Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 57гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава(2012)
- Разпознаване и корекция
- varnam(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Марго Далтън. Неочаквана подкрепа
ИК „Коломбина“, София, 1997
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954–706–023–6
История
- —Добавяне
Девета глава
В гимнастическия салон както обикновено беше горещо и миришеше на мухъл. Малкото помещение сякаш още кънтеше от гласовете и виковете на отдавна пораснали поколения деца. От ниския таван над сцената висеше самотна звезда. Мейра стоеше до пианото с лист ноти в ръка и гледаше нещастно групата деца на сцената. Обърна се към Джеф, застанал наблизо, и обясни:
— Идеята е следната: северните елени си играят в гората и заспиват. Спуска се нощта. Сцената се затъмнява, остават само няколко сини светлинки, небето започват да се сипят снежинки и покриват елените. Толкова е хубаво в книгата, но това тук… — махна отчаяно с ръка. — Мразя коледните представления.
— Не е вярно. Обичаш ги както децата. Проблемът е, че северните елени трябва да танцуват, а хлапетата очевидно не могат — рече той след кратък размисъл. — Искам да кажа, че това не е Националният балет на Канада.
— Естествено, че не е. Но какво друго да правят, като не могат да танцуват? Да бягат по сцената ли?
— Хей, елени! — викна неочаквано Джеф. — Я елате тук!
Децата, облечени като елени, слязоха от сцената, дотичаха до Джеф, скупчиха се около краката му и го погледнаха с очакване. Повечето имаха тъжен и нещастен вид, три вече подсмърчаха, а рогата на едно от тях бяха на границата да паднат.
Джеф се вторачи замислено в тях.
— Мейра, какво ще кажеш, ако скачат? Деца, можете ли да скачате?
Всички кимнаха, при което рогата на въпросното хлапе изтрополиха на земята.
— Чудесна идея! — оживи се учителката. — Остави ги ей там, Томи — добави тя. — После ще ги сложим. Сега всички скачайте! Ей така!
Мейра заподскача из гимнастическия салон, лека и въздушна като перушинка. Малките еленчета я наблюдаваха. Печалното им изражение бе отстъпило място на радост и въодушевление.
Седнал на ръба на сцената, Джеф люлееше крака във въздуха и я гледаше с усмивка. Помисли си колко е сладка, като подскача така в бялата си вълнена рокля. Хубаво бе, че поне за миг бе успяла да се отпусне и да се разведри.
Обикновено бе спокойна и сдържана, мислеше Джеф, В клас се справяше с проблемите търпеливо и с лекота. Ала напоследък изглеждаше необикновено потисната и напрегната. Макар често да се питаше за причината, Джеф бе наясно, че няма шанс да разбере. Въпреки чувството си за хумор и приятелското си държание, тя бе много затворена и потайна. Човек лесно й се доверяваше, ала много трудно можеше да научи нещо за личния й живот.
Той скочи леко от сцената, отиде да вземе рогата на Томи и се върна на предишното си място. Дългите му изящни пръсти се заеха с повредения механизъм…
Зачервена и задъхана, Мейра най-сетне спря на едно място, раздели елените на две групи и седна на пианото. Нагласи нотите и засвири, като едновременно даваше наставления:
— Хайде сега, вие деца минете от тази страна, а вие — от другата. Сега подскачайте бавно в кръг… Малко по-бързо. Слушайте музиката… Добре! Става хубаво. Сега отново се разделете на две групи както преди — Мейра забави темпо. — Сега по-бавно, още по-бавно. Сега полека седнете на земята… така… Лягайте всички!… Заспивайте!… Браво! Отлично!
Някои от спящите елени вдигнаха главички, засмяха се, сетне отново затвориха внимателно очи.
— Добре! — извика учителката. — Снежинки! Ваш ред е!
Музиката се носеше бавно и сънливо. Зад кулисите се показаха снежинките с дълги бели пелерини и лъскави коронки и запристъпваха между спящите елени в такт с музиката.
— Чудесно! — усмихна се с одобрение Мейра. — Сега, снежинки, падайте! Леко… Леко… Леко, казах!
