Марго Далтън
Друга жена (2)

Втора глава

— Изнасилили ли са я, Кен?

Доктор Кенет Холкрос вдигна глава и прикова поглед във високия русокос мъж от другата страна на бюрото. Поколеба се за миг и се удиви как е възможно човек да зададе подобен въпрос с такова равнодушие и студенина.

Особено когато става дума за собствената му жена.

Но когато се взря внимателно в очите на Пол Темпъл, лекарят разбра, че спокойствието му е само привидно, а в действителност той едва сдържа чувствата си.

— Защо, Пол? — попита тихо Кен Холкрос. — Какво те кара да мислиш, че е била изнасилена?

— В полицията ми казаха, че са я открили в безсъзнание, пребита на някаква алея в един часа през нощта — сви рамене младият мъж, отпусна се в стола и стисна дървените облегалки толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха. — Като знам в кой квартал се е намирала и като имам предвид факта, че златните пръстени са все още на ръцете й, а от чантата й не липсва абсолютно нищо, съвсем логично е да предположа, че става въпрос за нападение на сексуален маниак.

Кен Холкрос мълчеше, въртеше молива между пръстите си и замислено наблюдаваше огорченото лице на Пол.

— Пък и с тия дрехи… — сниши глас Темпъл и продължи с нежелание, сякаш някой теглеше насила думите от устата му.

— Какви дрехи, Пол?

— Хайде, Кен, не се прави, че не разбираш! — сряза го Темпъл. — Много добре знаеш как се облича Лиа, но онази вечер наистина е прекалила. Носела е червена къса кожена пола, прозрачна черна блуза без сутиен, обувки с висок ток и копринен чорапогащник с ръб.

— И какво от това?

— Как какво! — ядоса се Пол. — Какво може да очаква жена, която се облича като проститутка и скита посред нощ сама в разни съмнителни квартали?

— Пол — рече тихо лекарят, — не ти подхожда да говориш така! Ти си много по-интелигентен и чувствителен, отколкото опитваш да се представиш. Да не искаш да кажеш, че всяка жена, облечена предизвикателно, заслужава да бъде изнасилена?

— В момента не говоря какво заслужава Лиа — каза отегчено Пол. — Макар това да е интересен въпрос — добави той с горчивина. — Само питам дали медицинският преглед установи изнасилване.

— Не. Предполагаме, че полицията е пристигнала точно навреме и нападателите са избягали. За щастие се е отървала само с тежък побой.

— За щастие — повтори Пол.

— Да, вероятно е имала късмет. Почти цялото й тяло е в рани, но повечето са повърхностни. Има няколко дълбоки вътрешни кръвоизлива, драскотини по краката и тялото. Лъчевата кост на лявата ръка е счупена, но ще зарасне за три-четири седмици. С изключение на гипса и превръзката на ребрата не мисля, че има друго, с което можем да й помогнем.

Пол гледаше втренчено възрастния лекар. В очите му блестяха гневни пламъчета.

— А какво смяташ за ролята, която разиграва? — избухна накрая той.

— Каква роля, Пол?

— Знаеш каква, Кен! — в гласа му се криеше приглушена ярост, а тялото му трепереше от напрежение. — Вчера минах да я видя, а тя се правеше, че не ме познава и през цялото време се държеше като кръгъл идиот!

— Лиа съвсем не е глупава, уверявам те, Пол!

— На кого го казваш само! Да не мислиш, че не я познавам? Тая проклета жена е лукава и коварна като змия. Въобразява си, че може да се измъкне от всякаква ситуация. Но това… Това е прекалено!

— Значи смяташ, че симулира амнезия?

— Амнезия! Аз му викам чиста измама, Кен! Убеден съм, че ако Лиа действително не е изнасилена, както твърдиш, това представление е един от нейните поредни опити да ме изиграе.

— Едва ли! В това състояние Лиа Темпъл изобщо не ми прилича на хитрец, който се е справил блестящо със задачата да заблуди жертвата си.

— Кой знае? — упорстваше Пол. — Навярно Лиа не ти е казала, Кен, но не желая повече да живея с нея. Миналата седмица възложих на адвоката да й връчи документите за развод. Срокът за отговор изтича след по-малко от три дни. Не допускаш ли, че това е удобен начин да спечели време?

