Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (1)

Първа глава

Лъчите на слънцето проблясваха в прашните стъкла на прозорците и трепкаха в струите вода, които бликаха от градинските пръскачки и се спускаха към тревата под формата на пъстроцветни дъги. По улицата бавно пълзяха коли, градът бе притихнал и блажено отпуснат в топлото септемврийско утро. Облян в златиста светлина, денят бе великолепен и пропит с дъха на прясно ожъната пшеница. Наближаваше краят на лятото. Във въздуха тегнеше леност, спокойствие и задоволство от богатия урожай.

Мейра се облегна на перваза на прозореца и отправи поглед към високите сиви сгради отвъд двора на училището. Имаше чувство, че се намира в средата на огромен кръг, заобиколена от мрачни, грозни сгради, които я отделяха от красотата на деня, а в същото време някъде далеч извън града, на десетки километри от претъпканите магазини и шумните улици, се простираха безкрайни поля, изпъстрени с цветчета, облаците се гонеха в небето, птичките летяха на воля и огласяха простора с омайните си трели. Представи си как се отпуска по гръб на тиха зелена ливада и потъва с наслада в лазурните дълбини на небосвода, докато лъчите на слънцето милват лицето й.

От гърдите й се откъсна дълбока въздишка. Чувстваше се като в клетка между четирите стени на стаята. За съжаление нямаше друг избор. Отметна с ръка кичур, паднал върху челото й, и се заигра разсеяно с шнолата. Косата й бе много гъста, с цвят на мед. Носеше я сплетена на плитка, а когато я пускаше, се разливаше на вълни по гърба й чак до кръста. Обичаше да я разресва и да се занимава с нея. Иначе не беше суетна и не полагаше някакви специални грижи за външния си вид, за разлика от повечето жени, които прекарваха с часове пред огледалото.

В интерес на истината, помисли тя с кисела усмивка, не си подстригваше косата до голяма степен на инат на баба си. Ако не беше тя да й мърмори непрестанно колко глупаво и непрактично било да поддържа тази грива, Мейра сигурно щеше да я отреже и да си направи прическа в стил Джули Андрюс.

Мейра остана още миг на прозореца да се полюбува на топлите слънчеви лъчи. Беше стройна и грациозна, със стегнато спортно тяло. Последната година в гимназията бе спечелила първо място в състезанията по лека атлетика, но оттогава бяха минали десет години — почти цяла вечност, както понякога й се струваше. Имаше живо будно лице, големи сиви очи, черни вежди и мигли и високи скули, обсипани с рояк златисти лунички. Не беше красива в истинския смисъл на думата, ала притежаваше особен чар и излъчване. От нея бликаше жизнерадост и оптимизъм. Където и да се намираше, атмосферата около нея се разведряваше, хората се развеселяваха, денят им ставаше по-хубав от общуването с нея.

Но в момента, по неясни причини, Мейра се чувствуваше потисната и угнетена…

До слуха й долетя шепот, смях и скърцане на столове. Тръсна глава да прогони необичайното за нея лошо настроение, което я бе връхлетяло, докато гледаше през прозореца септемврийското утро. Сетне се обърна и рече усмихната:

— Добре, деца, прибрахте ли цветните моливи?

Дузина лъчезарни личица се извърнаха към нея с неприкрито възхищение. Малките русоляви и чернокоси главички кимнаха нетърпеливо в такт.

— Чудесно! Сега всеки да прибере кутията с моливи в своето шкафче. Хайде, тихо и кротко!

Децата кимнаха отново и се размърдаха. Станаха чевръсто от столовете и се отправиха към шкафчетата, като се бутаха несръчно, шепнеха си на ухо и се стараеха да изпълнят точно нарежданията на учителката. Мейра ги наблюдаваше с любов и привързаност. Бяха толкова мънички и уязвими и толкова се мъчеха да бъдат послушни, да спечелят похвалата и одобрението й.

Малчуганите постепенно се укротиха и впериха очи в нея. В стаята се възцари тишина и напрегнато очакване. Мейра отиде до бюрото и седна непринудено на ръба.

