Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (3)

Трета глава

Алън Уилямсън затвори телефона и оправи замислен поглед в далечината. Беше разочарован, но не и обезкуражен. Интелигентен и наблюдателен мъж, той бе усетил и разтълкувал правилно колебанието на Мейра, преди да откаже поканата му. Размишлявайки върху разговора им, той остана още миг в безупречно чистата кухня на малката фермерска къща. Сетне стана и закрачи нервно из стаята. По едно време се спря до прозореца и зарея поглед в безбрежното небе, изпъстрено със сребърни звезди. Стройното му мускулесто тяло изглеждаше огромно в тясното помещение, походката му бе плавна и грациозна, лицето му — спокойно и съсредоточено.

Накрая той седна на един стол до кръглата дървена маса под прозореца, покрита с вестник. Извади джобното си ножче и задялка ритмично парчето дърво, върху което работеше от няколко дни. Навити на колело стърготини се разхвърчаха наоколо. Скоро от дървото се оформи тяло и глава на куче. Движенията на Алън бяха бързи и сръчни. Майстореше подарък за рождения ден на Майкъл — голямо куче с цяло семейство кутрета, които тепърва щеше да направи. Къщата бе пълна с играчките на Майкъл. Някои от тях бяха доста сложни и скъпи, но повече от всичко момчето обичаше играчките, които баща му правеше.

Въпреки че на пръв поглед изглеждаше съсредоточен, вниманието му бе насочено другаде. Още мислеше за Мейра и анализираше реакциите й по телефона. Ако има сериозна връзка, разсъждаваше той, или е влюбена в някой, изобщо нямаше да се колебае. Щеше да му откаже направо. Господи, толкова е хубава, помисли той и се сети как изглеждаше при кратката им среща. В усмивката му се прокрадна нежност, като си представи сведената й глава, порозовелите бузи и дебелата плитка златиста коса.

Бяха прекарали заедно едва половин час, но си я спомняше с болезнена яснота. Мейра притежаваше необикновен чар и сексапил. Беше от тези жени, които човек иска да прегърне и да задържи в обятията си за цял живот. В нея имаше нещо толкова сладко и привлекателно. Изглеждаше срамежлива и със сигурност не обичаше да флиртува. Напротив, бе мила и нежна жена с чувство за хумор, което личеше по усмивката й. Ако обичаше някой и срещаше взаимност във връзката си, Алън се обзалагаше, че ще е богиня в леглото…

За миг остана стъписан и разтърсен от внезапното желание, надигнало се в гърдите му. Сетне изпита неясно раздразнение от безплодните си фантазии, тръсна глава и се върна към заниманието си.

— Няма да се предадем така лесно, нали приятел? — обърна се той към кучето, което го гледаше от парчето дърво. — Тя каза „не“, но това няма да ни уплаши. Ще опитаме отново. В края на краищата тя е…

Монологът му бе прекъснат от приглушен звук, който дойде от другата стая. Алън застина и се ослуша. Сетне скри недовършената фигурка под вестника на масата, стана и се отправи тихо към стаята на Майкъл.

Малкото момче се мяташе на сън, бълнуваше и плачеше, лицето му бе зачервено и измъчено. Алън седна на леглото до сина си и го докосна нежно по рамото.

— Майк — рече той. — Майк, събуди се! Сънуваш кошмари.

Очите на детето се отвориха и то втренчи поглед в лицето на баща си.

— Татко?

— Всичко е наред, миличък. Това беше просто сън. Няма нищо страшно. Аз съм тук. Успокой се и заспивай.

Детето премигна, после кимна, вкопчи се в силната ръка на баща си, стисна я здраво и почти незабавно заспа. Алън остана до леглото, докато се увери, че момчето спи дълбоко. Накрая полека измъкна ръката си и се върна на пръсти в тихата кухня, извади кучето изпод вестника и се зае отново с работа.

Отвъд прозореца цялата прерия бе обляна в лунна светлина. Някъде в далечината проплака нощна птица — три печални стона, после още три и отново, и отново. Алън се съсредоточи върху работата си, потънал в мисли, а навън нощта бавно обгърна земята и много скоро шумът от дялкането на дървото беше единственият звук, който нарушаваше мъртвата тишина.

 

 

Ефирни като дантела облаци плуваха в безбрежния небесен океан, а топлите златисти лъчи на слънцето нежно галеха полята. Дърветата и храстите бяха обагрени в пъстрата палитра на есента, а прохладният ветрец донасяше мирис, който напомняше за детството и за отдавна отминали дни на безгрижие.

