Марго Далтън
Друга жена (9)

Девета глава

Лиа стоеше в просторната баня и се взираше с невиждащи очи в голямото огледало на стената. Отсреща я наблюдаваше слаба, вглъбена жена, облечена в прозрачна жълта нощница.

Гледаше разсеяно отражението си и мислеше с тъга и копнеж за Пол. Бяха прекарали една наистина чудесна вечер. След разговора на пейката се отправиха весело към градината и набраха ревен. После се прибраха вкъщи и поседнаха в библиотеката на чаша чай и кейк. Бъбриха и се смяха повече от час, изгледаха няколко забавни програми по телевизията, сетне той я прегърна и я целуна нежно за лека нощ. Разделиха се и всеки се оттегли в стаята си.

Лиа отново се сети за целувката им и потрепери.

Напоследък, след разходката до колибата, Пол често я целуваше, но не влагаше в този жест нищо повече от обикновените топли чувства и привързаност. Също както Ана понякога прегръщаше най-неочаквано някоя от дъщерите си и я милваше в изблик на обич.

Осъзнаваше, че жадува за нещо друго, ала нямаше ясна представа за копнежите си. Смътно разбираше обаче, че бляновете й са свързани с Пол — с мъжествените черти на скулите и челото му; с широките му рамене; с леко наболата брада, проблясваща в здрача; с меката златна коса, която се спускаше като коприна по тила му. Винаги, когато се сещаше за мъжа си, в гърдите й се надигаше болка, тялото й се разкъсваше от неясни, объркани желания. В мечтите й се преплитаха голи тела, кадифен мрак, мускулести ръце, устни, разтворени в очакване; огнена страст и опасна близост, която надминаваше и най-смелите полети на въображението й.

Тези несвързани образи и чувства неизменно хвърляха душата й в смут и безпокойство. Обливаха я горещи вълни, задъхваше се от копнеж и дълго време не можеше да се отърси от обзелото я вълнение.

А най-страшно от всичко бе чувството на самота. Струваше й се някак несправедливо, че минутите, в които бяха заедно и се наслаждаваха на компанията си, отлитаха като миг, а след тях идваха дългите часове на нощта, когато Пол се оттегляше да спи, а Лиа на свой ред биваше принудена да се прибере в стаята си, където лежеше будна с часове, взираше се в тавана и мислеше за него.

— Пол… — прошепна тя и се втренчи в огледалото с големи, тревожни очи. — Толкова съм самотна, Пол!

Представи си как чука на вратата му, той се появява на прага и се усмихва, кани я вътре и я отвежда до спалнята, ляга до нея, прегръща я със силните си ръце и…

Внезапно я прониза силна болка. Простена и излезе от банята. Закрачи бавно в мрака на стаята, спря се до френските прозорци и се вторачи в терасата, потънала в лунна светлина.

Вечерта бе мека и необичайно топла за сезона. Във въздуха се носеше свеж аромат на цветя и зеленина. Високо над върховете на дърветата пълната луна плуваше в тъмния небосклон и обливаше със светлина и спокойствие заспалата земя. Сладкогласният хор на щурците се извисяваше над приглушеното дрезгаво крякане на мъжките жаби покрай потока, които ухажваха с песен своите избраници.

Светулки изскачаха от листата на дърветата, танцуваха по двойки и се скриваха отново в храсталаците. Два козодоя кръжаха над двора и от време на време се стрелкаха към ниската растителност. Крилата им блестяха на лунните лъчи, а плавните им движения напомняха на весел въздушен балет. В самотата си Лиа имаше чувството, че всяко живо създание бе тръгнало да си търси другар.

Разтвори вратите и прекрачи прага. Цялото й същество се измъчваше от непонятна болезнена потребност. Тръгна към средата на терасата и спря. Лунната светлина сякаш посипваше сребърен прашец по крехките ръце и врата й, а жълтата нощница се поклащаше на полъха на лекия ветрец и шумолеше като листенцата на пролетно цвете.

Нежната мелодия на нощта бе в съзвучие с музиката, която се лееше в тялото й. Лиа се понесе в буен танц по посребрената тераса. Вдигаше ръце към звездното небе, подскачаше леко, едвам докосваше с нозе грубия каменен под и извиваше тяло в хармония с първичния, властен ритъм на природата.

В своите вълшебни одежди от злато и лунни лъчи Лиа приличаше на призрачна нимфа. Потънала в лудия вихър на танца, тя не забеляза кога Пол се измъкна тихо от стаята си и се приближи към нея. Подпря се на една колона и се вторачи с жадна настойчивост в грациозните й движения. Погълната от звездния мрак и неудържимия повик на кръвта си, Лиа се олюляваше в такт с извечния ритъм на любовта.

