Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (4)

Четвърта глава

Малко след като отби от околовръстното шосе по една от главните магистрали, Мейра попадна в задръстване и пристигна в училището, ядосана и притеснена, почти час след започване на следобедните занятия. Влетя като ураган в класната стая с куп извинения на ум, ала завари почти идилична картина: Джеф бе седнал спокойно на катедрата, кръстосал крак върху крак, а децата кротко и безшумно преписваха в тетрадките си думички от буквара.

— Извинявай, Джеф — рече задъхано тя. — Много съжалявам. Задържаха ме на обяд у Майкъл, а на връщане имаше задръстване на края на „Шестнадесето Авеню“. Така се притесних! Струваше ми се, че никога няма да изляза оттам!

— Спокойно! Всичко е наред. Няма произшествия. Защо реши, че си незаменима?

Мейра се вгледа в приведените главички на децата, които работеха съсредоточено над заданието си.

— Наистина ли няма проблеми?

— Ами какво да ти кажа — поде весело Джеф. — Както обикновено. Лесли повърна на средата на стаята. Шон си извади предния зъб и изцапа всичко с кръв. Джейсън скри парцалената кукла на Марси в мъжката тоалетна и тя посиня от рев.

Той скочи от катедрата, събра на купчина тъпите и счупени цветни моливи от работната маса и ги занесе до прозореца. Сетне взе една острилка и се зае да ги остри внимателно.

— И ти казваш на това „никакви проблеми“?! — повтори младата жена с недоумение.

— Нямаше нищо, с което да не мога да се справя. Стаята е почистена. Зъбчето е увито и прибрано на сигурно място за домашната колекция. Отвлечената кукла е върната на законната й собственичка.

— Джеф, ти си истинско съкровище! — усмихна се Мейра с благодарност.

— Тъй ли? Надявам се, че и училищното настоятелство споделя мнението ти. Една блестяща препоръка може да направи чудеса с успеха ми. Как е Майкъл?

— Доста по-добре. Всъщност, оправи се веднага щом го заведох при баща му. Това дете обожава баща си!

— А той как изглежда? Бащата, де. Сигурно е бил в деня на записването, но имаше толкова много деца и родители, че всичко ми е като в мъгла.

— Как да ти кажа… — отговори уклончиво младата жена. — Ами симпатичен е — бързо отвори дневника да провери отсъствията.

Джеф я погледна изпитателно.

— Симпатичен ли? Какво значи това симпатичен, Мейра?

— О, Джеф! Я престани! Просто симпатичен и толкова!

Джеф вдигна вежди, усмихна се многозначително и отново се зае с моливите.

— Какво правят всъщност? — попита Мейра, като хвърли поглед към вглъбените деца, стиснали в малките си потни ръчички дебелите моливи.

— Преписват думи от буквара.

— От колко време?

— От десет минути. Всеки момент ще им омръзне и ще захвърлят тетрадките. Намирам, че времето на концентрация на петгодишните не е кой знае колко по-кратко от моето.

— Не е лъжа — усмихна се Мейра и продължи сериозно: — Мисля да попеем малко. Ще извадя китарата, а ти ако искаш излез да си починеш.

— Добре. Трябва да реша още няколко задачи, че довечера имам контролно по математика.

— Защо не си ходиш тогава? — погледна часовника си Мейра. — Стига толкова за днес.

— Как?! Да пропусна часовете? За нищо на света! — възкликна той, привидно възмутен.

Мейра се засмя. С обич наблюдаваше как Джеф събира в чантата си огромния куп учебници и тетрадки.

— Три единадесетокласнички дойдоха следобед — подметна небрежно Джеф, като се спря на прага на вратата. — Но аз им казах, че нямам нужда от помощ и ги отпратих.

— Браво — рече Мейра. — Не обичам да се мотаят наоколо, особено когато ме няма.

— Да, знам — Джеф се поколеба. Черната му къдрава коса блестеше на светлината от коридора. За миг красивото му момчешко лице придоби сериозно изражение. — Идва и едно друго момиче — добави той със същия нехаен тон, ала Мейра го погледна с неочакван интерес.

— Така ли? Кое?