Мейра вдигна лице към слънцето и се усмихна щастливо. Сетне извърна глава към Майкъл Уилямсън, който стоеше до нея на игралната площадка и я държеше за ръка. Всъщност, помисли Мейра, по-точно бе да се каже, че тя го държи за ръка, а той явно нямаше нищо против… Малката му длан лежеше отпусната и неподвижна в нейната. Двамата седяха един до друг сред веселите шумни деца. Майкъл мълчеше и наблюдаваше.

Мейра бе извела децата навън за часа по физическо. Днес играеха на „Избегни топка“. Децата се нареждаха в кръг и едно от тях заставаше в центъра… Останалите го замеряха с малка гумена топка, като се опитваха да го ударят по краката, а то се стремеше да се предпази. Първият, който го уцелеше, заемаше неговото място, а то се връщаше в кръга при останалите.

В момента в центъра бе Джеф. Гъвкавото му подвижно тяло подскачаше и се извиваше, а черната му лъскава коса блестеше на слънцето. Той се смееше и подвикваше предизвикателно на децата:

— Хайде, ударете ме! Не можете ли да се целите по-добре? Я да видим сега! У, срамота! Никой ли не може да ме удари?

Децата пищяха и се смееха, подскачаха възбудено и оживено, но никой не можеше да уцели Джеф. Той умело избягваше ударите им.

Мейра отново се засмя, като наблюдаваше неговото жилаво мускулесто тяло. Джеф бе помощник-учител и един от най-приятните хора, които познаваше. Той й помагаше в подготовката и провеждането на часовете, внасяше радост и веселие в дните й. Занимаваше се внимателно и търпеливо с децата, изслушваше проблемите на Мейра.

Джеф бе едва на двадесет години, второкурсник в университета в Калгари. Следваше предучилищна педагогика. Помагаше на Мейра три пъти седмично и това бе част от неговата задължителна практическа подготовка. Мейра знаеше, че програмата му е много натоварена, защото освен часовете в училище трябваше да посещава лекции и упражнения, ала той не се оплакваше.

За работата си в училище младият мъж естествено получаваше някакво минимално възнаграждение, но явно парите не бяха от значение за него. Родителите му бяха лекари и живееха в голяма разкошна къща в покрайнините, а Джеф самият делеше луксозен апартамент в центъра на града с трима свои състуденти. От откъслечните забележки на младежа Мейра се досещаше, че водят интересен, но малко бохемски живот.

— Тази сутрин като се събудихме, във всекидневната имаше кон — бе казал един ден преди седмица той.

— Кон?! — зяпна от изненада Мейра. — Във всекидневната?!

— Да. Всъщност едно шотландско пони.

— Но какво правеше във всекидневната? — попита изумена тя.

— Ядеше цветята в саксиите. Бе унищожило една цяла бегония и половината от каучуковото дърво.

— Но как се е озовало там, за Бога?

— О — махна с ръка той, — някакви момчета го качили в товарния асансьор. Нали ти казах, че е малко пони. Само не знам откъде са взели ключ за апартамента.

— Но защо са го направили?

— Ами… — отвърна уклончиво Джеф. — Ами… за да сме квит.

Мейра прояви достатъчно здрав разум и не полюбопитствува повече какво са направили Джеф и приятелите му, за да им отмъщават по такъв начин.

Тя се усмихна, като си спомни разказа на Джеф, докато го наблюдаваше как играе с децата на яркото есенно слънце. Като знаеше какъв живот води, майчински загрижена, Мейра се чудеше кога намира време и за ядене, и за спане и за учене.

Ала той винаги бе весел и жизнерадостен. На загорялото му лице всеки път грееше усмивка и сякаш като по чудо получаваше само отлични бележки. Караше яркочервен корвет и за момичетата от „Томас Карлтън“ беше бляскава и неудържимо привлекателна фигура. Мейра се забавляваше от глупавите и неубедителни извинения, които гимназистките измисляха, за да влязат в часовете й, когато Джеф беше там, и неумелите им трогателни опити да го съблазнят. Той упорито ги пренебрегваше или се отнасяше с тях като търпелив по-голям брат.

— Хайде, Джоуди! — викаше сега той. — Клатиш се като пиян! Я дай малко по-живо! О, хвърли на цял километър от мен! Мейра, ти си голямо момиче. Я ритни силно тази топка! Гледай, ще застана мирно. Дай да видим дали ще ме удариш, ако не мърдам.

Лаура наблюдаваше Джеф, прехапала съсредоточено устни. Той стоеше срещу нея с усмивка. Момичето се засили и хвърли топката право към глезените му. Изглеждаше сякаш ще го умери, ала миг преди това Джеф подскочи високо нагоре и топката се търколи под нозете му. Всички избухнаха в смях.

Децата продължиха играта. Наближи реда на Майкъл. Мейра стисна ръката му и се наведе към него.

