Мари Ферарела
Лунна страст (1)

Глава 1

Ще го убие! Боже помози! Ако е жив и здрав, и не е обграден от някой отряд на Червените мундири, онези безбожници и главорези, ще го убие.

Ще го убива бавно и мъчително, инч по инч!

„По един инч“ — ядосано се закани Рейчъл на своя отсъстващ по-голям брат за всеки миг, който бе прекарала, мерейки скърцащия дървен под, докато го чакаше, и се напрягаше да чуе, че се връща.

— Проклет да си, Райли Шон О’Рорк! Как си позволяваш да се държиш така с мен! — смъмри тя празнотата.

Рейчъл О’Рорк въздъхна гневно и безпомощно загърна раменете си още по-плътно със зеления шал. Напразно се опитваше да намери малко топлина. Тази вечер не можеше да се стопли достатъчно. Беше й непрекъснато студено от тревога.

Приближи се до камината. Искаше да прогони студа от тялото и душата си. Пламъците потрепваха и хвърляха призрачни отблясъци върху бялата й нощница. Почувства се още по-самотна.

Огънят угасваше и скоро щеше да настъпи пълен мрак. Обикновено тя не се страхуваше от тъмнината. Но тази вечер всичко бе по-различно. Тази вечер се страхуваше. Райли нямаше навик да закъснява, нито пък да се прибира по мръкнало.

От снопа, който бе сложил до камината, бяха останали само няколко съчки. Рейчъл взе една и я хвърли в огъня. Загледа се в яркожълтите дълги огнени езици, които веднага облизаха съчката и бавно започнаха да я поглъщат.

Рейчъл прокара ръка по обърканата си огненочервена коса и тихо и ядосано изпъшка. „Къде си?“

Знаеше, че не си струва да продължава да се ядосва. Много отдавна бе разбрала, че това, което имаше да стане, щеше да стане, независимо дали се тревожеше или не. Но Райли беше единственият член на семейството, който й бе останал, и тя се чувстваше отговорна за него, макар той да бе с пет години по-голям.

— Няма достатъчно мозък в главата си и от дъжд да се опази! — каза тя тихо на тъмносивата котка, подарък от Райли за миналогодишния й рожден ден. Рейчъл я бе кръстила Маб, като кралицата на феите, и бе абсолютно убедена, че легендарният капризен дух на кралицата се е вселил в това четирикрако същество. Маб беше хитра, себична и зла. Сега се бе изтегнала до камината, инстинктивно заела най-хубавото място в малката дървена къща. Котката едва изви очи към господарката си, когато я чу. Рейчъл тихо се засмя и седна с подвити крака до котката на пода. Загледа се в огъня, провря пръсти в меката козина на Маб и започна да я гали. Опитваше се да се успокои. Маб доволно замърка. Рейчъл загледа котката и каза: — Ако добре познавам непрокопсания си брат, мисля, че той, досущ като теб, е протегнал крака някъде — Рейчъл поклати глава, отдръпна се от котката и сплете ръце около коленете си. — Той има много буен нрав, Маб. Нещо все напира у него и той не може да го удържи. И когато буйният му нрав се смеси с кипящата му кръв, се получава такава избухлива комбинация, че веднага си навлича големи неприятности.

Райли винаги говореше това, което мисли. Новоизлюпен собственик и редактор на „Вирджиния Газет“, той притежаваше идеалната възможност да дава гласност на мнения, които невинаги се харесваха.

Рейчъл бавно започна да се люлее, като дете, което се опитва да прогони страха си от тъмнината.

— Точно така. Проснал се е някъде. Напил се е и не може да се помръдне. Това ще да е станало.

Звукът на собствения й глас я поуспокои, но само за миг. Тя въздъхна, сложи брадичка на коленете си и отново се загледа в пламъците. Сигурността й отново започна да се изпарява.

— Само да знаех!

Гласът й като че ли прокънтя в малката тристайна къща, която изведнъж, поради отсъствието на Райли, бе станала огромна. И като че ли сенките, надничащи иззад ъглите, я гледаха злорадо.

