Марго Далтън
Друга жена (12)

Дванадесета глава

Лиа долови неясен писък, който мигновено заглъхна сред шумовете на топлия летен ден. Тя се вцепени и се ослуша със съсредоточено изражение. Звучеше като вик на ужас, сякаш някое малко животинче пищеше от болка. По гърба й пробягнаха тръпки. Представи си как заек, попаднал в капан, се мъчи неистово да се освободи или едно от онези грациозни сърнета, уловено в примка, се мята безпомощно под бездушната телена мрежа.

Докато стоеше така неподвижно на пътеката и се колебаеше, приглушеният вопъл отново долетя. Косата й се изправи. Живото същество, което издаваше тези стенания, се намираше наблизо — някъде дълбоко в гъстия храсталак от дясната й страна.

„Не се отклонявай от пътеката!“, прозвуча суровото предупреждение на Пол в главата й. „Не навлизай сама в гората, Лиа. Там на всяка крачка дебнат опасности: има коприва и тръни, змии, рисове и невестулки, не е изключено дори да срещнеш някоя мечка, слязла от планините…“

Гласът му постепенно затихна в дебрите на съзнанието й. Лиа пое дълбоко дъх и се вторачи с нарастващо безпокойство в мрачния гъсталак.

Сигурно така й се е сторило. Може би изобщо нищо не е чула.

Тъкмо в този миг писъкът отново долетя — висок и пронизителен писък на болка и ужас, който бавно потъна в тишината сред жуженето на насекомите и шумоленето на листата.

Обърна се и се втурна, без да мисли, във високите храсти. Плувнала в пот, тя се запровира задъхано през гъстите чепати клони, които се закачаха в дрехите й, удряха лицето й и драскаха краката й. Трепереше от страх, а стомахът й се свиваше конвулсивно, докато си проправяше път в тъмната гора.

Ще се загубя, уплаши се тя. Господи, какво правя? Не знам дори къде…

Ала звукът неумолимо я привличаше. Сега вече се чуваше по-ясно, въпреки че не бе така силен както в началото. Бе се превърнал по-скоро в тихо отчаяно ридание, което пробождаше сърцето й.

Ускори крачка и потисна растящата болка в стомаха си. За щастие най-сетне излезе от храсталака и се озова на неравен горски път. Той криволичеше между дърветата по посока на стоновете. Бодливите тръни и дългите преплетени клони, затрудняващи движенията й, останаха в мрака зад нея. Лиа почувства необикновена лекота и се затича с облекчение по алеята. Направи остър завой и се вкамени от ужас. Отвори широко очи и поднесе неволно ръце към устата си.

На малката полянка пред нея стоеше стар камион. Лиа виждаше ясно през отворените му врати. В кабината имаше яко, мускулесто момче на около петнадесет-шестнадесет години, облечено в джинси и тениска. Лицето му бе зачервено от страст. Момчето се смееше, притиснало под себе си малко момиче с разпилени златни коси, което се съпротивляваше и плачеше.

Момичето беше Бони.

Лиа стоеше на мястото си като вкаменена. Момчето и момичето не я забелязаха.

В миг в съзнанието й нахлуха мрачни мисли. Спомените се отприщиха като черен порой и връхлетяха със зловеща сила, която я заслепи. Ушите й пропищяха, колената й се подкосиха. Искаше й се да се строполи на земята и да се свие на кълбо, за да прогони изпепеляващата болка на спомените, да се скрие като костенурка под малка, непробиваема черупка и да не позволи на никой да я докосне до края на живота. Ала нямаше време да мисли за себе си. Бони не беше неясен, объркан спомен от някакво далечно минало, а момиче от плът и кръв, което обичаше и което се намираше в истинска опасност.

Лиа пое дълбоко дъх на пресекулки. Опита се да овладее чувствата си и да прецени положението. Без да подозира за присъствието й, в този момент момчето вдигна глава и се изсмя високо.

