Даома Уинстън
Зловещата къща (5)

Уинифред очакваше Мики в преддверието.

— Какво правиш, мило дете? Всички сме много загрижени за теб. Тъкмо искахме…

— Всичко е наред — каза Мики спокойно и се качи в стаята си. Вече затваряше вратата, когато телефонът иззвъня. Тя се завтече към апарата, вдигна слушалката и извика:

— Да!

Отговори й тежкото дишане.

— Моля те, не затваряй! Сега знам коя си! — молеше тя. — За миг в слушалката не чуваше нищо. След това в ухото на Мики прозвуча отново онова далечно хилене.

— Моля те! — умоляваше Мики. — Кажи нещо, не затваряй телефона!

Изведнъж тя чу женски глас:

— Ти ме познаваш?

— Да, и искам да се срещнем!

— Да се срещнеш с мен? — след известно мълчание продължи гласът. — И за какво?

— Ние сме сестри! Кажи ми, моля те, някое място и време, където можем да се срещнем!

— Сестра ли? — повтори гласът. — Но…

— Трябва да се запознаем! — извика Мики.

Отново настъпи мълчание. След това гласът каза:

— Аз пак ще ти се обадя.

— Сега ми кажи къде мога да те видя! — помоли отново Мики.

— Е, добре, пред паметника на Линкълн. Утре в десет.

— Добре.

След това до слуха й достигна звукът от прекъсването на връзката. Ръката на Мики трепереше, когато поставяше слушалката.

Вечерта дойде Ноа и покани Мики отново да се разходят с колата. Беше доволна, че ще избяга от изпитателния поглед на Александър и от зле прикриваната загриженост на Уинифред. По време на пътуването Ноа започна да я измъчва с въпроси:

— Какво става с теб, Мики?

— Размислям върху различни неща, Ноа.

Той я погледна косо:

— Мики, тази работа с близнаците… Какво мислиш да правиш? Кажи ми.

— Намерих сестра си — му отговори Мики. — Утре ще се срещна с нея.

— Намерила си сестра си? — гласът на Ноа прегракна от възбуда. — Как стана това?

Тя замълча и само сви рамене.

— Мики — каза той сериозно, — я остави тази работа!

— Не, не мога!

Когато паркираха пред къщата и Мики се канеше да слезе от колата, Ноа обгърна с ръка раменете й и я помоли:

— Постой, Мики!

Тя остана седнала в мълчаливо очакване.

— Исках да ти дам повече време, но след като Александър ти е направил предложение…

— Тази шега отиде май твърде далече — го прекъсна тя ядосано.

— Шега ли? Бедният Александър, ако чуе, че наричаш предложението му шега, няма да е много доволен.

— А ти? — се чу тя сама да го пита и се ужаси.

— Аз ли? Ти знаеш чувствата ми към теб — отвърна Ноа сериозно.

— Беше глупаво от моя страна да те подтиквам към подобни отговори — прошепна тя. — Извини ме.

— Ти се извиняваш? — попита той учуден.

Мики кимна и отвори вратата на колата. Ноа я последва до входа.

— Мики — започна той отново, — тази работа със сестра ти близначка… Ти не знаеш нито коя, нито каква е. Разкажи ми, моля те, за нея, а аз се наемам да свърша всичко вместо теб.

Тя го погледна и поклати глава. Той обгърна лицето й с дланите си и устните му се докоснаха до нейните, топли, тръпнещи в очакване.

Сладък трепет я обля. Беше загубена, загубена. След това той се дръпна, отстъпвайки назад.

— Сега е мой ред да ти се извиня — каза той.

— Какво искаш да кажеш? — го попита Мики, дишайки тежко.

— В момента ти си обзета от мисълта да намериш следите на сестра си близнак. Невъзможно е да имаш време да мислиш за мене. Така че тази целувка съвсем не ти е нужна. Извинявам се.

Мики се олюля. Разочарованието й дойде много бързо.

— Така значи! — каза тя, треперейки. — Те са те натоварили да ме възпреш без оглед на начина, по който ще действуваш. Ти свърши всичко много успешно, Ноа!

