Кристина можеше да се закълне в това.

— Струва ми се — бавно каза тя, — че бих искала да се запозная с нея.

Син-Джин вдигна рамене:

— Ще трябва да си вземеш и мускета.

— Мускетът ли?

„Разговорът започва да става все по-интересен“ — помисли си тя.

Син-Джин забеляза изплашения вид на Лусинда. Другите пък зяпнаха от изненада.

— Опита се да ме застреля, когато доведох брат й от кръчмата у тях — той потърси съчувствие в погледа на Джейсън, защото знаеше какво ще види, ако погледне към Кристина. Понякога тя предугаждаше нещата в по-голяма степен, отколкото бе добре за нея, или за него. — Мъжът се свлече в краката ми. Какво можех да направя?

— Можеше да го оставиш да си лежи на пода в кръчмата — подхвърли с лукава усмивка Морган. Той би постъпил именно така.

— Направил си това, което трябва — съгласи се Кристина и с небрежен тон се обърна към етърва си: — Утре мислиш ли да ходиш в града, Лусинда?

— Ами… — Лусинда се поколеба и погледна мъжа си за разрешение.

Кристина не приемаше такива глупави условности.

— Чудесно! Значи, отиваме — и доволна от това, погледна към чинията, която Син-Джин бе отместил. — Ти дори не си опитал печения заек, Джон! — каза тя нежно. — Не би искал да обидиш Марвилда, като й го върнеш недокоснат, нали? — и деликатно постави чинията отново пред него.

Син-Джин хвърли поглед към Джейсън, но той само поклати глава:

— На твое място бих го изял, Син-Джин, преди да й дойде на ум сама да ме нахрани с него.

„Е, това — помисли си Син-Джин — може и да не е за изпускане“, но започна да яде, защото знаеше, че не може да си позволи дотолкова да флиртува с Кристина. Той държеше на приятелството на Кристина, както и на Джейсън.

Имаше нужда от своя жена. Жена с коси с цвета на пламък. Но побърза да внесе една поправка — все пак устата й не биваше да бълва огън.