— Престани да пищиш, кукличке! — рече той на Бони, която хлипаше и се бореше в ръцете му. — Ще видиш, че ще ти хареса. И знаеш ли защо? Защото съм много добър. Питай, когото искаш в…

Ала Джоуди не успя да довърши хвалебственото слово за сексуалните си подвизи, защото неочаквано онемя. Някой го сграбчи за косата на тила и го повлече навън с гневни ритници, юмруци и хули.

Джоуди се разтрепери от страх, когато видя пъкленото същество, нападнало тялото му с яростно настървение. Това бе някаква страховита жена-демон — сатанинско изчадие с мъртвешко лице и изцъклени очи, което продължаваше да бълва свирепи ругатни. Джоуди се втрещи от ужас и загуби ума и дума.

Вкопчила пръсти в косата на младежа, жената го издърпа на земята, като го риташе бясно в краката и ребрата. В ръцете й стърчаха отскубнати кичури коса. Момчето полагаше неистови усилия да се защити.

— Копеле! — крещеше жената. — Мръсно животно! Ще те убия! Дори и това ти е малко, проклето чудовище!

Джоуди коленичи до камиона и закри с ръце лицето си. Прилепи лакти към ребрата си в напразен опит да се предпази от сипещите се удари и ритници.

Не се и съмняваше, че жената ще изпълни заканите си. Вече бе разпознал в нея Лиа Темпъл, съпругата на онзи богаташ от имението, известна със злия си нрав и невъздържаност. Беше напълно полудяла. Бе решила да убие Джоуди Мюлер с голи ръце и с всеки изминал миг ставаше все по-ясно, че нищо не е в състояние да я спре.

Нападателката му се изправи да поеме дъх и Джоуди се възползва от моментното затишие. Събра сили и подскочи сляпо към камиона, без изобщо да забележи, че Бони Макбрайд се е измъкнала от кабинката. Обгърнала тялото си с ръце, тя седеше на земята, несъзнателно се клатеше и хлипаше. Смачкани и разпокъсани, дрехите й бяха разхвърляни около нея.

Той се вмъкна на шофьорското място, затвори и заключи вратата и запали мотора. Сетне дръпна лоста на скоростите и се помоли старият камион да не му изиграе мръсен номер. Натисна силно педала на газта и направи остър завой. Вратата от другата страна на кабинката се затвори с трясък. Джоуди пришпори камиона по поляната и запраши надолу по пътя. Наведе се отчаяно и сграбчи кормилото. Целият беше плувнал в пот и трепереше.

Лиа стоеше на поляната, задъхана от вълнение, и наблюдаваше старата бричка, която се изгуби между дърветата. Косата й бе щръкнала на всички страни, а лицето й бе почервеняло от ярост. Злокобната мисъл за убийство, която сякаш бе обсебила цялото й същество, постепенно избледня. Най-сетне дойде на себе си и осъзна коя е и какво се е случило.

Главата й щеше да се пръсне. Откъслечни впечатления и образи изплуваха на повърхността от дълбините на същността й и пулсираха в ума й с болезнена настойчивост, ала сега не можеше да мисли за тях.

По-късно, даде си обещание тя. По-късно, когато остане сама, ще се помъчи да проумее случилото се и да подреди разпокъсаните случки, нахлули в съзнанието й.

Затича се към Бони и коленичи до нея. Пое разтрепераното й тяло в обятията си, залюля я и я притисна нежно към себе си. Момичето ридаеше тихо на гърдите й.

— Лиа, той беше… Той се опита… — задави се тя и отново заплака.

— Няма нищо, скъпа! Няма нищо! Всичко е наред. Нищо лошо не се е случило. Той си отиде. Вече го няма — продължи да нарежда Лиа. Шепнеше успокоителни слова на момичето, галеше заплетената му коса и го потупваше леко по гърба и раменете.