— Мики!

— Остави ме!

Той я погледна с искрящи от ярост очи, след това рязко се обърна и си тръгна с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.

Мики проследи с поглед колата, докато изчезна зад портала с двата мъждукащи газови фенера. После влезе вкъщи и изтри устните си. Избърса фалшивата целувка.

 

 

Десет часът. Мики стоеше пред мраморния паметник на Линкълн и чакаше. Погледна още веднъж часовника си. Минаваше вече десет часът. В единадесет Мики се отказа. Бен, който чакаше наблизо, я погледна с облекчение. Тя се качи в колата.

— Нищо ли?

Мики поклати глава.

— Така е по-добре. Сигурен съм, че така е по-добре.

— Но аз трябва да я намеря — упорствуваше Мики.

Щеше да се разплаче.

— Сигурно ще ви се обади отново — отвърна той.

Бен излезе прав. Още същия следобед телефонът иззвъня в стаята на Мики и шепнещият глас попита:

— Мики, ти ли си?

— Защо не дойде? — извика Мики.

— Не успях.

— Кога ще се срещнем? И къде?

— Не можеш да си представиш колко е трудно, Мики.

— Въпреки това, моля те, ела! Ще си поговорим.

— Е, добре, утре. В дванадесет при Ботаническата градина.

— Ще бъда там! — обеща Мики.

— И аз отвърна шепнещият глас.

И този път Мики напразно чака. Накрая дойде Бен, който я търсеше.

— Няма смисъл да чакате — каза той.

— Тя пак не дойде — гласът на Мики беше тъжен, изпълнен с отчаяние.

Той я поведе към колата и тръгнаха за вкъщи.

— Забравете я! — настояваше той. — Откажете се от тази идея.

Но тя само поклати глава:

— Може би пак ще се обади…

Изминаха два дни, докато шепнещият глас отново се появи.

— Много съжалявам, Мики, просто нямаше как. Много по-сложно е, отколкото си мислиш. Но сега, ако все още искаш да се срещнем, аз мога да дойда.

— Тогава ела при мен вкъщи! — каза Мики.

— У вас? О, не! Това би бил голям удар, ако… — шепнещият глас прозвуча така, сякаш се страхуваше от нещо, и замълча.

— Добре тогава, кажи къде и кога!

— Утре в дванадесет, при Улуърт, в отдела за вратовръзки на първия етаж.

— Съгласна съм. Но, моля те, ела! Този път трябва да дойдеш!

— Ти също — прошепна гласът.

— Не искаш ли да ми кажеш нещо? — я попита Ноа вечерта.

— Какво? — Мики въртеше една цигара между пръстите си.

— Я не се прави на глупачка! — каза той остро.

— Моля те, Ноа!

— Ти ми каза, че си открила близначката. Е сега…

— Утре ще се срещна със сестра си.

— Виждаш ли, това не си ми разказвала.

— Имаше много недоразумения.

— Разбирам. И как изобщо я намери?

Мики не можеше да му се довери:

— Това е дълга история — отклони тя разговора.

— Аз имам много време.

— Уинифред и Александър ли ти поръчаха да ме разпиташ? — поинтересува се тя студено.

— Не съм ничий пратеник и, после, не поставям никога на хората въпроси, зададени от други, а само моите собствени — той се надигна от стола и продължи с ръце в джобовете: — Страхувам се, че искаш в купа сено да хвърлиш кибритена клечка.

„Възможно е и да е прав — си помисли Мики. — Но това не променя нещата.“ Щом се вгледаше в черните му очи, й ставаше трудно да повярва, че е поставил на лицето си маска, за да прикрие, че и той е против нея.

По-късно, когато остана сама, Мики се запита дали въпросите му бяха само плод на интереса, който проявяваше към нея, или бяха част от някакъв неизвестен за нея план.

