Марго Далтън
Друга жена (5)

Пета глава

Кен Холкрос се облегна на стола и се вгледа внимателно в красивото лице на жената пред него.

Скръстила кротко ръце, тя лежеше на кожен диван. Носеше кремав костюм и синя копринена блуза. Очите й бяха затворени, а гъстите й черни мигли хвърляха сянка върху бледите страни. Изящно оформените й устни изглеждаха меки и розови като на малко дете.

— Лиа! — рече тихо лекарят. — Чуваш ли ме, Лиа?

— Да — отвърна тя с плътен, сънен глас.

— Добре. А сега, Лиа, върни се назад в миналото. Много, много назад, нали?

— Да — прошепна Лиа.

— Чудесно! На колко години си в момента, Лиа?

— На четири — отвърна тя с тънък, писклив гласец. Вдигна ръка и показа четири пръста. — Само на четири.

Лекарят се втренчи в младата жена. Очите му проблеснаха от любопитство зад дебелите стъкла на очилата. За първи път Лиа се връщаше толкова назад в миналото. Нямаше абсолютно никаква представа какво ще се случи.

— А къде се намираш, Лиа? Хубава ли е стаята?

— Не — изхълца тя и поклати отривисто глава. — Не е хубава. Страх ме е — Лиа обгърна тялото си с ръце и придоби тревожно изражение.

— Къде е това, Лиа? — повтори настойчиво доктор Холкрос.

— Не знам. Някакво място. Госпожата ме доведе тук.

— Коя госпожа?

— Ами тая, дето дойде у нас. Мама не се прибра и аз се разплаках. Госпожата дойде и ме отведе.

— А майка ти защо не се прибра?

— Госпожата каза, че е избягала. Тя каза, че мама не ме иска повече. Мама избяга и аз трябваше да отида на онова място.

Кен Холкрос бързо записваше в тефтерчето си и от време на време хвърляше поглед към нещастното лице на жената.

— Сама ли си, Лиа?

— Не — лицето й неочаквано светна от радост и тя отново обгърна с ръце тялото си. — Имам си кукла.

— Обичаш ли я, Лиа?

— Обичам моята кукла — запя нежно тя с тънкото си детско гласче, усмихна се и заклати рамене, сякаш люлееше куклата. — Обичам моята кукла, обичам моята кукла… — лицето й внезапно се разкриви от мъка, а по бузите й потекоха сълзи.

— Лиа? Какво има?

— Взеха ми куклата — пропищя тя и скочи в леглото. — Взеха ми куклата!

— Кой ти я взе?

— Госпожата и една друга госпожа. Казаха, че куклата е много мръсна. Взеха ми я. Искам си куклата! — хлипаше тя, превиваше се и плачеше сърцераздирателно. — Искам си куклата, искам си куклата, искам си куклата…

Въпреки дългите години на лекарска практика, през които бе станал свидетел на какви ли не покъртителни сцени, Кен Холкрос бе съкрушен. Не за първи път се срещаше с такива хора — бездушни, готови да лишат беззащитните деца от единствената им утеха.

В момента обаче Лиа Темпъл едва ли имаше нужда от неговото възмущение и състрадание. Възвърна самообладанието си и взе да успокоява разстроената жена.

— Хайде да се махнем от това място, Лиа, а? Хайде да се махнем и да продължим напред!

— Да — кимна послушно тя и преглътна с усилие. — Тръгвам.

— Добре. Хайде сега, давай нататък и спри, където искаш.

Кен я преведе през няколко откъслечни епизода от истории, които вече знаеше от предишните сеанси: чужди домове, нови родители, объркване, страх, разбити надежди и нарастващо отчуждение. Спомените изглежда бяха непокътнати, ала объркани и хаотични.

Лицето й отново придоби напрегнато изражение, тя сграбчи облегалките на дивана и изопна тяло.

Лекарят застина в очакване. Подозираше, че навлизат в опасни води, но се надяваше, че пациентката му е подготвена.

— Лиа? На колко години си сега?

— На единадесет — гласът й се промени и придоби по-плътен тембър. — Навърших единадесет през есента. Сега е пролет и живея в нов дом.

— Харесва ли ти там, Лиа?

