Даома Уинстън
Зловещата къща (7)

Тиодора говореше по телефона:

— Не мога, Вивиън. Знаеш добре какво каза Александър. Знам ли колко ще трае?

Мики бе застанала на най-горното стъпало и слушаше със затаен дъх.

— Не зная, Вивиън, а и не бих могла да променя нещо — отвърна Тиодора след известна пауза.

Мики заслиза бавно по стълбите. Тиодора се обърна, видя я и забръщолеви:

— Добре де, ще се погрижа за всичко, не бери грижа за това! Хайде чао, Хелън! — тя затвори телефона. — Боли я гърлото — обясни тя, въздишайки.

— Кого? Вивиън ли?

Тиодора кимна, а след това се изчерви.

— Не, не, става дума за Хелън.

— А аз помислих, че говориш с Вивиън — каза Мики.

Тиодора присви рамене и въздъхна с облекчение, тъй като в същия миг външната врата се отвори и влезе Александър.

Той покани Мики на вечеря. След известно колебание Мики се съгласи. Отидоха в един унгарски ресторант. Настаниха се на малка маса, близо до пианото. Цигулар свиреше романтични мелодии. Лицето на Александър почервеня, а погледът му, отправен към Мики, ставаше все по-настойчив.

— Знаеш какви чувства изпитвам към теб — каза той неочаквано. — Трябва да знаеш това!

— Нали приключихме по този въпрос, Александър.

— Но един мъж може да мечтае, да се надява…

Тя изведнъж си спомни за Вивиън и за думите на Тиодора: „Ти знаеш какво каза Александър. Знам ли колко ще трае?“

— Александър, имало ли е нещо между теб и Вивиън? — попита тя.

Сините му очи се премрежиха и той отговори сконфузено:

— Бяхме сгодени. Трябваше може би да ти го кажа по-рано, но…

— Не е необходимо — отвърна Мики.

Значи Александър и Вивиън са били сгодени и той е развалил годежа, за да може да се домогне до нея. Тези мисли предизвикаха отново у нея чувство за несигурност, още повече че Александър я гледаше някак особено. Това я накара да си спомни един отдавна забравен случай…

Александър беше на тринадесет години, а тя на седем. Той стоеше горе на стълбите и не й разрешаваше да мине и да влезе в къщата. Тя го молеше, увещаваше и накрая се бе разплакала. Тогава се бе появила Уинифред. Хванала бе Александър за ръцете: „Не бива да правиш това! — му бе казала строго тя. Веднага пусни Мики да влезе! Ти наистина принадлежиш към рода Басит, но тук не си господар, разбра ли ме добре! Тук си само гост, а сега се извини на Мики!“

Александър се бе загледал тогава в Мики. В очите му се четеше ярост, а по страните му бяха избили червени петна.

Мики бе забравила тази случка и сега внезапно си я спомни. Бе забелязала в очите на Александър някогашния израз, но той бързо изчезна и братовчед й каза:

— Ти имаш нужда от някого, който да се грижи за теб. Така мислеше и Бенет. А и след всичко, което се случи…

Но Александър не знаеше какво се е случило, той не знаеше за писмата, телефонните обаждания, дрехите, не знаеше нищо за фалшивата Марта и нищо за момчето, нейния брат, починал при раждането си. А може би знаеше всичко?

— Виждаш колко си уязвима, а откакто това нещастно момиче умря…

— Моля те, Александър, не ми втълпявай всякакви неща!

Той присви вежди:

— Какво да ти втълпявам, Мики?

Тя не му отговори. След известно време той продължи, като се усмихваше пресилено:

— Ти смяташ, че между нас не може да има нищо, така ли?

— Не искам да свързвам с теб живота си — отвърна Мики спокойно.

На следващия ден Мики седеше в креслото до прозореца с ръце в скута. Тя размишляваше върху думите на Бенет: „Единственият път да се превъзмогне съмнението е да се сдобиеш със сигурност.“ Но всяка нейна крачка през тези месеци с цел да постигне сигурност бе довела до убийство. Първо Ръниън, след това Марта.

