Даома Уинстън
Зловещата къща (8)

Бе свила таблетките в кърпичка, след това ги сложи в ръчната си чанта. Слезе във всекидневната, откъдето се чуваха гласове.

— Добро утро, мила! — извика Уинифред. — Как си днес? По-добре ли?

Александър също й се усмихна закачливо:

— Човек не може да си представи, че само преди няколко часа си преживяла такъв кошмар!

И Тиодора се обади:

— Чудесна чанта имаш!

Само Ноа мълчеше. Той погледна замислено Мики, отпивайки от кафето си.

Александър я настани да седне, тя му благодари и каза:

— Добре съм!

Бевис влезе, сервира кафето, като недоверчиво погледна към Мики. Стана й ясно, че всеки един от тях избягва съвсем съзнателно да споменава за случилото се през нощта. Говореха за времето и се питаха какви са намеренията на всеки един за през деня, Мики съобщи, че по този въпрос още не е мислила. След малко тя стана и забеляза куфара до стената.

Ноа проследи погледа и й каза:

— Мой е, Мики. Реших, ако нямаш нищо против, разбира се, да се преместя тук. Място има предостатъчно — той продължи да говори, но Мики не го слушаше.

Ноа! Преместваше се тук. Защо, за бога, напускаше жилището си и се прощаваше с независимостта си, на която толкова много държеше? Дали не са го накарали, за да имат още един съюзник? Дали следващата атака срещу нея няма да е по-успешна?

— Надявам се, че нямаш нищо против — повтори той, като я гледаше втренчено.

С глас, прозвучал дори и на нея лицемерно, тя му отвърна:

— Не, Ноа, нямам нищо против.

— Сега всички сме отново заедно! — извика Уинифред. — Както по-рано! Баситови на Басит Плейс!

 

 

Бен бутна червената си фуражка назад към тила и попита:

— А как се случи това с ръката ви?

— Паднах по стълбите.

— Така значи — той замълча и след малко продължи: — Много странни неща се случват, откакто се върнахте. Наистина не сте ме питали, но все пак ще си кажа мнението. Или ще кажете на Уорънови да си вървят, или вие трябва да заминете някъде. Но повече не стойте така!

— Ще се опитам да направя първото.

— Смела жена сте наистина. Само че сте сама и това ме тревожи. Сама сте. Бих могъл да ви помогна, кажете ми само какво да сторя.

Мики го погледна и му се усмихна:

— Благодаря, Бен — каза тя любезно. — Но има неща, които човек трябва да свърши сам.

Следваха същия път, по който Мики отиде на първата си среща с Марта. След това завиха по улицата, където бе намерена откраднатата кола, убила Марта. Накрая спряха пред една лаборатория, Бен я беше открил. Тя влезе и обясни какво иска. След няколко минути вече имаше отговор.

— Искате да изследваме всички таблетки? Така ли? — я попита млад лаборант.

Мики кимна.

— Какво се е случило? Защо ви е тази информация?

Тя го погледна и веднага разбра какъв ще бъде отговорът му.

— Струва ми се, че това е работа за полицията. Повечето таблетки са наред. Става дума за лекарство за сърдечно болни, но пет таблетки са… — той замълча, а след това назова препарата, за който не бе чувала. — Това е много силна отрова. Външно не оставя никакви следи и човек може спокойно да приеме, че става дума за сърдечен удар, особено ако болният има сърдечно заболяване.

Значи Бенет е бил убит! Мики го бе предположила и въпреки това думите на лаборанта я накараха да се вкамени. Младият човек продължи да говори, но тя го слушаше разсеяно. Той й казваше, че ако има някакви съмнения, трябва да се обади в полицията. Тя бръкна в чантата си, извади пари, плати и почти бегом напусна лабораторията.

— Получихте ли желаната информация? — попита Бен.

Мики кимна, без да даде повече обяснения. Колата бавно се движеше, а тя се питаше какво ще трябва да предприеме. От смъртта на Бенет беше минало доста време, а освен това по негово желание той бе кремиран. Тя имаше таблетките му, от които пет бяха отровни, но не можеше да докаже, че Бенет е взел една от отровните.

