Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (11)

Единадесета глава

Агнес лежеше в болничното легло, малка и неподвижна като кукла. Очите й бяха затворени, кожата й бе бледа, прозрачна и толкова изопната, че носът, челюстите и скулите се очертаваха ясно. Вените на слепоочията й пулсираха. В ръката й бе включена система, а на носа и имаше кислороден апарат. Част от челото и бузата й бяха превързани. Ръката и рамото й също бяха бинтовани и обездвижени със специална стойка.

Мейра стоеше нерешително на вратата и гледаше баба си. Възрастната жена бе спала цял следобед. Мейра прекоси стаята на пръсти и седна в един стол колкото се може по-безшумно, ала тънките, осеяни с кръвоносни съдове клепачи на баба й потрепнаха и се вдигнаха. Тя премигна безизразно и се вторачи с недоумение в белите стени, болничните съоръжения, стойката, на която висеше ръката й и системата.

Сетне лицето й побеля от ужас, тя завъртя безсилно глава на възглавницата и направи опит да стане.

— Не, бабо! Недей! — извика Мейра. — Не мърдай, че ще те заболи.

— Мейра? — прошепна старата жена. — Ти ли си?

— Да, бабо. Успокой се — наведе се към нея Мейра и я хвана за ръката.

Агнес отново се огледа и потрепери.

— В болница ли съм?

— Да.

— Как попаднах тук? Кой ме доведе?

— Докарали са те с линейка. Снощи, след като тръгнахме… — Мейра се изчерви и продължи неловко: — След като тръгнахме, трябва да си слязла в мазето, спънала си се и си паднала.

— Котелът шумеше странно — втренчи се в стената Агнес. — Отидох да видя какво му има, после не знам какво се е случило. Помня само, че ми беше много студено и нещо ме болеше. Мисля, че беше рамото — тя отново обърна глава на възглавницата и погледна внучката си: — Извинявай, Мейра. Съжалявам за това, което направих, и за всичките тези неприятности.

— Няма нищо. Беше просто разстроена. Не мисли за това.

— Зле ли съм? Какво казват лекарите?

— Говорих само със сестрата. Каза, че положението ти се е стабилизирало и че ще се оправиш. Имаш счупена ключица и пневмония, това е всичко. Ще се видя с лекуващия лекар този следобед и ще науча подробностите. Но мисля, че няма да седиш тук повече от седмица.

— Ще умра тук — рече глухо Агнес.

— Не говори така! Нямаш никаква сериозна болест.

— Ще умра — повтори тя, сви конвулсивно ръка, а лицето й стана моравочервено. — Как да се върна вкъщи, когато няма да си там?

— Какви ги приказваш? Как няма да съм там?

— Но, Мейра — прошепна старата жена и очите й се разшириха недоверчиво. — Нали каза, че вече няма да се прибереш? Каза, че отиваш с него и повече няма да се върнеш — сълзи бликнаха в безцветните й очи и се търколиха към слепоочията и косата й. Мейра взе книжна салфетка и нежно избърса лицето й.

— Бабо, нямах предвид това. Понякога хората се разстройват и казват неща, които не мислят. Никога няма да си тръгна ей така и да те оставя, преди да съм се погрижила предварително за всичко. Знаеш много добре това. Просто бях много ядосана.

— Извинявай, Мейра! — стисна ръката й Агнес. — Знаеш, че те обичам. Никой друг не съм обичала като теб. Дори и Емили. Но аз съм бреме за теб. Ще бъдеш по-добре без мен.

— Не е вярно, бабо. И аз те обичам.

— И няма да ме оставиш сама?

— Разбира се, че не. Сега най-важното е да оздравееш. Ще идвам на свиждане всеки ден след работа. После като се приберем у дома, ще поговорим.

— Мразя тази болница! — погледна навъсено Агнес апаратите и съоръженията.

— Знам, но се налага да постоиш малко тук.

— Колко?

— Не знам — отвърна търпеливо Мейра. — Не съм говорила с лекаря. В момента е на визитация в отделението. Каза ми да отида в четири часа — погледна часовника си. — Божичко, има още няколко минути. Скоро ще ти донесат вечерята, бабо.

— Вечеря! — промърмори с погнуса Агнес. — Кой знае какъв буламач е!

— Бабо, дръж се прилично! Всички се опитват да ти помогнат. Най-малкото, което можеш да направиш, е да им съдействаш.