— Ела си у дома, Райли — прошепна тя в пазвата на нощницата си. — Моля те, ела си у дома!

 

 

Врявата в кръчмата на Сам бе достигнала постоянно ниво и се задържаше на него вече час, откакто той се намираше в това шумно заведение. Сейнт Джон Лоурънс си помисли, че човек не можеше да си чуе дори и мислите. Но пък едва ли можеше да се каже, че през есента на 1782 кръчмата на Сам бе мястото за срещи на възвишени мислители.

Син-Джин се отдръпна настрани, за да остави двама разгорещили се мъжаги да разрешат различията в мненията си, без тялото му да се намесва в спора им. Той плъзна каната си с ейл по грапавия тезгях.

Мислителите, знаеше той, било то роялисти, или въстаници, търсеха потайни места, където да разменят идеи и планове за нападение. Никой не знаеше кой и защо слуша. Така се раждаха герои и мъченици.

Плътните му устни се разтеглиха в усмивка, като претегли още веднъж философското си умозаключение. Така се раждаха и умираха, поправи се той. Но това си беше тяхна работа. Той вече бе дал своя дан на тази война и що се отнася до него, вече бе вън от нея. И нямаше намерение да умира скоро за каквато и да е кауза. Твърде много беше зает с живота, за да се възползва от възможността да умре. Вече бе рискувал безумно. И не поради убеждение, а по задължение.

Сега, помисли си, Син-Джин, имаше задължения към себе си и към приятелите си. За другото можеше да се погрижи Дяволът. Него то не го интересуваше. Той щеше да намери начин да се наслади на живота, който му бе даден, въпреки че съдбата протягаше към него черните си ръце. В последна сметка, обеща си той, именно той щеше да бъде този, който щеше да спечели шапката с парите. И докато още участваше в играта, това беше само въпрос на време.

Син-Джин се втренчи в каната с ейл. Усещаше, че е пил повече, отколкото можеше да носи, но имаше право на това. Поне тази вечер. Той повдигна каната към устните си. Очите му се взираха към другия край на претъпканата зала, но не можеха да видят нищо. Смътно успя да различи фигурите на двамата пияници, които, прекатурили една маса, се биеха там. Но това поне беше само една катурната маса, а не човешки живот, какъвто беше неговият.

Днес точно трябваше да празнува пет години от сватбата си, помисли Син-Джин и се опита да изтръгне от душата си острието на проболата го мъка. Но то не поддаде. Вместо това се заби още по-дълбоко, като че ли беше игла, която шивачът втъква в тънък муселин. Пет години, ако Савана не си бе отишла от треска преди две. А детето в утробата й, неговото дете, което умря заедно с нея, също щеше да е почти на тази възраст.

Две дълги години. Времето бе пропълзяло някак покрай него, без да го докосне.

Той отпи голяма глътка горчива бира. Искаше му се да потъне в безчувствена забрава. Поне за малко. Син-Джин не беше човек, който оплакваше съдбата си или давеше мъката си в чаши, но тази вечер, като минаваше покрай кръчмата на път за вкъщи, изведнъж бе обзет от силна меланхолия. Тази вечер, обвила небето с безброй блещукащи звезди, се почувства много самотен. Затова бе влязъл в кръчмата: да чуе веселата глъч и да потъне в забравата на пивото.

Сервитьорките на Сам се бяха постарали да облекчат душата и джоба на Син-Джин. Но докато се шегуваше и флиртуваше с момичетата, той не бе изпитал желание да се измъкне с някоя от тях към малките стаи над кръчмата. Не търсеше успокоението на плътските страсти, а и то не би му помогнало да избяга от мъката си. След нощта, прекарана в нечие легло, отново щеше да дойде утрото, а с него и споменът за нещо, което би оставило у него само съжаление и олекнала кесия. А такава последица щеше да е много по-сериозна, отколкото би му се искало да бъде.