Ръниън умря, защото стълбата се бе хлъзнала по мократа пътека. Беше казала, че за нея не става дума за нещастен случай, но никой не се вслуша в думите й. Когато загина Марта, тя каза на полицаите, че това е умишлено убийство, но те не обърнаха никакво внимание на нейните показания.

Нямаше доказателства. Нищо, освен нейната вътрешна увереност, че смъртта на тримата е част от някакъв пъклен план, съставен от злодей.

Следващата жертва ще бъде тя! Беше сама и им бе изкрещяла; „Вие се опитвате да ме изкарате луда!“ Дошло бе време и тя да бъде отстранена. Мики трепереше. Знаеше причините за този план, но не знаеше кой е авторът. Когато спряха пред портала, Бен й каза:

— Ще ме повикате, нали? Не зная какво става тук, но ако се нуждаете от мен…

— Благодаря, Бен.

Тя слезе от колата, плати и му се усмихна:

— Благодаря ви за всичко.

След това влезе в къщата. В преддверието се приближи до огледалото и свали шапката си. До златната рамка имаше плик. Отвори го. Печатни букви с черно мастило:

„Аз те познавам. Но ти не ме познаваш.“

Преди Мики се ужасяваше от тези думи, но сега те предизвикаха яростта й. По всяка вероятност и това писмо щеше да изчезне и скоро щяха да започнат отново обажданията по телефона, за които никой, освен нея не можеше да каже нищо. А след това? Ако дотогава не полудее, ако не чува шепнещите гласове и не вижда следващите я очи, тогава отново някой щеше да я бутне в мрака. И богатството на Баситови щеше да попадне в онези ръце, които се бяха опълчили срещу нея. Тя пъхна плика в чантата си и влезе във всекидневната. Уинифред се бе излегнала в едно кресло.

— Влизай, миличка! — й каза тя, сякаш бе гостенка. — Сега ще ти направя чай. Изглеждаш възбудена. Боли ли те ръката?

— По-добре съм. Благодаря — отвърна Мики.

Стараеше се да прикрива яда си, но пръстите й нервно опипваха плика в чантата. Не искаше повече да им дава възможност да я унищожат. Сега знаеше какво да прави. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Не искам чай, лельо Уинифред, но искам да си поговоря с теб.

Уинифред, която се бе затекла към машината за чай, се спря:

— Разбира се, мила. Какво има?

Много учтиво, като отмерваше всяка своя дума, Мики започна:

— Ти ми помогна много и аз съм ти страшно благодарна, лельо Уинифред. Надявам се, че ме разбираш. Имам обаче чувството, че допуснахме грешка, когато се събрахме да живеем заедно. Смятам, че е по-добре да се разделим, и то колкото може по-скоро.

— Мило дете, не те разбирам — каза Уинифред.

— Съжалявам, лельо Уинифред.

— Заради Ноа ли? Той те смущава, нали? Ако е така, аз ще говоря с нето и ще уредя нещата. Никой не го е канил. Той просто дойде. В момента бях така уплашена, че не знаех какво да кажа. Но сега…

Мики поклати глава.

— Но защо тогава, сега си живеем така хубаво, всички заедно… Баситови и Уорънови. Нали сме едно семейство?

Мики отново опипа плика в чантата си и отново я обзе ярост.

— Бенжамин, баща ти, винаги искаше…

— Не винаги — я прекъсна Мики студено. — Спомни си, когато бях четиринадесетгодишна, тогава…

— Беше недоразумение! — извика Уинифред. Когато аз… Ти настояваш да си вървим? Сега ли? Заради случилото се тогава?

— Не само за това.

Уинифред отвори уста да каже нещо, но от нея излязоха само някакви неясни звуци. В този миг в стаята влезе Тиодора. Мълчанието на двете я озадачи. Тя погледна първо майка си, а след това Мики.

— Може ли да пийна чаша чай? — попита тя накрая.

Отговор не получи. Тогава тя разкърши тяло, поглади зелената рокля по изхвръкналия си ханш и се отпусна в едно кресло.