— Не знам. Не съм я виждал досега. Изглеждаше по-голяма от другите и беше изключително красива. Висока, слаба със светлоруса коса.

— Това е Лиза — сети се Мейра и се зарадва на посещението на момичето. — Каза ли нещо?

— Не. Искаше да те види и каза, че ще намине друг път. Как беше името й?

— Лиза. Лиза Стенли. Тази година завършва гимназия и вероятно ще кандидатствува филология. Има отлични бележки по всичко, но най-много й вървят езиците. Иска да стане преводач в Организацията на обединените нации.

Джеф замълча за миг.

— Питам се защо не съм я виждал досега. Човек трудно може да отмине момиче като нея.

— Напоследък и аз се чудя, честно казано — призна младата жена. — Преди идваше често да ме види и да ми помага. Лиза обича децата и е много мила с тях. Но от началото на тази учебна година не беше се отбивала… Поне до днес.

— Може да е чула, че аз съм тук и да е решила, че не й подхожда да общува с такива като мен — подхвърли дяволито Джеф.

— Може. Във всеки случай има с кого да общува, не се притеснявай! Лятото излизаше с едно момче. Няколко пъти ги видях заедно.

— С кое момче?

— Кевин Донър.

— Оня полузащитника ли? Това момиче ходи с полузащитник?! Жалко, мислех, че има по-добър вкус.

— Не знам дали още ходи с него. Отдавна не съм ги виждала заедно. Пък и Лиза напоследък изглежда една такава тъжна и затворена…

— Кой знае? Може да е открила, че полузащитниците не са чак толкова добри, колкото се говори. Мислиш ли, че имам шанс?

— С Лиза ли? О, не знам, Джеф? Тя се отнася много сериозно към учебните си задължения. Не вярвам изобщо, че излиза често. Не съм я виждала с друг, освен с Кевин.

— Не мога да повярвам! Момиче като нея да се затвори вкъщи и да учи!

— Или да се среща с полузащитници — подразни го приятелски Мейра.

— Ами да! Срамота! Както и да е. И без това не е професионално да излизам с ученички, нали?

— Е, не бих казала такова нещо за теб, но виж за мен — със сигурност — добави сериозно тя.

— Тогава по-добре внимавай — засмя се Джеф, — защото само преди половин час Тревър ми каза под секрет, че смята да се ожени за теб.

— Ти нямаше ли работа? — подкани го Мейра.

Джеф направи една крачка и отново се обърна.

— А професионално ли е да се срещаш с бащите на учениците? — смигна й лукаво той.

— Изчезвай! Веднага!

Той се отдалечи надолу по коридора към учителската стая. Джинсите му, избелели от пране, бяха небрежно провиснали, а ризата с емблема на колежа — протъркана на ръкавите.

Като го гледа човек, трудно може да каже, че получава стипендия за отличен успех, а родителите му принадлежат към елита на обществото, помисли Мейра.

Тя се върна с усмивка в класната стая, където децата вече се бяха размърдали, и се запъти към един голям шкаф да извади китарата.

 

 

По-късно същия ден Мейра седеше срещу баба си в светлата топла кухня на къщата. Вечеряха пиле с лук. Яденето, приготвено от Агнес, както винаги беше прекрасно. Мейра привърши втората порция, въздъхна от удоволствие и премигна от изненада при вида на топлия ябълков пай със сладолед, който се появи незабавно пред нея.

— Ох! Не мога повече.

— Хайде, хайде! Да ги нямаме такива! Не съм готвила цял следобед за този, дето духа.

— Но, бабо, преядох…

— Хайде започвай!

Мейра послушно взе вилицата.

— Ммм — промърмори тя с наслада. — Бабо, правиш най-хубавия ябълков пай на света…

— Вярно — съгласи се с готовност Агнес. — Всички така казват. Знам колко го обичаш още от малка.

Мейра се усмихна. Баба й изглеждаше чудесно тази вечер. Бузите й бяха зачервени, настроението й — приповдигнато. Носеше синя памучна домашна рокля и снежнобяла престилка на харбали. Косата й, която Мейра бе подстригала и фризирала само преди седмица, беше грижливо сресана.

— Изглеждаш страхотно, бабо! Сигурно си имала хубав ден.