— Не е лошо — рече безучастно тя и сви рамене. — Има и други деца. Има и едно малко бебе. Казва се Томи и е много сладък.

— Виждаш ли някой друг?

— Майката и бащата, аз и бебето, малко бавноразвиващо се момиче и Алън — Лиа отново се вкопчи здраво в дивана.

— Кой е Алън, Лиа?

— Той е тяхно дете. Искам да кажа, само той им е роден син. Аз, бебето и малкото момиченце сме осиновени, но Алън е техен. Той е на шестнадесет.

— Харесваш ли го, Лиа?

— Ами… красив е, наистина — усмихна се дяволито Лиа. — Висок, с черна коса и тренира баскетбол. Има яке с кожени ръкави.

Изведнъж лицето й тревожно пребледня и тя се разтрепери.

— Какво става, Лиа?

— Сами сме — прошепна тя. — Аз и Алън. Родителите заведоха малките на лекар и ние останахме сами.

— Е, и какво страшно има в това?

— Алън… Той се държи много странно. Плаши ме. Няма да спре… — неочаквано жената на дивана се разпищя от болка и страдание. Лекарят я наблюдаваше, без да помръдне. В сивите му очи се криеше съчувствие. — Ох! — стенеше Лиа. — Ох, боли! Господи, какъв ужас! Ужас, ужас… — хълцаше тя. Постепенно утихна и се сгуши на леглото. Крехкото й тяло сякаш бе разкъсано на парчета.

— Успокой се, Лиа! Вече всичко е наред. Върви напред, за да премине болката.

Лицето й се проясни, сетне стана студено и безизразно. Стисна красивите си устни, легна удобно на дивана и отметна глава с безразличие.

— Лиа? — погледна я с интерес лекарят. — А сега къде си?

— На улицата. Избягах от къщи. Повече няма да позволя на оня кучи син да ме докосва! Достатъчно го търпях да се гаври с мен! Край!

— Каза ли на родителите му какво прави с теб?

— Моля?! — възкликна цинично тя. — Кой ще ми повярва? Те си въобразяват, че тяхното мамино синче е ангел. Щях да отнеса боя вместо него. Затова го наръгах с неговото джобно ножче и избягах. Господи, как съжалявам, че не го убих!

— А какво правиш на улицата? Как преживяваш?

— Оправям се — отвърна студено тя.

— Как? Та ти си само на единадесет години!

— Вече съм на дванадесет! И освен това съм умна и находчива. Хората ме пращат да им върша различни услуги, разнасям пакети и правя още какво ли не.

— Проституираш ли?

— Не! — изкрещя тя с неочаквана ярост. — Няма да позволя на никой да се гаври с мен! Никога, никога, никога… — ръцете й трепереха от вълнение. — Божичко, защо не го убих! — прошепна тя. — Заслужава да умре, задето направи това с мен. Наистина искам да го убия. Искам да го убия, защото ми причини болка.

Доктор Холкрос вдигна поглед, разтревожен от злокобното изражение на Лиа и яростно присвитите й устни. Гласът й бе изгубил детската невинност и звучеше заплашително.

— Кой, Лиа? — наведе се към нея той. — Кой искаш да убиеш?

— Него — произнесе мрачно тя. — Онзи кучи син, дето се отнася с мен като с курва, дето… Дето го прави с мен и после става и си тръгва, ей така. Мразя го! Божичко, как го мразя!

— Лиа — повтори търпеливо лекарят, — кого мразиш? Алън ли? Момчето, което те изнасили?

— Да — прошепна тя и отново се отпусна върху възглавницата. — И другия — добави неочаквано Лиа. — Другият също. Искам и двамата да умрат.

Доктор Холкрос потрепери. Той знаеше, че въпреки дръзкото си предизвикателно държание през живота си тя бе имала сексуални контакти само с двама мъже. Единият от тях бе Алън — грубият и брутален тийнейджър, малтретирал Лиа в продължение на няколко месеца в дома на осиновителите й преди много, много години.

А другият бе мъжът й, Пол Темпъл.

— А сега как се чувствуваш, Лиа? — вторачи се лекарят в своята пациентка, която бе в пълно съзнание и го гледаше от другата страна на голямото бюро, отрупано с книжа и документи. Тя седеше в мекия въртящ се стол срещу лекаря.