— Така… Червеи и гъсеници? — внезапно извика Мейра.

Преди да довърши и в стаята настъпи оживление. Всяко дете се насочи към определено място. Едни се свиха в ъглите, други се пъхнаха под чиновете, трети се покатериха по рафтовете на етажерките, первазите на прозорците и шкафчетата за обувки. За не повече от половин минута всички бяха заели най-невероятни пози и се взираха съсредоточено в букварите.

Мейра ги погледна и се усмихна.

В този миг на вратата се почука. Тя се обърна. На прага стоеше Милтън Паркър, преподавател по френски език на големите ученици. Държеше бележник в ръка и важно-важно се повдигаше на пръсти.

— Здравей, Мейра. Събирам пари за… — думите му неочаквано секнаха, като забеляза децата. Вторачи се с изумление в причудливите им пози и попита: — Какво става тук?

— Имаме час по четене — обясни търпеливо Мейра. — Децата се скриват някъде и си представят, че са червейчета или стоножки, като в това време разглеждат буквара.

— И защо? — недоумяваше Милтън. — Господи, онова момче ще падне през прозореца!

— Няма — отвърна спокойно тя. — Досега не съм имала инциденти.

— Ами я виж момичето, дето се е свряло под бюрото. Как чете на тъмно?

— Има фенерче, не се безпокой.

Милтън поклати глава с неодобрение.

— За нищо на света не бих станал учител в детска градина! Защо не седнат на чиновете като нормални хора?

— Така е по-забавно — рече весело Мейра. — Първото съприкосновение на детето с книгата трябва да му носи само положителни емоции — замълча за миг и продължи: — Милт, за какво каза, че събираш пари?

— Пари ли? А, да! — Паркър прогони печалните си размисли за съвременните методи на възпитание и се върна на въпроса: — Събирам пари за подарък на Алиция.

— Алиция?! — учуди се за миг Мейра. Сетне лицето й се проясни и тя се усмихна: — Ами, да! Трябваше да роди още преди две седмици. Кога са я приели в болницата, Милт? Снощи или тази сутрин?

— Родила е тази сутрин, доколкото разбрах. Има момче — той погледна в бележника. — Събирам по два долара от всеки. Ще й пратим цветя и плодове.

Мейра отиде да вземе пари от чантата.

— Момченце, значи — повтори тя. — Колко тежи, Милт?

— Над четири килограма. Доста дебело бебе очевидно — изсумтя той, сякаш съществуването на дебели бебета бе в конфликт с разбиранията му за ред и дисциплина.

Паркър тръгна забързано по коридора. Мейра наблюдаваше разсеяно слабата му фигура. Сети се за Алиция, приказливата, общителна учителка по английски и малкото й пухкаво бебе и по лицето й се прокрадна радост, примесена сякаш с тъга. Върна се в класната стая и отново седна върху бюрото. Погледна притихналите деца и усмивката й внезапно се стопи.

— О, не — промърмори тя.

Скочи леко от катедрата и се запъти към малкото момче, което седеше само на един от миниатюрните чинове и четеше книга.

— Майкъл — обърна се нежно към него тя.

Момчето се скова, стисна здраво книгата с ръце, ала не отговори, нито я погледна.

Мейра стоеше до него и го наблюдаваше в безпомощно мълчание. Изглеждаше чист и спретнат в новите джинси, маратонки и карирана риза, купени очевидно за началото на учебната година. Лъскавата му черна коса бе грижливо сресана на път, а ръцете му бяха безупречно чисти. Явно не бе оставен на произвола на съдбата. Някой се грижеше добре за него.

— Майкъл? — повтори тя.

Мейра отново почувства напрежението, което издаваха скованите му крехки рамене. Седна на малкия стол до него и го прегърна. Той гледаше съсредоточено встрани и сякаш не я забелязваше.

— Не ти ли се играе на гъсеници и стоножки? Не искаш ли да се скриеш някъде?

Момчето смотолеви нещо. Мейра не го чу и се наведе към него:

— Не те разбрах, Майкъл.