А Бевис беше казала, че смъртта идва три пъти. Кой е следващият? Знаеше отговора: самата тя. Неясно виждаше контурите на някакъв план, който се осъществяваше тук — на Басит Плейс, откакто се бе завърнала. Първата нощ бе дошъл Ноа. Той бе разбрал, че се страхува, и я бе посъветвал да не остава в тази къща. Той пръв й напомни за нейната болест. След това се заредиха телефонните обаждания и цветята. После се бе появила Уинифред. Уинифред, родена Басит, бе дошла с тайната надежда да получи наследството на Баситови. А Александър бе сгоден за Вивиън докога ли е траел годежът? Александър, който бе казал на някого по телефона, да не му се обажда вкъщи? Защо? Александър, който се бе двоумил дълго, преди да й даде възможност да надникне в документите на баща й? Документите ли? Мики се сепна, бе решила: трябва да види и останалите документи. Но нямаше да моли повече Александър да й ги донесе. Не искаше да чува за втори път извиненията и несъстоятелните му обяснения, с които я бе залъгвал. Ще отиде при него в офиса му…

Портиерът я изгледа учудено.

— Много интересно — извика той. Вие приличате ужасно много на някого, когото познавах!

Мики почувствува устните й да пресъхват.

— Може би на Марта Плейнърд? — го попита грубо тя.

— Точно така — кимна портиерът.

— Но откъде познавате Марта Плейнърд?

— Известно време работи при нас, но след това напусна, защото можела някъде другаде да печели много пари. Знаете ли какво стана с нея?

На Мики й се искаше да побегне. Марта беше работила при Александър! Значи той я познаваше, а я бе лъгал. Трябваше да идентифицират Марта, а ето че Александър е знаел много добре коя е тя. Но бе мълчал. Още преди Мики да се съвземе, Александър излезе от кабинета си.

— Не разбрах, че си ти — каза той бързо. — Заповядай! — говореше много учтиво и въпреки това в гласа му имаше нещо, което плашеше Мики.

На стената в кабинета му висеше картина. За да спечели малко време, Мики започна да я разглежда.

— Ноа я е рисувал — каза Александър, като присви рамене. — Исках да му направя услуга и я купих.

Мики си спомни, че Ноа работи понякога за брат си. Следователно и Ноа е познавал Марта.

— Е? — попита Александър. — Предполагам, че неслучайно си тук?

Мики му обясни, че иска да види и останалите документи на баща си. Александър взе веднага два плика от писалището и й ги подаде:

— Има и още каза той. Да ти ги донеса ли вкъщи?

— Благодаря. Първо ще прегледам тези.

Мики постави документите настрана. Нямаше нищо сред тях, което би могло да даде отговор на нейните въпроси.

В къщата цареше гробна тишина. Мики се питаше къде ли са отишли всички. Изведнъж някой позвъни от портала. Мики почака известно време, тъй като обикновено Бевис отваряше, но в къщата, изглежда, нямаше никой. Отново се позвъни. Мики се изправи бавно. Може би Бевис се бе прибрала в жилището си. А Мики нямаше желание да вижда когото й да било. Въпреки това тя излезе от стаята си и заслиза по стълбите. Сякаш нещо непреодолимо я теглеше надолу и тя пристъпваше механично, крачка след крачка! Мислеше си за живота с Бенет. Беше толкова спокоен и необременен от нищо. Ужасите бяха започнали след неговата смърт. След смъртта му…

Думата „смърт“ започна да ехти в ушите й, все по-силно и силно, като някакво ехо, което накрая премина в съзвучие с ударите на сърцето й. Когато Бенет умря… Тя се спря на стълбите. Може би и той бе убит? Лекарят смяташе, че е получил сърдечен удар. Сърдечен удар! А и Уинифред я беше предупредила няколко месеца преди това, че Бенет не изглежда добре. Може би и други бяха забелязали, че при Бенет не всичко е наред. Александър, Тиодора, Ноа… те им гостуваха в Копенхаген. Лекарят, който познаваше добре състоянието на Бенет, смяташе, че сърдечният шок е предизвикан от някаква възбуда. Мики се обърка, какви ли не мисли кръжаха в главата й.

Бенет държеше винаги хапчетата си в едно чекмедже на писалището. Сега Мики държеше в ръце кутийката за хапчета на Бенет. Не можеше да се пребори с чувствата си и да я хвърли.

А ако някой беше поставил в кутийката отрова? Просто е сменил таблетките и е сложил отровни? Възможно ли бе това? Дали да не даде таблетките за изследване? Защо да не ги изследват? Но къде? В момента, в който Мики стигна до вратата, разбра, че не е нужно да я отваря. На пода лежеше бял плик. Когато го повдигаше, ръцете й се разтрепериха. Черно мастило, печатни букви, същите думи:

„Аз те познавам. Но ти не ме познаваш.“

Марта бе вече мъртва, тя не можеше да напише тези думи. Значи не тя ги е пращала. Друг бе извършил това. Същият, който бе откраднал колата и прегазил Марта? Същият, който бе запланувал всичко, което й се бе случило, който плащаше на Марта, за да й се обажда, да й праща онези клонки, дрехите? Но кой? Кой бе убил Бенет, за да се върне Мики на Басит Плейс? Кой уби Марта, за да не се настани при нея, като нейна сестра? Кой уби Ръниън? И защо? Защо Ръниън трябваше да умре?