— Не мога да разбера, майко, защо не искаш да ми купиш тази кола. Аз не виждам…

— Млъкни! — я пресече Уинифред.

Отново настъпи тишина, прекъсната от влизането на Александър. Той застана на прага и каза, усмихвайки се:

— Значи всички са се събрали за чая!

— Влез, Александър! — гласът на Уинифред беше напрегнат.

Той ги изгледа, а след това се обърна към Мики:

— Какво има?

— Току-що преживях страшен шок — промълви Уинифред. — Не зная какво да кажа и какво да мисля. Струва ми се, че е… някакъв кошмар.

Мики наблюдаваше Уинифред с притворени очи. Изглеждаше много потресена, засегната. Само някой, който нищо не знаеше, би могъл да реагира по този начин.

— Е, добре де, какво се е случило? — повтори Александър, а погледът, насочен към Мики, питаше: „Какво пак си направила?“

— Мики… след всичко, което направихме за нея, след всичките ни старания и любов… току-що ми каза, че трябва да напуснем Басит Плейс — обясни Уинифред.

— Ама това е лудост, нали живеем тук? — извика Тиодора.

С жест Александър й заповяда да замълчи. След това се обърна към Мики:

— Мога ли да запитам коя е причината за това решение?

— Смятам, че така е по-добре, Александър.

— Кое те накара да промениш мнението си, Мики? — попита той.

— Така искам.

— Значи, каквото си поискаш, трябва да стане — каза Уинифред с горчивина, надигна се тежко от креслото, отиде до звънеца и ядосано позвъни.

Малко след това се появи Бевис:

— Искате ли още чай?

— Искам да се преместиш в нашето жилище, Бевис! — без да поглежда Мики, тя продължи: — По една щастлива случайност имам все още жилище. Сигурно, ще се натъжиш, като чуеш, че няма да преспя на улицата, аз, от рода Басит.

След това се обърна пак към Бевис:

— Отиди в жилището ми, вземи си и твоите неща и приготви всичко за връщането ни. Ние не сме желани на Басит Плейс — с укор в погледа тя напусна стаята. Тиодора я последва. Накрая и Александър си тръгна, но преди да излезе, се спря.

— Мисля, че правиш грешка — каза той и прихлопна вратата след себе си.

След малко Мики също стана и се заизкачва по стълбите. От една от стаите на първия етаж се чуваха гласове. Тя се спря.

— Не виждаш ли? — казваше Уинифред. — Тя не е нормална. Нещо не е в ред. Писма, цветя, рокли, след това тази история със сестра й… наистина, Александър, не можеш ли да направиш нещо?

— Не знам. В момента не знам — отвърна Александър.

Мики продължи нагоре по стълбите до стаята си. Сега вече бе поела пътя. Капанът беше поставен. Бе се предложила сама като примамка. Кой от тях ще покаже истинското си лице на убиец? Кога? И как? Трябваше да изчака.

 

 

Не бе се надявала, че тази нощ ще заспи. По някое време обаче в дългите нощни часове бе задрямала, но скоро отново се събуди.

В къщата цареше мъртва тишина. Надигна се, за да си вземе цигара от масата. Приближи се до прозореца и погледна навън. Всичко бе забулено в мрак, и тревните площи, и пътеката до портала. Ненадейно нещо я сепна, погледна още веднъж учудено и след това разбра. Очите й се разшириха от безгранична уплаха. Двата газови фенера не светеха. Фенерите на Басит Плейс не горяха.

 

 

Мики постоя още известно време на прозореца, като се колебаеше, не можеше да се реши. Дали щеше да намери смелост да премине през тъмната къща, да потъне в дебнещия я мрак? В стаята си, зад заключената врата, беше поне сигурна. Трябваше обаче окончателно да се увери. Ръниън беше казал, че докато светят фенерите, всичко е наред на Басит Плейс. Сега те бяха загасени и това породи у нея необичайно чувство. Никъде за нея нямаше сигурност, никъде, дори и в собствената й стая, докато не разбере цялата истина.

Отправи се бавно към вратата, отвори я и пристъпи в тъмния коридор. Слезе на пръсти по стълбите, прекоси преддверието и стигна до вратата. Някъде тук я чакаше убиецът. Тя отиваше, за да го разобличи. Нямаше друг избор.