— Хайде, Майкъл — окуражи го тя. — Хвърляй силно и ще го уцелиш.

Тя стрелна с очи Джеф, който й смигна. Предварително се бяха уговорили Джеф да остави Майкъл да го удари, така че момчето да влезе в центъра на кръга, ала Майкъл поклати глава и остана безучастен. Следващото дете пое топката.

Сърцето на Мейра се сви. Бе минала седмица от разговора й с Алън Уилямсън. Оттогава непрекъснато се опитваше да предразположи Майкъл. Беше й мъчно за срамежливото затворено момче, чието детско съзнание бе обременено от толкова трагични и мъчителни спомени. Ала усилията й досега оставаха напразни. Той бе все така далечен, мълчалив и необщителен както през първия ден на учебната година.

Играта продължи. Накрая Джеф се остави да го ударят и малката Трейси, почервеняла от щастие, победоносно зае мястото му. Мейра държеше Майкъл за ръка сред виковете и въодушевените крясъци и наблюдаваше грациозните чайки, които кръжаха над главите им…

Всичко се случи толкова бързо, че Мейра не успя да разбере какво става. Майкъл стоеше до нея тихо и кротко, а в следващия момент беше на земята захлупил с ръце лицето си, а крехките му раменца трепереха силно.

Децата се струпаха около него, като се бутаха и викаха.

— Джейми беше! Джейми ритна топката и удари Майкъл в носа!

— Обзалагам се, че носът му е счупен!

— Хей, Майкъл, тече ли ти кръв от носа?

Мейра коленичи до свитото момче, а в това време Джеф разгони децата и ги накара отново да се включат в играта.

— Майкъл — промърмори тя и го прегърна. — Майкъл, всичко е наред. Ти си добре, скъпи. Дай да видя лицето ти. Отмести ръце и ме остави да ти помогна.

Той с нежелание махна ръце от лицето си и като ги погледна, се вцепени от страх.

Дланите му бяха целите в кръв. Той вдигна поглед към Мейра и в сините му очи се четеше неописуем ужас. Сетне зарови лице в изцапаните с кръв ръце и се разтрепери неудържимо. Мейра го наблюдаваше в тревожно мълчание и мислеше за кошмарните спомени, които гледката на кръвта ще отприщи в съзнанието му.

— Майкъл — подкани го настойчиво тя. — Нищо ти няма. Потекла ти е само малко кръв от носа. Дай да видя.

Тя наклони главата му назад, отмести нежно ръцете на момчето, хвана с два пръста ноздрите му и ги стисна здраво.

— Дишай през устата. Кръвта ще спре веднага.

Очите му бяха затворени и Мейра не разбираше дали я чува. Той все още се тресеше конвулсивно, а устните му започваха опасно да посиняват. Мейра провери внимателно дали кървенето е спряло и избърса пръстите си вредна книжна салфетка. Сетне свали дебелия си пуловер и загърна треперещото телце.

Джеф дойде тичешком, коленичи до тях и впери загрижен поглед в Майкъл.

— Успя ли да спреш кръвта? — попита той Мейра.

Тя кимна. Джеф докосна треперещите рамене на Майкъл и я погледна въпросително.

— От кръвта е — прошепна Мейра. — Мисля, че не понася гледката на кръв. Има трагични спомени от детството.

Джеф смръщи лице в израз на съчувствие.

— Така ли? Горкото дете! Изглежда, сякаш е изпаднало в шок — замълча за миг, приковал очи в Майкъл. — Кога идва автобусът?

— След не по-малко от час — отвърна Мейра и погледна часовника си. Подпря се на пети се замисли. — Джеф, май ще е по-добре да го закарам у тях. Сигурна съм, че няма сериозни наранявания, но се притеснявам, че не изглежда добре. Ще останеш ли с децата до края на сутрешните занятия?

— Разбира се. Но знаеш ли къде живее, Мейра? Май беше някъде извън града, нали?

— Имам бегла представа — поклати глава Мейра… Ще се обадя по телефона на баща му, за да ме упъти. Можеш ли да прибереш децата в класната стая и да го поизмиеш малко? А аз през това време ще изтичам да телефонирам, че пристигаме.

Но както очакваше, в дома на Алън Уилямсън никой не отговаряше. Бързо прелисти папката с документите на Майкъл и намери номера на най-близката съседка, госпожа Хилда Шулц, чието име бе посочено за контакт при спешен случай. Отсреща вдигна приятна жена на средна възраст, която очевидно се притесни.

— Сигурна ли сте, че не е нещо сериозно, госпожице Стийн?

— Не, потече му само кръв от носа, ала като че ли е изпаднал в шок. Явно се изплаши от гледката на кръвта.

Жената от другата страна за миг замълча.