Снежинките разпериха плащове и тупнаха върху елените. Вдигна се прах. Децата отдолу облещиха очи и се разкашляха, а лицата им се зачервиха.
Малкият Томи, който почти не се виждаше под Канди, най-голямата от снежинките, размаха безпомощно ръце, очевидно на ръба да се задуши.
— Канди! — скара й се Мейра. — Снежинките се сипят леко, а не се тръшкат с цялата си тежест върху елените! Махни се от Томи! Тихо, другите!
Дебеличкото момиченце се дръпна от Томи. Като видя мъничкото му сгърчено телце, Мейра се почуди как по-тактично да смени ролята на Канди в елен.
Другите елени нададоха викове на недоволство и се размърдаха. Децата се разшаваха и взеха да се гъделичкат. Подът заприлича на мравуняк, бели и кафяви телца се боричкаха, коронки падаха, дрънчаха рога.
Джеф скочи от сцената, приземи се леко на маратонките и отиде да седне до Мейра. Мъчеше се да изглежда сериозен, ала в очите му проблясваха издайнически пламъчета.
Мейра го погледна навъсено, бузите й бяха почервенели.
— Не се смей, Джеф, защото… — помъчи се да измисли някоя заплаха, но напразно. — Не знам какво. В книгата е толкова хубаво, а това… това тук е ужасно… — отпусна уморено ръце върху пианото тя.
В този миг Лиза влезе в салона и прекоси чистия, но захабен с времето под. Двамата се обърнаха да я посрещнат. Нямаше ги още външните признаци на бременността, ала изражението й бе някак по-зряло и улегнало. Кожата й бе придобила особена мекота и блясък, което й придаваше още по-голям чар.
— Какво става? — попита тя. — Гледах от вратата, но не мога да разбера какво играят децата.
Девойката отмести очи от зачервеното, раздразнено лице на Мейра към дяволитата усмивка на Джеф и бързо извърна поглед настрани, като прехапа устни да не се засмее.
— Започнахме да репетираме коледната пиеса — отвърна Мейра. — Исках да избера нещо отсега, за да не се притеснявам да бързам другия месец и реших, че тази е идеална, тъй като вече имаме коронки и рога.
Погледна мрачно разпилените по сцената деца и обясни на момичето как елените трябва да заспят през нощта и снежинките бавно да ги затрупат.
— Ставайте всички! — викна тя на хлапетата, които се боричкаха и кискаха. — Престанете!
Лиза гледаше с присвити очи сцената и се опитваше да си представи картината, която Мейра току-що бе описала.
— А какво ще кажете… — поде тя и отново спря да помисли. — Какво ще кажете снежинките да носят малки бели кошнички, пълни с нещо… например памук или хартиени снежинки, и когато се носят по сцената, да ги пускат върху елените? Така децата ще са далеч едно от друго и няма да имат възможност да се закачат и борят.
Мейра размисли върху предложението и лицето й светна:
— Чудесно! Лиза, ти си гений! — усмихна се с благодарност на стройното русо момиче и я потупа по рамото. — Джеф и аз ще приготвим кошничките веднага. Това решава всичко!
Отиде да вземе нотите от пианото, а в това време Джеф скочи на сцената, строи елените и започна да сваля рогата им.
Когато Мейра се обърна към Лиза, остана изумена от начина, по който девойката наблюдаваше Джеф. В изражението й прозираше неутолим копнеж и блян. Момичето почувства погледа на Мейра и извърна мигновено глава. Сега на лицето й се четеше единствено сдържаност и безразличие. За момент Мейра се почуди дали любовта и желанието в очите на девойката не са били само плод на въображението й.
Знаеше, че не се лъже.
О, Лиза, помисли тя и сърцето й се сви от съчувствие. Точно сега ли трябваше да срещнеш някой, който истински ти харесва!
— Томи иска да бъде снежинка — съобщи Джеф, като се върна при тях, натоварен с костюмите и коронките. — Не може ли да го сменим с някой?
— Може. Дори знам с кого — тръгна към децата Мейра.
Лиза мълчаливо взе няколко костюма и седна на пейката до пианото да ги сгъне.