За момент се спря, дъхът й замря. Нещо скръцна зад нея, можеше да е от нечие движение, но можеше и да е шум от дървените стълби. Не се обърна, а продължи да гледа втренчено към портала. Да, фенерите бяха загасени. Направи няколко крачки по алеята към портала. Едва тогава се обърна. Зад нея беше къщата, обгърната в мрак, но в жилището на Бевис и Ръниън светеше. Слаб лъч светлина в жилището над гаража!

Като хипнотизирана Мики се насочи нататък. Алуминиевата стълба бе облегната на малкия балкон, на който Бевис бе наредила саксиите с цветя. Мики отново се спря и се ослуша. Дали вятърът духаше в клоните на дърветата, или имаше някой в храстите? Отвори тихо вратата на гаража и тръгна към стълбата, водеща към малкото жилище. Със затаен дъх се изкачи. Вратата беше затворена, но Мики трябваше само да я докосне, и тя се открехна. Влезе и потърси източника на светлината, която бе видяла отвън. Беше една свещ, запалена на прозореца, тя осветяваше само пространството около него.

Мики впери поглед в нея, обзе я панически ужас. Беше се предложила като примамка, капанът беше щракнал и тя се бе хванала! Изкрещя, обърна се и тръгна назад към вратата. Силна ръка я дръпна и в същия миг почувствува мощен удар. Залюля се, опита се да се хване за нещо, но повторен удар я повали. Опита се да се претърколи далеч от грубата ръка, но беше като скована. За секунда около нея настъпи тишина. След това дочу шумолене и дишане.

Човешка сянка, която сякаш изпълваше цялата стая, падна върху й. Тя изпъшка и се хвърли на другата страна. Той се наклони над нея и тя веднага го позна.

— Александър, значи ти си бил? — прошепна тя. — Ти си бил!

Той не отговори. Повдигна я грубо с яките си ръце и още по-грубо завърза китките й отзад. Навехнатата ръка я заболя и тя извика.

— Млъкни! — каза й Александър. — Трябва да свърша още някои неща. Впрочем и да крещиш, никой няма да ти помогне и няма да те чуе.

— Винаги си ме мразил, Александър. Защо? — прошепна тя.

— Ако те нямаше, Басит Плейс щеше да бъде мой.

Той й бе казал, че има да свърши още някои неща, но тя трябваше да го задържи, трябваше да говори с него, да отклони вниманието му и да му попречи да извърши каквото бе намислил. Само така би могла да намери някакъв изход за себе си.

— Как започна всичко това, Александър, и защо? — го попита тя с нежен глас.

— Ще ти кажа. Когато те осиновиха, аз загубих това, което някога трябваше да ми принадлежи. Заради теб, Мики. Разбира се, не го схванах веднага. Едва…

— Едва когато получих нервното разстройство, нали?

— Тогава бях в интерната, но чух. Майка беше предизвикала всичко. Тя и Тиодора трябваше да напуснат Басит Плейс, въпреки че по право трябваше те да останат, а не ти! — той направи крачка назад.

— Кога започна истински да действаш, Александър? — попита тя бързо.

Той се изсмя:

— Ти знаеш добре кога. В деня, когато починаха родителите ти… Бях си наумил всичко. Чаках само сгоден случай, за да започна. Ти имаше нервно разстройство, всеки знае това, а и мама ме наведе на мисълта за близнаците. Когато намерих писмото на Маркъм в документите на баща ти, разбрах защо. Това беше всичко, което ми трябваше.

— Ти дойде с Ноа и Тиодора в Копенхаген и…

— И? — прекъсна я той рязко.

— Изследвах таблетките на Бенет, Александър. Знам как е умрял, сега знам и защо. Беше необходимо, нали? Бенет трябваше да умре, тъй като беше мой законен наследник. Трябваше да умре, за да се върна тук, на Басит Плейс.

— Точно така. Аз донесох отровата, без да подозирам колко лесно ще ми се отдаде да свърша тази работа. След като намерих таблетките му в писалището — той отново сви рамене и продължи — свърших отлично работата. Когато умря Бенет, ние отдавна се бяхме върнали в Америка.