— Нищо не разбирам, Пол — обади се лекарят след кратко мълчание. — Да не намекваш, че Лиа е в състояние да наеме хора да я пребият? Нима вярваш, че е платила да обезобразят тялото й заради някакво дело за развод?

— Много вероятно, доколкото я познавам — вдигна рамене Пол. В суровия му глас още звучаха нотки на огорчение. — Сигурно им е казала да я овъргалят малко в праха, но тия негодници са се забравили и са оплескали работата. Такива хора са способни на всичко.

— Но защо, за Бога?

— По дяволите, Кен! Не е ли очевидно? Само след няколко дни ще я изхвърля от къщи, а това е последното нещо, което би желала да й се случи. И не защото й пука за мен — добави Пол Темпъл с безрадостна усмивка, — а защото не иска да затъне в тинята без пукнат грош.

— Няма ли да получи достатъчно пари при бракоразводното дело?

— Не, според адвокатите. По-голямата част от имуществото и капиталите получих в наследство преди сватбата и тя няма право да ги оспорва. А що се отнася до петте години, изминали след нашия брак, печалбата от бизнеса не е чак толкова голяма, пък и тя харчеше два пъти повече от реалните приходи. Като имам предвид държането й, ще е цяло чудо, ако изобщо получи нещо.

— Да, прав си. Понякога наистина върши глупости — съгласи се неохотно доктор Холкрос.

— Глупости ли?! — възкликна Пол. — Господи, Кен!

Доктор Холкрос замълча за миг. Сетне вдигна глава и светлосивите му очи срещнаха погледа на Темпъл.

— Значи действително мислиш, че Лиа се е възползвала от възможността да симулира пристъп на амнезия и да ти попречи да продължиш с делото, а?

— Точно така. Не се хващай на въдицата, Кен! Я погледни медицинския й картон! Не помниш ли мнимия опит за самоубийство? Ами другите неприятни изненади, дето непрестанно ни поднасяше? Лиа е най-хитрата и изобретателна жена, която някога си срещал. За нея няма невъзможни неща. И това представление в момента е поредната й клопка.

— Не съм съгласен — рече най-сетне доктор Холкрос. — Смятам, че Лиа не се преструва.

— Шегуваш се! — изумен, Пол се вторачи в лекаря.

— Напротив, Пол! Говоря съвсем сериозно. Познавам доста добре Лиа. От дълго време тя ме посещава редовно. Знам реакциите й, особено под хипноза.

— Така ли? А хипнотизирал ли си я след произшествието?

— Два пъти. Освен това с помощта на още един колега я подложих на основен медицински преглед. Дори под хипноза, спомените за личния й живот са фрагментарни и хаотични, а това е един от съществените белези на психогенната амнезия. Някои от най-травматичните преживявания от детството, които успя да си спомни при последните сеанси преди инцидента, са изчезнали напълно. Случаят е доста интересен, Пол. Касае се за почти пълна амнезия.

— Глупости! — поклати глава младият мъж. — Чула е магнетофонни записи от сеансите, понаучила е за симптомите на амнезия и готово! А нима не е възможно да те заблуждава, че изпада в хипноза, а всъщност да е будна и да ти говори каквото очакваш да чуеш?

— Не вярвам, че тя…

— Не те питам дали вярваш, или не, Кен. Питам те дали е възможно.

— Да, Пол — отговори тихо психологът. — Теоретически е напълно възможно. Но лично аз не вярвам да се преструва. И точно това смятам да напиша в епикризата.

— Сериозно ли възнамеряваш да й поставиш диагноза „амнезия“?

— Да.

— По дяволите! — скочи от стола Пол и закрачи нервно из стаята. Тялото му излъчваше пъргавина и мощ на тигър, уловен в клетка.

Кен Холкрос седеше зад голямото бюро, отрупано с книжа и документи, и наблюдаваше разгневения млад мъж. Лицето му бе абсолютно безизразно, а погледът му — спокоен и непроницаем зад дебелите стъкла на очилата.