— Благодаря, Лиза — каза Джеф.
— Няма защо. Обичам да помагам на госпожица Стийн за коледната пиеса. Децата са много сладки и толкова се радват!
Те се усмихнаха един на друг и бързо сведоха погледи.
— Лиза — промърмори Джеф, — Мейра каза, че си… Нали знаеш.
Момичето кимна, без да вдига очи.
— Надявам се, нямаш нищо против. Че ми е казала, де…
— Няма смисъл да крия — усмихна се тъжно девойката и извърна поглед. — Така или иначе януари всички ще знаят.
— Исках само да ти кажа — сгъна и приглади внимателно една коронка от станиол той, — че ако някога имаш нужда от нещо, с удоволствие ще ти помогна. Не че мога да направя кой знае какво, но все пак… — добави смутено младият мъж.
— Така е. Вече нищо не може да се направи — отвърна тихо тя, изправи се и погледна часовника си. — Благодаря ти все пак, Джеф. А сега по-добре да вървя. В четири и половина съм на преглед.
— При кой лекар?
— Доктор Гош, Първа гинекологична болница.
Джеф замълча за миг, приковал поглед в купа костюми, сетне вдигна очи към Лиза.
— Имам работа към центъра — рече небрежно младежът. — Искаш ли да те закарам? После мога да те взема и да хапнем по някой сандвич. Какво ще кажеш?
— Не, благодаря. Има рейс дотам. Спира точно пред сградата на болницата.
— Хей, защо реагираш така остро? Да нямаш нещо против червените корвети? — опита да се пошегува той.
— Не, но имам нещо против съжалението. Правиш го от съжаление към мен, затова предпочитам да взема автобуса.
Тя се обърна и излезе бързо от стаята тъкмо когато Мейра се върна с рогата на Канди.
Джеф се усмихна с неудобство.
— О, не! Чу ли това? Убит пред свидетели — добави нещастно той.
— Мисля, че тя каза истината, Джеф, така както я вижда и чувства.
— Сериозно ли говориш?
— Да. А не е ли така? — тя погледна кротко момчето. На лицето му се четеше болка.
— Не знам, Мейра. Влюбих се в нея още от пръв поглед. Никога не си бях представял, че ще срещна такова момиче — и красиво, и умно, и мило, и забавно. И после изведнъж — хоп! Откривам, че е бременна от друг…
Думите му секнаха. Мейра го наблюдаваше със съчувствие и разбиране. В неговия безгрижен и осигурен живот това навярно бе първият сериозен проблем, с който се сблъскваше. Никой не бе в състояние да му помогне. Сам трябваше да се пребори и да вземе решение.
— Ала дори и сега — продължи той — не мога да я забравя. Непрекъснато мисля за нея, искам да й се обадя, да чуя гласа й, но като се сетя за… за детето… не знам какво да правя.
— По-добре реши! Заради теб самия и заради нея.
— А не е ли късно? — възкликна той с горчивина… — Може би тя вече е направила избор. Нали чу какво каза преди малко? От поведението й става ясно какво е отношението й към мен.
Мейра прикова очи в измъченото му, нещастно лице и се изкуши да му каже за начина, по който девойката го бе гледала преди минути.
По-добре да не се бърка, реши тя. Не им е лесно, но сами трябва да се разберат. Ако се намеси, положението може единствено да се влоши.
Мейра и Джеф безмълвно събраха останалата част от костюмите и последваха веселите деца по коридора към класната стая.
— И така — поде Джо, — ще ми кажеш ли какво става?
Тя седеше срещу Мейра на един от малките чинове в празната класна стая, вдигнала крака върху плота и опряла брадичка на свитите си колене.
— С кое? — намръщи се Мейра при вида на една рисунка, изобразяваща смачкано куче.
— С оня тип. Хайде, Мейра. Стига си се правила на потайна! Не можеш да го криеш в гардероба, я!
— Де да можех наистина! — рече замечтано Мейра. — Да го държа в гардероба и да го пускам само когато ми се иска да… — тя замълча и се изчерви, а Джо подскочи.
— Какво? Малко екшън, а? Хм, тук става нещо.
