Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (15)

Петнадесета глава

Мейра се събуди на ярката светлина на зимното слънце, която покриваше леглото й като златиста завивка. Протегна се сънено и се наслади на ясното топло утро. Неочаквано я прониза познатата мъка, изпълни цялото й тяло и затрептя във всяка фибра на същността й. Претърколи се в леглото, простена тихичко и се зави през глава да прогони всичко — слънцето, спомените и денят, който я очакваше.

Бе минала само седмица от раздялата й с Алън, ала й се струваше цяла вечност. Непрекъснато копнееше за него. Настойчиво безмилостно желание разкъсваше тялото й. Жадуваше да чуе гласа му, да види лицето му, да почувства ласките му. Разпокъсани, несвързани спомени изплуваха на моменти в измъченото й съзнание.

Не биваше да позволя това да се случи. Знаех, че не трябва да се обвързвам с никой, защото не съм свободна и баба никога няма да ми разреши да я изоставя. И въпреки това го оставих да се влюби в мен. Постъпих егоистично. Но, божичко, толкова много го желаех! И все още го желая. Все още.

Животът й течеше монотонно и еднообразно. Доведе Агнес от болницата, готвеше и се грижеше за старата жена с вещина и компетентност. Агнес бе трогателно благодарна на Мейра за всичко, което вършеше, и се стараеше да не й създава излишни тревоги. Внимаваше какво говори, съблюдаваше стриктно предписанията на доктор Холмс и изпълняваше нарежданията на Мейра, без да мърмори или да се оплаква.

Повече не споменаха за опита й да се самоубие. Сякаш по негласно споразумение отбягваха темата и се преструваха, че нищо не се е случило. Нито пък заговориха за годежния пръстен, който бе изчезнал от ръката на Мейра.

Ако изобщо забелязваше нещастното, отнесено изражение на внучката си или многобройните моменти, когато Мейра тичаше до стаята си и се затваряше сама с часове в пристъп на силна мъка и страдание, то старата жена не го показваше.

Съседи се отбиваха на гости, ала личеше, че са напрегнати и сконфузени. Говореха малко и с неудобство и си тръгваха при първа възможност. Мейра прекара ваканцията общо взето в работа. Систематизираше пропуснатото и пишеше планове за следващия срок. Копнееше час по-скоро да започне училище, за да има нещо, което да отвлича вниманието й от мрачните мисли.

Върна се предпазливо назад към изминалата кошмарна седмица и помисли какво има да прави този ден.

Бе решила да живее ден за ден. Никакви планове, никакви перспективи. Времето все някога щеше да излекува болката й.

Алън, обичам те, скъпи. Надявам се, че си добре. Бих искала да чуя гласа ти само за мъничко, за да разбера, че всичко при теб е наред. Обичам те, любими. Обичам те…

Опита се да прогони мислите за него и да се съсредоточи върху задачите за деня. Бе събота, един от последните дни на ваканцията. Бе обещала на Лиза, че ще потърсят заедно квартира.

Е, това все пак беше нещо. Щеше да запълни целия й ден. Оставаше само неделята и после отново на работа.

Бавно и без особен ентусиазъм тя се измъкна от леглото. Облече дебел вълнен пуловер и джинси, среса си косата и слезе да закуси с баба си.

 

 

Лиза стоеше по средата на мръсната, занемарена стая и се оглеждаше. Джеф, който бе настоял да се включи в обикалянето на квартирите, се подпираше намръщен на вратата.

— Не е чак толкова лоша — отбеляза смело Лиза. — Поне е по-хубава от останалите. Ако изтъркам пода и сложа някое килимче върху оная дупка…

— Лиза — прекъсна я Джеф, — тук е ужасно. Просто отвратително. Не бива изобщо да ти минава през ум да оставаш на подобно място.

— Не виждам къде другаде, Джеф — отвърна спокойно момичето. — Обиколихме всички квартири в списъка. Тази е последната. А дори и тя е по-скъпа, отколкото мога да си позволя.

