Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (14)

Четиринадесета глава

— О, вижте кой идва! — извика Джо с престорена тревога, когато Мейра влезе в учителската стая и тръгна към обичайното си място. — Бързо слагайте слънчеви очила да не ослепеете от блясъка!

— Стига, Джо! — възрази радостно Мейра. — Не е чак толкова голям!

— Напротив — отбеляза Джо и добави мрачна. — Сто пъти по-голям е от моя!

— Не е важен размерът, а чувствата.

— Да. Този мъж със сигурност те обича.

— Така е — усмихна се Мейра и бузите й порозовяха.

— Как прекара на Коледа?

— Нормално. Бяхме само баба и аз — тя хвърли поглед към работната маса на Джо, отрупана с безброй миниатюрни пластмасови части. — Какво е това? Нещо ново, а?

— Подарък за Коледа от синовете — кимна разсеяно Джо, докато прелистваше дълго упътване за употреба. — Мотор „Харли Дейвидсън“ хиляда и четиристотин конски сили. Трябва да го сглобя отначало, включително и двигателя — добави тя с ентусиазъм.

— Господи! — Мейра се вторачи в изумителното множество от части. — Откъде знаеш как да започнеш?

— Не знам, но се опитвам да разбера — облегна се в стола, вдигна крака върху перваза на прозореца и погледна над очилата. — Е, как реагира баба ти на това ново развитие на нещата?

— Пръстена ли имаш предвид?

— Да.

— Не сме говорили.

— Не сте говорили? — Джо пусна крака на земята и столът се удари с трясък в пода.

Мейра поклати глава.

— Но как е възможно? Нали го носиш вече три седмици? Сигурно е забелязала. При нормална светлина се вижда от сто километра.

— Разбира се, че го е забелязала. Просто не желае да говори за това. Все й го слагам пред очите, уж да реагира, но тя не ще и не ще.

— Хм.

— Не знам какво да правя, Джо — погледна нещастно приятелката си тя. — Направо ме плаши. Толкова е мила… и кротка.

— И какво от това? Не е чак толкова лошо. Може би просто се приспособява към действителността. Дай й малко време и ще свикне.

— Кой знае? — промърмори младата жена със съмнение.

— Къде, по дяволите, е това бутало? Виждаш ли нещо подобно?

— Всичко ми изглежда еднакво — наведе се Мейра над схемата да я разгледа.

— И ти си една помощница! — засмя се Джо. — Хайде, отивай да обядваш.

След храна Мейра се върна в класната стая и завари Джеф и Лиза. Двамата седяха в дъното на празното помещение, говореха си приятелски и режеха пъстроцветни парченца плат.

— Лиза?! — изненада се Мейра. — Какво правиш тук посред бял ден? Нямаш ли изпити?

— Взех последния днес сутринта — вдигна очи момичето и се усмихна. — Реших да се отбия да ви помогна. Джеф каза, че правите кукли и ми се видя интересно. Освен това — добави печално тя — напоследък атмосферата вкъщи е много потискаща.

Мейра й кимна с разбиране и се обърна към Джеф:

— Намери ли ръкавици?

— Да. В магазина за загубени вещи имаше двадесет и шест леви. Дадоха ми ги всичките.

Той пъхна ръка в една от ръкавиците, прикрепи голяма уста и две облещени очи и я показа тържествено на Лиза.

— Чакай! Забравихме вежди — засмя се тя. — Ще нарежа малко. Къде сложихме черния плат?

Джеф й го подаде. Лиза изряза две големи извити вежди и ги закрепи над очите.

— Виждаш ли? Сега изглежда точно като господин Паркър, учителя по френски.

Двамата младежи прихнаха, а Мейра се обърна настрани да прикрие усмивката си. Приликата в действителност бе поразяваща.

— Колко плаща Род за квартирата, Джеф? — попита небрежно Лиза и взе белия плат да нареже малки кръгчета за очите на куклите.

— Род ли?

— Онзи от вашия курс, дето нямал пари и учел със стипендия…

— Сто и деветдесет долара. Защо?

— Ами другата седмица свършва семестърът и трябва да се изнеса от къщи — девойката хвърли поглед към Мейра. — Той наистина ще го направи, госпожице Стийн.