— А аз какво ще правя, Кен? — Пол впи очи в лекаря с разкривени от страдание черти. — Ако наистина обявиш, че Лиа страда от амнезия, ще трябва да я прибера вкъщи и да се грижа за нея, нали? Нима мога да я изхвърля на улицата ей така? Кен, знам, че е жестоко от моя страна, особено като виждам състоянието й, но не мога да ти опиша колко мразя тази жена!

— Съжалявам, Пол, но няма причини да я оставя в болницата. Дори мисля, че ще се възстанови по-бързо, ако се намира в позната обстановка. Повечето пациенти, болни от амнезия, започват да възвръщат самоличността си почти незабавно, въпреки че в случая на Лиа загубата на паметта е почти пълна. Според мен най-хуманното решение от твоя страна е да я заведеш вкъщи за няколко седмици, да изчакаш да стъпи на крака и след това да вземеш окончателно решение.

— Няколко седмици! — повтори Пол и пребледня.

— Е, не е чак толкова страшно, Пол! Ще издържиш някак! А след един месец, надявам се, Лиа вече ще може да се справя сама. Но сега… й предстои да научи още доста неща.

— А трябва ли да наема сестра да се грижи за нея през деня?

— Не, не е необходимо. Онова семейство още ли живее при теб?

— Боб и Ана ли? Да, имат къща в имението ми, а Ана поддържа и нашето домакинство. Лиа никога не е била кой знае каква домакиня — добави мрачно той.

— Е, щом има кой да се навърта около нея, това е достатъчно. В момента тя се нуждае най-вече от човек, който да й говори и да й обяснява всичко с подробности. Чакай, чакай, нали Боб и Ана имаха деца?

— Да, две малки момичета. Всъщност не са чак толкова малки. Али е на десет, а Бони е с няколко години по-голяма.

— Чудесно! Няма по-добра терапия за Лиа от компанията на две момичета на тяхната възраст. Би било прекрасно, ако проявят желание и търпение да й отделят част от времето си.

— Не мисля, че ще излезе нещо, Кен — поклати глава Пол. — Лиа винаги се е държала грубо с тях и те не я обичат.

— О, не се притеснявай! Децата бързо прощават. Те притежават много по-силно развито чувство за състрадание, отколкото смятат възрастните. Децата ще разберат, че Лиа е болна и се нуждае от помощ.

— Ама ти наистина си приел цялото това представление за чиста монета! — учуди се Пол. — Здраво си налапал въдицата, няма що!

— Убеден съм, че Лиа страда от пълна амнезия, Пол. И според мен диагнозата ми не почива на лични чувства или симпатии към жена ти, а на дългогодишен професионален опит и практика.

— Добре! Така да бъде! — Пол седна неспокойно на стола. Наведе се към бюрото и стисна ръце в юмруци. — Да предположим, че си прав. Само предположение, разбира се. И тогава какво следва, Кен? Едно слънчево утро тя се събужда и я озарява ослепително прозрение, така ли?

— За съжаление така става само в романите и филмите, Пол, а в реалния живот се случва сравнително рядко. Най-често възвръщането на паметта е накъсано и неравномерно. Понякога, макар и не често, загубата е непоправима. А в случая на Лиа е особено трудно да се постави окончателна диагноза.

— Защо?

— Защото все още не сме сигурни за причината, Пол. Има мозъчно сътресение, причинило леко възпаление в черепната кухина. Направихме снимки и следим внимателно подутината. Но не е само това, за нещастие. От дълго време насам Лиа се е намирала в емоционален стрес и съобщението за развод, както разбирам сега от теб, може би е влошило състоянието й. Така че причините са комплексни — и емоционални, и физиологически. В подобни случаи положението се усложнява. В действителност съществуват толкова много отклонения от общото правило, че е трудно да се предположи как ще протече развитието на болестта.

— Значи трябва да сме готови на всичко?

— Точно така.

Пол се замисли за миг и сетне възкликна:

— Не, не мога да повярвам! А не е ли странно, че уж си е загубила паметта, пък знае да говори и да се храни? Сестрата казва, че дори може да чете! Не ти ли се струва малко подозрително?