— Как се озовах тук? — попита неочаквано Агнес.

— Нали ти казах. Докараха те с линейка.

— Да де, но кой извика линейката? — тя погледна Мейра с надежда. — Ти ли се прибра вкъщи и ме намери?

— Не. Уейн и Долорес се отбили да те закарат до църквата и те намерили в мазето. Обадили се на някои мои колеги да проверят къде съм.

— Значи цялата махала е дошла да зяпа — рече глухо тя.

— Бабо…

— И как те намериха? Всички ли са знаели къде си?

— Не. Случайно се обадих, когато Долорес беше вкъщи и чакаше линейката.

— Аха — обърна глава към прозореца Агнес и се втренчи навън.

— Бабо, трябва да вървя. Лекарят ще ме чака. Ще дойда по-късно.

— Кажи му, че искам да си ходя у дома — заяви Агнес, без да се обръща. — Кажи му, че мразя тази болница и не желая да стоя тук.

— Добре.

Мейра се спря на вратата и се вгледа в острия старчески профил на баба си, който се открояваше ясно на фона на избелелите болнични завеси. Почака още миг, ала Агнес не се обърна. Накрая излезе от стаята и тръгна бавно по блестящия от чистота коридор към кабинета на лекаря.

 

 

Доктор Холмс беше млад, с момчешко излъчване. Имаше симпатично кръгло лице и очила с големи диоптри. Върху бюрото му се мъдреше фотография в рамка на стройна чернокоса жена с пухкаво бебе на колене.

Мейра се усмихна, като помисли, че с малко повече коса и едни очила с рогови рамки бебето щеше да заприлича досущ на баща си. С усилие се съсредоточи върху думите на лекаря.

— Няма нищо сериозно — отбеляза той, като почукваше с позлатен химикал по купчина рентгенови снимки. — Но разбира се, трябва да се има предвид и възрастта й.

— Естествено.

— Казахте, че е на седемдесет и две, ако не се лъжа.

— През януари ги навършва.

— Хм — лекарят се поколеба, докато размишляваше върху информацията. Сетне погледна Мейра право в очите. — Значи живеете с баба си, госпожице Стийн? Мога ли да ви наричам Мейра, ако нямате нищо против?

— Не, разбира се. Да, живея с нея.

— Постоянно?

— Ами… почти. Тя ме е отгледала, нали разбирате. По едно време се изнесох от къщи, но след като си счупи крака, се върнах, защото някой трябваше да се грижи за нея.

— Да, счупването е отбелязано в картона й — погледна я замислено. — Предполагам, че баба ви страда от начална степен на остеопороза. Костите й се чупят лесно.

Мейра кимна.

— И доколкото виждам, няма лекуващ лекар.

— Мрази да ходи на лекар. Дълги години имахме семеен лекар. Той се грижеше за нея, когато си счупи крака. Но миналата година почина и баба не иска да отиде при друг. Опитах се да я заведа на преглед, но напразно — тя се поколеба. — Баба има труден характер.

— Да, трябваше да се сетя — лекарят замълча и се заигра със скъпата писалка. — Приказвах с нея сутринта, като я доведоха. Беше в лек шок, дадохме й успокоителни. Едва ли си спомня разговора.

— Едва ли, наистина, защото като се събуди следобед, трябваше да й обясня къде се намира и как е допаднала тук.

— А какво точно се случило, Мейра?

Мейра се изчерви и се размърда неловко в стола. Хвърли на доктора нещастен, умоляващ поглед.

— Историята не е много приятна. Снощи бях поканила един приятел на вечеря и баба се държа много грубо. Ядосах се, излязох с него и я оставих сама.

Тя вдигна очи и срещна спокойния, безпристрастен погледна доктор Холмс.

— Знам, че постъпих коравосърдечно и безотговорно… — продължи Мейра.

— Безотговорно ли?! Да оставиш една напълно здрава и нормална жена в собствения й дом? Не мисля така, Мейра.

— Да, но тя мрази да стои сама и аз го знаех.

— Тя зависи прекалено много от теб — това бе и убеждение, и въпрос.

— Така е. Винаги е била силна жена. Много я обичам. Разчитах на нея за всичко, когато бях малка. Но сега някак е по-различно — вдигна поглед и опита да се усмихне. — Сякаш си сменихме ролите.