Изведнъж почувства чуждото присъствие. Пое рязко дъх и се вцепени. В лунния здрач видя до себе си Пол, облечен само по джинси. Мускулите на широките му гърди се очертаваха, а кожата му блестеше на бледата светлина. Той се наведе към нея и протегна ръце.

Очите му бяха потъмнели от желание и страст. Бе стиснал зъби, а едрото му тяло бе напрегнато.

Лиа бавно отпусна ръце и се вторачи в него. Устните й се разтвориха. Дишаше бързо и учестено.

— Пол — прошепна тя.

В следващия миг потъна в обятията му. Той я притегли така властно към себе си, че по тялото й се разля силна сладостна болка. Устните му се спуснаха с неутолима жажда по лицето, челото, врата, клепачите и устата й. В целувките му нямаше и следа от предишната сдържана нежност. В тях напираше могъщия, дълго потискан, порив на плътта. Лиа се задъха от вълнение. Изпита страх, че ще се удави в бурния океан на чувствата си. Неочаквано я обзе паника.

— Пол… Пол, не знам какво да правя. Не знам как…

— Разбирам, скъпа — прекъсна думите й с целувка той. Ръцете му се прокраднаха по гърба и закръглените й бедра. — Довери се на мен. Знаеш, че няма да се отнеса лошо с теб, нали?

— Да — кимна тя.

Въпреки страха и объркването от това, което ставаше, тя се ужасяваше при мисълта, че Пол може да я отблъсне и да й отправи една от своите далечни, любезни усмивки, да я изпрати до самотната спалня и да я остави, изгаряща от копнеж и желание. Тя се притисна към него като изплашено дете, обзето от неистов страх, че ще загуби майка си. Поднесе неспокойно устни към неговите и го целуна с настойчивост.

— Не си отивай, Пол! — промълви тя. — Моля те, не ме оставяй сама! Целуни ме отново. Харесва ми. Аз… малко се боя!

— О, Лиа! — отвърна сподавено той. — Толкова си хубава! Ти си най-красивата жена на света…

Сведе глава и я целуна по врата. Ръката му се промъкна под дантелената нощница. Смутена и разтревожена, в първия миг тя се скова, сетне се отдаде на неповторимото удоволствие. Усети с наслада как меките му длани и устни се плъзнаха по гърдите й. В отговор на ласките му тялото й се разтрепери от възбуда.

— О! — промърмори тя и се отпусна в обятията му. Отметна глава назад и затвори очи в екстаз. — О, Пол, толкова е приятно!

Пол я вдигна без усилие и я понесе към къщата, като я целуваше по лицето и шията. Лиа се притисна към него и се остави с радост във властта му. Отсега нататък каквото и да се случи, каза си тя, решението ще е негово. Всъщност, тя се досещаше какво ще се случи, ала се страхуваше да мисли. Едно обаче знаеше със сигурност: не желаеше за нищо на света да се отделя от него, искаше завинаги да остане в прегръдките му.

Пол се приближи до вратата и се поколеба. Сведе глава и се вторачи загрижено в Лиа, сякаш бе прочел мислите й.

— Нали ми имаш доверие, Лиа? — попита той. — Сигурна ли си, че искаш това толкова силно, колкото и аз?

— Да — прошепна тя и го погледна право в очите. Лицето й бе спокойно и сериозно. — Не желая повече да бъда сама.

Пол я целуна, бутна с крак вратата и прекрачи прага на голямата тъмна стая.

— Къде сме? — обади се Лиа.

Пол мина по излъскания паркет и я положи внимателно върху широкото легло, което й се стори мрачно и чуждо.

— В моята стая. Имаш ли нещо против?

— Никога не съм била тук — огледа се в здрача тя. — Нали, Пол?

— Така ми се струва — в гласа му внезапно се прокрадна нотка на огорчение. — Когато се любехме, винаги идвах в твоята спалня. Чаках като просяк пред вратата ти, с протегната за милостиня шапка.

Лиа се намръщи. Почувства се неудобно, че не помни нищо. Пол забеляза нещастието, блеснало за миг в очите й, и се наведе да я целуне.

— Не се притеснявай, Лиа! — погали я нежно с ръка той. — Тогава бяха други времена. Аз самият вече не ги помня.

— А защо носеше шапка?

