Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (7)

Седма глава

Няколко часа по-късно Мейра караше към дома сред мрака и тишината на есенната вечер, а фаровете на малката кола образуваха два дълги самотни снопа светлина върху празното шосе.

Настроението й още бе приповдигнато от чистия въздух, ездата и веселия обяд в кошарите, където, седнали на дървени пейки и груби столове, хората се шегуваха, разправяха интересни истории, хапваха вкусни сандвичи, пийваха и се забавляваха. Съседите на Алън и техните съпруги я приеха в малкото си общество с топлота и сърдечност. Гледаха на Мейра просто като на приятелка на Алън и се отнасяха към нея със същата привързаност и уважение, както към него.

Не мина, разбира се, без духовити забележки и закачки по техен адрес, но Алън не остана длъжен и отвърна с много такт и хумор. Стоеше близо до нея, грижеше се чинията и чашата й да са пълни и отблъскваше не дотам деликатните атаки и погледи на по-младите фермери. Когато храната привърши към залез слънце, Майкъл се сгуши в скута й, изморен от тичане и игра. Тя го притисна до гърдите си и го залюля, като милваше черната му коса, и детето скоро заспа в прегръдките й.

Най-ярък и болезнен бе споменът за прегръдките на Алън, за жадните му чувствени устни, притиснати в нейните, за досега на силните му ръце до плътта й и страстните му ласки. Тя потрепери и стаи някъде дълбоко в сърцето си мисълта за него.

Не можеш да ме отблъскваш винаги, бе казал той. А аз няма да се откажа.

Тогава бе замълчала, ала в един кратък миг, там, до Алън, на голямата скала сред прерията, бе повярвала, че може да се намери изход и да се постигне компромис. Толкова сигурно и естествено се бе почувствала в обятията му, че всичко й се бе сторило възможно. Ала сега, колкото повече се приближаваше до града, толкова по-ясно и болезнено се очертаваха проблемите и отговорностите и оптимизмът й постепенно се стопяваше.

А когато стигна до къщата и прибра колата в гаража, вече се притесняваше за реакцията на Агнес и скандала, който вероятно я очакваше.

Сложи резето на вратата и влезе на пръсти в тъмната кухня.

— Здравей, бабо! — извика тихо тя. — Будна ли си?

— Във всекидневната съм.

Сърцето й се сви от неприятно предчувствие. Бавно влезе във всекидневната, където Агнес гледаше телевизия на тъмно.

— Божичко, нищо не се вижда тук — рече весело Мейра и запали лампата. — Как мина денят ти?

— А твоят? — попита горчиво Агнес и я погледна гневно.

— Много добре — Мейра почувства напрежение. — Всъщност прекарах чудесно. Времето беше хубаво през целия ден, но на запад са надвиснали облаци и през нощта може да завали сняг. Вятърът се усилва и става студено… — думите й секнаха, като осъзна, че говори общи приказки, за да прикрие нервното си напрежение.

— Лъжеш — процеди Агнес.

— Бабо…

— Лъжеш — повиши глас възрастната жена. — Изобщо не си била у Джо. Излъга ме най-долно, за да прекараш деня с някакъв мъж.

— И какво, ако е така? Вече съм на тридесет години, по дяволите! — помъчи се да се овладее Мейра.

— Мръсна лъжкиня! — викаше Агнес. Лицето й бе разкривено от ярост. — Измъкваш се от къщи и отиваш в леглото на някакъв долен мъж, без да мислиш за последиците. Мъжете причиняват само болка, а ти си една невменяема глупачка!

— В такъв случай — заяви Мейра с леден глас — отивам да си събера нещата и се изнасям още тази нощ. Едва ли гориш от желание да живееш с такава като мен.

Тя прикова разярен поглед в Агнес и лицето на старата жена се сгърчи от ужас:

— Мейра — прошепна тя и протегна разтреперана ръка, не казвай това, моля те! Съжалявам. Не исках да те обидя. Не си отивай, скъпа!

— Бабо, омръзнаха ми тези сцени. Вече съм на двадесет и седем години и трябва да имам собствен живот. Трябва!