— Какво излиза тогава?

— Моля?

— Не си ли изцяло обвързана с нея? Каква свобода имаш да водиш собствен живот?

— Почти никаква. Нося отговорност за баба, какво да се прави.

— Нямаш ли роднини, които да помагат?

— Не. Аз съм извънбрачно дете, а майка ми е починала наскоро след моето раждане. Дядо пък е умрял още преди години. Винаги сме били само двете с баба.

Доктор Холмс кимна замислено, махна капачката на химикала и взе да драска безцелно на лист хартия.

— И казваш, не може да живее сама?

— Да. Страхува се от самотата. Положението се влоши още повече, след като си счупи крака. Сега е обсебена от мисълта, че може да падне и да се нарани, че никой няма да я намери и ще лежи там, докато умре — замълча за миг. — Хрумна ми, че това, което стана сега, само ще потвърди най-лошите й опасения, всъщност не се случва за първи път. Но сега ще бъде още по-травмирана.

— Възможно е. Нямам представа за доходите ви, но не можете ли да й наемете компаньонка?

— Не ще и да чуе. Не иска чужди хора в дома си. Винаги е груба и надменна с непознати и няма да даде шанс на никой да я опознае. Толкова е упорита!

— Значи в такъв случай не би могла да се приспособи и в дом за стари хора, където да има стая или апартамент, но да живее сред хора на нейната възраст.

— Не. Винаги е казвала, че това ще я довърши. Иска да си стои у дома — изгледа го с неочаквано любопитство. — Защо ми задавате тези въпроси, доктор Холмс? Това има ли нещо общо с настоящото й състояние?

— Не съвсем — усмихна се лекарят. — Повече с твоето, Мейра. Изглеждаш, сякаш си под непрекъснато напрежение. Грижите за една възрастна жена са много изтощителни. Просто проучвам възможностите да се облекчи положението ти.

— Доктор Холмс, не можете да си представите колко нощи съм лежала с часове и съм мислила за тези възможности, но не виждам никакъв изход.

— Освен да живееш с нея както досега.

— Да.

— Хм — доктор Холмс помести тежките си очила на носа и се консултира с картона на Агнес. — Добре. Ще държим ръката й на стойка още няколко дни и ще й даваме лекарства за пневмонията. Но случаят е лек, освен това баба ти има много здрав организъм — погледна изпитателно Мейра. — Може да живее още двадесет години в отлично здраве.

Мейра кимна и се вторачи безмълвно в ръцете си, здраво преплетени в скута й.

— Е, по-добре да се връщам в стаята й — рече накрая тя и се изправи. — Скоро ще донесат вечерята и баба ще има нужда от помощ. Сестрите едва ли имат време да хранят всеки пациент.

— Мейра…

— Да? — спря се на вратата тя.

— Мога да я задържа тук около десет дни. Знам, че не е много, но това е единственото, което мога да направя за теб.

Младата жена го стрелна изненадано с очи. Той срещна погледа й, лицето му беше открито и честно.

— А ти и твоят приятел се постарайте да оползотворите тези дни възможно най-добре.

— Благодаря, доктор Холмс. Ще се постараем.

Тя се усмихна със сърдечна благодарност и излезе. Лекарят остана в кабинета си, загледан с обич в снимката на красивата млада жена с пухкавото бебе.

 

 

— Значи излиза в четвъртък, така ли? — попита Алън и посегна да я погали по бузата.

— Четвъртък или събота. Зависи от изследванията. Доктор Холмс каза, че ако не е доволен от резултатите, може да я задържи до събота и отново да я подложи на преглед.

— Не е ли чудесно? Майк може да отиде при Джейми за уикенда, а ние ще имаме на разположение цялата вечер в петък.

— Знам — усмихна се Мейра. — Да не мислиш, че не се сетих?

— Кога ще разбереш?

— Не по-рано от четвъртък. Доктор Холмс каза, че ще ми се обади четвъртък сутринта в училище, ако смята да я изпише същия ден.

— А не може ли някак да убедиш колегите си да оставят телефона отворен? — предложи Алън с надежда.

Мейра се засмя, облегна се на крака му, взе ръката му и целуна загрубялата му длан.