— Каква шапка? — премигна в недоумение той.

— Нали каза, че си стоял с шапка в ръка пред вратата на спалнята ми?

Пол я изгледа втренчено, сетне се дръпна назад и се разсмя.

— О, все забравям, че имаш проблеми с идиомите! Това е най-обикновен израз, Лиа. Означава да просиш от някого благоволение и снизхождение.

— Разбирам.

Лиа замълча и се замисли върху загадките и тънкостите на езика. Удиви се от сложния начин, по който словото отразяваше действителността. За миг изпита несигурност и страх. Намираше се в една напълно непозната, мрачна стая, а мъжът срещу нея изглеждаше съвършено различен, някак напрегнат и възбуден…

— Лиа? — повика я тихо той.

Седеше близо до нея на леглото, ала не я докосна. По лицето му се четеше безпокойство.

Лиа вдигна глава и го погледна. Опита да се усмихне и срещна очите му с почти детска непосредственост и чистота.

— Малко се страхувам, все пак — призна тя.

— Защо? — протегна ръка той и я погали по бузата и брадичката. — От какво се боиш, Лиа? От мен ли?

— Не — свъси вежди Лиа. — Как бих могла да се боя от теб?! Ти си толкова мил и грижовен. Предполагам… — замълча тя и се изчерви.

— Какво? — подкани я той. Пръстите му се заиграха с меката част на ухото й.

— Ами… знам, че хората вършат някои неща — заекваше Лиа с неудобство. — Чела съм много книги и знам какво… какво е, но никога не съм… — рече тя, ала бързо се поправи: — Но не помня как се прави, Пол. Мога да объркам нещо и да се разочароваш от мен.

— Да се разочаровам от теб?! — възкликна той. В очите му гореше нетърпение. — Какво говориш! Откъде ти хрумна такова нещо?

— Пол… — вдигна лице тя. В смутения й глас прозираше молба.

— Не се тревожи, скъпа! — успокои я той, притегли я в прегръдките си и я целуна. — За това не са нужни кой знае какви умения. Иска се само малко нежност и топлина, а ти притежаваш достатъчно и от двете, мила. Толкова си хубава…

Той внимателно съблече нощницата й. Лиа потрепери. Устните му се стрелнаха по лицето и шията й, а дланите му пробягнаха по гърба й. Милувките му събудиха в нея удивителен ураган от желания. Изумена, тя се понесе по вълните на една неподозирана вселена.

Нещо повече, Лиа остана смаяна от чувствата, които предизвикваше у Пол. Никога не бе предполагала, че този непоколебим и силен мъж е способен да нашепва нежни възбуждащи слова и да се стреми неудържимо към тялото й, да забрави целия свят и да се отдаде с плам на буйната си страст.

С известна изненада и боязън Лиа осъзна, че единственото й желание бе да му достави удоволствие. Мечтаеше да го дари с нежност и да изпълни всяка частица от същността му с любов и щастие. Пол смъкна джинсите и слиповете си, хвърли ги небрежно на пода и се отпусна по гръб на леглото. Тя се надигна и го обсипа с милувки. Ръцете й сякаш инстинктивно се устремиха да изучат всяка извивка на дългото му неподвижно тяло, а устните й оставиха влажна следа от целувки по кадифената му кожа.

Изглеждаше толкова мъжествен, а в същото време бе изцяло подвластен на ласките й. Той се задъхваше от удоволствие, а тялото му се извиваше гъвкаво под нейното. Лиа сведе устни и го целуна чувствено и дълбоко.

— Харесва ли ти? — усмихна се тя и се сгуши щастливо от едната му страна. — А това?

— Лиа… О, Божичко…

— Знам, че е странно, но четох един роман, където жената правеше така…

Тя зарови пръсти в гъстия мъх на гърдите му, сетне прокара бавно длани надолу към слабините, а устните й се плъзнаха по оставената диря. Пол изпита неописуемо удоволствие.

Но в следващия миг гневно рече:

— Ето откъде си научила всичките тези неща! От книгите, а?

— Ами да — кимна невинно тя. — Там героите непрекъснато го правят. Само че, знаеш ли — добави Лиа замислено, — представях си, че ще е по-трудно.

— Кое? — разсмя се Пол.

— Сексът — отвърна сериозно тя и се учуди защо Пол се смее. — Мислех си, че ще е по-сложно, а то се оказа много лесно и приятно.

Пол отново прихна. Веселият му смях се оказа заразителен и изпълни с радост мрачната стая.