— Да — рече накрая госпожа Шулц. — Разбирам. Горкото дете!

— Знаете ли случайно дали баща му е вкъщи, госпожа Шулц? Бих искала до го докарам вкъщи с колата, вместо да го изпращам сам по автобуса, но не знам дали господин Уилямсън е там.

— Да, Алън е вкъщи. Елмър ходи преди около час да вземе няколко яйца и каза, че Алън правел нова кошара за добитъка близо до къщата.

— Чудесно! А ще ми кажете ли как да стигна до там?

— Разбира се, много е лесно…

Мейра слушаше внимателно и си записваше. Накрая благодари на госпожа Шулц за помощта.

— Няма защо. Горкото дете! Вие само го доведете вкъщи, пък Алън ще се погрижи за него. Веднага ще се оправи. Златно момче е той, да знаете. Направо прекрасен! Все казвам на Елмър, че по света трябва да има повече като него. От тридесет години сме съседи. Знаем го още от малък. Чудесен е!

Мейра за миг се обърка, преди да разбере, че госпожа Шулц не говори за Майкъл, а за Алън.

— Да — съгласи се тя за своя изненада. — Наистина е така. Благодаря ви още веднъж, госпожо Шулц.

Джеф я съпроводи до паркинга на училището и й помогна да настанят пребледнялото момче на предната седалка, сетне се върна в класната стая при другите деца.

— Добре ли си, Майкъл? — стрелна го с очи Мейра.

Той гледаше право напред към контролното табло и не отговори. Джеф бе почистил лицето и ръцете му, ала тениската му бе подгизнала и изцапана, а тежката миризма на кръв тегнеше в тясното затворено пространство на купето. Майкъл все още бе загърнат с дебелия пуловер на Мейра, лицето му бе бяло като тебешир, а тъмносините му очи — разширени от неизказан ужас.

Мейра запали колата и заговори на момчето да го предразположи и успокои:

— Отиваме у вас. Скоро ще видим баща ти. Госпожа Шулц каза, че днес правел нова кошара за добитъка.

Мейра излезе на заден ход от паркинга и се насочи към магистралата, да избегне натовареното градско движение и да стигне по-бързо до покрайнините.

— Радвам се, че ще видя вашата ферма — продължи тя. — Обожавам фермите, но много отдавна не съм била на село. Наистина изгарям от нетърпение да почувствам дъха на прерията!

И да видя баща ти, Майкъл, прошепна един вътрешен глас. Защото знаеш ли, баща ти е най-забележителният мъж, когото някога съм срещала, и мисълта, че ще го видя отново, ме кара да се разтреперя.

— Тук ли трябва да завием? Това ли е пътят за вашата ферма? — попита тя, въпреки че предварително знаеше отговора от грижливите указания на Хилда Шулц.

Извърна лице към Майкъл, ала той гледаше мълчаливо през прозореца пробягващите къщи и сгради, които постепенно се губеха в далечината.

Мейра обичаше природата, особено безбрежната прерия, където земята сякаш се сливаше с небето, а хоризонтът се виждаше навсякъде, обагрен в меки златистозелени оттенъци. Колкото повече се отдалечаваха на запад, индустриалната зона постепенно отстъпваше място на плодородни земи и обширни пасбища, притихнали под топлото октомврийско слънце. В далечината се виждаха назъбените върхове на Скалистите планини, а зад стоборите кротко пасяха коне и добитък. Реколтата бе прибрана, селскостопанските машини — откарани под навесите и ремонтирани за новия сезон, а обработваемите земи изглеждаха голи и пусти.

— Два големи червени хамбара — бе подчертала госпожа Шулц. — Гледай за два големи червени хамбара и после веднага свий вляво.

Птичките, накацали по електрическите стълбове и оградите, ги наблюдаваха с интерес, а прахът се стелеше на гъсти облаци зад малката кола. От двете страни на пътя растяха високи зелени храсти и есенни цветя, плъзнали чак до телените огради. В една ливада на запад от шосето две антилопи вдигнаха уплашено глава да видят приближаващата се кола, сетне се втурнаха с пъргави, грациозни подскоци и изчезнаха за миг в далечината. Възбудена и очарована, Мейра ги показа на Майкъл, ала момчето не реагира.

Най-сетне пред погледа им изникнаха множество ниски, спретнати постройки и скоро те влязоха в голям, безупречно чист двор. Мейра спря пред малка къща, боядисана в бяло с тъмнозелени кантове около прозорците и вратите. Тя слезе, заобиколи колата и побърза да помогне на Майкъл да откопчее предпазния колан.

Като се изправи и се обърна, тя забеляза Алън Уилямсън при кошарите! Той ги погледна изненадано за миг, сетне захвърли чука, който държеше в едната си ръка, и хукна през глава към тях.