— Казах, че и така ми е добре.

— Защо? Не ти ли харесва играта? — попита Мейра. Сетне замълча и се замисли. — Почакай, ти не живееше ли във ферма?

Той кимна неохотно, вперил поглед в книгата.

— Е, тогава сигурно често виждаш гъсеници и стоножки. Нали?

Момчето отново кимна.

— Не си ли ги забелязал по листата и клоните на дърветата и по земята след дъжд?

Той вдигна глава и Мейра видя как големите му сини очи проблясват оживено.

— Веднъж видях… — поде детето, ала внезапно млъкна и отново прикова поглед в чина.

— Какво, миличък? — подкани го учителката. — Какво видя? Стоножка или червей?

Но Майкъл мълчеше упорито, гледаше втренчено в книгата и сякаш съжаляваше, че е продумал.

Мейра се почувства объркана и безпомощна.

— Сигурен ли си, че не искаш да участваш в играта?

— Така ми е добре — повтори момчето с такъв тон, сякаш искаше да го оставят на мира.

Мейра го погали нежно по главата. Поколеба се за миг, после стана и се отправи към катедрата, ала тъжното, печално лице на Майкъл не напускаше мислите й.

Трябва да му помогна, помисли тя. Но как? Той е толкова затворен?

Все още угрижена, Мейра взе кутията с есенни листа от бюрото и започна да ги подрежда, като отделяше настрана най-хубавите за хербариите на децата.

 

 

Коридорът бе пълен с весели ученици, излезли в обедна почивка. Те се закачаха и се бутаха, смееха се и разговаряха на висок глас. Мейра се промъкваше ловко между тях, притиснала до гърдите си голям куп книги и тетрадки. Отби се в канцеларията и потърси в картотеката автобиографията на Майкъл Уилямсън.

Нищо не пише, помисли тя с разочарование, докато преглеждаше набързо оскъдната информация в кожената папка. Няма да ми свърши работа.

На обяд повечето от преподавателите в големия училищен комплекс се прибираха вкъщи или се хранеха навън и в момента в стаята имаше около петнадесетина човека, които си почиваха, похапваха, четяха книги, прелистваха списания и вестници или се занимаваха, с нещо свое си. Когато Мейра влезе и извади сандвича си от чантата, едра внушителна жена висока почти метър и осемдесет, с буйна къдрава червена коса, вдигна очи към нея и лицето й засия.

— Здравей, мила! — усмихна се радостно червенокосата. — Чу ли за Алиция?

— Милт ми каза — отвърна Мейра. — Не е ли чудесно? Алиция искаше момче й желанието й се сбъдна. Хайде да я посетим през почивните дни, а? Ще махнем на бебето през стъклото на отделението и ще видим дали носът му е като на Боб.

— Страхотна идея — засмя се Джо. — Обади ми се в петък да се уговорим за събота следобед. Ще те взема с колата. Имаш ли нещо против?

— Не. Как върви?

— Зле — намръщи се Джо. — Фаровете не пасват. Имам чувството, че са ми пробутали дефектни.

Мейра се приближи към масата да разгледа малкото порше, което колежката й сглобяваше. Възхити се на търпението, сръчността и умението, с които Джо боравеше с миниатюрните детайли.

— Ще ги сложиш, Джо. Винаги се справяш.

Приятелката й изсумтя и отново се зае да изучава злощастните фарове.

Мейра се отдалечи и мина покрай друга маса, където директорът на училището и млад рус мъж играеха на шах.

— О, я виж кой идва! Безстрашната предводителка на малчуганите — пошегува се добродушно директорът. — Здравей, Мейра.

— Здравей, Фред! Внимавай! Офицерът ти е в опасност.

Другият мъж посегна към плитката на Мейра, ала тя ловко избегна протегнатата му ръка.

— Е, как са дребосъците в Лилипутия? — подвикна той.

Без да му обръща внимание, Мейра се насочи към обичайното си за обяд място, до прозореца.