Агнес, промърмори нещо, взе разсеяно едно одеяло и си зави колената.

— Извинявай, не те чух.

— Казах, че само ти преча и съм едно досадно бреме за теб.

— Не говори глупости! Знаеш, че те обичам, но имам нужда от малко свобода.

— Каква свобода, Мейра? — вдигна глава Агнес и очите й се замъглиха от сълзи. — Да ме изпратиш в старчески дом като Рейчъл ли? Или да си отидеш оттук и да ме оставиш да умра като животно?

— Говориш врели-некипели! Как ще умреш! Ти си здрава и права като мен. Освен това всички съседи те познават. Можеш прекрасно да се грижиш за себе си и да се справяш сама.

Агнес поклати упорито глава.

— Хайде, бабо. Знаеш добре, че така. Как живя сама, когато бях в университета, пък и после като… като ходех с Дейвид!

— Сега е различно — прошепна Агнес. — Толкова ме е страх, Мейра. Не можеш да си представиш какъв ужас изпитах, когато паднах и си счупих крака. Лежах тук цял ден и виках ли, виках, ала никой не идваше… Можех да умра там на пода и кой знае кога щяхте да ме откриете.

— О, бабо…

— Когато съм сама, чувам гласове и имам чувството, че някой ходи в мазето. Виждам лица на прозореца и се страхувам да вляза в спалнята да няма някой зад вратата.

— Можем да наемем някое симпатично момиче да живее тук и да ти прави компания — предложи Мейра.

— В никакъв случай! — извика Агнес с гняв. — Непознат човек в къщата! Не! Да се разхожда из стаите и да ми пипа нещата, да рови в книжата ми? Само през трупа ми! Забрави това, Мейра! То със сигурност ще ме довърши — Агнес удряше с немощни юмруци по коленете си и се тресеше от ярост. Устните й трепереха.

— Добре де, добре! — побърза да каже Мейра. — А какво ще кажеш за едно куче? Хем ще ти прави компания, хем ще лае, ако дойде някой. Ще го извеждаш на разходка, а Уейн или някой друг ще се отбива тук всеки ден…

Мейра се поколеба. Агнес изучаваше лицето й със странно, напрегнато изражение.

— Значи наистина си решила — промълви тихо тя. — Обмислила си всичко, нали? Действително ще се изнесеш оттук и ще ме оставиш сама, а?

— Бабо, аз просто…

— Няма значение. Прави, каквото знаеш. Щом искаш свобода, ето ти свобода! Аз и без това няма дълго да ти създавам проблеми.

— Не ставай глупава!

— Има начини — продължи Агнес, сякаш насън. — Хапчета, бръсначи, газ… Съществуват много начини да те освободя от присъствието си.

— Престани! — побесня Мейра. — Нямаш право да говориш така! Това е живо изнудване. Не желая да те слушам, разбра ли?

Тя скочи на крака и се приближи заплашително към баба си. Лицето й гореше от ярост.

Агнес зарови глава във възглавницата и зарида.

— Мейра, толкова ме е страх, когато казваш, че ще ме напуснеш! Моля те, не ми се сърди! — хълцаше тя.

Мейра погледна баба си с познатото чувство на съжаление и безсилие. Тези сълзи я държаха в капан, осъзна печално тя. Не заплахите и гневните изблици на старата жена определяха живота й, а слабостта на Агнес, сълзите и безпомощността, многобройните мигове, когато беше нежна и беззащитна.

Изтощена, Мейра взе примирено в обятията си хлипащата, немощна жена, притисна я до гърдите си и й заговори утешително.

— Стига, бабо. Успокой се! Няма нищо. Аз съм до теб.

— И няма да си тръгнеш, както обеща? — попита Агнес с разтреперан глас. — Нали няма да ме оставиш сама?

— Няма! Ще стоя при теб. Само се успокой и престани да плачеш.

Постепенно Агнес утихна и Мейра внимателно я отведе до спалнята й. После се качи в стаята си, пъхна се уморено под завивките и се вторачи в тавана.