По време на вечерята Уинифред, обръщайки се към нея, каза:

— Мики, мило дете, ти си така мълчалива. Не бива да мислиш непрестанно за миналото. Не е полезно за теб.

Мики я погледна много проницателно, преди да й отговори:

— Мисля за настоящето, лельо Уинифред.

— За настоящето ли?

— Да, за настоящето. Има някои неща…

— Какви неща? — попита нетърпеливо и остро Александър.

Мики направи усилие да остане спокойна, преди да каже:

— Вие ме попитахте как съм намерила Марта? Е, сега ще ви кажа, не аз я намерих, а тя мен.

— Ама че щурава работа! — обади се Тиодора.

— Да, наистина звучи невероятно — призна Мики, — но е така, Марта ме намери. Още първата вечер в Басит Плейс намерих под вратата писмо, последваха редица телефонни обаждания, но щом вдигнех слушалката, отсреща никой не се обаждаше.

— Разбираш ли какво говориш, Мики? — попита Александър.

Лицето му изглеждаше угрижено.

— Естествено — отговори Мики с привидно спокойствие. — Всъщност Марта е работила известно време при теб, Александър.

— При мен ли? Невъзможно!

— Съвсем сигурно е — Мики продължи: — Писма, телефонни обаждания, цветя, дрехи и накрая в документите на татко някакво писмо от доктор Маркъм, с което му съобщава, че известната жена очаква близнаци. Съвсем близо до ума е, че другият близнак е искал да влезе във връзка с мен. Когато отново ми се обади, казах това и помолих да се срещнем. Така се видяхме с Марта и аз й предложих да се пренесе у нас. Но я убиха.

Уинифред изстена:

— Мики, мило дете, много ти дойде, опитай се…

С едно движение на ръката Александър й заповяда да замълчи, след което се обърна към Мики:

— Продължавай, разкажи ни и останалото от тази…

— Марта не можеше да ми е сестра — продължи Мики, без да обръща внимание на Александър, — тъй като другият близнак е бил момче, умряло при раждането.

— Невероятно измърмори — леля Уинифред.

— Марта се оказа измамница, но и тя умря. Ето че отново получих писмо и сигурно някой отново ще почне да ми се обажда по телефона — след тези нейни думи в стаята настъпи потискащо мълчание.

Накрая Александър се обади:

— Но мъртвите не пишат писма, Мики? Или си на друго мнение?

— Някой друг е писал писмата, а не Марта.

— Писма, телефони… — Александър поклати глава. — Звучи много…

— Имам доказателства! — Мики скочи и се затича към стаята си. — Ще ви покажа писмото, донесено днес.

Но колкото и да търсеше, тя не можа да намери писмото. Беше изчезнало. Сега разбра защо Ръниън трябваше да умре. Той беше видял другите две писма и знаеше за обажданията по телефона. Станало му е ясно какво са искали да извършат с нея. Затова е трябвало да умре. Мики потрепери. Ръниън, защото е разбрал каква е играта, а Марта, защото е знаела повече, отколкото е трябвало да знае. На вратата се почука и това стресна Мики. Влезе Бевис.

— Изпратиха ме да ви повикам — каза тя. — Кафето е сервирано.

Мики кимна. Бавно последва Бевис по стълбите. Когато приближиха трапезарията, чу Уинифред да казва:

— Това е ужасно. Не мога да повярвам…

След това гласът на Александър:

— Не се вълнувай, мамо. Всичко ще се оправи.

— Дано — Тиодора се смееше. — Но тя самата като че не иска, много е напрегната.

— Цялата тази история — започна отново Уинифред. — Мисля…

— Не виждате ли, за бога, какво става с Мики? — я прекъсна Александър. — Не схващате ли? Просто не осъзнава какво говори. Трябва веднага…

Мики влезе в стаята. Лицето й бе бледо. В очите й се четеше отново страх.

— Писмото го няма — прошепна тя.

— Изчезнало е? — извика Уинифред. — Как може да изчезне, Мики, дете мое? Ти каза, че си го получила? Как може сега да го няма?