Непрекъснато бе подложена на подобни добронамерени закачки от страна на колегите, поради особеното място, което заемаше в училището. „Томас Карлтън“ бе една от най-големите гимназии в Калгари, провинция Албърта. В резултат на редица регионални и общински разпоредби, демографски фактори и недостиг на свободни помещения в детските градини двете групи деца на Мейра се бяха озовали на улицата и бяха приютени в една стая на огромния гимназиален комплекс. Мейра така и не можа да проумее причините, но като всички учители бе принудена да се примири с обстоятелствата.

Още помнеше учудването, което изпита преди шест години като начинаещ учител при вестта, че ще работи в тази внушителна, респектираща сграда, където много от учениците бяха по-високи и по-едри от самата нея. Струваше и се, че всеки ден трябва да прекосява километри кънтящи коридори, за да стигне до класната стая.

Ала всяко зло за добро. С невероятната приспособимост на децата малките й питомци бързо свикнаха с новата обстановка, а присъствието им на свой ред се отразяваше благотворно на по-големите ученици. Децата бяха всеобщи любимци и получаваха много подаръци: курабийки, приготвени в часовете по готварство, играчки, изработени в заниманията по дърворезба. Чистата детска невинност на малчуганите, припкащи към класната стая с притиснати до гърди книжки за оцветяване, караше дангалаците да бъдат по-добри и по-благородни.

Мейра седна на стола до една закръглена жена с посивяла коса, която плетеше пуловер от яркочервена прежда.

— Здравей, Айрийн.

— Здравей, скъпа. Как си?

— Добре. Върви ли плетката?

— Почти свършвам. Това е последният ръкав — вдигна Айрийн отровно червената дреха и я погледна с огромно задоволство.

— За коя внучка беше? Май ми каза, но забравих.

— За най-малката, Трейси. Това е подаръкът й за Коледа. Следващият е за Дженифър. Вече купих преждата. Невероятен зелен цвят!

Мейра за миг се почуди откъде Айрийн намираше всичките тези прежди в убийствени тонове и вечно плетеше шалчета и пуловери за зла участ на цялото й семейство.

Едва ли в магазините има такива цветове, усмихна се Мейра. Сигурно си ги поръчва специално.

Потупа приятелски Айрийн по рамото, после се облегна на стола и отхапвайки от сандвича, запрелиства автобиографията на Майкъл.

Както очакваше, не намери почти нищо ново — само резултатите от предварителните тестове, които разкриваха високата му интелигентност, и някои откъслечни сведения за живота му. Бе роден в Калгари, а сега живееше на тридесетина километра от града в една ферма и всеки ден пътуваше с автобус до училище. Никъде не се споменаваше за майка, братя или сестри. За родител настойник бе посочен баща му, Алън Уилямсън, тридесет и три годишен.

Това донякъде обяснява нещата, каза си Мейра, размишлявайки върху прочетеното. Но кой знае… много деца имаха разведени родители или идваха от семейства с един родител, но никое не изглеждаше толкова изплашено и затворено в себе си както Майкъл.

Айрийн наблюдаваше със загриженост вглъбеното разтревожено лице на Мейра.

— Какво има, скъпа? — попита внимателно тя.

— Не знам — въздъхна Мейра, — в групата имам едно момченце, Майкъл. Много сладко хлапе, но сякаш се страхува от всичко, страни от децата и не участва в игрите.

Откъм шахматната дъска долетя смях и я прекъсна.

— Каква щастливка е Мейра! — казваше русият мъж. — Малки деца, малки проблеми!

Мейра го изгледа студено.

— А какво да кажа аз? — разтвори безпомощно ръце той. — Какво да правя с ученик, заловен за трети път да пуши марихуана в тоалетните?! А Мейра седнала да се притеснява за някакво хлапе, дето не щяло да си играе.

— За твое сведение, Колин — стрелна го гневно с очи Мейра и продължи разпалено: — Ако детските учители обръщаха повече внимание на затворените и необщителни деца, щеше да има по-малко ученици, които да пушат марихуана в тоалетните.