— Ами! Както обикновено — седна Агнес и наля чай в чашите. — Сутринта събирах листа в градината и ги изгорих на един голям куп. После отидох с рейса до старческия дом и обядвах с Рейчъл.

— Наистина ли? — прекъсна я Мейра. — Как е тя?

— Ами, предполагам, че е добре. Нали я знаеш — добави Агнес с умиление. — Вече си е подредила стаята. Уейн е успял да внесе незабелязано стария й бюфет, едно котлонче за чай, възглавничките, покривките и другите й неща и сега стаята й е почти същата, както в предишния й дом.

Мейра се вторачи в Агнес.

— Не мога да повярвам, че са успели да вкарат бюфета — рече тя. — Знам го тоя бюфет. Голям е колкото фризер.

— Така е. Мисля, че сестрите я глезят, защото е много мила.

— Сигурно. Обзалагам се, че вече знае имената на всичките, историите им и проблемите им — отпи от чая Мейра. — Както и да е. Радвам се, че е добре.

— Не е чак толкова добре — в гласа на Агнес неочаквано се промъкна остра нотка. — Държи се храбро и не се оплаква, но знам, че й липсва дома, съседите, приятелите. Горката Рейчъл! — тя замълча за миг и се втренчи в дъното на чашата. Накрая отново прикова поглед в Мейра. — Мразя онова място. Колкото и да се стараят да го разкрасят, си остава един старчески дом и нищо повече. Хората там са като затворници.

— О, бабо! Знаеш, че това не е вярно. Много от възрастните хора са доволни, че…

— По-скоро бих умряла, вместо да отида там — прекъсна я рязко Агнес. — Не бих издържала.

Тази тема на разговор често се повтаряше, ала в момента Мейра нямаше никакво желание да я обсъжда.

— Искам още чай — каза тя и добави, за да отвлече вниманието на Агнес: — Какво прави, като се върна от Рейчъл?

— Ами първо отидох до месарницата на Хари и купих месо…

— Бабо, вече говорихме, че цените при Хари са много високи и по-добре да пазаруваш от супермаркета.

— Но аз познавам Хари. Държа да знам от кого купувам месото.

— Бабо…

— И освен това умея да се пазаря с Хари. Да беше видяла какво тлъсто месо се опита да ми пробута днес, но аз му казах: Хари, точно ти би трябвало да знаеш, че… — Агнес продължи да разказва клюките от магазина на Хари, който бе сборен пункт на възрастните хора от квартала.

Мейра престана да я слуша. Мислите й отлетяха към малката, спретната ферма насред смълчаната прерия, самотна под черното кадифе на небето, и високия красив мъж със загоряло лице и пронизващи сини очи…

— А ти какво прави днес?

Последва напрегната тишина.

— Моля? — стресна се Мейра.

— Божичко! — възкликна Агнес с любов. — Колко си разсеяна! Питах какво прави днес.

— О, нищо интересно. Просто…

Мейра се поколеба. Чудеше се дали да разкаже на баба си за случката с Майкъл и за пътуването си до фермата. Днес Агнес бе толкова мила и сигурно щеше да прояви интерес към историята на Майкъл. Ала с баба й винаги трябваше да се внимава. Човек никога не знаеше кое ще предизвика в нея отрицателна реакция, особено що се касаеше до мъже.

— Е? — попита нетърпеливо Агнес. — Случи ли се нещо или не?

Мейра реши да не рискува и скочи чевръсто да разчисти масата.

— Не. Всичко бе както обикновено, нали знаеш?

Агнес я изгледа с неочаквано подозрение. Мейра се престори, че не забелязва изпитателния й взор и взе да трупа чиниите в мивката. Агнес седеше на масата, отпиваше от чая и гледаше с изпепеляващ поглед внучката си.

— Така ли? Изглеждаш странно, Мейра. Случи ли се нещо? Защо не ми кажеш?

— Няма нищо за казване, бабо. Денят мина съвсем нормално, както всички останали — тя пусна топлата вода и когато умивалникът се напълни до средата, изсипа малко препарат на гъбата и започна да мие съдовете.