— Някой го е взел — отвърна Мики.

Сивите й очи стрелнаха първо Александър, след това Тиодора.

— Глупости — разгневено каза Уинифред. — Как можеш да си въобразиш… и кой може да стори това?

Александър се изправи и неспокойно се заразхожда из стаята, преди да спре пред Мики. Лицето му беше почервеняло.

— Мики — започна той, — дълго се колебах дали да ти кажа това, което трябва да знаеш. Но като твой адвокат, натоварен от Бенет да се грижи за теб, не бива да мълча повече. Много съм загрижен. След всичко, което се случи напоследък, установих, че ти се държиш така особено, станала си странна, така че реших…

— Съвсем наред съм, Александър — каза Мики спокойно, въпреки че вътрешно трепереше.

— Наред била?! — повтори Александър иронично. — Я се погледни в огледалото. Приличаш на призрак, толкова си бледа, а и ръцете ти треперят. Човек може да си помисли, че всеки момент ще припаднеш. Един господ знае откъде го намери това момиче и си въобрази, че ти е сестра. Отгоре на всичко твърдиш, че било работило при мен. Аз никога не съм виждал това момиче и дори името й не съм чувал. Няма значение дали ми вярваш или не. Ноа, който често работи при мен, също не я е виждал. А когато тя умря, ти викаше като луда „убиец“. Да, така викаше. Изложи ни страшно пред полицията. Така се държа и когато се случи нещастието с Ръниън. А сега ни приказваш за някакви писма. Писма, които изобщо не съществуват. Никога не ги е имало. Ти си невменяема. Страхувам се. Всички се страхуваме… какъв ли ще бъде следващият ти номер…

„Невменяема? — помисли си Мики. — Но всичко това се случи! Нищо не съм си въобразила. Бенет е мъртъв, Ръниън и Марта също. И писмата наистина съществуват.“ Тя сведе поглед, взе чашата и я повдигна към устата си. Кафето бе силно и горчеше, но някак си й вля животворна сила.

— Би ми било по-приятно, ако ме оставиш сама да се грижа за себе си — каза тя доста отсечено. — Ако въобще си загрижен за мен. Ще се справя сама, бъди сигурен!

— Браво, Мики — прозвуча глас откъм вратата.

Беше Ноа, който се смееше. Тя се обърна към него. Коленете й трепереха.

— Ти… и всички вие! — гласът й бе станал дрезгав. — Опитвате се да ме изкарате луда.

Ноа я хвана здраво за ръката и я раздруса. Тя го отблъсна и побягна към стаята си, сякаш подгонена от някого.

Събуди се от някакъв шум. Заслуша напрегнато, но не чу нищо. Струваше й се, че някой шепне. С изострени сетива продължи да се ослушва. Ето пак! Отново се чу далечен, но все пак отчетлив шепот. Сякаш направлявана от външна сила, Мики стана, наметна халата си, обу леки обувки и на пръсти излезе от стаята. Промъкна се тихо по стълбите до втория етаж. Там нищо не помръдваше, никой не се виждаше. Но изведнъж се случи нещо неочаквано. Зад гърба си дочу тихо шумолене и преди да успее да се обърне, нещо тежко се стовари върху й и тя политна напред по стълбите. Чу собствения си вик, след което загуби съзнание, но само за секунди. Силна болка я върна към действителността и подсъзнателно се учуди много защо не се намира долу пред стълбите потрошена, а я държаха две здрави ръце, здрави и сигурни ръце. Отвори очи и видя лицето на Ноа. Въпреки че светлината от лампата падаше върху него, лицето му изглеждаше още по-мрачно, още по-недостъпно от обикновено. Неописуемо чувство завладя Мики, чувство, по-силно от болката й. Тя обичаше Ноа. Осъзна го изведнъж.

— Мики, какво се случи? — попита Ноа с прегракнал глас.

— Някой ме бутна по стълбите — изстена тя.

— Бутнал те по стълбите? — с неуверен глас повтори Ноа. — Мики, какви ги разправяш?

Мики се поколеба. В този момент на горния край на стълбите се появи Александър. Беше облякъл халата си, а косите му бяха разрошени.

— Какво става тук? — раздразнено попита той. — Какво означава този шум?

Зад гърба му се появи и леля Уинифред, облечена и тя в халат.

— Какво се случи, мило дете? — попита тя. — Какво правиш по това време долу?

Първият шок от тази необяснима любовна вълна отмина. Тя се освободи от прегръдките на Ноа.

— Някой ме бутна по стълбите — каза тя.