— Чудесно! — усмихна се Лиа. — Чувствам се превъзходно! Лека като перушинка, безгрижна… Винаги ли е така?

— Състоянието след хипноза ли?

Лиа кимна.

— Невинаги — отвърна доктор Холкрос. — Това е първият ни сеанс след произшествието, Лиа, и по моя преценка — с доста добри резултати. В много случаи ти се разстройваше от преживяното и не можеше да се успокоиш дълго след края на сеансите.

Лиа се взираше в него с широко отворени очи. Холкрос се замисли за предишните сеанси, а сетне си припомни, че по нейно желание спряха лечението няколко седмици преди злополуката.

„Виж какво, докторе, с тия сеанси само тъпчем на едно и също място. Ще мина и без тях. Мозъкът ми вече прилича на изцеден лимон. Струва ми се, че не ми помагаш много. Пък и честно казано, не мисля, че се нуждая от помощ. И така съм си добре.“ С тези думи тя тръсна предизвикателно буйната си изрусена коса, врътна се на високите си токчета и напусна кабинета и живота му. Не я видя повече, докато постъпи в болницата, объркана, сломена, загубила представа за собствената си личност.

Кен Холкрос не можеше да си обясни желанието на Лиа да спрат психотерапията. Струваше му се, че младата жена крие нещо; сякаш имаше причина да се страхува от хипнотичните сеанси, които разголваха душата и тайните й мисли…

— А днес спомних ли си нещо? — попита Лиа със загрижен глас.

— Да, Лиа — отвърна тихо лекарят. — Каза ми някои работи, които всъщност съм чувал и преди.

— Какви работи?

Кен прикова поглед в красивите й очи, трогнат от плахата настойчивост в гласа й.

— Ами разказа ми например за куклата, която си имала, като си била на четири години. Явно си я обичала много.

— Наистина ли? — усмихна се тъжно тя. — Ех, как ми се иска да си спомня! Какво не бих дала да си спомня разни случки от детството… — замълча и се умисли, а пръстите й се плъзнаха по полата. — Кажете ми, доктор Холкрос, защо си спомням тези неща под хипноза, а когато съм в съзнание, не мога?

— Това са различни видове спомени, Лиа. Виждаш ли, паметта е като голям шкаф за съхранение на информация с много заключени врати и специални ключове за отделните ключалки. Ти очевидно притежаваш ключ към общата памет, ала нямаш ключ към спомените от личния живот. Когато си под хипноза обаче — добави той, — преминаваш през тази врата безпрепятствено.

— И надничам през прозореца? — пошегува се тя и лицето й просветна.

— Нещо подобно — съгласи се лекарят с усмивка, заинтригуван от необикновените промени в личността й след злополуката. Пред него сякаш седеше непозната жена. Нямаше и следа от предишната надменна и войнствена Лиа. Каква необикновена загадка представлява човешкият мозък… — Виждам, че отново носиш пръстените си — отбеляза той след минута мълчание.

— Само два от тях — протегна нежните си ръце тя и показа тежките златни пръстени, отрупани със сапфири и диаманти. — Харесвате ли ги?

— Разкошни са! Имаш красиви ръце и пръстените ти стоят чудесно!

Лиа се изчерви от смущение. Неуверената усмивка, плъзнала по устните й, извади лекаря от професионалното му безразличие и го потресе до дъното на душата.

— В кутията за бижута има толкова много, че е грехота да не ги нося. Забавно ми е да ги наблюдавам как блестят на светлината, а от време на време ги подбирам в тон с тоалета.

— Както виждам, не носиш годежния си пръстен — наблюдаваше я той с крайчеца на окото.

— Как изглежда?

— Голям квадратен смарагд, заобиколен с диаманти.

— В кутията няма такъв — рече Лиа след минута размисъл. — Чудя се, къде ли може да е.

— Той е много скъп, Лиа, и навярно го пазиш в някакъв сейф или на друго сигурно място.

— Трябва да питам Пол — облегна се в стола Лиа. — Може би ще му е приятно — добави тя срамежливо.

— Кое?

— Ако нося годежния пръстен — промърмори Лиа толкова тихо, че Кен едва чу думите й. — Сигурно ще се радва, ако го нося и му покажа, че ми харесва.