Навън вятърът виеше в стрехите на старата къща и първите снежинки трополяха по прозореца. Мейра потрепери в топлите постели. Лежеше неподвижно със затворени очи и се опитваше да си спомни чувствата, които бе изпитала в обятията на Алън. Ала оттук, в тази ветровита зимна нощ, светът на Алън изглеждаше безнадеждно далеч.

 

 

Следващата сутрин снегът бе затрупал улиците и дворовете, а дърветата бяха целите покрити с лед. Продължи да вали, ден подир ден, докато градът и полята потънаха под дебела бяла пелена.

Мейра тревожно се занимаваше с ежедневните си задължения и се надяваше, че времето ще се оправи за Празника на Вси Светии. Мразеше годините, когато на този ден имаше сняг, защото лошото време разваляше удоволствието на децата. Малчуганите трябваше да слагат палта върху костюмите и да си пробиват път до домовете в тежки виелици.

Сякаш в отговор на желанието й топъл сух вятър задуха откъм планините и буквално за часове стопи снега в прерията. Улиците се напълниха с вода, а в падините и деретата потекоха буйни пенливи рекички. Слънцето грееше високо в небето. До вечерта по тротоарите нямаше и следа от сняг, само по сенчестите възвишения и хълмове тук-там се белееха малки петънца.

Децата пристигнаха в училище с костюми, бледи и напрегнати от вълнение и радост. Пленена от техния ентусиазъм, Мейра за миг забрави проблемите и се включи във всеобщата веселба. Джеф също бе чудесен и участваше в забавлението. Облечен като пират, с превръзка на окото и пояс на кръста, той се преструваше, че се бои от вампирите, шепнеше желания на ухото на вълшебницата и хрупаше сладко курабии с джинджифил.

По време на една от игрите Майкъл, който бе пират, се приближи до нея и й прошепна:

— Татко иска да ви чуе. Каза да му позвъните довечера, ако може.

Мейра, с шарен костюм на клоун и жълта перука, погледна момчето с тревожно мълчание. Не бе говорила с Алън от уикенда, не знаеше какво да му каже. Разкъсваше се между чувствата към Алън и отговорността към Агнес.

А поведението на баба й през последните няколко дни само усложняваше нещата. Ако бе груба и враждебно настроена както обикновено след подобни скандали, Мейра някак по-лесно щеше да се справи с положението, а дори и да се бори. Но Агнес ходеше на пръсти из къщата, плаха и разтревожена, и се стараеше да се държи добре и да изкупи вината си. Тази кротост и благост й бяха толкова неприсъщи, че Мейра се чувстваше обезоръжена. Бе направо трогателно да я гледа човек как готви любимите й ястия, как изрязва от вестника интересни новини и ги обсъжда на вечеря с Мейра, как работи по цял ден да поддържа в къщата изрядна чистота и ред…

— Госпожице Стийн? — подкани я Майкъл.

— Да, скъпи? О, извинявай… — Мейра се поколеба. — Добре. Кажи му, че ще се обадя довечера, ако успея. Как е той? — попита тъжно тя.

— Добре е. Само дето си поряза ръката на електрическата дърворезачка и сега ходи с голяма превръзка.

— Какво? — сграбчи раменете на детето тя с неочаквана тревога. — Кога стана? Сериозно ли е наранен?

— Не. Той казва, че е драскотина. Но превръзката е доста голяма, де — добави момчето замислено. — Хилда я направи. Едно време била медицинска сестра.

Мейра неохотно го пусна и детето отново се включи в играта. Младата жена потисна желанието си да изтича до учителската стая още същата минута и да потърси Алън вкъщи. Изведнъж осъзна колко много й липсва, колко отчаяно жадува да го види и да го докосне, да чуе гласа му, да целуне устните му и да потъне в прегръдките му…

— Събуди се, Кларабел! — прошепна й Джеф. — Ще проспиш празника.

Мейра се сепна, усмихна се пресилено и се присъедини към една весела, шумна групичка деца, които ловяха с въдица ябълки в пластмасова кофа.