Бяха седнали във всекидневната на любимото им място пред печката. Алън се бе настанил в голям кожен фотьойл с вестник върху коленете и дялкаше едно от кученцата, подарък за Майкъл. Мейра се бе свила на килима в краката му и кърпеше грижливо ръкава на якето му.

— Вече седмица откак е в болницата и сме прекарали заедно само една вечер — оплака се Алън.

— Две. Освен ако не си размислил за довечера.

— Шегуваш ли се? — засмя се той и я дръпна лекичко за дългата плитка. — Чакай само и ще разбереш какви планове имам за довечера.

Мейра се усмихна на себе си, приковала очи в скъсания ръкав.

— Исках само да кажа, че трябваше да бъдем заедно повече време. Имахме само една седмица на разположение, а ето сега баба ти се връща и всичко ще продължи както преди.

— Алън, не мога да оставам тук, когато Майкъл е вкъщи. Не се чувствам удобно. Ех, защо не ми беше тук шевната машина. Щеше да стане много по-лесно.

— Шиеш ли много?

— Да — кимна тя и съсредоточено вдяна конеца в иглата. — Правя сама почти всичките си дрехи. Обожавам шиенето. Мислиш ли, че няма да имат нещо против?

— Кой и за какво? — попита той, изненадан за кой ли път от бързината, с която мисълта й скачаше.

— Родителите на Джими. Не възразяват ли, че Майкъл остава там целия уикенд?

— Те го обожават. Много пъти са го канили на гости, но преди нали беше срамежлив и не можех да го убедя да отиде. Промени се много от началото на учебната година.

— Да, наистина. И това ме радва, Алън — рече тихо тя и се усмихна.

Той отвърна на усмивката й и се вгледа с привързаност в красивото й лице.

— Е, и какво ще правим, когато се върне баба ти? Ще се виждаме ли или ще се крием?

— Не знам — отвърна загрижено Мейра. — Опитах се да поговоря с нея няколко пъти, но тя не ще и да чуе. Мълчи и гледа в стената, все едно че нищо не съм казала.

— Това не може да продължава вечно, скъпа. Няма да се предам и няма да се оттегля. Рано или късно ще трябва да свикне с тая мисъл.

Мейра мълчеше и прокарваше нервно иглата през дебелата материя.

— Знаеш, че те желая, Мейра. През цялото време.

— Алън…

— Добре. Винаги казваш, че не искаш да говорим за това, защото не знаеш какво ще стане в бъдеще. Но кога ще можем да говорим, Мейра? Искам да живееш при мен, да се грижа за теб. Искам да се любим всяка вечер, а не когато успееш да се измъкнеш. Кога ще говорим за това?

— Разбирам те — потрепери тя. — Знам колко ти е трудно, но има някои неща…

— Какво ще кажеш за един фургон? — рече неочаквано той. — Знам, че къщата е много малка и в момента не мога да си позволя да я разширя. Но ако докарам един фургон и му прекарам ток и вода, тя спокойно може да живее в него…

— Ти си като доктор Холмс — поклати глава уморено тя. — Все ги измисляш едни такива, дето стават за други хора, но не и за баба. Тя е толкова… — Мейра замълча, докато търсеше най-подходящите думи. — Обича дома си, приятелите, клюките в кварталния магазин, обожава да гледа кабелна телевизия. Тук ще бъде като отшелник. Освен това мрази да живее извън града. А тя не е човек, дето ще страда мълчаливо. Ако е нещастна, всички около нея ще го разберат.

— На кого го казваш само! — загледа се в огъня за миг и потъна в мрачно мълчание. Сетне стана от стола и закрачи нервно и стаята. По едно време се спря до прозореца и се вторачи навън.

Вятърът стенеше и проплакваше около малката къща и вдигаше гъсти облаци сняг, които се трупаха на преспи по продължение на оградите и стените на постройките. Небето бе притъмняло, макар че беше ранен следобед и снегът се блъскаше яростно в стъклата на прозорците.

Мейра стана, отиде до него и се сгуши в силната му прегръдка. Той опря брадичка върху главата й и двамата се загледаха в бурята, която върлуваше навън.

Мейра потрепери. Природната стихия й заприлича на ужасяващо праисторическо чудовище, което сякаш ги дебнеше и се опитваше да проникне в малкото им убежище през всяка дупка и цепнатина. Алън я притисна в обятията си, целуна клепачите на очите и върха на носа й. Сетне впи устни в нейните в дълга, страстна целувка. Както винаги колената й се подкосиха, тялото й се разтрепери и се изпълни с копнеж и желание. Алън я отмести нежно настрани, отиде до гардероба и извади отвътре дебела шуба и топли ботуши.