— Лиза, казвай ми вече Мейра. Мисля, че отдавна сме приятелки, а не просто учител и ученичка.

— Да, но ми е малко странно да ви наричам по име.

— Ще свикнеш.

Джеф местеше изненадано очи от едната жена към другата.

— Нещо не разбирам — оплака се той. — Кой какво ще направи?

— Бащата на Лиза — обясни меко Мейра. — Ще я изгони от къщи.

— Защо? — отвори широко очи Джеф. — Заради бебето ли?

— Да — кимна Лиза. — Имам избор. Да направя аборт или да дам детето за осиновяване. Тогава мога да остана у дома. Но ако искам да запазя бебето и да го отгледам, трябва да напусна къщата.

— Шегуваш се — не вярваше той. — Искаш да кажеш, че трябва да се изнесеш веднага?

— Следващата седмица. В края на семестъра.

— А какво ще стане с училището? — лицето му пребледня, ноздрите му се разшириха от гняв.

— Сигурно няма да мога да завърша. Ако живея сама, ще трябва да започна работа, а бебето ще се роди през май…

— Но това е абсурд! Няма ли кой да вразуми този мъж?

— Не го познаваш, Джеф — поклати глава Мейра. — Той е суров човек.

— Госпожице Стийн… Мейра — поправи се Лиза и се изчерви. — Нали имаш ваканция в края на срока?

— Да. Една седмица. Днес е последният учебен ден.

— Чудех се дали ще ти е удобно да ми помогнеш да си намеря квартира — рече стеснително девойката. — Не знам нито как да търся, нито как да се пазаря за наема.

Джеф яростно кълцаше парченца плат с ножицата. Накрая захвърли всичко на пода и вдигна разгневено очи.

— Не искам повече да слушам! Толкова е нелепо и жестоко! Как ще се издържаш? Баща ти ще помага ли?

— Не. Няма да даде и пукната пара. Казва, който си е надробил попарата, да я сърба.

— А родителите на Кевин?

— Какво говориш! — изчерви се тя и поклати отривисто глава. — Никога не бих се обърнала към тях. Нито към него. Не искам да има нищо общо с детето ми. Никога!

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Не знам. Ще измисля нещо. Способна съм, оценките ми са добри. Все ще намеря някаква работа. А като се роди бебето…

— Лиза, ти не знаеш какво говориш! — възкликна отчаяно младият мъж. — Та ти самата си още дете.

— Напротив! Вече навърших осемнадесет. Много момичета на тази възраст вече се издържат сами. Ако си намеря работа, дори на минимална заплата, и някоя квартира като тази на Род…

— По-добре да умра, вместо да те видя на такова място — отбеляза мрачно той.

— Защо? Какво й е на квартирата?

— А, нищо! — отвърна той с горчивина. — Само дето зимата можеш да умреш от студ, а през лятото е пълно с хлебарки. Банята е обща с две проститутки, които живеят в другите приземни помещения.

— Ще намерим нещо, Лиза. Не се тревожи — успокои я Мейра, съкрушена от ужасения поглед в очите на момичето. — В началото на седмицата имам малко работа, но после съм свободна и ще обикаляме квартири. Добре ли е така?

Лиза кимна с благодарност и двамата младежи отново се заеха с куклите.

Мейра усещаше, че Джеф едва се владее. Въпреки това, когато пристигнаха първите деца за следобедните занимания, той им показа куклата и се заигра с тях. Подскачаше, въртеше се, караше куклата да говори и да се закача с малчуганите, а те пищяха и се заливаха от смях.

 

 

Алън седеше в едно ъглово сепаре и чакаше Мейра. Тя влезе, закачи якето си зад вратата и си проправи забързано път между масите. Алън наблюдаваше с удоволствие стройната й фигура. Както винаги изглеждаше прекрасно. Бе облечена в сиви вълнени панталони и пуловер с изящна бродерия от сребърни цветчета около врата. Бузите й бяха порозовели от студа, а очите й проблеснаха радостно, като му се усмихна от другия край на ресторанта.

— Здравей, скъпи! — рече задъхано тя. — Закъснях ли много? Имаше дълга колона от коли точно на входа на паркинга.

— Не се притеснявай. Толкова си красива, че чакането си заслужаваше. Освен това имаме достатъчно време. Трябва да взема момчетата от пързалката след час.