— Да, наистина е приятно. Но — добави тържествено той — има и трудни моменти.

— Например?

— О, Лиа…

Пол я взе в прегръдките си. С крайчеца на пръстите погали чувствителната й кожа. Лиа се задъха от вълнение. Интимните милувки я изпълниха с копнеж и неудовлетвореност. Постепенно в тялото й се разгоря непонятно желание.

— Какво ще кажеш за това? — промърмори шеговито той.

Надигна се и внимателно легна върху нея. Кожата му бе мека и топла, тялото му — гъвкаво и силно, а плътта — толкова възбуждаща и чувствена, че Лиа притаи дъх и потръпна в сладостно очакване.

— О, Пол… Не подозирах, че…

— Отпусни се, скъпа. Просто се отпусни. Ей сега ще ти стане хубаво…

Тялото му се сля с нейното. Той проникна нежно в нея и с властна неумолима ръка я поведе към приказни земи. Лиа се понесе по вълните на огромен разбушуван океан от разтопено злато. Стари колкото света приливи се надигаха и разпръскваха в тялото й огнени искри. Постепенно движенията му станаха по-бързи, вълните — по-могъщи и яростни, а лъчите на слънцето — по-ослепителни и изпепеляващи…

Съзнанието й се замъгли. Загуби представа за себе си и Пол. Първоначалните й страхове и опасения потънаха в забвение. Избледня дори и искреното й желание да му достави удоволствие. Целият свят престана да съществува, остана само опияняващото чувство на щастие и сладостна забрава. Телата им се люлееха във върховна наслада и се носеха по гребена на бурните вълни към яркото слънце, отвъд недостижимите звезди, към далечните брегове на една сладостна вселена от топлина и кадифен мрак.

Всяка нейна фибра пулсираше и потръпваше. Изтощена и замаяна, тя лежеше в обятията на мъжа си и с удивление са любуваше на тръпките, които се разливаха на вълни по нея. Тялото й сякаш трептеше в съзвучие с всемира, нейната женска природа бе в хармония с целия свят. Усети как тялото на Пол се изопна. Той склони глава на рамото й. Сърцето му биеше лудо, горещият му дъх я изгаряше.

Лиа тихо се засмя и го прегърна. В очите й гореше възторг. Толкова много обичаше мъжа в обятията си, че й бе трудно да каже къде свършваше неговото тяло и къде започваше нейното.

Никога досега не бе чувствала Пол по-близък, никога не се бяха сливали по-пълно. Искаше да остане в прегръдките му завинаги, защото не можеше да си представи живота без него.

Той се размърда и промълви нещо, сетне покри с целувки шията й. Тя се притисна към него и се вгледа в смътните очертания на тавана.

Изведнъж, леко и неусетно като полъх на вятър, в съзнанието й изплува спомен.

В първия миг изпита тревога, сетне се успокои, като разбра, че споменът е истински и е свързан с приятни преживявания. Видя съвсем малко момиченце, седнало на зелена поляна. Картината бе изключително ярка и жива. Лиа сякаш почувства допира на топлата бодлива трева; усети ефирния аромат на близките цветя, а до слуха й долетя тихото жужене на пчелите и насекомите. В ръцете си държеше кукла — най-прекрасното създание, което някога бе виждала. Милото усмихнато лице на куклата събуждаше в непознатото дете същото нежно възхищение и очарование, каквото в този момент предизвикваше у нея силното мускулесто тяло в прегръдките й и златисторусата глава на Пол.

Очарована от топлия, задушевен спомен, тя се усмихна и се зарадва като малко дете, получило изключително рядка и ценна играчка.

Ето, най-после си спомни действителна случка от миналото. За разлика от досегашните бледи, объркани и ужасяващи образи избуялата трева, горещият летен ден и красивата кукла бяха истински и осезаеми като ласките на Пол. Милостивата съдба най-сетне й поднасяше щедър дар, който щеше да й принадлежи до края на живота.

По устните й отново плъзна щастлива усмивка.

— Обичам те, Пол — прошепна в обятията му тя. — Не можеш да си представиш само колко те обичам!

 

 

Кен Холкрос се облегна в стола и отправи замислен любопитен поглед към високия, русокос мъж, влязъл току-що в кабинета му.

— Здравей, Пол — приветства го той. — Като прочетох името ти в книгата за посещения, помислих, че Мери е допуснала някаква грешка.

— Не, няма грешка. Исках да говоря с теб, Кен, а Лиа сигурно ще те навести тия дни — седна срещу лекаря Пол и се настани удобно в мекия кожен стол.