— Алън! — облегна се Мейра на перваза на прозореца и го погледна изплашено. — Нали няма да излизаш в тая виелица?

— Трябва, скъпа. Кравите ще дойдат от западните пасбища и ще се съберат покрай оградата. Трябва да отворя вратата, за да могат да влязат в кошарите и да се подслонят на топло.

— Но, Алън, ще се изгубиш! Нищо не се вижда.

— Мейра, живея тук вече доста време. Мисля, че добре познавам пътя. Не се тревожи. Ей сега ще се върна.

Вратата скърцаше и мърдаше в ръцете му като жива.

Трябваше да я дръпне с всичка сила, за да я затвори. Мейра стоеше, обгърнала тялото си с ръце, и трепереше от студ, въпреки че в къщата бе топло. Дълго след като високата му фигура потъна в бялата вихрушка, тя се взираше през замръзналия прозорец на всекидневната.

Върна се до печката и довърши започнатия ръкав. Прибра грижливо кутията с шевните принадлежности, сетне взе якето в ръце, зарови лице в него и стоя така дълго.

После отиде в кухнята, направи кафе, застана отново до прозореца и се втренчи в снежната фъртуна. Изпита дълбока тъга, безнадеждност и ужасна самота. Погледна отчаяно безбрежната белота и закопня за Алън.

 

 

В това време Алън крачеше с усилие в бушуващата стихия. Стараеше се да върви с гръб към силния вятър и поставяше внимателно единия крак непосредствено пред другия. Имаше странното чувство, че се намира в безкрайна бяла пустиня. Небето и земята сякаш се бяха слели в една непрогледна снежна белота. Не след дълго изгуби представа къде е земята. Не знаеше къде да стъпва. Взе да залита и да се обърква. Неочаквано се блъсна в нещо високо и твърдо. Наведе се колебливо и разпозна хълбока на крава.

Запробива си път между сгушените животни, плътно притиснати до оградата. От телата им се излъчваше животворна топлина. Когато стигна оградата, той се преметна чевръсто през нея и опипом намери вратата. Вдигна резето и тласна дървената порта с всички сили, за да направи достатъчно място за кравите.

Трябва да проверя дали хамбарът е затворен, помисли той. Стигна каменния зид на постройката и като се придържаше с ръце към него, намери вратата. Резето бе спуснато. Вдигна го, изморен от непрестанната борба с вятъра и смразяващия студ, и влезе вътре да отдъхне. Светна лампата, обърна едно голямо ведро с дъното нагоре и седна върху него. Огледа се наоколо. Малкото помещение не бе отоплено, но поне не духаше и не валеше сняг.

Във въздуха миришеше на зебло и зърно, тук-там между чувалите пробягваха мишки. Големи миналогодишни паяжини висяха от гредите като мръсна, скъсана дантела. Алън се почуди какво правят паяците през зимата, ала тази мисъл скоро престана да го вълнува.

Настани се по-удобно на ведрото и пъхна премръзналите си ръце между краката да ги стопли. Налегнаха го мрачни мисли и отчаяние. Бе силен и решителен мъж. Винаги планираше внимателно действията си и ги изпълняваше последователно. Бе упорит и целеустремен, а в момента целта му бе проста и ясна.

Искаше Мейра.

Образът й изникна в съзнанието му. Обожаваше всяка нейна частица: и сладкия нос, обсипан с лунички, и големите сиви очи, и срамежливото, дяволито пламъче в погледа й.

Усмихна се в сумрака. Във въображението му нахлуха спомени за вечерите, прекарани с нея. Първото му впечатление се бе оказало вярно. Пред хората тя бе сдържана и тиха, ала в любовта бе неудържима — игрива, импулсивна, изобретателна и нежна. За такава жена мечтаеше всеки мъж. Размърда се неудобно на импровизирания стол, изпълнен с копнеж и желание.

Ала не беше само сексът.

Мейра не бе жена единствено за леглото. Бе създадена да бъде партньор на мъжа до нея във всичко: пътуване, бизнес и забавления. Тя бе любовница, другар, приятел — всичко, за което копнееше.