— Разбирате ли се с Пол напоследък?

— Да. Малко по-добре, отколкото в началото. Повече си говорим, а понякога дори се смеем заедно. Вчера на вечеря ми каза, че никога не съм изглеждала толкова красива — добави тя, а очите й блестяха. Хвърли поглед към лекаря, сетне бързо склони глава и бузите й порозовяха.

Доктор Холкрос спря поглед на сведеното й лице и разтрепераните пръсти, вкопчени един в друг. Понечи да каже нещо, ала в този миг се почука и външната врата се отвори.

— Извинете — прекрачи прага Пол Темпъл. — Да не ви прекъсвам? Мери каза, че сте свършили и че мога да вляза.

Лиа вдигна рязко глава и затаи дъх при вида на мъжа си. Устните й се отвориха, а в очите й светна радостно пламъче.

Кен Холкрос отмести поглед от пациентката си и посрещна с усмивка съпруга й. Пол бе облечен официално. Носеше панталон от фин вълнен плат и елегантно сако, което прилягаше добре на широките му рамене. Високото му тяло бе стройно, а златната коса блестеше на светлината.

— Здравей, Лиа — усмихна се Пол. — Как мина днес?

— Докторът е доволен — притесни се Лиа. — Каза, че съм си спомнила някои неща.

— Наистина ли, Кен? — Пол се обърна към лекаря. В очите му се четеше интерес.

Кен Холкрос кимна и отвърна спокойно на погледа му. Какво ли мислеше Пол? Още ли вярваше, че жена му се преструва? Или може би безпомощното й състояние най-сетне бе предизвикало състраданието му?

— Да — рече замислено лекарят. — Днес за първи път Лиа възпроизведе някои важни случки от детинството си.

— А сега нищо ли не помниш? — Пол стрелна с очи жена си, после Кен.

— Абсолютно нищо. Но — добави той, като видя помръкналото лице на Лиа — всичко е въпрос на време. Убеден съм, че болестта й е вече попреминала и сигурно скоро ще настъпи подобрение.

— Наистина ли? — зарадва се Лиа. Очите й се изпълниха с надежда.

— Да — успокои я доктор Холкрос.

— Чу ли Пол? — усмихна се Лиа. — Кен мисли, че скоро ще се оправя.

Пол Темпъл погледна мълчаливо жена си. В това време Кен се взираше внимателно в него. С набитото си око лекарят забеляза противоречивите чувства, обзели младия мъж. В първия миг по лицето на Пол се появи тревога и загриженост, сетне страх, напрежение и съчувствие, а накрая нежност.

Докторът разбра: Пол Темпъл вече не се съмняваше, че Лиа е болна.

— Чух, Лиа — отвърна накрая Пол. — Хайде да тръгваме, че ще закъснеем. Имаме резервация за шест, забрави ли?

— Ще вечеряме в китайски ресторант — рече поверително Лиа и се усмихна очарователно. — Обожавам китайската кухня! Миналата седмица я опитах за първи път и оттогава непрекъснато моля Пол да ме заведе отново.

— По цял ден настоява — рече Пол и хвана жена си под ръка. Този път не успя да прикрие закачливата усмивка и нежните нотки в гласа си.

Доктор Холкрос се изправи. Сетне отново се отпусна в стола и запрелиства машинално страниците на бележника, в който записваше часовете с болните.

Накрая се облегна назад и се вторачи в тавана. Мислеше си за загадъчната усмивка на Лиа, изпълнена с плам и нетърпение, за топлината в очите на мъжа й и за грубия глас, прозвучал в кабинета само преди половин час: „Мразя го! Искам да го убия!“

Колко странна е човешката природа! Без съмнение случаят на Лиа Темпъл представляваше ярко доказателство за влиянието на детския опит върху формирането на личността. Освободена от угнетяващото бреме на спомените, Лиа се бе превърнала в съвършено нов човек.

Но дали доверчивата, щастлива жена, напуснала току-що стаята му, е истинската Лиа Темпъл? Такава ли щеше да стане, ако не бе принудена да се крие под крехката защитна обвивка, която я предпазваше от годините на непоносима болка и страдание?