— Съвсем не — поколеба се доктор Холкрос и доби замислено изражение. — Как да ти обясня, Пол, такова е състоянието на всички пациенти, страдащи от амнезия. Представи си човек от друга планета, прекарал целия си съзнателен живот, изучавайки Земята. Той има огромни познания за езика, историята, географията, традициите и обичаите на земните хора, но е научил всичко това не от личен опит, а от книги. По същия начин, ако попиташ болен от амнезия какво е сняг, той вероятно ще потърси думата в огромните хранилища с информация на своя мозък и ще ти отговори, че снегът е бял на цвят, вали през зимата и представлява вода в твърдо състояние. Ала в същото време той няма да притежава ни най-малка представа как се чувства човек, когато върви по пресен хрупкав сняг и снежинките галят лицето му.

— Хм, трудно ми е да проумея, Кен, как е възможно болните да забравят едни неща, а да помнят други?

— Така е, защото те обикновено не губят цялата си памет, а само тази част от нея, свързана с личните преживявания. Учените все още не са проучили напълно устройството и функциите на мозъка, но изглежда съществуват различни механизми на съхранение и възпроизвеждане за отделните видове памет. На базата на моя личен опит досега бих казал, че в случая на Лиа имаме класически пример за избирателна амнезия.

— Естествено, естествено! — съгласи се мрачно Пол. — Тя винаги е била такава! Опитай се да измъкнеш истината от Лиа и ще видиш как си спомня само онова, което й е удобно.

— Пол, добре знаеш, че не говоря за това.

— Да, разбира се! Само че не мога да повярвам, Кен! Все още съм убеден, че Лиа ми е скроила номер. Направо ще полудея, ако се измъкне така лесно от цялата история. Побеснявам, като си представя как ни се присмива тайничко зад големите си невинни очи.

— А! Като стана дума за невинност, Пол, нека те предупредя за още нещо.

— Да?

— Както вече ти обясних, според мен Лиа няма никакви лични спомени. В момента тя прилича на малко дете и всичко, което преживява, й се случва за първи път. Много е важно хората около нея да имат това предвид, за да я предпазят от душевни сътресения.

— Какво намекваш, Кен? — Пол бе очевидно заинтригуван от тона му.

— Само те предупреждавам — повтори внимателно доктор Холкрос. — Знам, че не ми вярваш и разбирам напълно гнева и огорчението ти. Но ако диагнозата ми е правилна, а аз изобщо не се съмнявам в това, щеш не щеш, трябва да се съобразяваш с много неща в държането си към Лиа и… и да внимаваш какво правиш — заключи неловко Кен.

— Аха! — не откъсваше поглед от лекаря Пол. Облегна се в стола и бавно рече: — Разбирам, Кен. Искаш да кажеш… Господи! — изсмя се нервно той. — Да не искаш да кажеш, че е девствена?

— Точно така — отвърна доктор Холкрос. — Имам предвид — душевно и емоционално. По мое мнение тя няма абсолютно никакви спомени за сексуалния си живот и това може да й причини дълбоки травми, ако… ако не се внимава — довърши лекарят с неудобство.

— За Бога, Кен! Да не съм чудовище! Та тя е цялата в превръзки!

— Раните й ще заздравеят бързо, но паметта й ще се възвръща бавно, а тя самата ще е доста чувствителна и уязвима.

— Звучи доста странно! Лиа Темпъл — девствена! Господи! — смълча се младият мъж. Красивото му лице отново помръкна от болка и горчивина.

— Не става въпрос само за сексуалните ви отношения, Пол — обади се най-сетне лекарят. — Възможни са травми от всякакъв характер. В този момент Лиа наистина има нужда от много нежност и грижи.

— Не се притеснявай за нея, Кен! — стана рязко от стола Пол. — Не съм я пипнал с пръст повече от година и нямам никакво намерение да го сторя нито сега, нито когато и да било в бъдеще, уверявам те! Тъй че можеш да бъдеш напълно спокоен, ако това е единственото нещо, което те тревожи.

Кимна още веднъж, обърна се и излезе. Приглушените му стъпки заглъхнаха по облицования с плочки коридор.

Кен Холкрос седеше мълчаливо на бюрото и се взираше в празния стол. Финото му лице бе замислено и угрижено.