— Чудесно! Страхувах се, че съм провалила обяда.

— Това да не е пуловерът, който Агнес ти изплете за Коледа?

Тя кимна.

— Хубав е, нали? Не можеш да си представиш колко много труд е вложила. Как го плете стая счупена ръка, направо не знам! Но стана много красив.

— Да, наистина — рече той с искрено възхищение. — И това, дето е под него, също си го бива.

— Ти пък откъде знаеш! — възмути се на шега Мейра. — Гладен ли си между другото?

— И още как! Искам хамбургер, но гарнитурата е варени картофи, а на мен ми се ядат пържени.

— Какво ще кажеш да си поръчам риба? Тя е с пържени картофи и ще ги сменим. Аз ще взема варените, пържените за теб.

— Чудесно! А десерта за кого е?

— Какво има?

— Пудинг с тапиока.

— Подарявам ти го — направи физиономия на погнуса тя. — Мразя тапиока.

Двамата се разсмяха и изчакаха сервитьорката да им налее кафе. После дадоха поръчката.

— Направих го, Алън — рече накрая тя.

— Кое?

— Казах й. Снощи.

— Наистина ли? — остави чашата на масата и я погледна с огромна радост. — И тя какво отговори? Искам да знам точно думите й.

— Казах й, че ще се оженим през юни след края на учебната година и че тогава ще се преместя при теб във фермата, а тя да помисли какво да правим в бъдеще.

— И как реагира? — усмихна се той с одобрение.

— Не знам — лицето й помръкна за миг. — Във всеки случай не очаквах такова нещо. Каза, че що се отнася до нея, няма никакви проблеми. Тя щяла да се погрижи за себе си, да не се притеснявам.

Алън я погледна изненадано.

— Но, Мейра, това е чудесно! Защо се тревожиш?

— Не знам — въздъхна тя обезпокоено. — Беше толкова… Някак по-различна. Никакви сълзи, никакви сцени, нищо. Дори ми пожела щастие и ме целуна. Странна работа, Алън. Много странна.

Сервитьорката донесе салатите и Алън поблагодари любезно. Изчака я да се отдалечи и отново се обърна към Мейра.

— Мисля, че всичките тия години си се страхувала напразно, скъпа. Ще свикне, няма как.

— И Джо така казва — рече тя със съмнение. — Ще ми се да е вярно.

— Вярно е, скъпа! Толкова съм щастлив. Иска ми се да стана и да викна в целия ресторант, че се женим.

— Да не си посмял! — засмя се тя.

— Какво ще правиш този следобед? — попита мъжът, като свършиха салатите и пристигна ордьовърът.

— Тъй като скоро ще ставам булка, трябва да купя туй-онуй — отвърна тя с дяволита усмивка.

— Какво?

— Много неща. Бельо, кърпи, порцеланови сервизи и така нататък.

— Не е ли прекрасно? — в очите му бликаше нежност. — Животът с теб ще е толкова… О, Мейра, аз съм най-щастливият мъж на земята.

— И аз не съм за оплакване — пошегува се тя.

Довършиха обяда сред закачки и смях и Алън направи знак на сервитьорката да донесе сметката.

— Между другото — промърмори той, — докато се мотаеш по магазините, не забравяй най-важното.

— Кое? — учуди се тя.

— Секс бельо, копринени гащички… такива неща…

— Все важни за успеха на брака — усмихна се Мейра.

— Естествено! — съгласи се той и я поведе към изхода. Помогна й да облече якето и излязоха навън. Спря се до камиона и й махна с ръка: — Довиждане, скъпа. Ще ти се обадя утре вечер.

— Добре, Алън. Тръгвай сега, че ще закъснееш.

— Черна дантела — викна той от отворената врата. — Обожавам черна дантела!

— Тръгвай! — засмя се Мейра.

Алън потегли и скоро се скри от очите й.

Усмивката й се стопи. Нещо я накара да се върне в ресторанта и да набере номера вкъщи.

Хайде, бабо, мислеше нетърпеливо тя и се вслушваше в монотонния сигнал. Вдигни слушалката. Знам, че си у дома. Каза, че ще подреждаш шкафовете в кухнята…

Ала никой не се обаждаше. На лицето й надвисна сянка, тя взе монетата и пак избра номера с повишено внимание.