Уинифред възкликна изненадано и побърза да слезе при нея.

— Какво? — извика Александър. — Кой? Кой е могъл да те бутне, Мики?

Той следваше майка си толкова плътно, че за малко не й настъпи халата. Междувременно на стълбите се появи и Тиодора, в бялата си дълга нощница тя приличаше на призрак.

— Кой? — повтори Александър.

Тя безпомощно се огледа. Погледът й се спря на Ноа:

— Ти какво правиш тук? Нали си тръгна преди няколко часа?

— Наистина исках да си тръгна, но след това останах, седнах на едно кресло. Надявам се, че ще ме извиниш, но този път не заспах.

Отгоре се обади Тиодора с отегчен глас:

— Все още не разбирам защо е целият този шум. Май Мики пак е направила някоя щуротия.

Никой не й отговори. Само Ноа погледна нагоре, после хвана Мики за ръката:

— Чакай да видя има ли ти нещо. В момента се интересувам много повече от това дали си се наранила, отколкото как е станало.

— Изглежда, че ми няма нищо — отвърна Мики.

— Ами, я виж това! — Ноа опипваше китката и пръстите й, ръката към лакътя беше подута. — Може би има нещо счупено, ела, ще те заведа в болницата! — той тръгна с Мики към вратата.

— Ноа, за момент! — извика Александър. — Искам първо да разбера какво се е случило.

Ноа обаче нямаше намерение да остава, той вдигна Мики на ръце и я изнесе. Александър извика още веднъж:

— Ноа, чакай! Аз ще я нося.

Ноа не се сдържа и промълви някакво проклятие по адрес на Александър, след това се усмихна на Мики и каза:

— Извинявай, но брат ми може понякога да ме изкара от кожата. Много ли те боли?

— Не много, поне засега.

Той я положи много внимателно на седалката на колата. Когато минаваха покрай фенерите, тя успя да види лицето му. Изглеждаше ядосан, впрочем така звучеше и гласът му:

— Сигурна ли си, че някой те е бутнал?

— Да.

— Но кой? — и когато не последва отговор, той продължи: — Или те е страх да ми кажеш?

— Не знам кой, беше много тъмно — отвърна тя. — Дочух шумолене зад мен, а след това някой силно ме удари и аз залитнах напред.

Той кимна:

— Чух те да викаш, веднага скочих, запалих лампата и тръгнах към стълбите. Ти падаше, но горе нямаше никой.

Тя затвори очи и се опита да си спомни всичко… Падаше, беше се докоснала до нещо… стълбите, парапета, стената? След това почувствува тази ужасна болка, загуби съзнание за секунди и след това се оказа в прегръдките на Ноа. Можеше ли той да се е скрил в тъмнината на първия етаж, за да я бутне? Погледна го косо и срещна очите му, той я гледаше изпитателно. Искаше да разбере дали вярва на думите му.

— Ти беше в преддверието, нали? — започна тя след кратко мълчание.

— Да, трябваше да обмисля някои неща — отвърна спокойно той. — Опитах се да гадая какво са могли да ти кажат и да направят тази вечер.

Тя също не можеше да си спомни добре, но едно нещо не бе забравила, че Ноа ненадейно се бе появил на прага и бе извикал: „Браво, Мики!“

Колата спря пред входа на болницата. Ноа помогна на Мики да слезе и я отведе вътре. Формалностите бяха извършени бързо. Нямаше счупване, а само навяхване. Ръката й бе превързана, откриха и една малка рана над лявото слепоочие, тя беше почистена и поставиха марля. Не след дълго те отново се отправиха за вкъщи.

— Имаш късмет, че не ти се случи нещо сериозно — каза Ноа. Мики не му отговори, а той продължи: — Може би ще е по-добре да попътуваш малко, да се махнеш за известно време оттук.

Тя си мислеше за шепнещите гласове, за дебнещите я очи, за този страх. Колкото и необичайно да бе, страхът й изчезна, съмненията се превърнаха в сигурност и всичко това се случи в момента, когато бе извикала: „Опитвате се да ме изкарате луда.“ Тя вече не се страхуваше от дългите тъмни сенки.

— За теб би било по-добре — каза Ноа. — Помисли си и ще видиш!

Ако сега напуснеше Басит Плейс, без да разбере причината за смъртта на Бенет, Ръниън и Марти, тя отново щеше да се нагърби с ново бреме, от което никога нямаше да се освободи — това й бе известно.

— Не мога сега да напусна Басит Плейс — отвърна тя спокойно.