Времената бяха тежки, несигурни, бунтовни. Човек трябваше да внимава с парите. Син-Джин съзнаваше, че има хора, чийто живот зависеше от него, макар и по съвсем различен начин от времето, когато бе лейтенант от армията на Негово величество. Под негово управление се намираше цяла тютюнева плантация и трябваше да плаща на работниците си. Самата мисъл за новия му живот предизвика иронична усмивка на лицето му. Той — собственик на тютюнева плантация. И не само това, но и предвестник на нови времена. Трудно му беше да повярва, че това бе той, човекът, който винаги преди бе търсил само лек живот. Той бе разтърсил с поведението си богатата колония Вирджиния, в която се бе установил да живее. Веднага щом Морган Макинли, тогава негов тъст, му подари с щедър жест на благодарност няколко роби, Син-Джин ги освободи. Сега чернокожите с радост работеха при него на заплата. Опитът и войната бяха научили Син-Джин да бъде честен и добросърдечен работодател, който разделя плодовете на труда с работниците. Бяха го научили и на това, че винаги трябва да пази гърба си. Някои хора, бе разбрал той, мислеха, че подронва устоите на обществото, като освобождава роби. Други, като Вашингтон и Джеферсън, с радост приемаха постъпката на Син-Джин, тъй като тя съответстваше на собствените им философски възгледи за промяна на това общество.

Но философските възгледи, правилни или неправилни, не плащаха на данъчните чиновници, помисли си Син-Джин, като погледна към изтънелия си портфейл. Парите, които си бе отпуснал за това развлечение, бяха вече на привършване. Оставаха му само две монети. Тази кана с ейл му беше последната за вечерта и може би това бе за добро, реши той. Не му се щеше да рискува да падне от коня си и да се събуди сутринта в някой храсталак.

Някой се блъсна в Син-Джин и бутна ръката му. Тъмната течност се заклати в сивата кана като развълнувано море и заплашително се издигна току до самия й ръб. Син-Джин бързо остави чашата на тезгяха и се обърна да види кой се бе спънал в него. Съвсем навреме успя да прихване слабоватия човек, които след миг щеше да се просне на земята.

— Ей, по-внимателно, приятелю — разсмя се той.

Мъжът въздъхна и от устата му се издигна облак алкохолна пара, толкова гъст и голям, че би могъл да замъгли мозъците на трима души едновременно. Мъжът се изправи по доста театрален начин, като се опираше на Син-Джин под съвсем остър ъгъл.

— Хиляди благодарности, добри ми съседе — усмихна се широко мъжът. Опънати от усмивката, тънките му тъмнокафяви мустаци още повече изтъняха. Имаше вид на невинен юноша, въпреки че, благодарение на многото пресушени чаши, бе напълно в плен на алкохолно опиянение.

Син-Джин го изгледа развеселен:

— Можеш ли да стоиш на краката си?

— Да — каза мъжът с по-изискан тон, отколкото състоянието му предполагаше, но се заклати, като се извърна да погледне сервитьорката, която бе застанала точно зад него. Протегна натежалата си ръка към нея и я сложи върху рамото й. — Все пак, с малко помощ ще се справя още по-добре.

Той намигна на Син-Джин и глуповатата му усмивка още повече се разшири. Този човек от пръв поглед му хареса. Все още облегнат на момичето, мъжът огледа обстановката около себе си. Физиономията му изведнъж изтрезня, като на дете, което току-що е разбрало, че е направило беля.

— Да не би аз да съм станал причина да изгубите част от драгоценната си напитка? — посочи той каната с трепереща ръка.

Син-Джин поклати глава:

— Няма значение. Имаше малко горчив вкус.

Мъжът пусна сервитьорката и използва освободената си ръка да притегли каната на Син-Джин към себе си, като че ли приближаването й щеше да му прехвърли и правото върху нея. Той погали металния съд със същото възхищение, с което би погалил и бузата на красива жена.

— Да, така е с първите четири, пет кани — замечтаното му изражение изчезна, когато се съсредоточи върху заобикалящата го обстановка. — След това придобива райски вкус. Наистина.