Отново нямаше отговор.

Мейра пребледня. Обзета от внезапен страх, тя се обърна и се втурна към паркинга.

 

 

В къщата цареше чистота и спокойствие. Кухнята бе разтребена и пуста, обляна в лъчите на следобедното слънце. Нямаше признаци Агнес да е подреждала шкафчетата.

— Бабо? — викна Мейра. Гласът й отекна в тишината. — Къде си?

Чувството на ужас се засили. Потрепери, въпреки че в къщата бе топло. Тръгна с усилие към стаята на Агнес. Всяка крачка беше мъчение. Краката й тежаха като олово, тялото й беше сковано и вдървено.

Знаеше какво ще види, още преди да отвори вратата.

Агнес лежеше в леглото по нощница, очите й бяха затворени, лицето — спокойно и смирено. На нощното шкафче имаше полупразна стъклена чаша вода и малко пластмасово шише с приспивателни.

Шишето беше празно.

Остана вцепенена сякаш цяла вечност, приковала поглед в малкото старческо лице. По едно време усети, че хлипа и по бузите й се стичат сълзи. Разплакана, тя се запрепъва със замъглени очи към кухнята и посегна сляпо към телефона.

Всичко, което си спомняше след това, бе неясна смесица от лица, полицейски униформи, лекарски престилки, вой на сирени, разпореждания, суматоха и разпити. Беше абсолютно безпомощна. Като насън отговаряше на въпроси, обясняваше ту на един, ту на друг, приемаше механично предложеното кафе и бисквити, пиеше успокоителни, а накрая незнайно как се озова в нечия кола, която я откара до болницата.

През всичките тези кошмарни часове единствената й съзнателна мисъл бе за Алън. Имаше нужда да го види, копнееше да се сгуши в силната му прегръдка, да чуе успокояващия му глас, да зарови лице в гърдите му и да плаче, докато заспи.

Ала не бе в състояние да говори за него, а никой от съседите не го познаваше да му се обади.

Най-сетне шумът секна, хората си отидоха и движението спря. Възцари се тишина. Мейра се отърси от вцепенението и се огледа около себе си. Намираше се в болнична стая, ала не бе на легло. Някой друг лежеше в леглото. Надигна се, премигна на неясната светлина, която се промъкваше едва-едва през спуснатите щори, и хвърли смаян поглед към високото болнично легло.

Човекът, който лежеше там, беше толкова малък, че дребничката му фигура се очертаваше едва-едва под дебелите завивки. Главата бе заобиколена от сребристи къдрици, а профилът беше остър и деликатен…

В леглото лежеше баба й, осъзна Мейра с объркване.

Но как… Защо?

Постепенно се опомни и умът й се избистри. Агнес беше в леглото. В тялото й бяха включени системи, а дишането и сърдечната дейност се следяха с апарати.

Тя дишаше. Не беше умряла.

Усети прилив на щастие и благодарност и такова силно облекчение, че й прималя. Отпусна се в стола. Нямаше сили да заплаче.

Отново се вторачи в малката фигурка на леглото. В този миг някой влезе в стаята и светна лампата. Силната светлина я заслепи и тя премигна. Насреща стоеше доктор Холмс, чист и спретнат, с вратовръзка и риза под бялата колосана престилка. Усмихна й се нежно.

— Здравей, Мейра. По-добре ли си?

— Предполагам. Нещо бях замаяна.

— Скоро ще ти мине. Дадохме ти успокоителни, ала ефектът им е краткотраен.

— А баба?

— Ще се оправи.

— Слава Богу! Толкова се страхувах…

— В момента съм на визитация — кимна рязко лекарят. — Постой тук още петнадесет-двадесет минути и после ела в кабинета ми. Искам да поговорим, преди да си тръгнеш.

— Разбира се. Благодаря ви, доктор Холмс. Моля ви, оставете лампата светната.

След като лекарят излезе, Мейра остана седнала в мекия стол и се опита да дойде на себе си и да събере мислите си. Ала когато си спомни страшните събития от следобеда, отново изпита преживяния ужас и паника. Повдигаше й се.

Божичко, какъв ужас, помисли тя. Алън, имам нужда от теб. Къде си, скъпи? Алън…

После се сети, че баба й бе направила това заради Алън. Такава бе последната й дума, безусловната й присъда над този мъж и красивото бъдеще, което той обещаваше на Мейра.