Към края на деня, когато празненството течеше с пълна пара, се появи Лиза. Малките палавници я посрещнаха с ентусиазирани викове. След разговора с Мейра девойката изглеждаше някак по-весела и спокойна. Беше се отбила веднъж в класната стая за безкрайна радост на децата. Сега Лиза търпеливо се остави в ръцете на група момиченца, които искаха да я облекат като принцеса, и скоро заприлича досущ на Пепеляшка с корона от станиол и бяла дантелена мантия върху ризата и джинсите.

Мине, не мине Джеф току поглеждаше към младото момиче. Веднъж тя вдигна очи и му се усмихна приятелски, а той преглътна с усилие и бързо извърна глава.

Скоро следобедът свърши и малките духове и елфи тръгнаха към домовете си.

— Внимавайте, като пресичате довечера! — предупреди ги Мейра. — Оглеждайте се на всички посоки!

— И не яжте много да не ви стане лошо! — добави Джеф.

Когато децата си отидоха, Мейра и двамата младежи обходиха с очи класната стая, спогледаха се смаяно и се захванаха за работа.

— Недей, Лиза! — възпротиви се Мейра, като видя момичето на пода с парцала. — Джеф и аз ще се оправим.

— Не е честно! — възрази девойката. — Забавлявах се наравно с всички и сега трябва да помогна в почистването.

— Да, но принцесите не мият подове — обади се Джеф.

— Тъй ли? А пиратите събират ли по земята огризки от ябълки и черупки от орехи?

Двамата избухнаха в смях. Мейра, която се бе качила на една стълба да свали гирляндите, се усмихна, зарадвана на веселите им закачки.

Когато най-сетне подредиха и изчистиха и Лиза си отиде вкъщи, Джеф и Мейра се отпуснаха изморени в столовете.

— Е, всичко мина добре — отбеляза Джеф.

— Да, нали? Но Джеф… Толкова много работа и приготовления и сега изведнъж празникът свърши. Ей така! Сякаш сме хвърлили усилията си напразно.

— Не си права. Погледни с техните очи. Те ще запомнят това тържество до края на живота си.

— Мислиш ли? А ти спомняш ли си тържеството в твоята детска градина по случай Празника на Вси Светии.

— Разбира се! Бях катеричка. Около врата си носех гердан от нанизани орехови черупки. А Трейси Симпсън пък преяде с фъстъци и повърна върху мен.

— И оттогава сигурно не можеш да понасяш фъстъци, а? — засмя се Мейра.

— Не знам за фъстъците, но след това със сигурност не можех да понасям Трейси Симпсън — извади от чантата си един термос и разви капачката. — Искаш ли кафе, Кларабел?

— Ти си страхотен, Джеф! — възкликна искрено Мейра и му додаде чашата си. — Обичам те!

— Всички момичета казват така — отбеляза надменно той и наля кафе в чашите. — Омръзнало ми е да го слушам.

Отпиха от кафето и замълчаха за миг.

— Тая Лиза си я бива, а? — рече накрая той. — Може и да си въобразявам, но все ми се струва, че момичетата като нея са рядкост. Хем хубава, хем мила. Всеки път като я видя, се впечатлявам все повече и повече.

Мейра пиеше мълчаливо, приковала очи в катедрата.

— Няколко пъти я поканих да се видим — продължи той, — но ми отказа. Изглежда има имунитет срещу моя неотразим чар — сипа си още кафе, облегна се на стола и вдигна крака на масата. — В действителност не мога да разбера причината. Винаги се забавляваме, когато дойде тук. Освен това мисля, че е скъсала с полузащитника…

Мейра го погледна безмълвно и неочаквано взе решение:

— Джеф, трябва да ти кажа нещо.

— Да? Изглежда сериозно.

— Джеф, Лиза е бременна.

Той пребледня и пусна крака на пода.

— Съжалявам — рече тъжно Мейра, — но рано или късно трябваше да узнаеш. Скоро ще започне да й личи, така че всички ще разберат.

— От това момче… Кевин ли?

Мейра кимна, потресена от болката на лицето му.

— Ще се ожени ли за нея? Тя обича ли го?

Младата жена поклати глава.

— Той й предложил, но Лиза отказала. Тя твърди, че всичко между тях е свършило. Сега осъзнава, че не е била влюбена истински в него, а просто се е поувлякла, заблудена от красивото му лице и тяло.