— Криеш нещо от мен — отбеляза замислено Агнес. — Винаги усещам. Знаеш, че не ги обичам тия работи, Мейра. Притеснявам се, не мога да спя и се чувствам толкова…

— Стига де — прекъсна я уморено Мейра. — Казах ти вече, че нищо не се е случило. Абсолютно нищо.

 

 

Дните на есента бавно се нижеха един след друг. Рано сутрин сланата покриваше храстите и дърветата с прозрачна бяла дантела, а следобед сенките в прерията постепенно се издължаваха и застиваха под косите лъчи на слънцето.

В сивото ежедневие и монотонния ход на дните Мейра се опитваше да потисне самотата и чувството на безпомощност й безизходица, които я измъчваха. Дните минаваха бързо, изпълнени с тревогите и проблемите на децата, ала вечерите й се струваха безкрайни. В сънищата я преследваше образът на Алън, красивото мъжествено лице, чувствените устни; усещаше силата на тялото му, допира на дланите му до плътта си.

Събуждаше се с чувство на безгранична тъга и в същото време копнееше отново да заспи и да го сънува.

Един следобед в края на октомври Мейра влезе в часа по свободноизбираема подготовка и с облекчение забеляза Лиза на обичайното й място. След разговора с Джеф тя често мислеше за момичето и бе истински разтревожена, когато Лиза не се появи в час две поредни седмици. Ала сега бе тук, бледа и спокойна. Носеше светлосин пуловер от ангорска вълна, а косата й бе хваната на опашка.

Като отговори на обичайните шеги и закачки на учениците и проведе редовния кратък разговор с тях, Мейра ги остави да четат. Сетне по навик стана от катедрата и закрачи безшумно между чиновете.

Щом се приближи към дъното на стаята, Лиза вдигна глава от учебника и й се усмихна. За пореден път Мейра бе впечатлена от изключителната красота на момичето. Кожата й бе нежна, тънка и почти прозрачна, а тъмносините очи и разкошната златисторуса коса й придаваха ангелско излъчване. Обичаше да се шегува и имаше силно развито чувство за хумор, а понякога, разбира се, бе в състояние да се разкиска без повод като всяко друго момиче на нейната възраст.

Мейра се усмихна в отговор и се вгледа в лицето на девойката. С тревога забеляза, че нещо не е в ред. Лиза изглеждаше спокойна и прекрасна както винаги, ала веселото пламъче в очите й сякаш бе угаснало. В изражението й се долавяше отчаяние, безизходица и примирение.

— Здравей, Лиза — промърмори тя.

— Здравейте, госпожице Стийн. Как са хлапетата?

— Чудесно. Трябва да дойдеш да ги видиш. Тая година има големи сладури.

— Сигурна съм — усмихна се печално девойката. — Исках да дойда, но… имах доста работа — тя се изчерви и мигновено сведе поглед, като се заигра нервно с химикала.

— Джеф ми каза, че онзи ден си идвала — подхвърли небрежно младата жена. — Съжалявам, че не бях там.

— Той е вашият помощник, нали — попита момичето.

— Един вид. Аз му казвам така, но всъщност е студент по предучилищна педагогика и си кара практиката при мен.

— Наистина ли? — прояви интерес Лиза. — Стори ми се… стори ми се доста симпатичен.

— Често се чудя как щях да се справям без него — отбеляза Мейра с усмивка и добави: — Макар че понякога е голяма драка. Има ужасно чувство за хумор.

Лиза се усмихна и лицето й за миг се оживи както преди. Ала скоро тя отново помръкна, сведе нервно очи и прикова поглед в разтворените книги на чина. Мейра нежно докосна главата на момичето и рече:

— Притеснявах се за теб, Лиза. Нямаше те няколко часа подред.

— Да, не се чувствах добре. Но вече се оправих — вдигна поглед тя и се усмихна насила. Лицето й изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне в сълзи. — Госпожице Стийн? — прошепна тя.

— Кажи, Лиза.

— Бих искала… Искам да поговоря с вас. Мога ли да намина в… Не знам кога…

— Разбира се. По всяко време. Какво ще кажеш за четвъртък следобед? Тогава нямам час по свободноизбираема подготовка, така че можем да си поговорим на спокойствие.

— Благодаря ви — поруменя от неудобство девойката.

Мейра се засмя, потупа я по крехките рамена и се забърза към предните чинове до прозореца да разреши спора за един скъсан и смачкан пакет чипс.