Отчаяна, Мейра обходи с поглед помещението. Малкият апартамент се състоеше от една-единствена стая, която служеше за всекидневна, спалня и кухня. Тапетите бяха целите омазнени и изпокъсани. На пода имаше мръсна черга с неопределен цвят. Вратите на кухненските шкафчета висяха на една панта или изобщо липсваха. Процепът, за който бе споменала Лиза, бе широк около осем сантиметра, пресичаше стаята по диагонал и бе пълен с прах и мръсотия. От кранчетата на ръждясалата чешма монотонно се процеждаше вода и капеше тъжно върху дъното на мивката. През полуотворената врата на банята се виждаше занемарена тоалетна чиния и се разнасяше остра, неприятна миризма.

— Ще излъскам всичко да блесне, ще купя едно легло за мен и кошче за бебето.

— Лиза, стаята е на четвъртия етаж и в сградата няма климатична инсталация. През лятото ще бъде истински ад. Бебето не може да седи на такава горещина.

— На няколко пресечки оттук има парк. Ще го извеждам надвечер в количката и ще се разхождаме, докато се разхлади.

— О, Лиза — поде Мейра.

— Хайде — прекъсна ги неочаквано Джеф. — Не мога да издържам повече тук.

Спуснаха се по мръсните, изтъркани стъпала, излязоха на улицата и вдишаха чист въздух с пълни гърди. Качиха се в колата и се спогледаха. Лицето на девойката бе мокро от сълзи.

— О, Мейра — прошепна тя. — Какво ще правя? Какво мога да направя? Такъв ужас…

Сложи ръце на устата си и се разхълца.

— Не се тревожи, Лиза — прегърна я Мейра. — Ще измислим нещо. Успокой се, скъпа. Хайде да отидем у дома да пийнем чаша кафе.

— Хубаво би било — усмихна се през сълзи момичето. — След всичките тия бардаци ще бъде чудесно да отидем някъде на чисто и топло.

— Да — кимна мрачно Мейра. — Апартаментите бяха действително отвратителни.

Джеф седеше мълчаливо на задната седалка и гледаше мрачно порутената сграда.

Пътуваха безмълвно по улиците на града, всеки потънал в собствените си мисли.

 

 

— Бабо, това е Лиза Стенли, а това — Джеф Макларън. Бяха у нас на гости след представлението на коледната пиеса, спомняш ли си?

Агнес се усмихна срамежливо и промърмори някакъв поздрав. Погледна стройното русокосо момиче с тъга и нежност и каза:

— Здравей, Лиза. Разбрах, че търсиш квартира.

Лиза кимна и подаде палтото си на Джеф да го закачи в гардероба.

— Намерихте ли нещо? — поведе ги Агнес към слънчевата кухня и седна с двамата младежи на лъскавата дъбова маса, докато Мейра приготвяше кафето.

— Не, за съжаление — отвърна тихо момичето.

Вглъбен в собствените си мисли, Джеф за първи път седеше мълчаливо, докато Лиза и Агнес си говореха за разни неща. Мейра се суетеше в кухнята, сервираше чаши, сметана, захар и домашно приготвен сладкиш. За нейна огромна изненада Агнес, обикновено студена и резервирана с непознати, се отнасяше към момичето с необичайна нежност, внимание и съпричастие.

Девойката отговаряше свободно и непринудено, благодарна за майчинската загриженост на възрастната жена, след като месеци наред бе живяла в самота и тревоги.

Топлината и уюта на чистата, блеснала кухня, съчувствието на околните й дойдоха твърде много. Тя не издържа и даде воля на чувствата си. Захлупи лице на коленете си и се разплака.

Мейра се приближи и я потупа по рамото.

— Квартирите, които видяхме, бяха много потискащи, бабо — обясни тихо тя на Агнес.

— Направо ужасни, госпожо Стийн! — хълцаше момичето и гледаше през сълзи старата жена. — Всичко, което съм в състояние да си позволя, е просто отвратително. Ако ставаше въпрос само за мен, както и да е, но не мога и да помисля да гледам бебе на подобни места!

— Не плачи, Лиза — протегна ръка Агнес и я погали нежно по главата. Замълча за миг, лицето й бе вглъбено и умислено. После се обърна към Мейра: — Защо да не поживее малко у нас? Виж колко празни стаи имаме. Може да се настани в апартамента на приземния етаж. Мебелиран е и никой не го е ползвал от години. А ние ще се грижим за нея, докато свърши училище.