Доктор Холкрос подреди документите върху бюрото и взе да търси химикал, а в това време с набитото си око на психолог изучаваше облеклото и изражението на посетителя си. Пол Темпъл носеше кариран памучен панталон, бяла блуза и спортни обувки. Въпреки обикновеното си непретенциозно облекло той внушаваше респект. А елегантният златен часовник, меките кожени мокасини и гладко избръснатото лице излъчваха аристократизъм. В изваяните устни, гордо вдигнатата глава и проницателните бадемови очи се криеше дързост, сила и непреклонност.

Ала въпреки всичко във външния вид на младия мъж имаше нещо необичайно, отбеляза лекарят с присъщата си наблюдателност. В изражението му се прокрадваше едва доловима несигурност; в забележителните му очи проблясваше предпазливост и неудобство.

— Какво става, Пол? — попита небрежно лекарят и се отпусна в стола. — Има ли някакви промени в състоянието на Лиа?

— Да — стисна внезапно челюсти Пол и извърна лице да разгледа картината, закачена на отсрещната страна. — Започна да си припомня някои неща, както предполагаше.

— Наистина ли? — наведе се към него лекарят, а в погледа му светна любопитство. — И какво по-точно?

Пол му разказа обърканите спомени на Лиа, свързани с мъжа от агенцията за почистване на килими. Кой знае защо, този човек й бе направил огромно впечатление.

— Съгласен съм с теб, Пол — кимна доктор Холкрос и отбеляза нещо в бележника си. — Това едва ли биха могли да се нарекат истински спомени. По-скоро ми приличат на откъслечни впечатления и чувства, свързани в едно по странен начин. Човешкият мозък е една голяма загадка, Пол, а случаят на Лиа без съмнение е твърде своеобразен. Казваш, преди не е виждала този мъж, тъй ли?

— Не съвсем. Явно е говорила с него и по-рано, защото предварително са определили ден от следващия месец за почистване на килимите. Тя обаче не е записала никъде за уговорката и не помни подробности. Въпреки всичко по абсурдно стечение на обстоятелствата този човек непрестанно тревожи обърканите й спомени.

— Хм! — намръщи се Кен и придоби замислено изражение. — Вероятно той е един от малцината външни хора, които Лиа е срещнала след инцидента, извън нейния тесен кръг от познати.

— И аз така й казах. Както и да е, Кен. По-важното е, че най-сетне си спомни някои действителни случки от детството.

— А, виж това вече е интересно! — лицето на лекаря светна. — Любопитен съм да чуя за какво става въпрос.

Пол му разказа за куклата и още един епизод, който Лиа си бе спомнила на следващата сутрин: как се гмурка във водата на голямо красиво езеро и как някаква млада жена я държи с ръце. Жената носела син бански костюм и се смеела звънко на яркото слънце.

— Откога е този спомен? От времето на другата история с куклата ли?

— Така предполагам. На Лиа й се струва, че е била по-голяма по време на втората картина с езерото, но не е в състояние да ми обясни защо изпитва такова чувство.

— Много вероятно е права, Пол. Чувал ли си за теорията на Райбът?

— Ами не знам — свъси вежди младият мъж, сетне се усмихна на лекаря. — Да ти призная честно, след злополуката с Лиа прочетох доста книги по въпроса, но напоследък имам много проблеми в работата и като че ли моята собствена памет взе да ми изневерява.

Лекарят се засмя.

— Според учението на Райбът хората, пострадали от амнезия, възвръщат паметта си в строга хронологическа последователност — от най-далечните случки в миналото до най-пресните епизоди. Мисля, че спомените на Лиа, които ми описа преди малко, са изцяло в съответствие с тази теория.

Пол кимна. Лицето му бе сериозно и вглъбено.

Кен внимателно го наблюдаваше. Младият мъж бе напрегнат и неспокоен. Вкопчил ръце в облегалките на стола, той се взираше с невиждащи очи в картината.

— Пол? — рече тихо той. — Случи ли се нещо по-особено, което да предизвика тези спомени?

— Как да ти кажа… — размърда се русият мъж с неудобство. Стрелна с очи лекаря, сетне отново отмести поглед настрани. — Сякаш последваха… моменти… моменти на близост — сниши глас той.

— Близост?! — разтревожи се Кен. — Каква близост? С кой?

— Физическа близост — отвърна Пол. — С мен, Кен. Ти май забравяш, че съм й съпруг.

— Значи отново спиш с нея — отбеляза доктор Холкрос с непроницаем глас.