Мейра го наблюдаваше със затаен дъх. Сърцето й щеше да изскочи от вълнение.

Мили Боже, помисли тя. Този мъж не е излязъл от ума ми цяла седмица и въпреки това бях забравила колко е прекрасен!

Алън Уилямсън носеше стари ожулени работни ботуши, изтъркани джинси, избеляла памучна риза и джинсово яке, скъсано на лакътя на единия ръкав. Изпод козирката на прашния, изцапан каскет проницателните му сини очи се стрелкаха тревожно ту към Майкъл, който още седеше в колата, ту към Мейра.

— Стана малко произшествие — обясни бързо Мейра. — Нищо сериозно. Една топка го удари в лицето и от носа му протече кръв. Няма тежко нараняване, но се изплаши…

Алън кимна и взе в обятията си Майкъл. Детето се вкопчи неистово в него, дълго таеният страх и болка се отприщиха и то зарида на рамото му. Алън го люлееше лекичко в прегръдките си, шепнеше му гальовно и покриваше с целувки косата и мокрите му бузи.

Мейра ги наблюдаваше, трогната от нежността и любовта на бащата. В очите й бликнаха сълзи, тя крадешком ги избърса и се обърна настрани, докато плачът на детето постепенно стихна.

Когато Майкъл накрая се успокои, заровил лице в гърдите на баща си, Алън хвърли поглед към Мейра.

— Благодаря — рече простичко той. — Добре направихте, че го доведохте вкъщи.

— Не исках да чака автобуса — отвърна Мейра. — Изглеждаше много разстроен, та реших… — гласът й потрепери.

Очите му бяха толкова сини и се взираха в нея с такава настойчивост…

— Помислих си… — промърмори тя и извърна поглед към набраздените поля. — Реших, че ще е по-добре да го докарам лично. А сега… — добави Мейра, за да прикрие смущението си. — По-добре да тръгвам. Оставих помощника си сам с децата и наистина трябва да се връщам.

— Не още — каза спокойно Уилямсън. — Няма да ви пуснем да се измъкнете така бързо, нали Майк? — той свали детето на земята и прокара ръка през рошавата му коса. — Госпожица Стийн не може да си тръгне току-така, нали, миличък?

Майкъл кимна. Беше още твърде блед и лицето му бе подпухнало от плач, ала устните му бяха възвърнали нормалния си цвят и в очите му не се четеше предишният ужас и страх.

— Така-а-а — добави Алън с тон, който не подлежеше на възражение. — Значи госпожица Стийн остава с нас на обяд.

— Не мога — възрази Мейра. — Наистина трябва да тръгвам.

— Не трябва. Докато се върнете в града, ще стане време за обяд. И тъй като така или иначе трябва да обядвате някъде, защо да не ни правите компания? Заповядайте вътре.

Сякаш насън, Мейра се остави да бъде отведена в малката къща.

— Господи! Тук е толкова хубаво! — възкликна неволно тя и се огледа с удоволствие. — И толкова уютно!

Къщата бе наистина прекрасна. Всички стаи бяха малки, ала безупречно чисти. Във всекидневната, където първо влязоха, имаше меки давани и столове, покрити с пъстроцветни ръчно тъкани рогозки, а в единия край се мъдреше кокетна камина. Излъсканият под бе застлан с вълнен килим, а по стените висяха етажерки, отрупани с книги. На няколко места висяха картини с маслени бои, изобразяващи сцени от живота в Дивия запад. Две от вратите на всекидневната водеха очевидно към спалните на Алън и Майкъл. През трета се виждаше кухнята. Това явно бяха всичките стаи в този дом, приветлив и подреден като миниатюрна къщичка за кукли.

Във всекидневната и в слънчевата кухня, където я отведе после Алън, всичко блестеше от чистота. През прозореца се откриваше гледка към голяма подредена градина в задния двор, а отвъд бялата дървена ограда чак до хоризонта се простираше прерията.

Тихо дрънчене на прибори я изтръгна от унеса. В кухнята бе настанало оживление. Алън, измит и преоблечен, сега наливаше вода в една тенджера. Майкъл, също с чиста тениска и панталони, подреждаше чиниите на масата под прозореца.

— Кой се грижи за всичко това? — попита Мейра и посочи излъскания под, подредените кухненски шкафове и блестящите съдове. — Всичко е толкова чисто! Може би сте наели жена за домакинската работа?

Алън се усмихна дяволито. Очите му се присвиха в ъглите, а очарователната трапчинка отново се появи на бузата му.

— Домашна помощница ли имате пред вид?

Мейра кимна.

— Тя стои пред вас.