 

 

На щанда бяха изложени копринени вратовръзки в различни десени и модели. Пред тях имаше много жени, които разговаряха, жестикулирайки. Мики ги разглеждаше внимателно. Бен беше настоял да остави колата в гаража на магазина и да се качи с нея. Тя неохотно се съгласи. Сега и той чакаше, като се вглеждаше в лицата на жените наоколо. Мики беше сигурна, че ще познае веднага сестра си. Няколко минути след дванадесет чу глас до себе си: „Мики Мейфийлд?“

Мики се обърна:

— Ти дойде? — успя само да прошепне тя. След това погледна момичето, което й се усмихваше.

Това беше нейната сестра, нейната сестра близначка. Очаквала бе при вида й да почувствува нещо. Трябваше да почувствува нещо, но срещу нея стоеше една непозната и чужда жена, въпреки че имаха едни родители.

— Разочарована ли си? — я попита момичето неприветливо.

Беше малко по-висока от Мики и не толкова нежна, носеше костюм от яркочервена изкуствена кожа и под къдравата й коса висяха дълги обици.

Мики се усмихна.

— Щастлива съм най-после да се запозная с теб — каза тя със сдържана сърдечност. — Ние много си приличаме, не намираш ли?

— Е, да, и ужасно съжалявам, че трябваше два пъти да ме чакаш напразно.

Хайде да отидем някъде, където ще можем да си поговорим!

Изведнъж Мики се разсмя весело:

— Но аз дори не знам как се казваш?

— Марта. Марта Плейнърд. Мики и Марта! Приличат си, нали?

Марта имаше остър и твърд глас, говореше с диалект, чийто произход Мики не можеше да уточни. Едно беше сигурно, че Марта не е израснала във Вашингтон. Мики се засрами малко, че безцеремонно отбеляза тези неща, хвана Марта под ръка, кимна на Бен и тръгна със сестра си към асансьора, който ги заведе в чайната на седмия етаж. След като се настаниха и си поръчаха по едно питие, Мики вече се чудеше как да започне. Марта се въртеше неудобно на стола си.

— Никога не съм идвала тук — каза тя накрая.

Мики се обърна към нея:

— Моля те, разкажи ми…

Сянка на уплаха премина по лицето на Марта:

— Какво да ти разправям? И защо изобщо искаше да ме видиш?

— Но ние сме сестри! Сестри близнаци! Как научи за това, Марта? И защо…

— Много въпроси задаваш, Мики.

— Искам да зная всичко.

— Искаш да се убедиш, че не съм лъжкиня, нали така?

Мики запротестира.

Но Марта продължи, като се смееше:

— Хайде, остави, остави! Не искам да те поставям в неловко положение, ще ти разкажа всичко, както си беше. Докато ти, осиновена от Баситови, живя на слънчевата страна на живота, аз бях отпращана от едно сиропиталище в друго. Никой не ме искаше, мен, безименното дете. Така…

— Но ти знаеше името на майка си? На баща си? — прекъсна я Мики.

— Много си умна — засмя се отново Марта. — Откъде можех да го знам? Едва когато станах на петнадесетина години, се позаинтересувах. Обикалях сиропиталищата и разпитвах, но всичко, което научих, бе името на един доктор Маркъм. Отидох при него, той ме излъга, че нищо не знаел, но когато си тръгнах, застанах зад вратата и подслушах разговора му — тя погледна Мики. — Чух да разправя за някакви Баситови, върнах се, като предположих, че това е името на родителите ми, наругах го, а той много развълнуван ми каза накрая името на моите родители, като ми разказа всичко, което им се бе случило. Попитах го какво общо имат Баситови с тази история и той ми отговори, че нямали нищо общо.

— А след това как разбра…

— О, от вестниците — Марта се засмя. — Няколко години по-късно видях в един вестник снимката ти, отиваше в някакъв интернат. Веднага ми дойде наум, че може да сме сестри близначки и това е било, което докторът не е искал да ми каже. Оттогава започнах да се интересувам за теб. Винаги те следях по твоя път. А това беше доста просто, разбираш, нали? Когато си дъщеря на Басит, не може да не си в центъра на вниманието на хората.

В последните думи на сестра й прозвуча известна горчивина, която не убягна на Мики.