— Не, в никакъв случай — поклати глава отривисто Лиза. — Не бих могла…

— Госпожо Стийн — обади се най-сетне Джеф. Мургавото му лице светеше от радост. — Много мило от ваша страна!

— Бабо! — взираше се Мейра в старата жена като поразена от гръм. — Винаги си казвала, че не искаш чужди хора в къщата. Винаги! Щях да й предложа много отдавна, ако подозирах, че има и най-малка възможност да се съгласиш.

— Чужди хора да, но това е едно мило момиче с бебе. Знаеш ли на кого ми приличаш? — попита тя стеснително девойката. — На дъщеря ми Емили. Трябва да ти покажа нейна снимка. Изглеждаш досущ като нея.

Лиза се усмихна мило на възрастната жена и докосна разтрепераната й ръка. Агнес се усмихна замечтано и премести солницата по излъсканата повърхност на масата.

— Толкова би било хубаво да имаме отново бебенце в къщата. Ти беше много сладка, Мейра.

— Ако Лиза дойде да живее тук — отпи замислено от кафето си Джеф, — няма да сте сама, госпожо Стийн, а Мейра ще бъде свободна да отиде, където иска.

Мейра и Агнес се вторачиха в него с широко отворени очи.

— Няма да стане, Джеф — първа се съвзе Мейра. — Лиза не може да поеме такава отговорност върху плещите си. Има да учи за изпити, после ще се роди бебето, а къщата е голяма и изисква доста грижи. Не може да се справи сама.

— Може, ако и аз живея тук — рече тихо той.

— Почакай, почакай, моето момче — поде Агнес с частица от предишния си дух. — Не съм казала, че ти…

— Госпожо Стийн, моля да ме изслушате — прекъсна я младежът. — Казахте, че има самостоятелен апартамент на приземния етаж. Аз бих могъл да живея там, а Лиза да се настани в стаята на Мейра. Тя ще ви помага в домакинството, а аз ще се занимавам с по-тежката работа — поддръжката на къщата и двора — усмихна се с нещо от предишното си весело безгрижие. — Доста съм сръчен, ще видите.

— Знам от какво семейство произхождаш — гледаше го изпитателно Агнес — и в какъв дом си израсъл. Защо искаш да дойдеш в моя приземен етаж?

— Защото държа на Лиза — отвърна чистосърдечно Джеф. — Желая да бъда близо до нея и да се грижа за нея. Освен това искам Мейра да бъде свободна да живее с мъжа, когото обича.

— Лиза е бременна — продължи упорито Агнес, без да обръща внимание на думите му. — Ще има дете. Ще я харесваш ли, когато напълнее и се обезформи, когато е с голям корем в деветия месец или по-късно, когато е изморена и с подпухнали очи, защото бебето е плакало през цялата нощ?

— Да — отвърна младият човек.

Мейра го наблюдаваше смаяна. В тона му личеше твърдост и убеденост. Вгледа се внимателно в него и осъзна, че колебанията и мъчителната вътрешна борба да вземе решение бяха превърнали Джеф от момче в мъж. Той вече не бе безгрижният, лекомислен хлапак, който се шегуваше с всичко, а зрял мъж, способен да поеме отговорност. Лицето му излъчваше нова увереност и непоколебимост, рожба на дългите часове душевни терзания.

Може и да стане, помисли тя, окрилена от надежда.

— Искам Лиза да завърши училище и да кандидатства в колеж, след като се роди бебето — продължи той с този нов тон, така неприсъщ за предишния Джеф. — И тъй като няма да може да помага финансово за издръжката на домакинството, за това ще се погрижа аз. Мога да прекъсна, да си намеря работа през деня и да ходя на вечерни курсове, за да завърша образованието си.

— О, Джеф! — възкликна Лиза и го погледна с учудване и нежност. — Не мога да приема тази жертва.

— Няма да е необходимо, ако в къщата има още някой, който да помага при покриването на разходите — рече бавно Мейра.