Или може би този нов образ бе само временно превъплъщение, както при хората, страдащи от раздвоение на личността? В момента бе рано за каквито и да било изводи. Щеше да се произнесе със сигурност едва след завръщането на част от спомените. Въпреки дългогодишния си професионален опит Кен Холкрос си даде сметка, че не е в състояние да предвиди развитието на болестта й.

Напълно вероятно бе Лиа да се върне към предишните си лоши навици, разсъждаваше докторът, да се затвори в себе си и да си изгради нова, още по-здрава защитна обвивка, за да устои на болката, която щеше да е по-силна и отпреди. Не бе изключено да отъждествява интимните отношения с мъжа си със спомена за онзи ужасяващ първи сексуален контакт и да го презира, единствено защото е мъж и желае тялото й.

Доктор Холкрос винаги бе изпитвал страх от тази възможност, а в момента съществуваше и едно допълнително обезпокояващо обстоятелство. Лекарят подозираше, и то не без основание, че има опасност Пол Темпъл отново да се влюби в жена си.

 

 

— Искаш ли малко, Лиа?

— Какво е това? — надзърна любопитно в чинията на мъжа си тя.

— Печена сепия. Опитай!

— Сепия?! — разшири очи от ужас Лиа. — Нещо като октопод ли?

— Да, нещо подобно — усмихна се Пол.

— И хората я ядат?! — недоумяваше тя.

— И още как! Смятат я за голям деликатес.

Лиа отново се вторачи с удивление в сивата пихтиеста маса.

Пол гледаше играта на светлини и сенки по лицето й; наслаждаваше се на учуденото й изражение и невинния поглед, примесен с възхищение и удоволствие.

Бе забавно да я наблюдава как открива света.

Осъзна, че най-сетне се бе освободил от първоначалните си подозрения. Дори и най-добрата актриса не бе в състояние да играе една роля толкова убедително, двадесет и четири часа в денонощието. Все някъде щеше да сгреши и да се издаде. Освен това предишната отегчена и неспокойна Лиа никога нямаше да успее да подправи чистия, ясен поглед и почти детската радост от най-незначителните удоволствия.

Лиа все още изучаваше смаяно сепията и не обръщаше внимание на изпитателния поглед на мъжа си.

— Каква е на вкус? — обади се най-сетне тя.

— Прилича малко на гума, но не е лоша.

— Хм, не мисля така — потрепери от погнуса Лиа. — Но ще взема скариди, ако нямаш нищо против.

— Заповядай!

— Сигурен ли си, че не ги искаш? — намръщи се загрижено тя. — Не искам да се тъпча. Ще заприличам на прасе. И без това ядох повече, отколкото ми се полага.

— Взимай! — повтори упорито Пол. — Няма да ги ям, дори да ме завържеш и да опреш пистолет до гърдите ми!

Лиа се засмя и прехвърли скаридите в чинията си.

— Лиа?

— Да? — преглътна тя голяма лъжица с ориз и зеленчуци и отпи от малката изрисувана чаена чаша.

— Как мина сеансът?

— Ами добре, предполагам. През цялото време бях в безсъзнание, но като се събудих, се чувствах прекрасно.

— А след това прослуша ли магнетофонния запис?

— Не — поклати глава тя. — Кен смята, че може да ми навреди. Предпочита да изчакаме, докато започна сама да си спомням — Лиа се умълча. Меката светлина от китайските фенери падаше върху лицето й. — Пол… — поде стеснително тя.

— Кажи?

— Пол, няма ли да е чудесно, когато се върнат спомените ми? Това ще е най-прекрасното нещо на света!

— Наистина ли го желаеш толкова силно, Лиа? — изгледа я предпазливо той.

— О, да! Просто не можеш да си представиш… — думите й неочаквано секнаха. Тя въртеше в ръцете си дървените пръчици, чиито по-дебел край бе гравиран със сребро. Въпреки старателните си опити Лиа не успя да се научи да яде с тях.

— Какво? — подкани я нежно Пол.

— … Колко е ужасно да усещаш, че нямаш земя под краката. Сякаш си дърво без корен… — продължи тя с отчаяние. — Имам чувството, че съм откъснато листо, което вятърът подхвърля от едно място на друго. Толкова е страшно! Не знам нито откъде идвам, нито накъде отивам.