— Да, Джо. Но и аз не знам още какво — добави бързо тя.
— Въпрос на време — червенокосата жена се наведе да вземе от близкия рафт едно несръчно подобие на котка, изработено от пластилин. — Хубава играчка! Моят професор по изкуство би казал „трогателно примитивно“! Какво куку беше горкият!
Мейра се засмя.
— Баба ти как го приема? — погледна я Джо.
— Никак. Плаши ме до смърт, защото изобщо не реагира. Иначе се държи нормално, весела е, но стане ли въпрос за Алън — все едно, че не съществува. Сякаш е плод на въображението ми или нещо такова.
— Е, не е чак толкова зле. Какво те притеснява?
— Не знам докога ще издържи така. Освен това утре той ще дойде на вечеря — добави Мейра и потрепери от страх.
— Уау! — подсвирна Джо. — Вълкът отива право в кошарата. Какво сте намислили? Да не ти иска ръката?
— Не, разбира се. Какво говориш! Идеята беше негова. Иска просто да се срещне с баба и се надява, че щом се запознае с него, Агнес няма да е толкова против нас… Така де, да се виждаме.
— Планът не е лош. Но какъв е смисълът, Мейра? Смятате само да излизате по срещи и да си държите ръцете в киното през следващите двадесет-тридесет години или имате по-сериозни планове за бъдещето?
— Засега нищо определено — отговори Мейра и добави искрено… — Всъщност не знам, Джо. Има толкова много неизвестни. Освен това още е много рано да мислим за такива неща. Ние само…
Ала Джо не я слушаше. Гледаше съсредоточено вратата, а в зелените й очи проблясваха дяволити пламъчета.
— Виж ти! — рече тя с подчертано отношение и добави мислено: „Виж ти! Виж ти!“
Мейра проследи погледа й. Сърцето й подскочи и заби лудо в гърдите.
На прага стоеше Алън с каскет, работни дрехи и ботуши. На силната светлина на електрическата крушка от коридора, косата му блестеше като бронзова, а красивото му лице сякаш бе оградено в златен ореол.
Джо го гледаше с неприкрито възхищение.
— Страхотен мъж! — обърна се тя към Мейра. — Първокласна стока!
— Здравей, Мейра! Приятелката ти ми харесва — прекоси стаята Алън и се настани върху един от малките чинове.
— Джо Морис, Алън Уилямсън — каза автоматично Мейра, все още замаяна от неочакваната му поява.
— Радвам се да се запознаем, Джо. Мейра много ми е говорила за тебе.
Джо обаче не си падаше много-много по любезностите, затова премина направо към въпроса:
— Чувам, че се каниш да посетиш вълка в бърлогата му. Страх ли те е? Да не си размислил?
— Нищо подобно! — отвърна весело Алън. — Не мога да разбера защо всички вдигате такъв шум за една бабка. Сигурен съм, че в момента си седи вкъщи и ми плете чорапи в знак на благодарност — облегна се удобно той и протегна дългите си крака.
— Благодарност ли? — премигна Мейра в недоумение. — За какво?
— Ами затова, че проявявам такъв интерес към внучката й — отговори съвсем невинно той.
Джо избухна в смях.
— Така ще да е! — скочи от чина тя и тръгна към вратата, като добави пътьом: — Или може би слага арсеник в шерито. Чао, деца! И умната! — затвори внимателно вратата след себе си, ала миг след това я отвори и подаде глава: — Господи, как ми се иска да можех утре да наблюдавам отнякъде вашето малко задушевно празненство!
— Садистка! — отбеляза мрачно Мейра.
Джо се изкиска и се скри от погледите им.
— Голям образ, а? — усмихна се Алън.
— Обичам я. Вдъхва ми оптимизъм — тя го погледна. — А къде е Майкъл? Защо си в града?
— Трябваше да докарам едно теле до ветеринарния лекар и заведох Майкъл у Хилда. Оставих ги да пекат кифлички с шоколад, но като гледах как Майкъл опустошава шоколада, съмнявам се, че е останал за кифличките.
Мейра се засмя, ала миг след това придоби загрижено изражение.
— Какво теле? Нали не е нашето?