 

 

Пол Темпъл отби ниската спортна кола в десния край на пътното платно и излезе бавно навън. Вдигна яка да се предпази от студения априлски вятър и пъхна ръце дълбоко в джобовете.

Прекоси тревистата ивица земя и се спря до ръба на прерийната река. Загледа се в изтънялата ледена покривка, която едва-едва се държеше за крайбрежните камъни и приличаше на изящна дантела.

Огромни бели облаци се носеха плавно в небето досущ тежки галеони с перли, поели на дълъг път в ослепителното сапфирено море. Откъм водата подухваше лек ветрец, наситен с дъха на влажна земя, свежа трева и цветя, пробудени в очакване да се родят за нов живот. Цялата природа в тази априлска утрин бе проникната със сладост и с радостно чувство на надежда и възобновление.

Красотата на пролетния ден обаче не бе в състояние да разсее мрачното настроение на Пол. Лицето му бе тревожно и нещастно, а душата — обзета от отчаяние. Риташе безцелно камъчетата по мокрия чакълест бряг и мислеше за разговора с доктор Кен Холкрос.

Срамуваше се от държането си. Не биваше да открива чувствата си и да говори на лекаря по този начин. Приведе рамене и вдигна за миг очи да проследи полета на един ястреб, сетне отново впери нерадостен поглед във водата.

Ето кое бе най-лошото в брака му с Лиа, отново потръпна Пол при спомена за разговора с психолога. Животът с тази жена го бе направил студен и безпощаден. Много често той самият се презираше и ужасяваше от себе си.

Никой нормален мъж не би понесъл това… Та кой можеше да издържи на унижението и болката, без да стане жесток и безчувствен?

Сети се за диагнозата на лекаря и си представи Лиа. Изглеждаше толкова бледа и крехка в болничното легло със странната момчешка прическа и с красивите си жални очи, които прикриваха душата на демон.

Именно очите й го привлякоха преди години, когато една вечер отиде със свои колеги в един бар и Лиа им сервира. Омагьосан от красотата й, Пол не можеше да откъсне поглед от нея. За първи път виждаше такива големи кафяви очи, изпъстрени с блестящи златни точици, и толкова дълги черни мигли. Беше много млад тогава, само на двадесет и пет години, и веднага забеляза хубавото лице и стройното й тяло. Имаше нещо загадъчно и обаятелно в нейната външност, което го притегли с неудържима сила. Лиа бе необикновено женствена и всяко движение на тялото й сякаш нашепваше обещание за скрити наслади.

Пол се влюби до лудост, макар че я видя само още няколко пъти същата вечер. Тя завладя сънищата и мислите му. Всичко друго загуби значение, остана единствено неукротимото желание да я притежава. Нямаше родители и роднини да се противопоставят на връзката, въпреки че неколцина приятели действително се опитаха да го предупредят. „Какво, по дяволите, знаеш за нея, Пол? Смяташ да се жениш за тази жена, да я направиш наследница на толкова пари, а дори не я познаваш! Ти си луд, човече!“

Когато се ожени за Лиа, той наистина знаеше много малко за нея. А най-странното бе, че и след петгодишен брак нещата почти не се промениха. Доктор Кен Холкрос обаче със сигурност я познаваше по-добре. Често загатваше за някакви неприятни случки в детството, за душевни травми, които Лиа се опитва да потисне, ала тя самата никога не говореше за семейството или миналото си. „Нямам семейство — убеждаваше го тя. — Също като теб. Аз съм такава, каквато ме виждаш! Ако не можеш да ме приемеш, толкова по-зле за теб!“

Обичаше я с цялото си сърце. Възхищаваше се от нейната деликатност и изискани маниери, радваше се на жизнерадостния й дух и бодрия оптимизъм, с който гледаше на света. Преди да я срещне, Пол бе водил богат и охолен живот. Единствено дете на богати възрастни родители, той не знаеше какво е скръб почти до двадесетата си година, когато внезапната смърт на родителите му, починали от рак през шест месеца, го остави много богат, но и доста самотен.