— Успокой се, Лиа! — хвана ръката й Пол, а на лицето му се появи съчувствие. — Нали знаеш, че съм до теб и няма да позволя да ти се случи нищо лошо?

Тя се вторачи в него. Пол се смути от нейния прям и честен поглед.

— Много ли ме мразеше? — попита тя внезапно.

— Какво искаш да кажеш? — стресна се той.

— Преди злополуката — сведе поглед към чинията тя и сгъна ленената салфетка. — Знам, че съм била отвратителна — добави Лиа с тих, напрегнат глас. — Нали виждам как ме гледат момичетата! Дори Ана и Хайнц… Господи, сигурно съм била ужасна! Чудя се как ли съм се държала с теб, Пол? И ти ли ме мразеше, както всички останали? — тя отново вдигна очи.

— Е, понякога се карахме — отвърна уклончиво той и се размърда неудобно на стола под втренчения й поглед.

— За какво, Пол? — в гласа й звучеше гореща молба. — Какво правех? Каква бях? Какви неща ти говорех?

Пол се поколеба. В съзнанието му изплува образът на Лиа по бикини и прозрачен сутиен, застанала в средата на спалнята. Хвърляше книги, шишета с парфюм, кутии с грим и го обсипваше с обидни думи. Спомни си грубия й яростен глас; сети се с неприязън за безсрамния поток от ругатни. Това се случи преди месец-два, но Пол още изпитваше възмущение и отвращение.

Знаеше, че жена му е преживяла тежко детство, ала така и не разбра други подробности. Тя никога не говореше за това. Беше му казала, че е загубила родителите си като дете и че е осиновена от няколко семейства, в чиито домове бе израснала.

Пол подозираше, че Кен Холкрос знае много повече за живота й, но етиката не му позволяваше да наруши лекарската клетва. Затова добрият доктор пазеше в тайна отношенията си с пациентите и не споделяше какво е научил през дългите сеанси с Лиа.

Дори при настоящите обстоятелства Кен оставаше верен на принципите си и държеше да оправдае доверието на Лиа. Нямаше смисъл Пол да настоява, тъй като лекарят умело щеше да отклони неговите въпроси и да му каже, че състоянието на жена му бавно се подобрява и че е възможно всеки момент спомените й да се върнат.

Пол мислеше за предпазливостта на доктор Холкрос и с крайчеца на окото наблюдаваше бледото лице на жена си, деликатната извивка на врата и устните й. Внезапно изпита непреодолим копнеж да се наведе и да я целуне, ала в следващия момент се изплаши от желанието си. Сграбчи дървените пръчици и потисна порива.

Без да подозира какво става в душата му, жената, седнала срещу него, му ставаше все по-скъпа и мила. Тя притежаваше сексапила и физическата красота на Лиа и в същото време беше толкова срамежлива, весела и мила, че Пол едва сдържаше чувствата си.

Напоследък често бленуваше за нея в самотата на дългите безсънни нощи, а когато бе с Лиа през деня, се бореше с желанието да я привлече в обятията си, да вкуси сладостта на устните й и да плъзне ръка по прекрасното й тяло, чийто образ още изпълваше въображението му с болезнена яснота…

— Пол? — Лиа замислено буташе с пръчицата остатъците в чинията.

— Да? — отърси се от спомените той и се помъчи да овладее гласа си.

Бе непростимо да мисли за подобни неща в настоящото положение. Едва сега Пол проумя предупреждението на доктор Холкрос. Въпреки бурното си минало тази жена бе доверчива и безпомощна като дете и напълно зависима от грижите му. Пол трябваше да прояви почтеност и разбиране. Не биваше да позволи такива мисли да смущават трезвия му разум.

Още повече, че само преди няколко седмици единственото му желание бе да се разведе с нея и да я прогони далеч от себе си.

— Днес Кен спомена за годежния ми пръстен.

— Е?

— По неговото описание не помня да съм го виждала в кутията за бижута. Той предположи, че вероятно го държиш в сейф.

— Не, Лиа. Ти винаги си се разпореждала с бижутата си както намериш за добре.

— Няма ли сейф в стаята ми? Прикрит зад картина или някъде другаде, например зад лавиците с книги?