Пол бавно кимна и хвърли на лекаря загадъчен поглед. В очите му се криеше предизвикателство и молба.

— Опитах се, Кен! Бог ми е свидетел, че сторих всичко по силите ми. Но едва ли има нормален мъж на тоя свят, който би могъл да устои на жена като Лиа. Особено пък сега. Толкова е… — внезапно замълча и се вторачи в стиснатите си юмруци.

— Знам, Пол — отвърна тихо лекарят. — Разбирам отлично какво имаш предвид. Точно от това се страхувах — добави той. — Очаквах, че може да се случи нещо подобно, но не знаех как да го предотвратя. Можех да я преместя от вас и да я настаня на друго място, но това надали щеше да помогне.

— Нима допускаш, че съм толкова жесток! Нима смяташ, че съм се възползвал от невинността й? — погледна го отново Пол, а от очите му бликаше болка. — Ще страда ли заради постъпката ми, Кен? Толкова ли е страшно?

— Зависи.

— От какво?

— От много неща — поколеба се лекарят. Симпатичното му лице изглеждаше обезпокоено. — Жена ти има доста горчив сексуален опит, Пол. Животът й е бил…

— Знам, че е ходила с много мъже — прекъсна го Пол с тих, напрегнат глас. — През цялото време се измъчвах от това, Кен, а в последните месеци на брака дори не можех да я докосна при мисълта за безпътния й живот. Но сега е…

— Грешиш, Пол — пресече го лекарят. — Изобщо не е такава, за каквато я мислиш.

— Моля?! — вдигна рязко глава Пол и се втренчи в доктор Холкрос.

— Лиа не е ходила с никой, Пол. Всъщност, през всичките години на вашия съвместен живот тя не е имала сексуален контакт с друг мъж, освен с теб.

— Не ти вярвам! — отвори широко очи Пол и пребледня от изненада. — А защо се обличаше като проститутка и се мъкнеше с разни съмнителни типове?

— Не отричам, че беше невъздържана и дръзка и носеше предизвикателни дрехи. Наистина съблазняваше мъжете, но никога не е спала с друг мъж, вече ти казах.

— Нещо грешиш, Кен — поклати глава объркано Пол. — Не мога да повярвам!

— Не греша — отсече лаконично лекарят и се усмихна студено. — Както знаеш, под хипноза хората обикновено казват истината. Лиа имаше много порочни навици, признавам, но в никакъв случай не бе лека жена.

— Е, добре. Защо тогава се държеше така?

— Виж какво, Пол — над лицето му надвисна мрачна сянка, а в гласа му се прокрадна предпазливост. — Знам, че си й съпруг, но има граници, които моят лекарски морал не ми позволява да прекрача.

— Естествено, Кен, но ти трябва да ми помогнеш да я разбера…

Лекарят се поколеба за миг, сетне продължи със студен безпристрастен глас:

— В детството си Лиа е преживяла тежки сексуални травми. Неведнъж е изпадала в ситуации на абсолютна безпомощност и беззащитност. Предполагам затова е възприела този модел на поведение. Явно е решила, че предизвикателното държане й дава самочувствие и сила, макар прекрасно да е съзнавала, че си играе с огъня.

— О, да! Тя обожаваше риска и силните преживявания — промърмори Пол с горчивина.

— И още как! Мислиш ли, че не е знаела на каква опасност се излага, като подмамва мъжете с обещания, които няма никакво намерение да изпълни? Напротив! Но тя изпитваше удоволствие от любовната игра, а не от самия секс. Лиа винаги съумяваше да удържи положението в свои ръце и да опази тялото и чувствата си, независимо от еротичните намеци и прелъстителното си държане.

— Знам. Правила го е неведнъж и с мен.

Кен го стрелна с очи и замълча. Остави Пол да проумее това, което току-що му бе казал.

— А побоят? — обади се неочаквано младият мъж. — Представи си, че се е занасяла с някакъв тип. Накрая на него му е писнало от празните й лъжи и е решил да й даде добър урок.

— Напълно възможно. Във всеки случай полицаите са убедени, че Лиа е щяла да пострада сериозно, ако не е било анонимното обаждане по телефона. Както и да е. Съмнявам се, че някога ще разберем истинската причина за нападението, Пол. Жените като Лиа, които живеят на ръба на пропастта, са изложени на подобна опасност от непознати, та дори и от по-близки приятели. Това е самата истина, за нещастие.

— А защо не я попиташ под хипноза, Кен? Може би ще успееш да разбереш с какво се е занимавала напоследък и кой я е нападнал.