Джеф се замисли върху думите й. Лицето му помръкна.

— Господи! Горкото момиче! Какво ще прави?

Мейра му разказа за плановете на Лиза и опасенията й, че баща й ще я изхвърли от къщи.

— Мили Боже! — възкликна покрусено младият мъж. — Но това е ужасно! Да захвърли цялото си бъдеще — университет, филология — и да стане някаква си сервитьорка…

— Тя казва, че няма друг избор…

— По дяволите! — избухна той.

— Джеф, не е чак толкова унизително да си сервитьорка. Хиляди жени се издържат по този начин и дори успяват да завършат колеж.

— Да, но не са на осемнадесет с бебе на ръце.

— Някои от тях са в същото положение — отвърна тихо Мейра.

— Може и да си права, но ми е трудно да си представя момиче като Лиза… — думите му секнаха и той се загледа замислено през прозореца. Накрая се обърна към Мейра и рече с горчива усмивка: — Е, сега поне знам защо не иска да излезе с мен.

— И какво мислиш, Джеф? — попита спокойно Мейра. — Все повтаряше колко е мила и колко си впечатлен от нея. Ще се промени ли отношението ти към Лиза сега, когато знаеш, че е бременна?

— Разбира се — отвърна искрено мъжът. Лицето му беше загрижено и нещастно. — Ще те излъжа, ако кажа, че ми е все едно. В момента съм объркан. Трябва да премисля всичко.

— Тя има нужда от приятели, Джеф — рече меко младата жена. — Повече от всякога.

— Знам. Нямам намерение да се отдръпна от нея, Мейра. Но исках между нас да има нещо повече от обикновено приятелство, нали разбираш?

— Естествено. Но сега явно вече не си убеден какво желаеш.

— Да, не съм сигурен — погледна Мейра и се помъчи да се усмихне. — Животът е гаден, нали?

— Не. Животът е прекрасен — отговори твърдо Мейра. — Хората непрекъснато забъркват разни каши и го правят гаден. Но все пак, от всяко положение има изход. Поне така изглежда.

— Наистина ли?

— Да. Както се казва, след всяка нощ идва ден, зад всеки облак изплува слънцето и така нататък. Хайде, Синдбад! Да си вървим, преди малките палавници да са тръгнали по домовете.

Той кимна и й подаде ръка. Мейра прие с лек поклон и двамата се отправиха към изхода.

 

 

Алън докара Майкъл вкъщи след традиционната за Празника на Вси Светии обиколка по домовете на съседите, изкъпа го и го сложи да спи. Сетне се върна в кухнята и седна да оправи сметките. Бяха се събрали множество неосчетоводени фактури и касови бележки. Смяташе съсредоточено дълги колони от цифри и вписваше в дебелите книги резултатите, които по-късно щяха да му послужат при попълване на данъчните декларации.

Стана след час, направи си кафе, разходи се из стаята и хвърли замислен поглед към телефона. Поколеба се за миг, вдигна слушалката и се вслуша в сигнала. Сетне бързо затвори. По-зле от ученик си, каза си той. Тя не ти се обажда и веднага тичаш до телефона да видиш дали не е блокирал…

Взе чашата и се върна на масата. Запрелиства огромен куп фактури за гориво, ала цифрите се сливаха пред очите му, лишени от съдържание. Накрая се предаде, облегна се на стола и се вторачи в тавана, отпивайки кафе от чашата. Въздържа се да й позвъни вкъщи през изминалите дни, защото не искаше да я притеснява. Ала това безпомощно чакане го изнервяше. По характер бе упорит и последователен, поставяше си цел и я преследваше докрай. Подобно бездействие му бе неприсъщо.

Беше му още по-трудно заради чувствата му към Мейра. Бе потресен, почти изплашен от властното, непреодолимо влечение, което изпитваше към тази жена. Отношенията с покойната му съпруга бяха приятелски, но им липсваше плам и страст. Ожени се, защото бе решил, че е дошло време да се задоми. Бе обичал съпругата си, предполагаше. Трябва да е било така, след като бе подписал официално и бе създал семейство. Ала напоследък вече изобщо не можеше да си спомни лицето й. Любовта му към нея изглеждаше като мимолетно юношеско увлечение в сравнение с дълбокото, изпепеляващо желание, което го обземаше при мисълта за Мейра, за нежната й усмивка, тихия тембрист глас, ведрото й чувство за хумор, големите сиви очи, тънкото стройно тяло и великолепната й руса коса…

Телефонът иззвъня. Той подскочи и за миг стигна до апарата.