— И всичко стана, както го беше запланувал. Аз се върнах на Басит Плейс. Предполагам, че вече беше разтурил годежа си с Вивиън?

Гримаса премина по лицето му:

— Не беше съвсем така. По-точно е да кажем, че прекъснах връзките си с нея, докато бях зает с изпълнението на този план.

— Значи никога не си имал сериозни намерения да се жениш за мен? Ти само си се опитал да ме…

— Много ги разбираш тези неща! — прекъсна я той. — Предложението за женитба беше необходимо, за да спечеля доверието ти. Разбира се, ти не вярваше на никого с изключение на Ръниън.

Ръниън! Да, тя му вярваше. Бе му разказала всичко. Затова той трябваше да умре. Тя преглътна:

— А писмата, Александър?

— О, това пък беше много просто — обясни той. — Ти винаги си била много чувствителна, всички го знаят. Можеше да се очаква, че ще паднеш и ще се предадеш, но че няма да почнеш да действаш. На тази основа бях изградил плана си, за да получа Басит Плейс.

— Но това не стана.

— Първата вечер, когато си тръгнахме с Уинифред, аз се върнах и ти пъхнах писмото под вратата. Това беше началото — той поклати глава. — Всичко вървеше така, както го бях намислил. Писмата, обажданията, цветята. Но ти се довери на Ръниън. Той дойде при мен с писмата. Не ми каза направо какво мисли, но искал да чуе моя съвет. Знаех какво предполага. Същата вечер го видях на стълбата. Беше шанс, който не биваше да изпускам, и дръпнах стълбата.

— След това нямах никого, към когото да се обърна — прошепна Мики — докато Марта…

— И това беше много лесно. Марта работи известно време при мен. Приличахте си много и това пасваше чудесно с моя план. Тя ти се обаждаше по телефона срещу доста голяма сумичка. Аз обаче не можех да предположа, че ще се срещнете.

— Каква роля всъщност играеше приликата ни?

— Смятах, че това ще те обърка, но не съм предполагал, че тя ще ме измами и ще се срещне с теб. Може би се е надявала, след като я покани да живее на Басит Плейс, че аз ще я оставя на мира като твоя сестра. Но аз свърших и тази работа и тя беше много проста. Откраднах една чужда кола и я докарах тук. Когато ме видя, тя дори не се изненада. Мислеше, че съм се предал. Но оттогава…

— Да — добави Мики бързо, — оттогава планът ти започна да не успява — беше сбъркала, разбра веднага.

Той се дръпна и потъна в мрака:

— Не е вярно, планът ми успяваше и продължава да успява — каза той приглушено.

Съвсем отчаяна, тя почти изкрещя:

— Щом разбрах за Марта, всичко ми беше ясно. Знаех, че…

— Не съвсем. Не беше съвсем сигурна кой стои зад всичко. Сега вече знаеш, но това няма никакво значение. Ти си луда. Всички знаят, че си луда. А в лудостта си човек какво ли не върши.

Тя чуваше шетнята му из стаята, шумоленето на хартия. Той пъшкаше от напрежение. Тя се опита да се изправи, но не успя, въпреки че напрягаше всичките си сили. Не можеше дори да го види какво прави. Той се бе опитал да я тласне в долината на дългите и тъмни сенки, но безуспешно.

— Вярно е — призна той. — Сега вече знам, че ми беше необходимо повече време. Но вечерта, когато ни каза, че искаме да те изкараме луда, разбрах, че не бива да губя нито минута. Така…

— Стълбите — напомни му тя.

— Да, стълбите. А след това ти ни каза, че трябва да напуснем къщата.

— Защо загаси фенерите? — попита тя, когато престана да чува движението му из стаята и шумоленето на хартия.

Сигурна бе, че е завършил подготовката си. След малко той се върна при нея и отговори със закъснение:

— За да те подмамя.

Тя кимна. Но това нейно движение беше излишно.