Бони постепенно се съвзе, спря да хълца и се захвана да оправя дрехите си с разтреперани ръце. Застана на колене и вдигна късите си панталони, после дръпна ципа и облече с усилие разкъсаната тениска.

Лиа й подаде няколко салфетки. Бони избърса сълзите си, издуха носа си и най-сетне се успокои.

— Ами ако… ако се върне отново? — прошепна момичето и прикова поглед в Лиа. В сините й очи прозираше истински страх.

— Няма — поклати Лиа глава. Спомни си неописуемия ужас в изражението на момчето, като се хвърли към камиона и се обърна да погледне през прозореца. Приличаше на преследвано животно.

— Помислих… — поде Бони с несигурен глас. — Лиа, аз наистина помислих…

— Какво, Бони?

— Помислих, че ще го убиеш — рече приглушено момичето и отново зарови лице в ръцете си.

— Щях да го убия — заяви бездушно Лиа. — Ако не беше избягал и ако имах нещо твърдо под ръка, щях да го убия.

— О, Лиа. Той искаше… Той беше отвратителен — разплака се Бони. — Толкова се изплаших… Ужас…

— Знам, милинка — промърмори младата жена. — Знам как си се чувствала.

И внезапно осъзна, че не говори само за да успокои момичето, а че говори самата истина. Тя действително знаеше как се е чувствала Бони. Знаела го е от години, ала едва сега си бе спомнила.

— Но защо го направи? — изхлипа Бони през сълзи. — Държеше се така, сякаш ме мразеше и искаше да ме нарани. Никога не съм му сторила нищо лошо. Защо го направи?

— Защото е слабохарактерен и егоист — отвърна тихо Лиа. — Възрастта и природата пораждат в него естествени желания, ала той не полага никакви усилия да ги контролира. А би трябвало. Тъй че това няма нищо общо с теб. Вината не е твоя. Избий си от главата, че си виновна, чу ли?

— Но ако не беше ти, той щеше… За минути и щеше да…

— Знам какво щеше да направи — рече Лиа. Лицето й бе тъжно и далечно.

Правеше го с мен, крещеше в агония някакъв глас в нея. Правеше го с мен ден след ден, преди много години, и нямаше кой да ми помогне. Никой не го спря. А аз си мислех, че вината е в мен, че съм сторила нещо лошо и съм го подтикнала да се държи по този начин. Накрая се чувствах толкова омърсена и виновна, че намразих себе си и целия свят…

Бони вдигна очи и се втренчи с умоляващ поглед в младата жена.

— Всички момчета ли са такива? — промълви тя. — Всички ли са толкова отвратителни?

Лиа се сети за Пол, за нежността и загрижеността му, за топлотата и силата му, за тихата му сдържаност.

— Не, скъпа — потисна тя сълзите, напиращи в очите й. — Изобщо не са такива. Повечето са мили и добри. За нещастие, от нас, момичетата, зависи да разберем кои са лоши и кои добри. Затова трябва да бъдем внимателни.

Бони кимна и бавно се изправи на крака, като се облегна на приятелката си за подкрепа.

— Още… още ли ме харесваш, Лиа? — попита тя с жалостиво детско изражение.

— О, Бони! — този път Лиа не успя да удържи сълзите си. — Разбира се, че те харесвам — взе детето в прегръдките си тя. — Обичам те! Ти си чудесно момиче и ние всички те обичаме. Твоите родители и Али, Пол и аз… Всички те обичаме. И винаги ще те обичаме. Няма никакво значение какво ти е направило онова момче. Все едно те е нападнало някое зло куче. Това не накърнява с нищо твоето достойнство. Това бе просто един… един нещастен случай.