Най-сетне бе проявила своето отношение.

Мейра се изправи и тръгна бавно из стаята. Спря се до леглото, подпря се на хромовия плот и се вторачи в старата жена.

Агнес изглеждаше тиха и смирена. Лицето й бе крехко и деликатно на снежнобелите болнични възглавници. Вените на слепоочията й бавно пулсираха, кожата й беше прозрачна и тънка.

Мейра остана дълго време загледана в малкото лице, което толкова много приличаше на нейното. Накрая протегна ръка и нежно докосна бузата на Агнес. Погали лекичко прошарените къдрици и потупа тънките раменца, които се очертаваха под чаршафите.

— Добре, бабо — прошепна накрая тя. — Ти спечели.

Сетне се обърна и излезе бавно от стаята.

 

 

Доктор Холмс седеше на обичайното си място зад бюрото и си играеше с любимия позлатен химикал. Вдигна очи, когато Мейра влезе, и й направи знак да седне.

Двамата се погледнаха мълчаливо за миг, сетне той отмести стола си назад и остави химикалката на бюрото.

— Е, тя направи истински опит. Не беше блъф.

— Баба никога не върши половинчати неща, доктор Холмс — отвърна измъчено Мейра.

— Взела е хапчета, способни да убият четирима.

— Но въпреки това е жива.

— По чиста случайност. Вероятно не е предположила, че ще се върнеш толкова рано вкъщи. Лекарството току-що е започнало да действа, когато си извикала линейката. Промихме й стомаха веднага, така че няма почти никакви последствия.

— Наистина случайност — кимна Мейра и потисна сълзите си. — Обадих се импулсивно по телефона и когато никой не вдигна, тръгнах веднага към къщи. Сигурно съм позвънила няколко минути, след като е… — гласът й се разтрепери.

— Трябва обаче да имаме предвид факта, че хора, които веднъж са опитали, обикновено пробват пак. И втория път, ако действително са решили сериозно, успяват.

— Няма да опита отново.

Нещо в гласа й го накара да я стрелне с очи.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — отвърна тихо Мейра.

Той взе химикала и го завъртя бавно между пръстите си, като наблюдаваше замислено Мейра. Подхвърли небрежно:

— Струва ми се, че миналия път не носеше този пръстен.

— Така е. Но повече няма да го нося — погледна го право в очите тя.

— Мейра — изостави той професионалния тон и се превърна в най-обикновен млад човек, изправен пред неразрешим проблем. — Не прави това, моля те!

— А вие на мое място как щяхте да постъпите, доктор Холмс? Кажете.

Той седеше мълчаливо, вперил очи в химикалката и не знаеше какво да отговори.

Накрая Мейра се изправи, благодари му тихо и тръгна към вратата.

— Мейра, тя е в пълна безопасност. Всички жизнени функции са нормални. Мога да я оставя тук ден-два, но не повече.

— Добре. Няма значение. Имам нужда… — пое дълбоко дъх. — Имам нужда само от един ден. Утре трябва да… да видя един човек.

Тя неочаквано изхлипа и излезе бързо от стаята.

Младият лекар понечи да стане, ала сетне се отпусна обратно в стола, втренчил очи във вратата. Хвърли поглед към фотографията на симпатичната жена с бебето и отново отправи очи към вратата.

— По дяволите! — възкликна той. — По дяволите!

Бюрото му бе отрупано с папки, но той дълго време седя така, без да помръдне, зареял поглед в пространството.

 

 

Мейра караше бавно на запад към залязващото слънце. Сърцето й се разкъсваше от мъка и чувство за непоправима загуба. Прерията в този ветровит зимен следобед беше невероятно красива. Времето бе омекнало, след като откъм планините задуха лек бриз. В безбрежната небесна шир плуваха перести облаци. Малки прашинки сняг танцуваха на нежния полъх на вятъра над безкрайните бели поля и отразяваха в себе си багрите на дъгата.

Сви при червените хамбари и пое по алеята към фермата. Високо в небето величествено се рееше самотна хищна птица, носена от топлите въздушни течения. Тя кръжеше и очевидно дебнеше някаква плячка. Изведнъж сви криле към тялото си, спусна се като камък към земята и се извиси почти веднага, сграбчила малко пухкаво животно в острите си нокти.