Но за нещастие не можеше да я притежава.

Мрачно се сети за безмилостната старица, която стоеше между тях и го отделяше от любимата. Спомни си дребната фигура на Агнес, гордата й стойка, надменността, престореното веселие и лицемерната любезност, а сетне грубостта и отвратителните намеци.

„Как почина жена ти, Алън?“

В гърдите му се надигна гняв и горчивина. Сви юмрук и удари безпомощно по коляното си. Дълго време след смъртта на жена си бе живял с мъчително чувство за вина. Все си повтаряше, че ако бе проявил малко повече внимание и загриженост, щеше да предотврати нещастието. И тъкмо когато болката вече се бе притъпила и бе започнал да приема случилото се като трагично стечение на обстоятелствата, думите на старата жена върнаха обратно всички мрачни и горчиви спомени от миналото.

Мейра му помогна много. Безкористната й любов и безрезервната й всеотдайност възвърнаха вярата му в самия него и в живота, възобновиха убеждението му, че въпреки всичко може отново да бъде щастлив. Ако все още изобщо имаше някакви угризения относно покойната си съпруга, те бяха заради това, че не я бе обичал достатъчно. Любовта му към нея в никакъв случай не можеше да се сравни с буйната, изпепеляваща страст, която изпитваше към Мейра.

Ала вината не бе негова. Човек или обича някой, или не го обича. За него не съществуваше никой друг, освен Мейра.

Сега, когато най-сетне бе срещнал голямата любов, не можеше да я притежава. Имаше чувството, че ще полудее от безпомощност и безсилие. И всичко заради една дребничка сивокоса жена, която му беше до кръста. Как да се бори с такъв враг?

А това, дето най-много го вбесяваше, бе, че именно качествата, заради които харесваше Мейра, правеха положението безнадеждно. Верността, предаността, любвеобилността, чувството за дълг и отговорност никога нямаше да позволят на Мейра да напусне старата жена.

Божичко, помисли уморено той. Не мога повече да издържам.

Отчаян и обезверен, той стана и гневно ритна ведрото. Излезе от хамбара и внимателно залости вратата след себе си. Преви рамене, намръщи се и отново потъна във виелицата.

Като се придържаше към оградата, той стигна до дървената порта и се поколеба. Бурята вилнееше с такава сила, че не се виждаше нищо дори и на една крачка пред него. Знаеше, че ако продължи покрай оградата надясно, ще стигне до работилницата. Вътре имаше петромаксова лампа, с която можеше да затопли помещението и да се предпази от студа. От друга страна, къщата се намираше далеч на изток насред бялата пустош и единствено ниската й ограда можеше да му послужи като ориентир.

Замисли се. Ако отиде в работилницата, ще бъде на сигурно и топло място. Но един Бог знае кога ще се укроти вятърът. Може същата вечер, може на другия ден сутринта, а Мейра бе сама. Ако се забави, навярно ще се притесни и ще реши да го търси. Ала както не познаваше местността, щеше да се загуби в прерията и да замръзне.

Само при мисълта за това той затаи дъх и се разтрепери от ужас. Докосна оградата още веднъж, сякаш за последна благословия, и потъна в снежната фъртуна.

 

 

Мейра крачеше нервно из малката къща и надничаше през прозорците в непрогледната белота.

Много се забави, помисли тя. Какво толкова има да отвори една врата? По гърба й полазиха тръпки. Сгуши се в топлия пуловер и погледна към всекидневната с унесено изражение.

Трябва да изляза да го потърся. Може да е паднал или да се е наранил и ще замръзне в студа.

Обхваната от неочакван ужас, тя изтича до вратата и си сложи ботушите и анорака. Сетне се закова на място и осъзна, че няма абсолютно никакъв смисъл в това, което прави.

Ако се е загубил, никога няма да го намери. Щом той не може да открие обратния път, какво остава за нея? Изведнъж си даде сметка колко го обича. Чувството й към него сякаш извираше от недрата на същността й — дълбока, болезнена потребност, която никой друг не можеше да задоволи.

Пребледняла и обезумяла от ужас, Мейра вървеше бавно из къщата и палеше наред лампите във всички стаи. Моля те, Алън, молеше се на ум тя. Погледни насам и виж светлините. Моля те, любими, върни се!