— Не — поклати глава лекарят. — Не искам да рискувам. Предпочитам да я върна в детството и оттам бавно и последователно да минем през другите етапи в живота й. Повторното изживяване на скорошни събития, преди да е готова да се справи с тях, може да й причини непоправими душевни травми.

— Защо?

— Защото амнезията, особено в случая на Лиа, не е само физиологично състояние, Пол. В действителност същността на болестта е преди всичко на психическа основа.

— Това съм го чел в книгите, но какви са причините?

— Емоционална криза. Или ето ти едно по-простичко сравнение: представи си претоварена електрическа мрежа, в която изгаря бушон.

— Значи когато животът на човек стане непоносим, неговият мозък унищожава цялата придобита информация, за да не се саморазруши.

— Нещо подобно. Емоционалният срив принадлежи към тази категория и представлява своеобразен защитен механизъм за автоматично изключване. Амнезията обаче е строго специфична реакция. Освен някои случаи на физическо увреждане на мозъка тя се появява само при хора, подложени на изключителен емоционален натиск.

— Не разбирам за какво говориш, Кен. Лиа винаги правеше каквото желае и пращаше всички останали по дяволите. Никой не бе в състояние да й окаже влияние поради простата причина, че не й пукаше.

— Напротив, Пол! Тя се опитваше да създаде такова впечатление, но в действителност нещата бяха по-различни. Лиа никога не успя да се примири с отношението на мъжете и непрестанно се измъчваше от омраза и разрушителен гняв към тях. Особено пък към теб.

— Така ли? — изненада се Пол. — Според мен тя не даваше пет пари как се държа с нея, Кен. Всъщност направи всичко възможно да ме отврати и отблъсне.

— Пол… — замълча лекарят и се замисли дълбоко. Сетне вдигна глава и отправи поглед към младия човек. В очите му блестеше решимост. — Вземи децата например, Пол. Много често те се отнасят най-лошо към хората, които обичат най-много. Сякаш нарочно поставят любовта им на изпитание.

— Но как да я обичам след всичко, което ми причини?! — рече Пол с приглушена болка. — Кой нормален човек би могъл да издържи на това? В повечето време единственото ми желание бе да се отърва от нея.

— Знам. Тя също го знаеше и…

— И какво, Кен? Как гледаше на това?

— Мисля, че те мразеше, Пол — вдигна отново очи лекарят. Кръглото му лице бе загрижено. — Лиа копнееше за безрезервна любов и всеотдайност, а според нея ти не бе в състояние да й ги дадеш. Затова те ненавиждаше. Нещо повече, при нея омразата и гневът бяха станали почти болестно състояние.

Младият мъж се облегна и поклати глава.

— Но трябва добре да знаеш, Пол — продължи упорито лекарят, — че чувствата й към теб бяха тясно свързани с отношението към секса изобщо. Както вече споменах, горчивият опит на жена ти е основна предпоставка за нейната ненавист и отвращение към мъжете, желаещи тялото й. Тя умишлено ги е съблазнявала и сетне ги е презирала за слабостта им. И тъй като си бил единственият мъж, с когото е имала физически контакт в зрялата си възраст, ти си се превърнал в удобна мишена за отрицателните й чувства.

— Значи жена ми ме презира — рече бавно Пол и се вторачи с изумление и недоверие в лекаря. — Кен, не мислиш ли, че трябваше да ми кажеш по-рано?

— Виж какво, Пол. Това е поверителна информация и засяга моите лекарски принципи и морал. И сега не биваше да ти казвам, но исках да разбереш, че положението може доста да се усложни, щом отново спите заедно.

— Точно затова дойдох да те видя. Но, Кен…

— Да?

— Мисля, че няма нищо страшно — рече Пол с умоляващ поглед. — Струва ми се… — млъкна той с неудобство.

— Какво?

— Всичко изглежда толкова хубаво и естествено. Тя е съвсем различна — мила, спонтанна, отзивчива, грижи се повече за мен, отколкото за себе си.

— А сексът харесва ли й?

— Да. И знаеш ли кое е най-интересно? Преди изобщо не си спомням да е имала оргазъм. А сега бързо стига до края, въпреки че е толкова невинна и цялото преживяване е ново за нея.

Доктор Холкрос кимна замислено и пак отбеляза нещо в бележника.