Колин размисли върху думите й и се усмихна:

— Може би си права. Всъщност предполагам, че повечето от нашите проблеми сега се коренят в неправилното възпитание на децата в предучилищна възраст. Нали така?

Тя отвърна на усмивката му, но замълча. Това бе израз на дълбоката й загриженост за Майкъл. Обикновено обичаше да спори с Колин и това й доставяше удоволствие. Дори бяха излизали няколко пъти заедно и се забавляваха чудесно, ала баба й не го хареса и всичко свърши дотук.

А баба й действително имаше труден характер. Мейра се намръщи при спомена за първото посещение на Колин у тях и грубото държание на старицата. Той продължи да се отнася все така приятелски с нея, ала никога повече не я покани да излязат заедно след онази унизителна случка.

— Говори ли с родителите му? — попита Айрийн. Още мислеше за Майкъл и майчинската й душа очевидно бе разтревожена.

— Не… Всъщност дори не съм сигурна, че има двама родители. В документите се споменава само баща му. Живеят във ферма западно от града.

— Не дойде ли на записването в началото на учебната година?

— Не зная. Мен ме нямаше. Баба беше болна, не помниш ли? Трябваше да остана вкъщи и Джеф ме заместваше.

Айрийн кимна рязко. На лицето й бе изписано явно неодобрение към баба й.

— Да, спомням си — отвърна лаконично тя.

— Бих могла да му се обадя по телефона — продължи колебливо Мейра, — но се страхувам да не го безпокоя без причина. Фермерите обикновено са много заети, нали?

— Щом е за децата им, трябва да намерят време.

— Знам, но още сме в началото на учебната година. Може би е просто срамежлив и по-късно ще стане по-общителен. На повечето деца им е необходимо повече време, да преодолеят стеснителността си.

— Мейра — гледаше я изпитателно през очилата Айрийн. — Познавам те добре. Убедена си, че причината не е само в стеснителността му.

— Така е. Усещам, че детето има някакъв сериозен проблем, но не съм сигурна.

— Тогава се довери на инстинкта си. Ти си добра учителка, с богат опит. Ако инстинктът ти подсказва, че нещо не е наред, говори с бащата на момчето.

— Права си — отвърна решително Мейра. — Ще поговоря с него. Дори ще му се обадя веднага.

Айрийн кимна одобрително и прикова отново очи в плетката. Мейра се зае да приведе думите си в действие, стана от стола, почисти остатъците от обяда и се запъти към канцеларията на училището.

Там нямаше никой, защото всички бяха на обяд. Мейра набра номера и се заслуша с нарастваща изненада в отсрещния сигнал. Представи си как други хора се включват в линията и слушат разговора им.

Дори и да го намеря, не бих могла да говоря за това по телефона.

— Ало? — долетя неочаквано силен мъжки глас.

— Ало… Господин Уилямсън?

— Да?

— Господин Уилямсън, обажда се Мейра Стийн. Учителката на сина ви. Исках да поговоря с вас за Майкъл.

— Какво има? Да не се е случило нещо лошо? Чакам автобуса, но още не е дошъл.

— Не, не се притеснявайте! — побърза да го успокои Мейра, изненадана от загрижеността в дълбокия глас на мъжа. — Ще си дойде както обикновено. Просто исках да поговорим за него.

След кратка пауза той рече:

— Но не по телефона.

— Не, разбира се. Знам, че сте зает, ала бихте ли могли да намерите малко време?

— Естествено. Става ли този следобед? И без това ще идвам в града по работа.

— Чудесно! Следобедните занятия свършват в три и половина, а от четири имам час с големите ученици. Ще ви бъде ли удобно в три и половина или…

— Няма проблем. Ще дойда в три и половина.

Очевидно Алън Уилямсън бе решителен мъж, помисли Мейра, и не обичаше да си губи времето.

— Много добре, господин Уилямсън. Ценя готовността ви да ми съдействате.

— Госпожице Стийн?

— Да?

— Ще трябва да взема Майк с мен. Няма на кого да го оставя. Ще му измислите ли някакво занимание, докато говорим?