— Не, скъпа — усмихна се той с любов. — Нашето яде като слон и припка като лудо. Горката му майка е станала кожа и кости да тича подир него.
— А, добре — въздъхна тя с облекчение. — Имам слабост към това животинче. А какво е другото теле?
— Едногодишно. Оплело се в бодлива тел и има няколко тежки рани. Доведох го при лекаря да го зашие. Ще бъде готово… — погледна часовника си — … след час. Тъй че имаме на разположение един час. Искаш ли да се разходим?
— Ти май никога не се отказваш, а? — усмихна се тя е обич и привързаност.
— Никога. Ела тук да те целуна.
С усмивка на уста тя прекоси стаята и потъна в обятията му. Вдигна лице към неговото и потръпна, когато устните им се сляха й по тялото й премина гореща вълна на желание. Той я притисна до себе си и прошепна:
— О, Мейра, не можеш да си представиш какво удоволствие изпитвам да те държа така в прегръдките си! Цял ден съм бил навън на студа, разтоварвах бали сено за добитъка, а сега съм до теб. Толкова си сладка и топла…
Тя се засмя, дръпна се от него и седна върху чина:
— Е, сега вече съм спокойна, като знам, че предпочиташ да си с мен, отколкото да пренасяш бали сено.
— Невинаги — отвърна той с привидно сериозен тон. — Само когато навън е студено.
Мейра отново се засмя и той я погледна с радост.
— Така е по-добре. Като се смееш, де. Когато влязох преди малко, беше много напрегната — лицето му помръкна. Вторачи се в нея със загриженост. — Мейра, наистина ли се притесняваш за утре?
— Никой не обича неудобните ситуации, Алън. А баба е спец по тях.
— Сигурна ли си, че ще се държи лошо?
— Не — поклати глава тя. — С нея човек никога не може да бъде сигурен. Ако иска, тя е мила, забавна и чаровна. Не знам какво да очаквам и това ме плаши.
— Нямаш ли представа как ще се отнесе към мен?
— Ни най-малка. Каза, че аз съм те поканила на вечеря и не я интересува. Съгласи се обаче да направи ябълков пай. Убедена съм, че никога не си опитвал такъв божествен сладкиш — добави тя.
— Значи още не съм я видял и вече едно на нула за нея.
Алън отново я взе в прегръдките си и устните му се спуснаха по бузите, челото, устните и врата й. Ръцете му пробягнаха по тялото й. Целувките му ставаха все по-страстни и пламенни, докато накрая той се дръпна с усилие и се засмя неловко:
— Божичко, това е истинско мъчение! Хайде да излезем навън, защото ще полудея!
— О, бабо, сладкишът мирише божествено! — отвори фурната Мейра и надникна вътре. — И пилето вече е почти готово. Нали изглежда съблазнително? — погледна часовника и се сепна. — Боже! Ще дойде след половин час. Отивам горе да се преоблека. После ще подредя масата и ще направя соса.
Агнес промърмори нещо.
Мейра погледна баба си. Тя седеше на масата, пиеше чай и наблюдаваше стройната, пъргава фигура на внучката си.
— Бабо!
— Да?
— Нали ще се държиш мило?
— Какво значи „мило“? — лицето на възрастната жена бе непроницаемо.
— Ами да говориш, да си любезна и да не казваш нищо дето… нали разбираш?
— Щом толкова се притесняваш за държанието ми, май по-добре да си стоя в стаята, а? — остави нарочно чашата на масата тя. — Тогава ще си спокойна. Това ли искаш, Мейра?
— Какво говориш! Идеята е да се запознаете. Искам просто да си мила.
— Не виждам какво ме засяга. Той не е мой приятел, а твой.
— Бабо — едвам потискаше раздразнението си Мейра, — държа много и на двама ви. Ще ми бъде приятно, ако се уважавате и се разбирате. Единственото нещо, за което те моля, е просто да опиташ.
Агнес гледаше през отворения прозорец.
— Трябва скоро да извадим пая.
— Бабо!
— Добре, Мейра — отвърна механично Агнес. — Ще бъда мила и любезна. Няма да плюя в супата и да разливам сос по панталона му, нито да се подигравам на прическата му.