И си мислеше това само защото си приличаме малко… — започна тя.

— О, не, не — я прекъсна Марта. — Аз отидох при майка ти, която те осинови. Тя ми каза, че греша, но аз забелязах колко много тя се изплаши. Така разбрах, че съм права. След това ти се омъжи и замина. Когато родителите ти починаха и ти дойде за погребението, отново видях снимката ти и съобщението във вестника. Още тогава ми се дощя да направя нещо, за да ми обърнеш внимание, не знаех всъщност какво мога да сторя. Не че очаквах нещо от теб — добави тя припряно. — Не си длъжна да се грижиш за мен! Но когато се завърна…

— Марти, защо никога не си казваше името?

— Много исках да го кажа, но някак си се страхувах, че ти няма да ми повярваш и няма да искаш да се опознаем. Страшно съжалявам, че те накарах да ме чакаш напразно. Отново сянка на уплаха премина по лицето й. — Има неща, които ти не би могла да разбереш.

— Но ние сме сестри, Марта, и трябва да се опознаем.

— Разбира се, но има голяма разлика между нас. Ти можеш да направиш каквото си поискаш, изобщо си обезпечена.

— Къде работиш?

— В момента нямам редовна работа.

— Тогава от какво живееш?

— Справям се някак си, не се тревожи за мен.

Мики късаше салфетката на малки парченца. Имаше още един въпрос, който искаше да постави на Марта, но не знаеше как да го формулира. С горчивина в гласа Марта продължи:

— Мисля, че една Басит няма да си направи труда да се грижи за някого.

Точно това и накара Мики да разбере постъпката на сестра си. Беше се опитала да се свърже с нея, защото й завиждаше и имаше желание да живее също така добре както Мики. Но някакъв страх я бе възпирал да се появи пред нея. Бедната Марта!

Скъсаните парченца от салфетката се разпиляха, когато Мики изведнъж стана и извика:

— Марта!

— Е, сега ме видя. Какво искаш повече! — каза тя с изкривена от яд уста.

— Ела при мен на Басит Плейс! Ние сме сестри и трябва да живеем заедно. Винаги съм искала да живея с някого, който ми е близък.

Марта я погледна уплашено:

— Но аз не мога да направя това!

— А защо не?

Мики се усмихваше.

— И ти винаги си желала да живееш добре, не е ли вярно? Защо тогава се свърза с мен? Само ти знаеш, нали?

— Да… така е, но аз трябва да мисля и за друго — чертите на лицето й се обтегнаха, а и ти трябва да размислиш. Добре си помисли…

— Няма какво да мисля.

— Не е вярно — гласът на Марта започна да шепти. — Какво ще кажат хората?

— Имаш предвид Уорънови?

— Точно тях. Обзалагам се, че няма да са много доволни, когато ме видят.

— Но това е моята къща.

— Потърпи малко, преди да решим окончателно. Съгласна ли си?

— Ако ти го желаеш, добре.

— Да, аз искам да бъде така — Марта стана от стола си. — Е, тогава…

— Моля те, почакай! — извика Мики. — Та аз не знам къде живееш? Не изчезвай пак, Марта!

— Ще поддържаме връзка. След няколко дни ще ти се обадя пак — обеща Марта.

Те слязоха с асансьора. Мики предложи на Марта, Бен да я закара, но тя отказа.

Като се усмихваше и махаше с ръка, тя се загуби сред жените, тръгнали на покупки.

Мики гледаше подире й и се питаше дали отново ще я види.

Два дни по-късно Марта се обади по телефона.

— Ако поканата ти е още валидна, ще дойда — каза тя.

Гласът й беше решителен и въпреки това на Мики й се струваше, че в гласа й има нотки на страх. Засмя се и каза:

— Това исках да чуя от теб. Е, кога?

— Когато кажеш.

— Тогава още тази вечер. Ще ти изпратя Бен.

— Не, не, аз ще дойда сама с влака. Нямам кой знае колко неща.

— В осем или девет часа?

— Горе-долу по това време. Тогава до тази вечер!