 

 

Когато направи първите няколко стъпки в бушуващата бяла стихия, Алън изпита чувство, все едно че скача във вода от висок трамплин. Тялото му сякаш не се подчиняваше на волята му, а се движеше, подвластно на физичните закони. Съдбата му оттук нататък бе в ръцете на природата.

Мразеше това чувство.

Продължи с мъка в непрогледната виелица. Веждите и миглите му побеляха, а шалът около врата, мокър от дъха му, замръзна и пропукваше при всяко движение. Свали го надолу, ала вятърът го блъсна в лицето и леденият въздух скова дробовете му. Чувстваше, че замръзва.

Вървя от доста време, осъзна той с неочакван ужас. Сигурно съм подминал къщата. Но в коя посока е тя? Божичко, навлязъл съм в прерията и не знам накъде отивам. Мейра… Скъпа…

Бе убеден, че Мейра вече е излязла в бурята да го търси.

Винаги беше толкова безстрашна.

Ала няма да го намери. Ще се загуби и Алън не бе в състояние да й помогне.

— Мейра! — извика силно той. — Мейра, къде си?

Ала ревящият ураган погълна гласа му.

Продължи упорито напред, като се мъчеше да върви в права линия и да не залита. Но на места вятърът бе навял големи преспи сняг, дълбоки до кръста, и той се спъваше и затъваше.

Изведнъж му се стори, че вдясно долови неясните очертания на нещо плътно и масивно, също когато голям кораб минава покрай малък в непрогледна мъгла. В гъстия сняг сякаш проблесна едва различима светлина. Насочи се към нея, като премигваше и се взираше с усилие в силния вятър. Затрептяха още светлини и очите му се напълниха със сълзи, когато осъзна, че Мейра се е сетила да запали лампите и да дръпне завесите, за да може да се ориентира във вихрушката. Намери вратата, отвори я с трясък и се озова в обятията й.

 

 

Мейра бърбореше несвързано от радост и облекчение, докато му помагаше да се съблече. Свали дебелата му шуба и коленичи да развърже ботушите. Сетне махна замръзналия шал от врата му и разтри ледените му ръце между своите.

— Влизай, влизай бързо до печката! Алън, какво щеше да стане, ако не бе намерил пътя до къщата? Можеше да умреш навън! О, Алън…

По бузите й се търколиха сълзи. Той я държеше, ръцете му бяха замръзнали и вдървени от студ.

— Хайде! Трябва да се стоплиш.

Тя го заведе по коридора към спалнята. Алън се движеше бавно. Краката му бяха тежки и тромави като железни стълбове, а стъпалата му го боцкаха и сърбяха. Кръвообращението му бавно се нормализираше.

От бързане Мейра свали несръчно дрехите му и го сложи да легне в леглото. После се съблече припряно, като хвърляше безразборно дрехите си по пода. Качи се в леглото и легна гола върху него. Мъчеше се да го стопли целия с тялото си. Притискаше се към него и триеше със стъпала краката му. Взимаше ръцете му и ги прилепяше до бузите си, целуваше го и го масажираше.

Затворил блажено очи, Алън почувства, че по тялото му се разлива топлина. Усети прилив на сила и енергия и заедно с това нова вълна на измъчващото го от седмици безсилие и отчаяние. Нещо в него сякаш се отприщи, той се претърколи върху нея и я облада с безумна жажда и плам. Телата им се разтърсиха от върховно удоволствие. Още дълго време двамата лежаха така разтреперани и безмълвни.

— Мейра — прошепна накрая той. — Преди да изляза навън в бурята, не подозирах колко те обичам. Ще умра без теб, скъпа.

— Знам, Алън — отвърна тихо тя. — И аз се почувствах така, когато помислих, че мога да те изгубя. Никога не съм обичала друг мъж както теб.

Тя се протегна да загаси лампата и положи глава върху мускулестата му ръка. Погледна с любов и нежност красивия му, изваян профил, осветен от странната призрачна светлина, която идваше през прозореца, и се повдигна да го целуне.

Той се размърда и я притегли по-близо до себе си. Мейра се сгуши до гърдите му и придърпа завивките.

Навън вятърът виеше и стенеше. Малката къщичка сякаш се люлееше като лодка в бурно море. Постепенно острият вой заглъхна, стана приспивен и успокояващ. Мейра се притисна до топлото силно тяло на Алън и се унесе в сън.