Мейра се усмихна недоверчиво, прегърна баба си и изскочи от кухнята, като свали престилката си по път. Агнес я наблюдаваше, докато излезе, сетне си наля още една чаша чай. Лицето й бе съвършено безизразно.
Малко по-късно на вратата се позвъни.
Мейра, облечена в бледожълт копринен гащеризон с дълги ръкави, запали последната свещ на масата и хвърли тревожен поглед наоколо. После избърса ръце в една кърпа и изтича да отвори вратата.
— Алън! — извика задъхано тя.
Той стоеше на прага с букет цветя и бутилка вино и се усмихваше. Изглеждаше още по-голям и внушителен в малкия й дом. Носеше кожено яке, официален панталон и жълтеникавокафяв пуловер. Косата му бе грижливо сресана, а трапчинката грееше на бузата му.
— Здравей, Мейра. Изглеждаш чудесно!
Мейра тихо се засмя и го покани в коридора.
— Ти също — прошепна тя. Погледна крадешком през рамо, повдигна се на пръсти и го целуна. Помогна му да си свали якето, взе бутилката вино и цветята и го поведе към гостната.
Там Агнес седеше кротко на дивана, плетеше и гледаше телевизия.
— Бабо, това е Алън Уилямсън. Алън, моята баба, Агнес Стийн.
Агнес взе дистанционното управление да изключи телевизора и се усмихна любезно.
— Здравейте, господин Уилямсън. Как е времето навън?
— Още не е много студено, госпожа Стийн. Но вятърът се усилва и прехвърча сняг. Може да има буря през нощта.
Без да се смущава, той влезе в стаята седна на стола, който му посочи Мейра, и се усмихна на Агнес. Мейра потисна желанието да се наведе и да го целуне по трапчинката на загорялата буза.
— Отивам в кухнята — обади се притеснено тя. — Трябва да приготвя картофеното пюре.
— Да ти помогна с нещо? — попита Алън.
— Не. Стой тук и си поговори с баба. Вечерята ще е готова след няколко минути.
Мейра се втурна към кухнята и взе да бели припряно картофите, като се вслушваше напрегнато в тихия разговор, долитащ от съседната стая. По едно време за своя изненада чу острия, писклив смях на баба си, придружен от дълбокия, плътен мъжки тембър на Алън.
Смеят се, отбеляза удивено Мейра. Тя го хареса!
Спря се по средата на кухнята с миксер в ръка и лицето й засия от радост.
Но това е прекрасно! Алън беше прав! Трябваше отдавна да го поканя.
Погледна критично масата. Премести една салфетка сантиметър вляво, докосна вазата с цветята от Алън и застана на вратата към гостната.
— Вечерята е готова — съобщи тя.
— Чудесно! — усмихна се Алън. — Цял ден нарочно не съм ял. Госпожо Стийн? — спря се до стола на Агнес, предложи й ръка и я въведе в столовата.
Настаниха се около голямата старомодна маса с дърворезба и Мейра поднесе салатата. По време на вечерята тя слушаше Агнес с растящо удивление. Никога не бе виждала баба си толкова изискана, вежлива и словоохотлива.
Старата жена разправяше спомени и случки й умело разпитваше Алън за фермата и живота му, за семейството и Майкъл. Алън бе спокоен и любезен, отговаряше искрено на въпросите й и слушаше с интерес разказите й за Калгари от началото на века.
Изглеждаше невероятно красив. Силното му мъжко присъствие се чувстваше осезателно в този дом, обитаван години наред само от жени. Широките му рамене, силните му ръце, дълбокия, плътен глас бяха нещо съвършено необикновено и вълнуващо на масата, на която малцина мъже бяха гостували през последните четиридесет години.
Всичко върви много добре, помисли щастливо тя, докато сервираше основното ястие. Вече бяха изоставили любезностите, обръщаха се с малки имена, пиеха вино и разговаряха с лекота.
Дори и сосът бе станал хубав като никога, помисли Мейра, а какъв ли бе ябълковият пай?