Мики притисна с ръце гърдите си. За миг й се стори, че радостта й може да я сломи. След това си спомни за Уорънови. Естествено, че трябваше да ги предупреди.

Изчака да свършат с вечерята и да отидат във всекидневната за кафето. Ноа, който непрекъснато я наблюдаваше, се засмя и каза:

— Приличаш ми на котка, изяла канарче, която се облизва!

Мики се усмихна:

— Имам чудесна новина за вас.

— О, някаква изненада? — попита Уинифред и хвърли поглед върху часовника си. — Тази вечер имам бридж… — тя замълча за момент и продължи: — Александър, Ноа? Ще остане ли някой от вас вкъщи, за да не бъде Мики сама?

— Изобщо вече няма защо да се тревожите за мен — каза радостно Мики, — аз открих сестра си, моята сестра близнак. Тя ще живее тук при нас. Пристига тази вечер.

Мъртва тишина се възцари във всекидневната. Бе натежала като буреносен облак над петимата. Александър пръв се съвзе и с почервеняло от яд лице започна да крещи:

— Това е невъзможно! Невъзможно! Какво означава това: „Аз я открих!“

— Аз се срещнах днес с нея — отговори Мики спокойно.

— Ти си се… — Александър подскочи той не можеше повече да се владее.

Изглеждаше съвсем потресен.

— Александър! — извика Ноа и след това се обърна към Мики: — Как я намери?

— В документите на баща ми имаше едно писмо… мисля, че ви разказах за него. Не си ли спомняте?

Уинифред беше като вцепенена.

— Кое е това момиче?

— Името й е Марта Плейнърд.

Александър пристъпи към нея цял почервенял.

— Мики — започна той настъпателно — като твой адвокат, упълномощен от съпруга ти да се грижа за теб, съм длъжен да ти забраня да извършиш тази глупава постъпка. Най-малкото, което трябва да направиш в случая, е да ни дадеш известно време, да ни увериш…

— Остави я, моля те! — го прекъсна Ноа и се обърна към Мики:

— Разбира се, че можеш да правиш каквото пожелаеш. Не смяташ ли, че си действувала доста импулсивно.

— Надявам се, че всички вие ще се отнасяте добре с Марта. Тя ми е сестра — отговори тя доста упорито.

Уинифред се надигна от канапето и постави чашата си на сребърната табличка:

— Щом ти си решила, мило дете, не можем да направим нищо друго, освен да се молим всичко да бъде за добро — с тези думи тя се запъти към вратата. Там се извърна отново и измърмори: — Имам бридж, нали знаеш? — след това излезе.

Тиодора се разсмя:

— Никога не съм виждала мама да се съгласява с нещо толкова бързо. Трябва да се поуча от теб, Мики.

Ноа се усмихваше на Мики:

— Изглеждаш така, сякаш си страшно доволна от резултата на твоя заговор.

— Много съм развълнувана!

— Искаш ли да я изчакам и да поздравим заедно с добре дошла новата ни съжителка.

— Не, благодаря ти, но предпочитам да я посрещна сама! — му отвърна Мики.

Ноа присви вежди:

— Е, да, разбира се. Тогава лека нощ!

Беше малко след осем, когато Мики чу да се приближава кола. Изскочи навън и отвори вратата. От прага виждаше фаровете на колата, която се приближаваше и спря на петдесетина метра от портала с газовите фенери. Кой ли докарва Марта? Но защо не спря пред къщата? Мики слезе по стълбите и погледна надолу към улицата. Изведнъж светлината от фаровете отново се задвижи. Отначало тя бе насочена напред, а след това се изгуби. Явно колата обръщаше. След малко пое бързо в обратна посока. „Защо толкова бързо“ си помисли Мики и се завтече към портала. Не беше стигнала далече, когато чу тъп удар. Мики почувствува как от ужас сърцето й замря. Когато стигна до портала, червената светлина от стоповете на колата изчезваха зад ъгъла. Първото, което видя, бе разкъсана пътна чанта, чието съдържание бе разхвърляно по улицата. След това позна Марта. Момичето беше мъртво.