— Разбира се. Ще го пратя да играе на двора и ще го наглеждаме през прозореца.

— Добре. Доскоро. Благодаря, че се обадихте.

Мейра затвори бавно телефона и остана дълго време загледана през прозореца. Лицето и беше замислено и угрижено.

 

 

В края на занятията, преди да си тръгнат за вкъщи, децата обичаха да идват при нея, да й показват новите си играчки, да си бъбрят с нея или да шепнат тайни на ухото й. Това бе любимото й време от деня.

В три и половина тя бе коленичила на пода до катедрата и се сбогуваше с децата от следобедната група. Щедро раздаваше целувки, прегръдки и похвали, докато завързваше обувки, закопчаваше якета и слушаше дузина деца, които говореха едно през друго и се мъчеха да привлекат вниманието й към себе си. Изпрати с усмивка и последното дете. Сетне вдигна поглед и замръзна.

Майкъл Уилямсън стоеше тихо на вратата, хванал за ръка висок, едър мъж, който вероятно беше баща му. Мейра се вторачи в мъжа, после се сети със закъснение, че е още на пода и бързо се изправи. Изтупа с ръка праха от панталоните, за да прикрие смущението си.

Алън Уилямсън бе по-различен от представите й. Беше над метър и осемдесет, с гъвкаво атлетично тяло. Носеше избелели джинси, каубойски ботуши и сива карирана риза. Имаше стройни бедра, широки мускулести рамене, загоряло лице с правилни черти и гъста руса коса. Очите му бяха морскосини и се открояваха на фона на мъжественото лице. Когато се усмихна, на лявата му буза грейна трапчинка.

— Госпожица Стийн? — попита той.

— Да, аз съм. Вие сте господин Уилямсън, предполагам — протегна ръка тя и почувства силната му мъжка длан. — Съжалявам, че ви накарах да чакате — промърмори Мейра и дръпна ръката си, която още гореше от допира с неговата. — Не съм забелязала кога сте дошли.

— Няма нищо. За мен бе удоволствие да ви наблюдавам. Вие изглежда действително обожавате децата.

Мейра се поколеба и погледна Майкъл, който стоеше безмълвно до баща си.

— Здравей, Майкъл — рече тя. — Радвам се да те видя отново.

Майкъл не отговори.

— Споменахте за някаква игрална площадка — поде баща му.

— Да, ей там е! Вижда се от прозореца — отвърна тя и посочи малка затревена площ от едната страна на училището, където имаше пързалки, люлки и катерушки. — Майкъл, искаш ли да си поиграеш няколко минути навън, докато поговорим с баща ти?

Момчето погледна несигурно баща си.

— Само за малко, Майк — кимна му той. — Аз ще бъда тук.

Високият мъж коленичи и вдигна ципа на якето до брадичката на детето, оправи шалчето му и отметна с ръка кичурите коса, паднали върху челото му. Нежността и загрижеността му потресоха Мейра до дъното на душата. В гърлото й заседна буца.

Майкъл тръгна по коридора към страничния изход на училището. Баща му и Мейра го изпроводиха с поглед. После се върнаха в класната стая. Мейра седна на бюрото и посочи на Алън Уилямсън единствения голям стол в помещението.

— Не, благодаря — отвърна той. — Ще стоя тук да мога да го наблюдавам — облегна се на стената близо до прозореца и кръстоса небрежно дългите си крака.

Мейра прехвърляше разсеяно документите върху бюрото и се чудеше откъде да почне.

— Проблеми ли имате с Майк? — подсказа бащата. — Пакости ли прави или се държи невъзпитано?

— Не, нищо подобно. Тъкмо обратното всъщност. Не се включва в игрите и страни от децата. В началото мислех просто, че е срамежлив, но вече мина повече от месец, а нещата не са се променили. Опитах всичко, ала напразно.

Алън я наблюдаваше мълчаливо.