— Не. Освен ако не си поръчала такъв сейф без мое знание — засмя се той.

Лиа замълча и придоби загрижено изражение.

— Защо, Лиа? — попита Пол меко. — Какво толкова се притесняваш за тоя пръстен?

— Защото искам… Бих желала да го нося — отвърна срамежливо тя. — Това е годежният ми пръстен. Ти си ми го дал и искам да го нося.

В гърдите му отново се надигна желание да я вземе в прегръдките си и да я целуне по устните, шията, клепачите и гърдите.

— Ще го открием, Лиа — увери я Пол. Гласът му не трепна, когато се обърна и направи знак на келнера, че иска да плати сметката. — Сигурно е някъде в твоята стая или пък в сейфа на банката. Убеден съм, че ще го намерим.

 

 

— О! Я виж кой пристига! Самият фермер Браун! — рече иронично Джо и вдигна чаша с подигравателен жест. — Изтри ли си ботушите, преди да влезеш, Тими?

Тим направи кисела физиономия и се тръшна в сепарето срещу по-възрастния мъж, който го наблюдаваше с насмешка.

— Е, как си, Тими? Харесва ли ти селската работа? — той посочи празната чаша на забързаната сервитьорка.

— Работа като работа — отсече Тими. — Едно кафе без захар, моля — поръча той на сервитьорката, — и няколко препечени филийки.

— Тъй ли? Значи ти харесва да ринеш тор?

— Стига, Джо! — въздъхна с досада Тим. — Ти искаше да се хвана на работа и ето — хванах се! И двамата добре знаем защо съм там, така че престани с тия плоски шеги!

— Не се оплаквай! — не се предаваше Джо. Облегна се назад и втренчи очи в сервитьорката, която наливаше кафе в чашите им. — Да не е лошо да живееш с богатите и да си знатен фермер?

— Отде да знам? Аз съм най-обикновен наемен работник, но не мога да се оплача. Всички се отнасят добре с мен. Боб Макбрайд, особено, е голям добряк.

— А Темпъл?

— Нямам работа с него. Боб ми дава нареждания.

— Аха! А какво ще кажеш за господарката на имението, Тими? Говори ли с малката сладка госпожа?

— Да — отпи глътка кафе Тим. На лицето му се изписа разсеяно изражение. — Говорих с нея. Няколко пъти дори.

— Така ли? — присви очи с интерес Джо и се наведе към Тим. — Много добре, Тими! Чудесно, момчето ми!

— Заговорих я без проблем. Само че изобщо не е такава, каквато я описа. Изглежда… Изглежда тиха и срамежлива.

— Моля?! — изсмя се грубо Джо, облегна се назад и протегна крак в пътеката между масите. — Тиха и срамежлива, значи, а! Божичко, Тими, ами и ти си един психолог! Лиа Темпъл — тиха и срамежлива! Ха-ха! Ще падна!

— Е, така ми се стори поне. Както ти казах, говорих с нея няколко пъти. Веднъж в обора, когато валеше, а другия път я срещнах на алеята до поточето. Обича да се разхожда сред природата.

— Виж ти! — възкликна Джо със сарказъм. — Сигурно се измъква да се срещне с някое гадже. Убий ме, но не мога да си представя Лиа Темпъл да се заплесва по агнетата и пеперудите!

— Не знам къде ходи — промърмори Тим. Лицето му бе загрижено и неспокойно.

— Е и?

— Какво „е и“?

— Какво ти каза? Имаш ли представа какво е състоянието й?

— Питах я. Отговори, че е добре.

— Добре ли? — премигна с недоумение Джо. — Какво значи това „добре“?

— Какво може да значи, по дяволите! Казах й, че Боб Макбрайд разправя, че имала проблеми с паметта след злополуката, а тя отвърна, че вече се е оправила. Сетне добави, че е добре.

— Наистина ли? — очите му светнаха като на хищник. — Така ли каза?

— Точно така.

— Кога беше това, Тими?

— Ами вече мина цяла седмица от първия ни разговор — вдигна рамене Тим. — Пък може и повече.

— Хм — изкашля се Джо, пийна глътка кафе и се втренчи в масата.