— Продължавай, Мейра — подкани я Агнес с известна горчивина. — Мен очевидно вече никой не ме пита. Кой друг смяташ да доведеш в къщата ми?

— Рейчъл.

Агнес я погледна удивено.

— Може да се нанесе в малката стая в дъното на коридора, за да не се качва по стълбите на втория етаж — продължи разпалено Мейра. — Ще ти прави компания. Освен това с нейната пенсия, парите, които плаща в момента за наем в старческия дом, и твоята пенсия, ще има достатъчно средства, та Лиза и Джеф да не работят по цял ден. Тяхното задължение ще бъде да се грижат за вас двете и да поддържат къщата.

Другите мълчаха и наблюдаваха оживеното й лице.

— Нима не виждате? — продължи тя. — Така трябва да бъде устроен светът. Има милиони стари хора, принудени да напуснат дома си, защото техните физически сили не им позволяват да поддържат домакинството. И в същото време съществуват милиони млади хора — студенти, самотни майки, заставени да живеят в мизерия и беднота, само за да имат покрив над главата и ядене на масата. Защо едните и другите не се съберат да си помагат?

Агнес погледна Джеф и Лиза.

— Понякога съм доста… доста нетърпима — гласът й беше тих и колеблив. — Знаете какво направих и как превърнах живота на Мейра в ад. Мислих много, след като… — погледна умоляващо внучката си.

— Няма нищо, бабо. Продължавай — кимна насърчително Мейра.

— Знам, че не бях права да я наранявам, след като толкова много я обичам, но винаги съм изпитвала ужас от самотата.

— Няма да сте сама, госпожо Стийн — обади се Лиза. — Вижте колко много хора ще има около вас.

— Помисли и за Рейчъл, бабо — рече Мейра. — Няма да скучаеш. Ще се забавлявате. Нали винаги сте се разбирали добре?

— Само дето послъгва на пасианс — усмихна се колебливо старата жена. — Направо ме вбесява.

— Ще бъде под строго наблюдение — обеща Джеф.

Агнес се усмихна без да иска и сетне извърна лице към внучката си.

— Е, Мейра, ще бъдеш свободна да отидеш, където искаш. Ще те видя ли някога отново?

— Какво говориш, бабо? Разбира се, че ще се виждаме. Фермата е само на няколко километра от града. Освен това ще идвам на работа всеки ден. Непрекъснато ще ви досаждам — стрелна тя с очи двамата младежи и се усмихна. — Особено след като ще имате бебе.

— Ти помисли за свое и остави нашето — отбеляза Джеф.

Мейра се засмя. Очите й заблестяха. После се обърна към Агнес:

— Бабо, всичко зависи от теб. Ще стане както ти желаеш. Къщата е твоя и имаш последната дума. Какво мислиш?

— Да не би да намекваш, че ако кажа „не“ и искам да останеш тук както досега, ще се съобразиш с желанието ми?

— Да, бабо. Обещала съм, че няма да си тръгна без твое съгласие и ще спазя дадената дума.

Агнес седеше мълчаливо и мислеше, докато другите чакаха. Накрая огледа подред всички и проговори:

— Животът ви с мен невинаги ще е лесен. Както вече казах, имам труден характер. Може би ще се караме, ще спорим, ще се нервираме един друг и дори ще се мразим.

— Както всяко семейство — посочи Джеф.

— Но Рейчъл е най-добрата ми приятелка — продължи Агнес, — а ти Лиза приличаш толкова много на Емили, че е истинско чудо. Нали, Мейра?

— На външен вид може би, но по характер е доста по-силна — отговори Мейра.

Агнес кимна замислено и се обърна към Джеф.

— А ти — рече тя остро и го погледна строго — ми се виждаш свястно момче, само трябва да се държиш прилично.

— Ще си стоя в стаята през цялото време — обеща тържествено той. Очите му проблеснаха дяволито. — Ще излизам само да те бия на карти. Трябва да те предупредя, че съм първокласен играч… Нямаш абсолютно никакъв шанс.

Агнес изсумтя при тази самонадеяност и потисна усмивката си.