Мейра го погледна изненадано. Бе запретнал ръкави до лакътя и шеташе пъргаво в малкото помещение. Стори й се още по-висок и внушителен, отколкото при първата им среща.

— Искате да кажете, че вършите всичко сам? — недоумяваше тя.

— Майк много ми помага — отвърна той. — Какво предпочитате — гъбена каша или пилешка супа?

— Пилешка супа — отвърна мигновено Мейра и се засмя смутено. — Не ми е удобно да седя така със скръстени ръце, а вие двамата да работите. Мога ли да помогна с нещо?

— Разбира се — рече весело Алън. — Можете да направите сандвичи, ако желаете. В хладилника има твърдо сварени яйца, майонеза и маруля. Майк, извади хляба и маслото. И внимавай в картинката, момче! — добави той с мнима строгост.

Майкъл се засмя и се отправи към един шкаф. Мейра се вторачи в него с удивление. За първи път от толкова месеци го виждаше да се усмихва.

Обядваха с удоволствие вкусна супа и сандвичи, седнали около обляната в слънчева светлина маса. Алън забавляваше Мейра с интересни случки от фермерския живот, като й описваше чудатите нрави на съседите и техните особености, а Мейра на свой ред му разказа за колегите си, за организаторския талант на Милт, за хобито на Джо да сглобява коли и за убийствените прежди на Айрийн. Смееха се весело и се шегуваха, Майкъл ги гледаше мълчаливо, ала бузите му бяха порозовели и от време на време се усмихваше.

Мейра бе изненадана от себе си. Обикновено бе срамежлива и й трябваше време да се отпусне в компания на непознати. Ала сега сякаш нещо бе станало с нея. Обстановката й се струваше толкова позната, като че ли винаги бе живяла тук, а компанията на мъжа и малкото момче — толкова приятелска, все едно че ги познаваше от години.

Алън стана и започна да прибира масата. Мейра предложи помощта си, но той категорично отказа.

— Вие стойте там и си пийте кафето — нареди той. — И без това кухнята е тясна. Няма място да шетат двама души. През цялото време ще се блъскаме и ще се настъпваме.

Приближи се усмихнат до стола й и се пресегна да вземе чинията на Майкъл. Бе толкова близо, че усещаше миризмата му — на прах, крем за бръснене и одеколон, на силен здрав мъж.

Сърцето й отново запрепуска в гърдите и бузите й поруменяха! От очите му е, помисли тя. Никога не съм виждала такива сини очи. И тази трапчинка…

Усети раздвижване близо до себе си и, като сведе поглед, забеляза ръката на Майкъл върху коляното си. Момчето бе застанало до стола й и я гледаше сериозно.

— Моята котка има малки котенца — рече той. — Те са в хамбара.

Мейра забеляза, че Алън внезапно замръзна на мястото си до умивалника. Стрелна го с очи и видя, че ги наблюдава. Лицето му бе съсредоточено, тялото издаваше напрежението му. Той й хвърли многозначителен поглед и тя леко кимна. Двамата прекрасно осъзнаваха важността на момента — детето за първи път се бе престрашило да заговори на Мейра.

— Така ли? На колко месеца са? — сложи ръка върху неговата тя и се усмихна.

— Съвсем мънички са. Искате ли да ги видите?

Мейра понечи да отговори, но Алън я прекъсна:

— Майк, не мисля, че идеята е добра. В хамбара е прашно, а госпожица Стийн е с официални дрехи и ще се изцапа. По-добре да не ходи там.

Лицето на Майкъл посърна.

— Защо не вземеш някое от тях и да го донесеш тук — предложи бащата.

Детето мигновено се оживи.

— Добре! Кое, татко? Кое да й покажа?

Алън се замисли и накрая рече:

— Например онова, дето харесваш най-много — черното с белите лапички.

— Блеки? Йее! Тя ще го хареса.

Майкъл грабна якето си от една закачалка близо до вратата и заприпка към двора.

Алън го изпроводи с поглед, сетне се обърна към Мейра. Строгите изваяни черти на лицето му се бяха смекчили, а от очите му бликаше нежност.

— Това е чудо! — посочи той отдалечаващото се дете. — А вие, госпожице Стийн, сте магьосница!

— Ами! Мисля по-скоро, че вие бяхте прав. Просто времето лекува, а топлотата и грижите, с които го обгръщате, му помагат.

За миг и двамата се умълчаха.

— Моля ви, казвайте ми Мейра — добави тя. — Само децата ме наричат госпожица Стийн.

— Мейра — повтори той, сякаш да види как звучи. — Мейра. Какво хубаво име! Подхожда ви — добави с усмивка. — Звучно и напевно.