Не можеше да си представи живота на Лиа преди срещата й с него. Удивляваше се от смелостта и находчивостта й. Никак не бе лесно за жена да се издържа сама в големия град, да работи като сервитьорка и да пести от бакшишите си и в същото време да не губи привлекателността и чувството си за хумор, да учи през деня и едновременно с това да работи през нощта.

По-късно разбра, че го е заблудила за лекциите и колежа. Всъщност бе посещавала само кратък курс за бармани. Представяше се за студентка, за да му направи впечатление, и го бе измамила с такава лекота, с каквато лъжеше за всичко останало.

Лиа Темпъл бе патологичен случай: обичаше да съчинява заплетени лъжи само защото й доставяше удоволствие. Мразеше тихото и спокойно съществуване, изпитваше наслада да живее на ръба на пропастта. Копнееше за опасности, интриги и силни усещания. Нейната представа за вълнуващ живот бе да върви по острието на бръснач над черна бездна, гъмжаща от хищни зверове.

Бракът с Пол Темпъл много скоро я отегчи до смърт. Парите бяха нещо ново и интересно, но не успяха да задоволят нейния неспокоен и търсещ дух. А Пол, въпреки богатството си, обичаше домашния уют и жадуваше за топлота и близост в семейните отношения. Харесваше обикновените удоволствия, спокойните разговори, целебната сила на природата и неусетната смяна на сезоните. Ожени се за Лиа с наивното убеждение, че съпругата му ще сподели неговите мечти и заедно ще създадат здраво семейство и сигурен дом, изпълнен с любов и разбирателство, ще отгледат щастливи деца.

Ала Лиа така и не пожела да роди деца, а бракът му много скоро се превърна в кошмарна поредица от тревоги, мъчителни скандали и драматични истории с почти фатален край. Последваха неудобни сблъсъци с властите и долни лъжи, изблици на гняв и позорни разправии, след които Пол съжаляваше и се срамуваше от себе си.

Сигурно щеше да се разведе още преди години, ако не бяха удивителните необясними промени с Лиа. От време на време тя пак се превръщаше в предишната закачлива и привлекателна Лиа и за пореден път го омагьосваше. Тези моменти идваха винаги неочаквано и неизменно го изненадваха, ала заедно с това засилваха разочарованието му, когато пред него отново застанеше омразната студена и коварна жена.

Най-болезнено обаче бе обстоятелството, че въпреки несполучливия им брак тя все още го привличаше физически. Макар че сексуалният им живот отдавна вече оставяше у него само чувство на горчивина и празнота, Пол не можеше да се пребори с желанието да притежава тялото й. Единствено с нея той изпитваше пълна наслада и удовлетворение.

Презираше тази своя слабост и се стремеше да стои настрана от жена си. Действително не преувеличаваше, като каза на лекаря, че не е докосвал Лиа повече от година. Ала никой не знаеше какво му бе струвало това въздържание — колко пъти изгаряше от неистов копнеж да се втурне в стаята й и да я обладае.

Е, всъщност Лиа щеше да се съпротивлява в началото, за да го възбуди, а после да се предаде и нахвърли върху него с неукротима страст. Щеше да се смее с ледено удоволствие на грубостта и първичността му. Представи си златистокафявите й очи, блеснали в мрака, и дългия й бял врат, облян в лунна светлина…

Преглътна с усилие и разтърси глава да прогони натрапчивия образ. Чувстваше се омърсен и нещастен. Сети се за предупреждението на доктор Холкрос, че емоционално и духовно Лиа е девствена.

— Девствена — промърмори на глас той и сякаш долови подигравателния й смях.

Потрепери и се вторачи с невиждащ поглед във водата. Неочаквано го обзе силно желание да скочи в колата, да се върне при доктор Холкрос и да му каже, че не е в състояние да прибере тази жена отново в къщата си.

Чувстваше се чудесно, откакто преди месец взе окончателно решение да се разведе с нея. За първи път от години бе свободен и изпълнен с вяра, че кошмарът най-сетне ще свърши и той ще заживее нормално и спокойно. Не можеше да понесе мисълта пак да затъне в блатото на отчаянието и безизходицата.

Изтощен от терзания, Пол се сети за разговора с Кен и усилията на психолога да го убеди, че Лиа наистина е болна от амнезия.