Докато изричаше тези думи, Лиа с изненада осъзна, че те бяха съвършено верни. Изведнъж изпита странно облекчение; усети такава свобода и лекота, та чак се изплаши. Бремето на дълго потисканите й спомени като че ли изведнъж се смъкна от плещите. Тя сякаш отлетя като балон към небето и се понесе над облаците към необятните сини простори на хоризонта…

— Моля те, Лиа — настоя Бони. — Не казвай на нашите! Няма да мога да ги погледна в очите, ако узнаят какво се е случило.

— Добре, щом не искаш, но мисля, че трябва да поговориш с тях, веднага щом си в състояние.

— Защо?

— Защото е важно. Най-малкото, за да попречим на момчето да се опита да извърши същото с някое друго момиче. И освен това — за да се увериш, че никой от близките ти няма да промени отношението си към теб и всички ще продължат да те обичат както преди.

— Добре — кимна Бони след кратък размисъл. — Ще им кажа, но не веднага. След няколко седмици, може би, когато ни разпуснат и няма да се налага да го виждам повече.

— Както решиш — усмихна се Лиа и погали зачервените бузи на момичето. — Хайде, да се прибираме, а?

— Добре — промърмори Бони с благодарност. Преглътна с усилие, пъхна длан в ръката на Лиа и положи глава на рамото й.

Лиа прегърна момичето, притегли го близо до себе си и двете тръгнаха по пътя към фермата.

 

 

Сенките на предметите постепенно се удължаваха от падащия здрач. Ослепителните цветове на залеза избледняха и далечните планини потънаха в сива мъгла. Лиа се сгуши в нишата пред прозореца на спалнята и се вторачи мълчаливо навън.

По някое време на вечерта Хайнц се приближи предпазливо до вратата и я попита дали иска вечеря. Али също се отби заедно с готвача да се осведоми дали ще ходят при котенцата. Лиа почти не забеляза присъствието им. Не помнеше нито какво им каза, нито какво й отговориха, нито дори кога затвориха тихо вратата и си отидоха.

Паметта й гъмжеше от образи и случки. Повечето от тях бяха болезнено ярки и отчетливи. Бяха започнали да прииждат в главата й в мига, когато видя тъмнокосото момче да напада Бони, сякаш тази картина беше ключът към залостената крепост на миналото.

Целият й живот изплува като на длан — сякаш го виждаше на филм. Един след друг се занизаха домовете на осиновителите й; разочарованието, жестокостта и пренебрежението; момчето, изнасилило я най-брутално, когато беше по-малка дори от Бони… Лиа тихо простена и отпусна глава върху коленете си, сви се на кълбо и се залюля върху меката седалка. В тялото й се разля пареща болка и се плисна в лицето й като разтопена лава.

Ала това бе друг вид болка, по-различна отпреди. Тя й носеше неизмерими терзания и изпепеляваща скръб, ала гореше в душата й с целебен пламък. Спомените я пронизваха и измъчваха, но оставяха след себе си надежда за спасение. За кой ли път тя отново се връщаше назад в годините, изучаваше миналото си и го хвърляше в очистителния огън на паметта. Образите съскаха и се гърчеха на жертвената клада, докато се съсухриха и страданието й се изгуби в сивата мъгла отвъд прозорците.

Пред очите й се появи Алън — млад и силен, изпълнен с безгрижие и жестокост. В сърцето й се надигна ненавист и плъзна по жилите на тялото. Стомахът й се сви конвулсивно и се разтърси от спазми. Тя се задави и изпита желание да повърне.

Ала омразата й постепенно се уталожи и отстъпи място на дълбоко съжаление. Запита се къде е Алън в този момент и как е живял досега с мисълта за това, което й бе причинил. Постъпвал ли е така и с други момичета? Дали животът го е наказал толкова жестоко, както наказа нея през всичките тези години?

Всъщност какво я интересува? Съдбата щеше да се заеме с него и да се погрижи да възтържествува справедливостта. Пол често казваше, че накрая всеки си получава заслуженото, и може би беше прав.