— Ало? — сграбчи слушалката той.

— Здравей, Алън!

— Мейра? Радвам се да те чуя. Мислех, че си ме забравила.

— Какво говориш! До късно стоях на вратата да раздавам на децата бонбончета и курабийки. После изчаках баба да си легне.

— Аха. Как си?

— Добре — отвърна Мейра и се поколеба. — Майкъл каза, че си се порязал.

— Ами! Просто драскотина — протегна ръка, придърпа стола до телефона и седна. — Човек не бива да борави с електрически уреди, щом в мислите му има жена.

— Тъй ли? А твоите има ли?

— През цялото време, когато съм буден — рече тихо той. — И като спя също. Напоследък имах няколко доста възбуждащи съня.

— Алън! — възкликна възмутено Мейра.

Той се усмихна нежно, като си представи поруменелите й бузи.

— Какъв ужас, а? — подметна весело той. — Най-вълнуващата част от сексуалния живот на един мъж да е в сънищата му!

— Виж какво — прекъсна го остро Мейра. — Бих предпочела да говорим за нещо друго.

— Добре. Искаш ли да дойдеш в неделя на гости у дома?

— Нещо специално ли имаш пред вид?

— Не. Един обикновен ден вкъщи с Майк и мен. Ще си направим пуканки, ще гледаме телевизия, може да поиграем и на карти, но да те предупредя, че Майк много хитрува и всеки път ме бие.

— Алън, звучи прекрасно, но… — тя въздъхна печално.

Алън усети колебанието и предпазливостта й. Сърцето му се изпълни със съчувствие. Но знаеше, че трябва да настоява, макар да й причинява болка.

— Но какво, Мейра?

— Баба беше много разстроена заради неделята. Още не може да го преживее. Просто не знам какво ще стане, ако отново я оставя сама цял ден. И то толкова скоро…

— Мейра — поде меко той. — Знам, че не искаш да говориш за това, но докога баба ти ще определя живота ти? Трябва да бъдеш по-самостоятелна.

Последва кратка тишина. Алън затаи дъх. Осъзнаваше, че поема известен риск, като се държи по този начин.

— Значи мислиш, че не съм самостоятелна, така ли? — рече най-сетне тя. Гласът й звучеше студено и далечно.

— Виж — започна искрено той. — Всички зависим от семейството си в една или друга степен и трябва да се съобразяваме с него. Все пак това са хората, които са ни отгледали, които обичаме и за които носим отговорност. Отношенията в семейството са много сложни и способността на човек да се справя с тях говори за неговата зрялост.

— Мисля, че съм достатъчно зряла, Алън, и мога да поема отговорност за постъпките си. Но се страхувам да не стане нещо лошо с баба, ако много се разстрои. Тя зависи от мен все повече и повече.

— А ти не й помагаш твърде, като непрекъснато се подчиняваш на волята й. Ако действително искаш да стане по-самостоятелна, трябва да я принудиш да се научи да разчита повече на себе си.

— Не съм сигурна, че е в състояние да го направи.

— Дай й шанс. Може да те изненада.

Настъпи мълчание. Алън седеше в напрегнато очакване и сякаш усещаше вътрешната й борба. Някъде дълбоко в себе си тя искаше да го послуша и да му се довери, ала в същото време се боеше, защото смяташе, че бяга от отговорност.

— Мейра — рече тихо той.

— Да?

— Искам да те видя. Копнея да те видя отново. Не мога повече да издържам.

— Алън — прошепна тя. — И аз искам да те видя…

— Тогава ела! Ела в събота! — настоя мъжът.

Отново последва дълго мълчание и Алън почти изгуби надежда.

— Добре — рече накрая тя. — Ще дойда.