— Много ми се иска да не се мъчиш — каза той. — Огънят е доста неприятен, но всичко трябва да изглежда правдоподобно — той я сграбчи, повдигна я и освободи китките й. Ръцете й бяха безчувствени, но свободни. Мики се свлече бавно и затвори очи. Ех, ако можеше само да я пусне!

А той мърмореше на себе си:

— Тя е тук! Документите на баща й ще бъдат унищожени като хартия, оставена тук от Бевис.

Мики едва долавяше шептенето му. Изведнъж чу някакъв друг шум. Съвсем приглушен, но осезаем. Идваше отвън.

Александър щракна запалката си и тръгна с нея в тъмнината. Малкият пламък трепна и стана изведнъж огромен, искрящ огън. Той се завтече към вратата. Лицето му бе осветено от огъня. Стаята се изпълваше с дим. Мики инстинктивно се опита да се надигне.

В този момент помещението сякаш експлодира. Вратата се блъсна, а прозорците се разтвориха. Александър искаше да хване Мики, но бе обвит от дима. За момент се загуби и когато отново се появи, Мики се намираше вече в обятията на Ноа. С навъсено лице Ноа се бе запътил към вратата. Зад тях Александър беснееше:

— Басит Плейс е мой! — крещейки, той се хвърли към тях.

В стремежа си да не изпусне Мики и да отбегне удара на Александър, Ноа се олюля, но изведнъж Александър бе отблъснат назад, в горящата стая.

— Бягай! Къщата е загубена! — извика Ноа и изнесе Мики навън.

Тя чу гласа на Бен: „Всичко е наред! Идвам.“ След това с дълбока въздишка скри лицето си в пазвата на Ноа. Когато отново повдигна глава, видя съвсем отблизо очите на Ноа, тъмни и бездънни. Зад гърба му двама души се бореха. Тя извика, когато двамата се разделиха, а единият, залитайки, се върна в горящата стая, като крещеше: „Всичко е мое!“

Другият, олюлявайки се, излезе по стълбите навън.

Целият този ужас бе траял само няколко минути, а на Мики й се струваше, че са минали часове. По-късно, когато беше вече на сигурно място, разигралите се над гаража събития й се сториха безкраен, страшен сън. После разбра, че Бен, загрижен за съдбата й, се навъртал наоколо и видял загасналите фенери. Изтичал зад къщата. Запалената свещ на прозореца го объркала. Известно време наблюдавал какво става наоколо, а след това забелязал алуминиевата стълба и се покачил на малкия балкон. Ослушвал се, чакал, докато не видял пламъка от запалка и последвалия го буен огън.

— Май длъжко бях чакал, за малко да закъснея с разбиването на прозореца, преди да вляза — каза той.

Ноа, който продължаваше да държи Мики в обятията си, най-сетне проговори:

— Винаги съм те обичал, Мики. Знаех обаче, че трябва първо да превъзмогнеш страха си. Тогава се намеси Александър. Реагирах остро, тъй като си помислих, че го предпочиташ пред мен. Имах обаче чувството, че нещо не е съвсем наред. Останах близо до теб и наблюдавах каква става наоколо. Когато ми каза, че някой те е бутнал по стълбите, реших да се преместя на Басит Плейс. Оттогава не те изпусках от очи. Така и тази нощ забелязах, че вратата на стаята ти е отворена…

Ноа започнал да я търси първо из къщата. После и той видял свещта на прозореца и се изкачил по стълбите към малкото жилище. Тогава чул гласа на Александър и нахлул в стаята. Тъкмо навреме, за да изтръгне Мики от ръцете му.

За всички тези подробности Мики научи по-късно, след като пожарникарите бяха угасили пожара и намерили овъгления труп на Александър сред пепелта от документите на Бенжамин Басит.

Когато с настъпването на утрото мъглата се вдигна, Мики застана на прозореца на стаята си и се загледа навън. Мислеше си за Бенет и за думите му: „Има само едно средство срещу страха и това е смелостта.“

А там долу, на портала, двата фенера отново хвърляха избледняла светлина. На Басит Плейс всичко беше спокойно. Мики видя как Ноа мина през портала, погледна нагоре към прозореца й и махна с ръка. Тя бързо се обърна и тръгна да го посрещне.