„Единственото нещо, над което имаме власт и контрол, Лиа — това е нашият собствен живот“, говореше й той. „Затова всеки трябва да гледа себе си и да не се бърка в работата на другите.“ Лиа кимна и осъзна дълбоката мъдрост на тези слова. Няма защо да раздава справедливост и възмездие и да съди постъпките на другите. Нейното задължение бе да усъвършенства ума си, да благодари на съдбата за възвръщането на паметта си и да се научи да използва правилно този скъп дар.

Изправи прегърбените си рамене и пое дълбоко дъх. Сетне се вторачи с невиждащ поглед през прозореца и продължи своето дълго мъчително пътешествие в спомените.

С изненада и удивление се замисли за самотното малко момиче, заобиколено с омерзение и опасности. Опита се да си представи Бони или Али на нейно място. Не, те едва ли щяха да издържат в бардаците, където бе прекарала по-голямата част от юношеските си години. Та кой би могъл да живее сред отрепките, в чиято компания бе израсла по неволя, и да върши мръсната работа, която бе принудена да прави, за да оцелее?

Откри, че вече е в състояние да подреди случките в строг хронологичен ред и дори да разпознае новите спомени. Целият й живот бе пред нея сякаш на екран и това обстоятелство й даваше необикновено чувство на власт. Можеше да премине бързо от началото до края или при желание да се съсредоточи върху определен момент, който незабавно изникваше в паметта й.

На осемнадесет години вече беше препатила и уморена от живота на улицата, с остър ум и хаплив език, с горчив опит и знания за света, каквито повечето хора не успяваха да натрупат дори до края на живота си. Потрепери при мрачния спомен за един жесток побой. Лежеше безсилна в мръсен вертеп и не можеше да помръдне от болка, ала в изстрадалата й душа се оформяше решение да промени живота си. Бяха я пребили заради някаква провалена сделка с наркотици. След тази случка напусна източна Канада и се премести на запад в Калгари. Изкара курс за бармани и се хвана да работи като сервитьорка в едно заведение. Бог е свидетел, положи неимоверни усилия да се измъкне от опасностите на престъпния свят и да започне почтен живот.

И тогава, една вечер на работа, се запозна с Пол Темпъл.

Чертите на лицето й се смекчиха при спомена за тази среща. Още не можеше да забрави силното впечатление, което й направи Пол, когато го видя в претъпкания бар на хотела.

Всъщност, влюби се в него от пръв поглед, въпреки че никога не й стигна смелост да си го признае. По онова време беше предпазлива и затворена в себе си; нямаше доверие в никой и не желаеше да се обвързва емоционално, камо ли да има нещо общо с чувства като любов и привързаност.

Позволи си да хареса Пол Темпъл само защото виждаше, че е богат и заможен, и трезво преценяваше, че може да й послужи като средство към един по-добър живот. Когато разбра, че интересът му към нея не се изчерпва единствено с мимолетната любовна авантюра, Лиа реши да действа и използва най-силната си карта. Примамваше го с обещания за сексуални наслади, възбуждаше го с интимни намеци и милувки, сетне нарочно го отблъскваше и държеше на разстояние. Накрая той се влюби в нея до лудост и изгаряше от сляпо желание да я притежава.

Ала когато се ожениха, тя откри, че не е в състояние да живее с мъж. Не можеше да превъзмогне дълго потисканите опустошителни спомени от детските години, а страхът и отвращението от сексуалния контакт с Пол прераснаха в саморазрушителен инстинкт и нихилизъм.

Сега, от тази нова позиция на наблюдател, тя виждаше с кристална яснота трагедията на техния брак. Докато двамата с Пол се опитваха да намерят някакъв изход, коварните спомени се спотайваха в подсъзнанието й също като опасни подводни скали в измамна плитчина, готови да се забият в корпуса на кораб.