— Е, не бих казал, че винаги е била студена и бездушна, Кен — добави Пол след кратко мълчание. — Имаше и хубави времена. Понякога, макар и рядко, беше такава, каквато е сега — мила, нежна, закачлива. В такива моменти изобщо не можех да й устоя. За съжаление обаче много скоро се превръщаше в предишната злобна и заядлива жена. Особено пък, ако й покажех, че искам да се любим.

— Това само потвърждава теорията ми, Пол. Всеки намек за физическа близост от твоя страна е извиквал появата на старите спомени и подсъзнателно е задействал защитните й механизми.

— Значи сегашното й състояние се дължи на факта, че е загубила болезнените си спомени, така ли?

— Предполагам, въпреки че в много отношения случаят на Лиа не е типичен. Обикновено амнезията не е съпроводена от такива драстични промени на личността, но както отбеляза току-що, Лиа се е освободила от постоянната потребност да помни и да се предпазва от болката. Напълно възможно е дори жената, която виждаш в момента, да е „истинската“ Лиа Темпъл.

— Искаш да кажеш, че е щяла да бъде такава, ако психиката й не е била осакатена от преживяванията в детството?

— Може би.

— Тогава наистина е вярно — стисна зъби той. — Значи Лиа отново ще стане предишното чудовище, когато се върне паметта й.

— Грубо и прибързано заключение, бих казал, но действително съществува вероятност сегашното й психическо и умствено състояние да се промени. Всъщност… — замълча лекарят.

— Какво, Кен? — настоя младият мъж. Лицето му бе напрегнато. — Какво искаше да кажеш?

— Като се върнат спомените й, те вероятно ще са още по-ясни и мъчителни отпреди. Трудно е да се предвиди как ще реагира Лиа. Може би отново ще трябва да си изгради защитна обвивка, за да се предпази от болката.

— Ами изминалите няколко седмици? — размърда се в стола Пол и погледна с надежда към доктор Холкрос. — Нима приятните часове на отмора и игра с децата на Боб и Ана, веселите дни с мен и целебната тишина на имението нямат никакво значение?

— След известно време най-вероятно изобщо няма и да се сети за тях — отвърна лекарят без заобикалки. Стрелна с очи Пол, сетне сведе поглед и продължи: — На медицински език сегашното състояние на Лиа се нарича „фуга“, Пол. Най-характерното за него е, че всички сетива и умствени способности на човека функционират нормално, с изключение на паметта или по-точно на онази част от нея, свързана с личните спомени. Сигурно си чувал много истории за такива хора, които попадат в друг град, започват нов живот, завързват нови познанства и така нататък. Естествено, повечето от тези истории са преувеличени и драматизирани, защото фугата продължава сравнително кратко и не е възможно в такъв къс период от време да се случи всичко това.

— А когато се върне паметта… — поде бавно Пол.

— Когато се върне паметта, болните забравят всички преживявания, свързани с междинното състояние. Тъй че твърде вероятно е Лиа да няма абсолютно никакви спомени от този приятен преходен период. Все едно съзнанието й е спряло да работи с нападението и побоя преди един месец и започва да функционира отново с възвръщането на паметта.

— По дяволите! — промърмори Пол и се прегърби под тежестта на обзелото го отчаяние. Прокара ръка по челото си се вторачи в стената.

— Освен ако… — обади се предпазливо лекарят.

— Да? — оживи се изведнъж Пол. — Освен ако какво, Кен?

— Освен ако спомените й не продължат да се връщат в същия бавен и последователен ред. Тогава с помощта на сегашния опит и представа за живота тя навярно ще успее да се справи някак си с тях и ще страда по-малко. А в най-добрия случай ще запази спомен и от междинния период.

— Защо в най-добрия?

— Защото според мен — отвърна Кен Холкрос — този един месец бе най-щастливият в целия й живот.

— И какво ще ме посъветваш, Кен? Каква е последната ти дума?

— Последната ми дума ли? — поколеба се лекарят, сетне погледна изкосо младия мъж. В очите му прозираше предупреждение и съчувствие. — Вече ти казах, Пол. Лиа е, и винаги е била, човек с изключително обременена психика. Грижи се за нея, дай й сигурност и спокойствие, заобиколи я с много щастие и нежност.

— Но? — подсказа Пол. Очакваше с напрежение продължението на мисълта.

— Но внимавай! Пази се и не се обвързвай емоционално, защото може да се разочароваш.

— Разбирам — кимна любезно Пол. — Благодаря ти, Кен.

Кен Холкрос наблюдаваше в тревожно мълчание бледото и отнесено лице на младия мъж. Пол се изправи и тихо излезе от кабинета.