Мейра потрепери, влезе в двора и се насочи към къщата. Спря близо до вратата и се изкачи бавно по стъпалата. Почука веднъж и влезе. Събу си ботушите и тръгна към кухнята. Алън и Майкъл вдигнаха глави с изненада и задоволство. Пръв се съвзе Майкъл.

— Госпожице Стийн, вижте какво ми изпрати леля Даян за Коледа. Колетът е закъснял по пощата и го получих чак днес.

Мейра коленичи на пода до него, където бяха разпилени множество разноцветни елементи с различна форма.

— Какво е това? — попита удивена тя.

— Цяла космическа станция! Вижте, тези човечета са аро… атро… Какви бяха, тате?

— Астронавти — подсказа Алън.

— Точно така. Атронати. А това е тяхната къща в космоса и шкафчетата, където държат храната и другите работи.

— Божичко! Колко е сложно! — възкликна тя.

— А оттук се снабдяват с гориво за станцията. Виждате ли маркуча? Има и…

— Какво става, Мейра? — попита Алън.

Тя вдигна поглед. Лицето й беше бледо и напрегнато. Застланата с вестник кухненска маса бе осеяна с инструменти, болтове, гайки и различни части. Алън бе разглобил една водна помпа и я поправяше. Ръцете му бяха изцапани с машинно масло. Имаше малко петънце и на носа, забеляза Мейра с неочакван прилив на любов и нежност.

Тя се изправи бавно, извади от чантата хартиена салфетка и внимателно избърса носа му.

— Скъпа?

Мейра поклати глава, защото се страхуваше да проговори, и си наля чаша кафе от бързоварката на печката.

Алън я наблюдаваше с растяща тревога. Накрая стана от масата и рече на сина си:

— Майк?

— Да, тате — отвърна разсеяно детето.

В момента поставяше малък жълт астронавт в пластмасово легло.

— Майк, не пипай нищо на масата. С Мейра ще излезем за малко. Ще бъдем в обора. Скоро ще се върнем.

— Добре. Виж, дори скафандърът му се сваля!

— Да — опита да се усмихне Алън, въпреки че лицето му бе загрижено. — Кой може да спи с такъв голям скафандър.

Откачи безмълвно якето си, изчака Мейра да си обуе ботушите и закрачи до нея в падащия мрак. Въздухът бе мек и благоуханен, вечерното небе бе окъпано в розови, лилави и тюркоазни отблясъци. Вървяха заедно ръка за ръка, без да продумат.

Влязоха в обора и Алън залости вратата. Мейра седна на купчина сено до яслите. Той се настани до нея, прегърна я и я привлече близо до себе си.

— Казвай — рече накрая.

— Става въпрос за баба.

Тя се обърна към него. Искаше да види лицето му, ала той гледаше право пред себе си. Изящният му профил се очертаваше на неясната светлина на потъналия в паяжини обор.

— Какво по-точно?

— Нали ти казах колко странно се държеше, откакто взех да нося пръстена — мъчеше се гласът й да звучи спокойно. — Все едно, че изобщо не съществуваше. Притеснявах се за нея. Направо не приличаше на себе си. Беше една такава мила, загрижена… Съвсем различна.

Алън кимна и я привлече още по-силно към себе си.

— После й съобщих за деня на сватбата и тя бе толкова… Нали ти разказах вчера? Като излязохме от ресторанта, се канех да тръгна по магазините, но си рекох първо да й се обадя да видя какво прави. Вкъщи никой не… никой не вдигна. Прибрах се веднага… — гласът й се разтрепери. — О, Алън! Беше ужасно! Бе изпила цяло шише приспивателни и бе почти… Извиках линейка и й направиха промивка. Казват, че ще се оправи. Днес е доста по-добре. Господи, какво преживях!

Обърна се към него и зарови лице в гърдите му. Той я галеше нежно по главата, вперил поглед в пространството пред себе си с мрачно отнесено изражение.

— Наистина ли е искала да се самоубие или просто да те изплаши?

— Наистина, Алън. Лекарят каза, че хапчетата, които е изпила, могат да убият и четирима. Освен това не е предполагала, че ще се върна толкова скоро. Казах й, че ще се прибера чак надвечер.