— Добре — рече тя на всеослушание. — Ще опитам. Но само докато се роди бебето. После ще видим.

— О, бабо! — изправи се Мейра и се втурна към баба си да я прегърне.

— Остави ме! — запротестира Агнес и я отблъсна. — Казах само, че ще видим.

Мейра отново я целуна. Агнес се усмихна и я погали по бузата с неподозирана нежност. Мейра извърна лице с премрежени очи и тръгна към всекидневната, като направи знак на Джеф да я последва.

— Джеф — прошепна тя, — как да ти се отблагодаря? Това е прекрасно, просто…

— Стига празни приказки — рече весело той. — Отивай да стягаш куфара.

— Куфарът?! — премигна Мейра с недоумение.

— Мейра, повечето от нещата на Лиза са в колата ти. Сигурен съм, че тя не иска да се прибира повече при баща си. И като имаме предвид нрава на баба ти, по-добре да ковем желязото, докато е още горещо. Ще изтичам до квартирата и ще си събера багажа за нула време. Тази вечер ще останем тук да видим как ще тръгне. Не бива да й позволим да размисли и да промени решението си.

— Мислиш ли, че идеята е добра? — поколеба се Мейра. — Не е ли малко прибързано. Още тази вечер…

— Не — наклони се към нея и й прошепна доверително: — Дори ще й пусна една игра на карти. Като върховна жертва.

Мейра се засмя. Изведнъж се почувства щастлива, обнадеждена и лека като перце.

— Разбира се — добави той с привидна загриженост, — остава проблемът къде ще спиш довечера, след като те изхвърлим оттук. Познаваш ли някой, който да те приюти за една нощ?

— О, Джеф… — погледна го с широко отворени очи. — Не сме се виждали, откакто се сбогувахме. Ами ако не ме иска?

— Тогава ще е най-големият глупак — успокои я Джеф. — Тръгвай, Мейра. Всичко ще се уреди.

— Но ако…

— Върви!

Тя кимна безмълвно и се втурна по стълбите да опакова багажа.

 

 

Като насън Мейра караше на запад в мрака на зимната нощ. Луната бе високо в небето и приличаше на огромна ярка монета, търкулнала се отнейде на небосвода. Студените й лъчи обливаха заспалата снежна прерия в мека сребриста светлина. Вечерта бе мека и топла, една от онези редки януарски нощи, които измамно напомняха на пролетта.

Затрупаните със сняг възвишения блестяха като платинени на лунната светлина, а заскрежените храсти пелин се открояваха на гладкия равнинен пейзаж и приличаха на изящни дантели. Мейра караше устремено напред. Двата жълти снопа светлина от фаровете образуваха дълга златна ивица пред колата, а от двете й страни смълчаната, тайнствена прерия се губеше в черния мрак. Големият диамант на пръста й пречупваше лунната светлина и гореше с ярки пъстри пламъци — единственият различен цвят в тази сребърна феерия.

Хванала здраво волана, Мейра гледаше право напред. След бурните емоции от изминалите месеци изпитваше почти странен вътрешен мир и покой. Не кроеше планове, не мислеше за нищо. Просто караше безмълвно в зимната нощ към фермата.

Когато влезе в двора и спря близо до къщата, Мейра с изненада забеляза, че Алън седеше на стъпалата. Явно бе решил да се наслади на необичайно топлата вечер и бе излязъл на верандата да подиша чист въздух. Беше се настанил точно под светлината на силния прожектор над вратата и дялкаше последното от кученцата, предназначени за подарък на Майкъл.

Като чу шума на двигател, той вдигна рязко глава и се вторачи в мрака, ала силната светлина от прожектора го заслепяваше и не можа да види колата на Мейра. Тя се спря за миг до портата с разтуптяно сърце и се вгледа в едрото, мускулесто тяло, красивото, изваяно лице и силните му ръце.

— Кой е там? — викна той.

Мейра понечи да отговори, ала думите заседнаха в гърлото й.

— Попитах кой е там? — викна остро той и се надигна.

— Аз… аз съм — отвърна младата жена и мина на осветената пътека.