 

 

На следващата сутрин Мейра седеше на бюрото си й наблюдаваше игралната площадка през прозореца. Неочаквано забеляза нещо необичайно и се надигна да види какво става. Децата вече пристигаха за сутрешните занимания, ала вместо да се насочат към входа на училището, те се трупаха до катерушките, очевидно възбудени и очаровани от нещо. В средата на групата се виждаше черната лъскава коса и червеното яке на Майкъл Уилямсън.

Първата й мисъл както винаги бе да не се е случило нещо лошо с детето. Загрижена, тя извади вълнената си жилетка от гардероба, наметна се и тръгна по коридора към площадката. Когато се приближи до малката групичка, няколко деца се развикаха въодушевено и взеха да сочат нещо:

— Вижте, госпожице Стийн! Вижте какво има Майкъл!

— Хей, госпожице Стийн, той се казва Блеки! Елате да го видите!

— О, госпожице Стийн, той има най-сладките розови лапички на света! Погледнете само!

Усмихната, Мейра си запробива път през веселите, оживени деца. Майкъл нервно стоеше в средата на групата и притискаше до гърдите си картонена кутия. Когато видя Мейра, той се усмихна срамежливо. Тя му кимна приятелски и той мигновено сведе очи.

През двете седмици, изминали след посещението на Мейра във фермата, Майкъл бе постигнал голям напредък в общуването с нея и децата, макар че имаше още много какво да се желае, за да заприлича на нормално петгодишно момче. В клас никога не беше така спокоен и непосредствен, както в познатата, сигурна обстановка на дома, ала от време на време се усмихваше и понякога отговаряше на въпросите й. Бе направил колеблив опит да се сприятели с Джейми, стеснително и вглъбено дете като него, и двамата си играеха настрани измислени, сложни игри.

Майкъл безмълвно й подаде кутията. Тя я отвори внимателно и надникна вътре. Блеки я погледна сърдито, премигна гневно на светлината и веднага се помъчи да избяга. Младата жена бързо затвори капака и забеляза цветните рисунки и знаци от външната страна на кутията.

Като я разгледа отблизо, Мейра с изненада откри, че прилича досущ на малка къщичка. Виждаха се прозорчета със стъкла и шарени перденца, а на первазите се мъдреха саксии с цветя. Тъмни линии очертаваха ъглите на къщата. Входната врата бе много внушителна, с малка шпионка, обла медна брава и чукало. Мейра се вгледа внимателно в това приспособление и се засмя. Чукалото наподобяваше миниатюрна котешка глава.

— Кой я нарисува, Майкъл? — полюбопитствува тя.

— Татко — отвърна гордо детето. — Каза, че ще я харесате.

— Разбира се! Та тя е прекрасна!

— Татко рече, че малко се е престарал — отбеляза Майкъл.

— Има нещо такова — засмя се младата жена. — Но кажи на баща ти, че къщата на Блеки е направо страхотна!

Тя взе кутията и я понесе към училище, следвана от шумна тълпа весели деца.

Тъй като вниманието на всички бе изцяло погълнато от Блеки, Мейра отложи планираните за деня уроци и реши да насочи заниманията към темата за котките. Децата рисуваха котки, пяха песни за котки и играха на игра, където всеки подред се преструваше, че е котка, а другите трябваше да отгатнат какво прави. Играта толкова им хареса, че продължиха дори след като удари звънецът за края на сутрешните занятия. Тъкмо бе дошъл редът на Мейра, тя пълзеше по пода и удряше земята с длани, сякаш търкаляше нещо, после се вдигаше на колене и размахваше яростно ръце във въздуха. Децата бяха клекнали в кръг около нея и се мъчеха да отгатнат движенията й.

— Миеш си лапите.

Тя поклати глава.

— Бориш се с друга котка.

— Не.

— Опитваш се да хванеш рибка, а тя непрекъснато се изплъзва.

— Хитро, но грешно.

— Търкаляш кълбо прежда и се оплиташ в него — разнесе се плътен глас над главите им.

Мейра мигновено вдигна очи и зяпна от изненада. На вратата стоеше Алън Уилямсън и се усмихваше.