Ами ако е прав? Ами ако Лиа действително не помни нищо за себе си и за света и е беззащитна и уязвима, както твърди лекарят? Нима може да постъпи толкова чудовищно и да я изгони от къщи в подобно състояние?

Впрочем, тя би направила точно това с него, помисли Пол с горчивина. Стига само да й се отдаде възможност.

Е, да, но той не бе такъв безмилостен човек. Ако постъпваше като Лиа, щеше да се принизи до нейното ниво и тогава животът му би станал непоносим.

Лицето му придоби сурово изражение.

Добре, нека се върне, реши той. Нека се прибере за месец-два и да видим как ще продължи с този театър. Все някога ще се издаде, разбира се, и веднага ще изхвърчи на улицата. А междувременно дори ще е забавно да наблюдава усилията й да се прави на невинна и безпомощна.

Пол присви устни в студена усмивка и стисна зъби. Обърна се, изкачи се по тревистия бряг и се отправи към малката кола, равнодушен към прелестите на безбрежната, унесена в сън, прерия.

 

 

— Градът, в който живеем, се казва Калгари — осведоми я Дорис с прозаичен тон. — А в коя провинция се намира, Лиа?

— Алберта — отвърна послушно Лиа. — Канада? — добави тя. Седеше по турски на леглото и наблюдаваше как Дорис събира тоалетните й принадлежности в малка кожена надиплена чанта.

— Точно така! Каква хубава чанта! — възхити се сестрата. — Комплектът сигурно струва цяло състояние, а?

— Не знам — отвърна Лиа, вперила любопитен поглед в чантата. — Откъде я взе?

— Мъжът ти я донесе, заедно с някои лични вещи и дрехи. Има дори златни инициали Л.Т. виждаш ли? Ей тук до дръжката.

— О, наистина ли? — притесни се Лиа.

— Не помниш ли, Лиа? — попита угрижена Дорис. — Дойде вчера, докато спеше и донесе спортния костюм, с който си в момента, обувките, тоалетната чантичка с грима и гребените…

Лиа обаче не я слушаше. Седеше на леглото и следеше с очи пъргавите кафяви ръце на сестрата.

— Не искам да ходя, Дорис — рече внезапно тя.

— Къде?

— Там, където живее той. Искам да остана в болницата.

— Но как така, скъпа? Та това е твоят дом! — успокои я нежно Дорис. — Там не живее само той, но и ти. Чувам, че къщата била доста красива.

— Как изглежда?

— Ами как да ти кажа. Представи си голяма къща в провинцията на около двадесет и четири километра извън града.

— Фермер ли е? — намръщи се Лиа.

— Кой? Мъжът ти ли? — засмя се Дорис — Не точно. Обича природата и затова е купил малко имение в провинцията. Иначе е управителен директор на фирма, която произвежда специални съоръжения за разработване на нефтени находища. Той е един от най-богатите хора в града.

Лиа се замисли за миг върху значението на „богат“, ала скоро се предаде.

— Ех, как ми се иска да дойдеш и ти! — въздъхна срамежливо тя. — Ще се чувствам много по-добре, ако си до мен.

— И ти ще ми липсваш, скъпа — усмихна се сестрата и протегна ръка да погали бледото лице на Лиа, — но у вас ще ти е по-хубаво. Освен това, разбрах, че там живее някакво семейство с две деца колкото моите.

— О, ти значи имаш деца? — оживи се Лиа и лицето й се озари от искрен интерес.

— Да, разбира се! Момче и момиче. Сега точно влизат в най-ужасната възраст.

— Сигурно е чудесно да имаш деца — въздъхна Лиа и след кратка пауза продължи плахо: — Предполагам, че аз не… Дорис, аз имам ли деца?

Дорис се поколеба и се вгледа със съчувствие в красивите очи на младата жена. Не знаеше какво да й отговори. В медицинския картон на Лиа Темпъл пишеше, че няма деца. Доктор Холкрос й бе казал, че през всичките години на брака Лиа взимала противозачатъчни скришно от мъжа си. За разлика от Пол тя не бе искала да има деца.