Мъжът се изправи с голямо усилие и се повдигна на пръсти, олюлявайки се, за да изглежда висок поне до очите на Син-Джин.

— Казвам се Райли О’Рорк — и като че ли избутвайки своя край на триона, той рязко протегна ръка, но не можа да уцели ръката на Син-Джин. — Не трябва да се клатиш толкова, ако искаш да си стиснем ръцете.

— Ще се опитам — засмя се Син-Джин и хвана ръката му. Райли стисна неговата изненадващо силно за човек в неговото положение, помисли си Син-Джин. — Сейнт Джон Лоурънс на вашите услуги.

Райли наклони глава настрани като червеношийка, заслушала се в шума на приближаващ неприятел.

— Ти не говориш като тукашен — усмивката му потрепна като пламъка на свещ, която всеки момент може да изгасне.

Син-Джин бе изпадал в това положение вече толкова пъти, че нито ги броеше, нито ги помнеше. И въпреки че вече бе застанал нащрек, той продължи да го гледа приятелски.

— И ти също. Ирландец ли си?

Райли бавно кимна и свъси вежди. Ноздрите му се разшириха, а напоеното му с ейл тяло се изпъна, или той поне си мислеше така.

— А ти, британец ли си?

Син-Джин запази приятелски тон:

— Да, само поради неориентираните капризи на съдбата.

Той видя как Райли протегна ръка към пистолета си, който беше небрежно затъкнат в колана на панталоните му. Син-Джин бе сигурен, че в състоянието, в което се намираше, мъжът по-скоро би прострелял един много важен орган от анатомията си, отколкото него. За да му покаже, че е приятелски настроен и му има доверие, Син-Джин повдигна каната към устните си.

— Но по собствен избор съм американец — небрежно добави Син-Джин, отново сложи каната на бара и я побутна към Райли. Съмнението изведнъж изчезна от челото на другия и на устните му отново се появи широката лъчезарна усмивка.

Той хвана с две ръце чашата и мъдро кимна:

— По собствен избор — повтори той. — Така, значи сме двама, или колкото такива като теб се намират сега в тази кръчма, а не е майтап работа да се размотава човек в нея — пошегува се той. — Завъртя ми се главата от теб! — премигна той и побледня. Сетне разтри очите си с ръка и извика: — Джийни, Джийни, къде си, любима?

Той размаха ръце във въздуха, за да повика сервитьорката, но тя вече се бе възползвала от ситуацията, за да се измъкне и да си потърси по-щедър покровител. Син-Джин погледна към дъното на залата и забеляза, че Джийни, с широка усмивка на лице, с всички сили се стараеше да забавлява един мъж, в чието лице разпозна градския ковач. Райли въобще не забелязваше, че момичето е изчезнало. Очевидно не можеше да извърти глава, без с това си движение да обърне пред погледа си цялата зала с краката нагоре. Треперещата му ръка тежко падна върху рамото на новия му приятел.

— Сейнт Джон?

— За приятели съм Син-Джин.

Райли кимна и едното му коляно се подгъна.

— Син-Джин — произнесе той името с тих шепот, който потъна в глъчката на кръчмата.

Син-Джин се наклони, за да чуе какво имаше да му каже мъжът.

— Да?

Райли смело се опитваше да се пребори с внезапно надигналата се вълна, която го теглеше към мрака. Той очевидно нямаше голямо желание да попадне там. С цялата си тежест Райли се облегна на Син-Джин, но вълната с неумолима мощ се устреми отново към него.

— Страх ме е, че… аз… скоро ще… потъна.

Син-Джин знаеше, че е безсмислено да спори с някой относно положението, в което предполагаше, че се намира и самият той. Протегна се да хване Райли за ръката точно в мига, в който младият мъж, съвсем омекнал, щеше да се свлече върху добре изтъркания под. Широка и доволна усмивка се бе запечатала на дружелюбната му и доста омагьосана физиономия.