— Какво ще кажеш? — наруши мълчанието Тим. Отвори конфитюра от ягоди и намаза една от филийките.

— Парите ни са в кърпа вързани, Тими! Стягай куфарите, скоро тръгваме за Мексико!

Тим сякаш се поколеба и Джо го изгледа остро.

— Какво има, момче?

— Не знам — отвърна провлечено Тим. Отхапа голям залък препечен хляб, сдъвка го и изтри с ръка маслото, потекло по брадичката му. — Просто си мислех…

— Какво, Тими? — в очите на Джо проблеснаха опасни пламъчета.

— Няколко пъти ги видях заедно. С мъжа й, де. Разхождаха се навън, смееха се и си говореха като истински приятели. Човек изобщо няма да рече, че…

— А това ли било, по дяволите! — отдъхна си Джо и отпи от чашата. — Това не значи абсолютно нищо! Лиа е хитра като лисица, Тими! Нарочно се умилква около него и се преструва, за да не събуди подозрения.

— Откъде знаеш? Защо си толкова сигурен, че не е променила решението си?

— Ама че си тъп, момче! — махна нетърпеливо с ръка Джо. — Не мислиш — едва потисна гнева си той и добави: — Тая жена знае много добре кой съм, как си изкарвам прехраната и къде да ме намери. Ако беше променила решението си, досега сто пъти да се е отървала от мен! Едно анонимно писъмце и готово! Ченгетата щяха да ме приберат на топло и край на плана! Помисли малко, Тими!

Тим бавно кимна и мълчаливо отпи глътка кафе.

— Сигурно си прав — обади се най-сетне той. — Или все още иска да убиеш мъжа й, или ще се свърже с теб да ти каже, че се отказва, или ще пусне ченгетата по петите ти. Май няма друг избор.

— Така е. Но за да се успокоиш, ще мина да поговоря с нея. А междувременно — вметна той небрежно, — ето ти малка предплата, за да разбереш, че работата е наистина дебела — той скришно пъхна в ръката на Тим топка банкноти.

Младият мъж ги погледна и затаи дъх. Сетне инстинктивно протегна ръце под масата и сините му очи се разшириха, докато броеше стотачките.

— Джо… Божичко, та тук има пет бона!

— Точно така, Тими — отвърна Джо с равнодушие. — Но не забравяй, че това е само предплата, а като свършим работата, ще има още много мангизи.

— Но откъде взе тия пари?

— От нашата малка приятелка, Тими. От Лиа Темпъл.

— Нали уж спомена, че нямала пари?

— Нямаше. Но аз й рекох, че искам предплата, за да съм сигурен, че няма да ме изиграе, и тя ми даде един пръстен. Каза ми да го продам и да задържа парите.

— Кога стана това?

— Оная вечер, когато се срещнахме да се уговорим. Същата вечер, когато я пребиха. Тогава ми донесе и пръстена.

Тим погледна банкнотите в ръцете си, сетне отправи очи към жестокото безмилостно лице на човека срещу него.

— Трябва да е бил хубав пръстен!

— А, не ще и дума! Квадратен зелен камък, голям колкото палеца ми. Занесох го на един познат златар във Ванкувър. Каза, че струва цяло състояние и ще спечеля много, ако го продам на търг, ама нямах друг избор и се съгласих на цената му.

— И колко взе? — попита Тим със страхопочитание. Смущението и неувереността му сякаш бързо се изпариха под влияние на тайнствената сила, която се разля по тялото му при допира с банкнотите.

— Дванадесет бона. За някакъв глупав пръстен, дето й бил омръзнал! Представяш ли си?

Тим си спомни нежното лице на жената, която бе срещнал в обора, блясъка в очите й, неувереното детско излъчване и плахата усмивка.

Джо е прав, реши той. Тая жена наистина е лукава като змия! Преструва се на невинна и срамежлива, а в същото време притежава пръстени за хиляди долари и се занимава с престъпници. Богата, алчна кучка! Е, добре, щом иска да премахне мъжа си, те ще й помогнат да осъществи желанието си.

Тим се измъкна от сепарето и се изправи. Ухили се на Джо и натъпка парите в джоба на панталона. Все още с усмивка на уста, той се обърна и излезе от ресторанта, като се поклащаше важно и наперено.