Ето и за това трябва да поговори довечера с лекаря, помисли си Дорис. Налагаше се някой да обясни на Лиа Темпъл за какво бяха предназначени всичките лекарства, които й даваха.

— Не, мила — обади се най-сетне сестрата.

— Чудя се защо не съм родила дете. Струва ми се прекрасно да люлееш в ръце мъничко бебенце — продължи Лиа със замечтан глас. — Сигурно усещането е неповторимо, нали Дорис?

— Да — отвърна Дорис. После добави: — Наистина е прекрасно. А сега — бързо смени темата тя, — дай да повторим още веднъж всичко отначало. Бях ти дала един лист. Прочете ли го?

Лиа кимна.

— Добре тогава. Значи знаеш всичко за себе си и за тялото си?

Младата жена отново кимна.

— Чудесно! Умно момиче си ти, Лиа. Напредваш толкова бързо, че изобщо не се притеснявам за теб. За всеки случай обаче ето тук съм написала телефонния номер в болницата и смените, когато съм на работа. Ако не разбираш нещо и не можеш да ме намериш, питай жената, която живее във вашето имение. Ще ти помогне с удоволствие, сигурна съм.

— Ана — промърмори унило Лиа. — Ана Макбрайд.

— Точно така. А как се казва мъжът й?

— Боб.

— А момичетата?

— Хм, чакай… А, да! Бони беше по-голямата и… И Али.

— Правилно! Е, поне така пише доктор Холкрос в листа. А мъжът ти?

— Пол Темпъл.

— Защо направи такава физиономия? — попита Дорис и отправи изпитателен поглед към красивото продълговато лице на Лиа.

— О, Дорис! — промълви Лиа и извърна глава към прозореца. Неочаквано от очите й бликнаха сълзи.

Дорис седна на леглото и прегърна крехката жена като дете. Притисна я към гърдите си и нежно я потупа по гърба.

— Недей така, миличка! Кажи ми сега какво има?

Лиа трепереше и хлипаше в топлите, сигурни обятия на сестрата. Най-сетне се отдръпна, прехапа устни и се помъчи да се успокои.

— Пол — прошепна тя накрая. — Моят мъж.

— Какво е направил? — попита Дорис.

— Той ме мрази, Дорис — вдигна поглед Лиа, а очите й помръкнаха от мъка. — Пол ме мрази.

— Не е вярно, Лиа! Откъде ти хрумна тая глупава мисъл?

— Сигурна съм. Не може да ме понася.

— Така ти се струва — успокои я Дорис. — Разбирам, имали сте проблеми в брака, но това не означава задължително, че те мрази. В много семейства често стават скандали и възникват кризисни ситуации, ала в повечето случаи съпрузите се сдобряват и всичко продължава както преди. Ето, вземи например мен и мъжа ми.

— Трябваше да видиш как ме гледа — прошепна Лиа. На лицето й се четеше молба и безпомощност, а очите й бяха пълни със страдание. — Дойде само два пъти, но и при двете му посещения изпитвах желание да избягам, защото бе тъй очевидно, че той…

— Стига, Лиа! — прекъсна я решително сестрата. — Избий си от главата тия глупости и престани да се измъчваш! Трябва да си спокойна, за да оздравееш бързо. А Пол не те мрази, убедена съм. Вероятно е разстроен и не разбира напълно състоянието ти. Но много скоро всичко ще се оправи. Ще се прибереш вкъщи, ще забравиш тревогите и ще видиш как постепенно ще възвърнеш паметта си. Чу ли, Лиа?

— Да, да, но ако той…

— Няма „ако“! Прави каквото ти казвам. И не искам повече да слушам кой кого мрази, ясно ли е? Хайде, време е за почивка!

Дорис чевръсто спусна завесите, оправи възглавниците и зави Лиа с няколко одеяла. После взе болничните картони на другите пациенти и се отправи към вратата. Преди да излезе, тя се спря и се усмихна на младата жена, притихнала под завивките.

Сетне тръгна по коридора и се насочи към стаята на сестрите. Широкото й кръгло лице бе загрижено и умислено. Реши да поговори още веднъж с доктор Холкрос за Лиа и съпруга й, преди горкото момиче да напусне болницата на другия ден.