Тя сведе поглед към чашата с кафе. Чудеше се какво да каже. Езикът й сякаш бе вързан. Не бе изпитвала такова чувство на смущение и неудобство от юношеските си години.

Алън изучаваше лицето й, деликатните скули, златистите лунички, обсипали гладките й бузи и дългата, дебела плитка руса коса.

— Сама ли живееш, Мейра? — попита неочаквано той. — Или с някой приятел?

— Живея с баба си — погледна го тя.

— Наистина ли? — вдигна учудено вежди Алън.

Мейра кимна.

— Тя ме отгледа. Майка ми починала веднага след раждането, а баща си изобщо не познавам. Баба винаги се е грижила за мен. А сега — добави тя с горчива усмивка — аз се грижа за нея.

Алън се замисли върху думите й, докато внимателно бършеше с кърпа една стъклена чаша.

— И това, предполагам, е тежко задължение — подхвърли той с невинен глас, без да я поглежда. — Сигурно затова непрекъснато си заета — и вечер, и събота, и неделя…

Той я стрелна предизвикателно с очи. Мейра повдигна лице, погледна го и отвърна тихо:

— Не, не ми тежи, но е голяма отговорност. Преди няколко години, когато не живеех при баба, се случи нещастие. Паднала и си счупила крака. Лежала няколко часа в агония, докато дойде някой. Сега изпитва почти патологичен страх да не остане сама и безпомощна. Тя зависи много от мен и аз… аз наистина не знам как…

— Как да се освободиш от всичко това и да заживееш свой собствен живот, без да изпитваш ужасна вина?

— Нещо такова — отговори Мейра и почувствува благодарност за разбирането му.

— Разкажи ми за нея — помоли той и се зае да избърше масата.

— Ами какво да кажа, има малко труден характер. Не обича да общува с други хора, а понякога се държи доста грубо. По-скоро би умряла, отколкото да отиде в старчески дом. Толкова се страхува да бъде сама и в същото време в компания е една такава… — Мейра замълча, затруднена от задачата да опише баба си.

Алън замислено избърса супника, прибра го в един шкаф и понечи да каже нещо, ала в този момент влезе Майкъл.

Мейра допи нервно кафето в чашата и с облекчение посрещна появата на момчето, което внимателно крепеше в шепи черно-бяла пухкава топчица.

Мейра се наведе да разгледа котенцето и се усмихна от удоволствие.

— Божичко, колко е сладко! Толкова е мъничко…

— Още е сляпо — заяви гордо Майкъл. — Татко каза, че тази седмица ще прогледне.

Мейра пое внимателно пухкавата топка от протегнатите му ръце. Изпита странно чувство, че държи нещо крехко и чупливо. Котето се въртеше в дланите й, махаше с краченца, свиваше розовите си лапички и мяукаше жалостиво. Мейра го приближи към лицето си, като му бърбореше нежно и вдишваше чистия, топъл мирис на сено и козина. Алън и Майкъл стояха до нея и се усмихваха.

— Колко са малките? — попита тя Майкъл.

— Пет. Две сиво-черни на райета, Блеки, едно чисто черно и едно шарено.

— Чакай само да отворят очички и ще видиш какви сладки ще станат. Всичките ще искат да си играят с теб.

— Трябва да ги донеса в училище да ги покажа на другите деца. Може ли? — попита с надежда момчето.

Мейра погледна въпросително Алън, който се усмихна дяволито и се пошегува:

— Разрешавате ли, госпожице Стийн? Какво ще кажете за пет шавливи котенца, които щъкат из класната стая?

Майкъл гледаше с широко отворени очи ту единия, ту другия. Мейра се поколеба.

— Добре, но не всичките, Майкъл. Можеш да донесеш едно. След като прогледне, де — добави нерешително тя.

— Голям компромис — подхвърли Алън подигравателно.

Мейра го изгледа сурово.

— А баща ти — продължи твърдо тя — може да му скове една къщичка, в която да пътува в автобуса и да стои в стаята. Трябва да има дупки, през които да влиза въздух.

— И малко легло — добави радостно момчето. — И прозорец, и врата, маса и картини по стените…

— Моля, моля! Чакайте да се разберем! Ще направя само дупки и най-много да му постеля парче старо одеяло. Никакви прозорци, маси и картини, да сме наясно!

Майкъл се засмя и погледна баща си.

— Тогава може би децата ще ме харесат — промълви той срамежливо. — Всички ще ме харесат, ако донеса Блеки в училище.

— Те и сега те харесват, Майкъл — увери го нежно младата жена.

Момчето взе котето от ръцете й и я погледна сериозно в очите.

— Наистина ли? Мислех, че не ме харесват.

— Какво говориш! Естествено, че те харесват. Просто искат да си играеш с тях и да се забавляваш.