Въпреки това, много пъти в миг на разкаяние и вина Лиа се заричаше да бъде добра съпруга. Често се случваше Пол да я хване в лъжа или провинение. В такива моменти тя искрено съжаляваше и решаваше да стане друг човек. Ала много скоро познатата болка отново се появяваше и я повличаше в черните бездни на злобата и огорчението, от които така и не успя да изпълзи.

И винаги, зад всичко, като лайтмотив на постъпките й, стоеше заслепяващият гняв, който сякаш извираше от дълбините на същността й. Всеки път, когато повече не можеше да потиска чувствата си, яростта й се отприщваше с неподозирана сила и се стоварваше върху мъжа й. Сега вече разбираше по-добре тези свирепи пристъпи на ненавист, ала тогава не бе в състояние да ги обуздае.

Горкият Пол! Откъде би могъл да знае?

Лиа потръпна и скри лице в дланите си. Замисли се за търпението и нежността на Пол през всичките нещастни години; за самотата и отчаянието му; за многобройните моменти, в които не можеше да проумее държането й и му идваше да заплаче от мъка и горчивина.

— Пол! — прошепна тя. — О, Пол, толкова съжалявам, скъпи. Не знаех… не знаех какво правя…

В последните години на брака гневът и враждебността й постепенно прераснаха в омраза. Обръщайки поглед назад към бурните им взаимоотношения, Лиа осъзна, че бе започнала да го презира истински, едва когато престана да спи с нея и заговори за възможността от развод.

Лицето й бе бледо и измъчено, докато размишляваше с печал върху загадките на човешката личност.

Направих всичко възможно да го накарам да ме намрази и отблъсне, установи тя. А после, когато реагира като всеки нормален човек, го намразих… Неочаквано в съзнанието й нахлу нов бурен поток от образи и случки. Спомените отново се сгъстиха и станаха мрачни и зловещи. По гърба й полазиха тръпки, ала тя си наложи да се успокои и със затаен дъх проследи събитията от последната година.

Постепенно бе развила почти маниакална омраза към мъжа си. Непрестанно си повтаряше, че иска Пол да умре, за да не може никога повече да й причини болка. Идеята за смъртта му обсеби изцяло мислите й. Въобразяваше си, че като се отърве от неговото мълчаливо обвиняващо присъствие, ще унищожи демоните на своя собствен свят и най-сетне ще намери покой.

Тялото й неудържимо се разтрепери. Инстинктивно усещаше някаква смътна опасност и се ужасяваше да продължи напред, ала трябваше да го направи. Заради Пол.

Проследи с отвращение по-нататъшните си действия. След многобройни тайни проучвания, разговори по телефона и срещи с някои от предишните си познати от престъпния свят, тя изглежда най-после бе открила човека, който й трябваше.

Простена от болка и се вцепени. С ужас видя как една непозната и безсърдечна Лиа влиза в ресторант със златен пръстен в чантата и сяда до едър мъж със зловеща усмивка и брадясало лице.

— Човекът от агенцията! — възкликна Лиа. — Мили Боже!

Пое рязко дъх и отново зарови лице в свитите си колене. Подсъзнанието й неведнъж се бе опитало да я предупреди и да извади този скрит и опасен образ на повърхността, преди да стане твърде късно.

Отворила широко очи, тя наблюдаваше сцената в ресторанта като някакъв кошмарен откъс от филм на ужасите. Безскрупулната жена се уговори с мъжа, хладнокръвно му даде указания за действие и обсъди начина на плащане.

Накрая извади пръстена със смарагда от чантата си и го пусна в мръсната длан на мъжа, сякаш изгаряше пръстите й.

Всъщност пръстенът бе станал причина за нападението и побоя в алеята. Беше обиколила няколко заложни къщи през деня да разбере стойността му и бе забелязала двама подозрителни типове в единия от магазините. Сигурно бяха видели смарагда и я бяха проследили, изчаквайки удобен момент да я нападнат. Ясно си спомняше лицата им и яростта им, когато им каза, че пръстенът вече не е в нея. Нахвърлиха се с ритници върху нея и взеха да я обсипват с удари и ругатни.