— Той е много учтив и възпитан — продължи Мейра, — но не общува с връстниците си и не участва в колективните занимания. През цялото време е много мълчалив, изглежда самотен и нещастен. Вече взех да се чудя дали причината не е у мен. Може би не ме харесва, навярно аз не мога да го приобщя…

Тя замълча и вдигна очи към високия мъж. Той погледна за миг през прозореца към сина си, сетне извърна глава към нея.

— Нещата стоят другояче, госпожице Стийн. Майк ви обича. Непрекъснато говори за вас вкъщи. Касае се за… за нещо различно.

Той се отдалечи от прозореца, отиде до един чия и седна на него с лице към Мейра.

— Госпожице Стийн, става въпрос за нещо, което не искам да споделям с никой. Държа моят личен живот да не става достояние на чужди хора. Ще ви кажа заради Майкъл, ала ви моля това да остане между нас.

— Естествено, господин Уилямсън.

Той пое дълбоко дъх и я погледна право в очите. Мейра не потрепна.

— Сигурно знаете, че майката на Майк е починала.

— О, не! Разбирам едва сега. Прочетох само, че сте единственият родител-настойник.

— Почина миналата година. Майк тъкмо бе навършил четири.

Алън стана и закрачи развълнувано из стаята. Мейра наблюдаваше с възхищение грациозната му походка и усещаше скритата сила в мъжественото тяло.

— Беше бременна — започна той. — Случи се през пролетта. Имах много работа, а на нея й беше трудно сама по цял ден. Бе израснала в града и мисля, че никога не свикна с живота във фермата. Често казваше… — той замълча и хвърли поглед към Мейра. — Извинявайте. Не знам защо ви занимавам с всичко това. Не искам да ви разстройвам.

Мейра кимна окуражително и той продължи:

— Както споменах, беше бременна в шестия месец. Бях на полето, сеех, а тя перяла. Излязла на задната веранда да простре няколко чаршафа и се облегнала на парапета. Той се клатеше и поддал. Паднала от около метър и половина — тръсна глава той, сякаш да прогони болезнените спомени. Мейра го наблюдаваше мълчаливо. — Знаех, че се клати и непрекъснато я предупреждавах. Смятах да го поправя, щом имам време, но все не намирах свободна минута. Трябваше да се свършат толкова много неща, че едва смогвах — думите му внезапно секнаха и той отново погледна Мейра. — Родителите ми загинаха при пожар в един хотел в Италия година преди да се оженя. Това пътуване до Европа бе първата истинска почивка, която си позволиха и ето как завърши. Наследих фермата с инвентара, а паричните им спестявания останаха за сестра ми в Калифорния — той се усмихна мрачно. — В наши дни човек трябва да работи като луд, за да поддържа ферма без достатъчно налични пари.

Мейра кимна с интерес.

— Както и да е. При удара получила вътрешно разкъсване и тежък кръвоизлив. Майк бил наблизо, играел си на двора. Казала му да отиде да ме извика. До полето е около километър и половина. Горкото дете тичало толкова бързо, че когато пристигна, беше толкова… — той отново погледна Мейра. Тя бе потресена от агонията, изписана на красивото му загоряло лице. — Господи! Мразя да говоря за това. Съжалявам.

— Но моля ви. Няма нищо — прошепна тя. — Продължете.

— Това е почти всичко — седна на чина отново той. — Докато Майк дойде да ме извика и докато се върнем, бе станало твърде късно. Беше загубила голямо количество кръв. Казах му да стои в камиона, но докато извикам бърза помощ, той изскочил и един господ знае какво е преживял, когато е гледал всичко това…

Гласът му потрепери и той замълча за миг. Погледна през прозореца към игралната площадка. Майкъл седеше кротко на една люлка и краката му се опираха в земята. Алън овладя гласа си и продължи:

— Когато дотича на полето онази сутрин, крещеше, плачеше, бе изпаднал в истерия. Но след като всичко свърши и я отнесоха, престана да говори. Съседки идваха да ми помагат и да го гледат, докато съм на работа, но три месеца той не проговори на никой. Включително и на мен.