— Разбирам.

— Алън… — погледна го с отчаяна молба.

— Давай, Мейра! Кажи, за каквото си дошла.

Лицето му бе смирено. В очите му се четеше безкрайна болка. Тя затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Дойдох да ти кажа, че не мога да се омъжа за теб. Повече не съм в състояние да издържам. Нямам друг избор. Съжалявам, скъпи.

Гласът й се разтрепери и тя заплака. Той седеше безмълвно до нея, милваше я нежно, докато най-сетне се овладя. После дълго време седяха мълчаливо един до друг, отчаяни и нещастни.

— Значи това искаш, Мейра? — обади се накрая Алън. Гласът му бе тих и далечен.

— Не! — избухна тя. — Обичам те и искам да живея с теб, да те любя, да имаме деца, да бъда твоя жена. Мислих и премислях, откакто баба опита да се самоубие и вече знам, че това е единственото възможно решение. Няма какво друго да правя.

— Напротив. Имаш избор, Мейра. Много добре знаеш, че има и друга алтернатива.

— О, да! Мога да се престоря, че нищо не се е случило и да продължим както преди. Но тя отново ще опита. Дори доктор Холмс смята така и каза, че хора, които посягат на живота си за втори път, обикновено успяват — обърна се измъчено към него. Очите й преливаха от скръб и безутешност. — Кажи ми честно, Алън. Как ще бъдем щастливи, ако бремето на тази мисъл тегне над нас? Сам казваш колко години си се измъчвал заради разклатения парапет. А как мислиш ще се чувствам аз, когато знам, че Агнес е мъртва заради моето решение?

— Добре — рече глухо той. — Отдавна бяхме във война със старата дама, но тя най-сетне спечели. Предавам се. Отстъпвам те на нея, защото те обичам и не желая да страдаш.

Мейра го погледна с болка.

— Предавам се, Мейра, но само заради теб. Агнес печели, защото те обичам много повече от нея и предпочитам да се отдръпна, отколкото да гледам как се разкъсваш на парчета.

Сълзи се стичаха по бузата й и капеха върху якето й. Алън протегна ръка и нежно ги избърса.

— Винаги ще те обичам, Мейра — рече простичко той. — През целия си живот.

— О, Алън… — бавно извади пръстена и му го подаде.

— Имай милост, за Бога! — извърна се той рязко и гневно. — Защо ми го връщаш? За да ми напомня винаги, че не мога да бъда с жената, която обичам ли? Задръж го, Мейра.

Тя кимна и го пусна в джоба на якето. Сетне полека се изправи и го погледна.

— Сбогом, Алън.

Той вдигна очи. Лицето му бе изопнато и студено. В погледа му прозираше непоносимо страдание.

— Ако ще се сбогуваме, нека да е завинаги, Мейра. Повече никакви срещи, телефонни обаждания и посещения. Това ще ме довърши. Толкова много те обичам, че не съм в състояние да понеса най-обикновени приятелски взаимоотношения. Не искам повече да те виждам.

— Знам — прошепна Мейра. — Аз също не бих могла да го понеса. Само като чуя гласа ти и… — замълча рязко, прехапа устни и тръгна към вратата. Вдигна резето и спря. — Какво ще кажеш на Майкъл?

— Ще измисля нещо. Върви си, моля те.

Тя кимна, преглътна с усилие и излезе в тихата прерийна вечер. Прекоси двора и стигна до колата си.

Докато седяха в обора, навън бе паднал мрак и бе покрил света с черна пелена. В безпределния тъмносин небосвод блещукаха звезди, а смълчаните падини криеха безброй загадки.

Мейра караше към града, съкрушена и сломена. Нямаше сили да мисли и да разсъждава. Сълзи замъгляваха очите й и превръщаха далечните сгради и светлини на града в размазани цветни петна. Накрая спря в една отбивка, опря чело на волана и се разплака. Не след дълго обаче вдигна решително глава, изтри сълзите и отново подкара колата.

Достатъчно, каза тя. Това е положението. През последните месеци бе плакала доста. Стига толкова. Никога повече няма да плаче. Душата й бе мъртва, а мъртвите не плачат.

Сдържана и мълчалива, с дълбока мъка в сърцето, тя се включи в потока на вечерното движение и се отправи към самотния си дом.