Алън тържествено й направи комплимент за готварските умения и й хвърли закачлив, многозначителен поглед, който я накара да се разсмее. Дори Агнес призна, че храната е изненадващо хубава, но не пропусна да подчертае, че тя е научила Мейра на всичко.
След напрежението през изминалите дни, суматохата около подготовката на вечерята и непрестанните тревоги за държанието на баба й, Мейра се чувстваше изморена до смърт. Хапваше и се усмихваше, слушаше ги с любов и сякаш се носеше на голям златен облак от удоволствие и облекчение.
Едва по-късно, когато си почиваха след вечерята на чаша кафе, в съзнанието й засвети предупредително червена лампичка и тревожно предчувствие смути веселото й настроение.
Нещо не бе в ред. Нещо ставаше с баба й…
Стрелна с очи Агнес. Тя седеше наперено начело на масата с най-хубавата си рокля от тъмносиня коприна и огърлица от перли. Буйната й сива коса бе като сребрист ореол около главата й, а дребната й слаба фигурка изглеждаше фина и елегантна. Лицето й бе оживено, очите й блестяха, а бузите й бяха розови.
Прекалено розови, помисли смутено Мейра. Агнес не приличаше на себе си. Беше твърде… Твърде каква?
Не можеше да определи какво не е в ред, ала в гърдите й се надигна безименен ужас, сякаш в гърлото й се вкопчи леденостудената ръка на страха. Изпита налудничаво желание да изведе Алън оттук, да ги раздели, да попречи на Агнес да направи, каквото бе решила.
— Е, Алън — поде весело тя и скочи на крака, — ще ми помогнеш ли да почистим масата? Може да измием чиниите, докато баба си почива.
— Разбира се — надигна се Алън.
— Седнете и двамата — обади се неочаквано Агнес. В безгрижния й, на пръв поглед приветлив тон се прокрадна ледена нотка.
Двамата млади хора се върнаха на местата си и я погледнаха. Тя се усмихна, очите й блестяха на светлината на свещите:
— Имаме такъв приятен гост, Мейра. Чиниите могат да почакат. Да си поговорим още малко, а?
Сърцето на Мейра заби лудо в гърдите й. Настъпи Алън по крака. Той се усмихна и притисна коляно до нейното под масата, без да усеща растящото й напрежение.
— Е, Алън — поде небрежно Агнес и му се усмихна от другия край на масата. — Разбрах, че си вдовец.
— Да — отвърна тихо той.
— Аха. И от колко време?
— Почти две години.
Мейра му наля още кафе. Той и благодари мълчаливо и си сложи захар.
— Как почина жена ти, Алън? — попита Агнес. Лицето й бе оживено от интерес.
— Виж какво, бабо — намеси се Мейра. — Не мисля, че Алън…
— Млъкни, Мейра — сряза я остро старицата. — Та, как почина жена ти, Алън?
Алън остави чашата на масата и я погледна в очите.
— При нещастен случай.
— Разбирам — рече жизнерадостно тя, сякаш водеха най-обикновен разговор за времето. — Какво се случи, Алън?
— Бабо! — извика гневно Мейра. — Престани! Няма да ти позволя…
— Какво се случи? — рече невъзмутимо старата жена, сякаш Мейра изобщо не беше в стаята.
Мейра вече бе сигурна, че най-лошите й предчувствия ще се сбъднат. Разговорът не беше случаен. Агнес предварително знаеше отговорите на въпросите, които задаваше, защото Мейра и бе разказала накратко подробностите около смъртта на жената на Алън.
Тя го погледна тревожно. Бе стиснал здраво зъби, а ръцете му бяха свити в юмруци под масата. Иначе лицето му бе напълно безизразно.
— Падна от терасата, Агнес — отговори той, като я гледаше право в очите.
— Аха — кимна безучастно тя. — И защо? — той се взираше в нея. — Защо падна? Да не би парапета да се клатеше? А ти знаеше ли за това?
Потресен, Алън я гледаше безмълвно.
Мейра седеше ужасена между двамата и цялата гореше от срам. В гърдите й постепенно се надигаше ярост. Беше разгневена, ала абсолютно безпомощна, също като в кошмарен сън, където човек вижда надвисналата опасност, ала е безсилен да помръдне, да избяга или да направи каквото и да е.