Алън я погледна с пронизващ поглед и лицето му пребледня. Бавно седна на предишното си място върху стъпалата.

— Здравей — стоеше нерешително пред него Мейра.

— Здрасти — отвърна рязко мъжът. Той сведе поглед и отново задялка кучето. Ръцете му леко трепереха.

— Може ли да седна?

— Разбира се — отмести се настрани да й направи място.

— Как си? — седна до него тя, без да го докосва.

— Добре. А ти?

— И аз — отвърна тя с несигурен глас.

— Радвам се…

— Алън… — пое дълбоко дъх и продължи: — Трябва да ти кажа нещо. Много неща в действителност. Първо… — скръсти ръце и се почуди откъде да започне.

Алън се сепна, протегна се, сграбчи ръката й и я обърна така, че да се вижда пръстенът.

При този допир сърцето й подскочи и в цялото й тяло се разля слабост. Забрави всичко, което бе решила да му каже. Искаше само да потъне в обятията му, да се сгуши до гърдите му й никога повече да не се откъсне от него.

— Какво е това? — попита той, вперил поглед в блестящия диамант.

— Моят годежен пръстен — прошепна Мейра.

— Тъй ли? — пусна ръката й той и се престори, че го интересува. — Сгодена ли си?

— Да.

— И кой е щастливецът?

— Най-прекрасният човек на земята. Мъжът, когото обичам повече от всичко на света.

Той внимателно остави длетото и кучето настрани и я погледна право в очите:

— По-добре кажи за какво си дошла.

Мейра се изкашля и с тих глас му разправи за всичко, което се бе случило: неуспеха на Лиза да си намери квартира и изненадващото предложение на баба й, решението на Джеф да се грижи за Лиза и да бъде близо до нея, сетне собствената й идея да приютят Рейчъл и накрая колебливото съгласие на Агнес да опита.

— И така — заключи тя — Джеф предложи да се нанесат веднага, тъй че аз се озовах на улицата. Помислих си дали ще имаш нещо против, ако… — думите й секнаха.

Седеше до него, скована от страх и не смееше да го погледне.

Толкова е тих. Защо мълчи? Защо не ме докосне? О, Боже… Не ме иска. Провалих всичко, като го нараних толкова дълбоко. Край…

Потисна надигналото се в гърлото й стенание и извърна лице към него. Алън гледаше право напред и по бузите му се стичаха сълзи.

— Алън, скъпи, но ти плачеш! — прошепна удивено тя.

— Така изглежда — избърса лицето си с ръка и се обърна към нея с тъжна усмивка. — Какви ужасни неща прави любовта! Изобщо не мога да се владея.

— О, Алън…

В следващия миг се озова в прегръдките му. Той я привлече силно към себе си и впи страстно устни в нейните. Тя се остави с наслада в ръцете му. Шепнеше безспир името му, милваше го по косата, бузите и устните и се опиваше от властното му мъжко излъчване.

— Чуй — прошепна неочаквано в ухото й Алън.

Прегърнати, двамата притихнаха и се заслушаха.

Някъде далеч в смълчаната прерия виеше койот. Застанал на самотен хълм, той отправяше своя тъжен зов в безпределната лунна пустош.

— Горкият! — прошепна Алън. — Сигурно мисли, че е дошъл размножителният период.

Отново се заслушаха. Някъде отблизо се обади втори койот и воят на двете животни се сля в тайнствена, странна мелодия, която се понесе в мекия зимен въздух.

— Тя му отговаря! — промълвим Мейра. — Чуй, тя го вика.

— Може би пък наистина е настъпил размножителният период. Какво мислиш, Мейра? — притисна я силно в обятията си.

— Може би — съгласи се тържествено тя и се усмихна тайно, заровила лице в гърдите му. — Тази нощ сякаш е пролет, нали?

— Аз пък мисля — прошепна дрезгаво той, — че е по-добре да влезем вътре и да проверим.

Тя се засмя. Алън я вдигна с лекота и я понесе на ръце към вътрешността на малката къща.

Дълго след като светлините в къщата угаснаха и всичко потъна в мрак и тишина, двата койота се викаха един друг, любовната им песен се носеше в магическата лунна нощ.