— И днес Джейми не хвърли топката нарочно?

— Разбира се, че не беше нарочно. Той толкова се разстрои, дори се разплака. Не видя ли?

— Плакал ли е? Горкият Джейми! — поклати замислено глава детето и додаде: — Ще му подаря едно от моите камиончета. Може ли, татко?

— Май имаш толкова много камиончета, че можеш да подариш по едно на всички деца в Калгари и пак ще останат — пошегува се Алън.

Мейра се засмя, стана на крака и протегна ръка към пуловера и чантата.

— Е, време е да вървя. Ще закъснея за следобедните занимания.

— Толкова скоро? — попита Алън с тон на искрено разочарование. — Исках да те разведа из фермата.

— С най-голямо удоволствие, но сега действително не мога. Трябва да се връщам. Достатъчно дълго отсъствах.

Алън я изпрати до входната врата. Майкъл се шмугна покрай тях и се затича към хамбара да върне котето.

Двамата стояха на верандата и наблюдаваха как малката му фигурка се скри в старата селскостопанска постройка. Сетне се обърнаха един към друг и се усмихнаха. Погледите им се срещнаха, накрая Мейра не издържа, извърна лице и взе да рови нервно в чантата за ключовете.

— Остави ги в колата — напомни й меко Алън. Сетне добави небрежно: — Фермата е смесена. Правя от всичко по малко, за да свързвам двата края. Предимно сея зърно, но имам и добитък. Гледам също прасета и кокошки. Майк събира яйцата.

Мейра кимна, сложи ръка на очите си да се предпази от силното есенно слънце и огледа чистия двор и грижливо поддържаните постройки.

— Колко декара е имението?

— Около двадесет хиляди декара.

— Двадесет хиляди?! — отвори широко очи тя. — Притежавате двадесет хиляди декара?!

— Това е нещо нормално за този район — кимна Уилямсън. — Най-обикновена ферма със средни размери. Ала местоположението й е добро.

— И сам обработвате толкова много земя?

— Да. На този етап не мога да си позволя да наема помощници.

— Наистина ли икономическото положение на фермерите е толкова тежко? По радиото и телевизията непрекъснато говорят за това, но нямам реална представа каква е действителната ситуация.

Алън кимна мрачно, подпря се на парапета на верандата и зарея поглед в прерията.

— Да, положението наистина е доста тежко. Но аз съм малко по-добре от другите, за щастие. По-голямата част от фермерите изкарват едва колкото да покрият лихвите по кредитите. Аз поне успях да купя земята и машините. Е, имам малки заеми, но след някоя друга година ще ги изплатя и ще започна да печеля.

— Действително сте късметлия — спря се за миг на стъпалото Мейра и се загледа с тъга и копнеж в малката горичка около вятърната мелница, сетне отправи очи към безкрайната прерия. — Може работата да е тежка, ала имате щастието да живеете тук. Бих дала всичко да имам възможността да живея на подобно място и да пътувам до града на работа.

— А какво ти пречи?

Тя се вторачи в него с недоумение.

— Защо не живееш на такова място, щом желаеш? Животът е толкова кратък. Хората трябва да живеят както искат, не мислиш ли?

— Само в приказките — в гласа й неочаквано се прокрадва мрачна нотка. — А в действителния живот хората вършат това, което се изисква от тях и изпълняват задълженията си независимо дали това им харесва или не.

Младата жена тръгна по пътеката към колата. Алън Уилямсън закрачи до нея. Русата му коса се развяваше на топлия вятър, Мейра се спря до колата и той й отвори вратата.

— Благодаря за обяда — рече учтиво тя. — Беше прекрасен — понечи да се качи на шофьорското място, ала гласът му я спря.

— Мейра…

Тя се обърна и го погледна.

— Ще дойдеш ли някой друг път на гости? — протегна ръка той и я хвана нежно за рамото. — Не всеки може да живее във ферма наистина, но ти можеш да идваш тук, когато пожелаеш. Чувствай се поканена — усмивката му бе приятелска и непосредствена, ала очите му я изпиваха.

Тя го погледна за миг, сетне извърна лице.

— Всъщност, смятам, че трябва да ми обещаеш, че ще дойдеш. Мисля, че е твое задължение на учител. Виж колко полезно бе посещението ти за Майкъл.

— Добре де! — усмихна се тя с неудобство. — Обещавам.

Бе готова на всичко, само да избяга от неговите пронизващи очи и силната ръка, чийто допир сякаш я изгаряше през дебелия пуловер.

Ала като му махна за сбогом и подкара колата през красивите, притихнали есенни поля към шумния, прашен град, тя си даде сметка, че го е излъгала.

Нямаше да дойде повече тук. Никога.