Посегна и сграбчи ръката на Алън, като хвърли на баба си разгневен поглед.
— Защо, Алън? — повтори Агнес и добави уж съвсем в реда на нещата: — Като единствен роднина на Мейра смятам за своя отговорност да разбера що за човек си. Трябва да знаем предварително, ако проявяваш небрежност към сигурността на жена си. Не е ли така? — за пореден път тя се усмихна приятелски и вежливо и отпи от кафето.
Настана мъртва тишина. Само пламъкът на свещите тихичко съскаше и пропукваше.
След една безкрайна вечност, както й се стори, Алън отмести стола назад, изправи се, сгъна педантично салфетката й я пусна в чинията.
Мейра вдигна измъчено очи към него и той докосна нежно рамото й.
— Извини ме — каза й тихо, — но трябва да си вървя. Благодаря за вечерята, Мейра.
— Алън! — протегна отчаяно ръка да го задържи и хвърли поглед към баба си.
Агнес седеше гордо и невъзмутимо зад ниската сребърна ваза с цветя. Лицето й бе спокойно, ала очите й блестяха победоносно.
Мейра взе решение.
— Почакай, Алън. Ще дойда с теб.
— Мейра… — възрази той. В гласа му прозираше напрежение.
— Ще дойда, Алън — прекъсна го решително тя. — Не желая да стоя в тази къща повече нито минута. Искам да отидем на разходка или някъде другаде. После вероятно ще се обадя на Джо да прекарам нощта у тях. Ще дойдеш ли горе само за малко да се преоблека?
Без да се обръща, тя излезе бързо от стаята и Алън я последва по стълбите.
— Това е всекидневната — прошепна задъхано тя. — Почакай тук, ако искаш, докато…
— Мейра, погледни ме! — хвана я за раменете и повдигна брадичката й така, че да вижда лицето му. В сумрака на коридора в очите й се надигнаха яростни сълзи. — Скъпа! Любима… — промърмори той, изтри сълзите й и я целуна нежно по лицето. — Не се тревожи за мен. Нищо ми няма. Не го прави заради мен.
— Не го правя заради теб, Алън, а заради себе си. Наистина не мога да остана тук с нея, след като си отидеш. Не знам какво мога да извърша.
Той отново я привлече към себе си и я притисна силно в прегръдките си. Разтреперана, тя зарови лице в гърдите му и се заслуша в сърцето му.
— Добре — пусна я накрая той. — Ти решаваш. Но побързай, преди да се е случило нещо. Мога да се владея, но предпочитам да не я виждам повече.
Мейра влезе в стаята си и се появи почти мигновено, облечена с джинси, пуловер и ботуши. В ръка носеше якето си.
— Готова ли си?
Тя кимна.
— Сигурна ли си, че искаш това, Мейра? Не е ли по-добре да останеш тук и да поговориш с нея?
— Не тази вечер — поклати глава твърдо Мейра.
Той я последва надолу, взе коженото си яке от гардероба в антрето и се спря да я изчака. Мейра застана на вратата на столовата.
Агнес седеше на мястото си точно където я бяха оставили. Лицето й бе празно и безизразно. Гледаше втренчено цветята и не помръдваше.
— Съжалявам, бабо — рече тихо Мейра. — Не исках да става така, но действително не мога да остана тук след всичко, което направи. Мисля, че този път отиде твърде далеч.
Тогава Агнес вдигна поглед и очите й се наляха със сълзи.
— Моля те, Мейра — прошепна тя. — Не ме оставяй сама! Знаеш колко ме е страх през нощта. Моля те! Извинявай! Наистина съжалявам! — сълзите й се търкаляха по бузите й и падаха по покривката на масата.
— Мейра — промърмори Алън, — може би трябва…
— Сълзите няма да помогнат, бабо — поклати глава младата жена. — Не и този път. Ще се върна, когато почувствам, че съм в състояние да говоря с теб, но не знам дали ще е скоро — лицето й бе сдържано и спокойно.
Хвана Алън под ръка и излезе бързо от къщата, без да се обръща.