— Разбирам. Съветвали ли сте се със специалист?

— Когато стана по-добре, го заведох няколко пъти на детски психолог в града. Лекарите казаха, че изпитвал чувство на вина. Смятал, че той е причина за смъртта на майка си, защото не дошъл да ме извика достатъчно бързо… — в очите му се четеше силна болка. — Не мога да понеса мисълта, че се самообвинява. Господ ми е свидетел колко съм се измъчвал заради цялата история. Колко пъти съм си казвал, че ако бях направил това или онова… Нали знаете?

— Това е съвсем естествено — кимна тя със съчувствие. — Ала децата го изживяват много по-тежко.

— И лекарите така казаха. Майк все още се ужасява при вида на кръв. Дори съвсем леко да се одраска по ръката или крака, изпада в паника. Психологът твърдеше, че трябва да изживява отново и отново случилото се. Вероятно знаете процедурата.

Мейра кимна.

— Но след сеансите той изглеждаше много потиснат и разстроен. Затова след известно време престанах да го водя. Надявах се, че времето ще излекува раните му.

Мейра го погледна въпросително и той леко се изчерви.

— Не бързайте да ме укорявате, госпожице Стийн. Майк наистина се променя. Състоянието му непрекъснато се подобрява. Винаги е бил срамежлив и стеснителен, особено в присъствието на непознати жени. Но той действително ви обича и говори за вас през цялото време. Мисля, че просто се страхува да не ви загуби или да не ви се случи нещо лошо, ако се привърже към вас.

Мейра кимна бавно, размишлявайки върху думите му.

— Значи ако успея да го накарам да ми повярва и да не се бои, че ще ме загуби…

— Точно така. Ако, разбира се, имате достатъчно търпение и това не пречи на работата ви.

— О, господин Уилямсън, какво говорите! Майкъл никога не ми е създавал проблеми. Просто се притеснявах за него… Но сега разбирам.

— Аз също научих доста неща. През изминалите месеци прочетох много книги за детската психика. Според Ериксън…

Мейра го стрелна изненадано с очи.

— Какво има, госпожице Стийн? — усмихна се той и трапчинката заигра закачливо на загорялата му буза. — Учудвате се, че чета Ериксън ли? Вие какво очаквахте? Че заспивам всяка вечер с „Наръчник на земеделеца“?

Мейра се усмихна и с облекчение смени темата:

— Не знам какво точно очаквах. В интерес на истината обаче си ви представях в стар работен комбинезон, овехтял каскет и със сламка в уста.

— Е, тогава сме квит — засмя се Алън Уилямсън. — Когато първия учебен ден попитах Майк как изглеждате, той каза, че сте „наистина симпатична, но стара“. Тъй че през цялото време си представях закръглена лелка със синя коса и старомодни обувки. А вие се оказахте съвсем различна.

Той я погледна с неприкрито възхищение. Мейра мигновено съжали за предишната си откровеност. Не бе професионално да разговаря така с родителите на своите ученици. Особено с бащи със загорели лица и такива сини очи…

— Е — каза рязко тя и прикова поглед в документите на бюрото. — Смятам, че не е толкова важно какво мислим един за друг, а какво да правим с Майкъл.

Алън Уилямсън наблюдаваше мълчаливо наведената й глава, красивите дълги мигли, гладката нежна кожа на обсипаното й с лунички лице. Накрая попита внезапно:

— Вие имате ли деца?

— Не, господин Уилямсън.

— Как е възможно! Толкова ги обичате и сте толкова добра с тях, а се грижите по цял ден за хорските деца. Трябва да си отгледате свои.

— Благодаря ви, че се отзовахте на поканата ми — прекъсна го тя любезно, но категорично. — Ще направя всичко да помогна на Майкъл и ще ви се обадя, ако има промени.

— Благодаря, госпожице Стийн. Ценя високо вашата загриженост.

Тя кимна, без да го поглежда, и събра книжата от бюрото си.

Алън Уилямсън се спря за миг на вратата, загледан в нея. После се обърна и закрачи решително по коридора към изхода.