После помнеше единствено непоносимата болка и объркването, крясъците, шума от бягащи стъпки и далечния вой на полицейски сирени. След това се събуди в болницата и погледна ръката си, опитвайки се да назове заобикалящите я предмети.

Така започна най-щастливата част от живота й. Но сега не можеше да си позволи да мисли за нея. Трябваше да се съсредоточи върху случилото се преди това.

С мрачна решимост тя върна мислите си към срещата в ресторанта.

В действителност Лиа Темпъл бе наела човек да убие мъжа й. Бе му дала годежния пръстен със смарагда като предплата и дори се бе съгласила да му съдейства, като направи всичко необходимо Пол да е сам в колибата в определеното време.

Сети се с ужас за последното посещение на човека от агенцията, предпазливия му намек за „работата“ и собственото й потвърждение, че уговорката остава в сила и смята да му плати изцяло според предварителното споразумение.

— О, не! — извика тя. — Сигурно си е помислил… Той още мисли, че искам да убие Пол.

„Ти само го закарай до колибата, пък аз ще се погрижа за останалото. Предпочитам да стане последната седмица на юни, защото в началото на юли заминавам за Мексико. Гледай да е там в събота вечер, та да сме сигурни, че ще спи в колибата. Ще свърша работата неделя сутрин. Няма да открият тялото му по-рано от другия ден. А дотогава вече ще съм заминал…“

Грубият глас на мъжа кънтеше в главата й. Лиа се размърда. Проправяше си сляпо път през спомените и се мъчеше да ги свърже с реалността.

Последната седмица на юни, повтори на ум тя. Събота вечер…

Изправи се рязко, прекоси стаята и отиде до бюрото. Светна настолната лампа и се вторачи в малкия календар със златна рамка. Изведнъж й прилоша, кръвта нахлу в главата й и тя се олюля.

Днес бе събота и това бе последната събота на юни.

Очите й се затвориха и тя се строполи на пода.

 

 

Нямаше никаква представа колко време бе лежала в безсъзнание на килима в стаята. Когато отвори очи и се опита да седне, навън бе тъмно. Тялото й бе схванато и я болеше, а главата й пулсираше на мястото, където я бе ударила в крака на бюрото. Ала умът й бе ясен, а спомените — подредени и достъпни.

Облегна се на бюрото, разтърка гърба си с ръка и се намръщи. Опита се да помисли.

Събота вечер.

Според плана похитителят трябваше да се промъкне по пътя под прикритието на мрака в ранните часове преди зазоряване, да заеме удобна позиция в гората срещу единствената врата на колибата и да застреля жертвата си, когато излезе сутринта.

После щеше да се измъкне с някакъв камион, в който ще го чака помощникът му. След няколко дни трябваше да се свърже с Лиа и да й даде указания къде и как да приведе останалите пари според уговорката.

Скован от ужас, умът на Лиа работеше бавно. Тя хвана с ръце главата си и инстинктивно притисна пръсти в слепоочията си. Знаеше, че трябва да разсъждава трезво, защото животът на Пол зависеше от способността й да запази самообладание и да намери изход от този кошмар.

Ала единственото нещо в главата й сега бе златната коса на мъжа й и блестящите му бадемови очи, широките рамене и веселият му смях, необикновеният интелект и нежността му, срамежливото момчешко излъчване…

И всички онези мигове в съвместния им живот, когато му бе причинила мъка и разочарование, когато бе предала доверието му и го бе накарала да се срамува от постъпките й…

Поклати глава и прехапа до болка устни.

Нямаше време за упреци и самосъжаление. Не можеше да си позволи да разсъждава какво чудовище е била или да търси подбудите за действията си. Тези неща щяха да почакат. Сега трябваше да мисли за надвисналата опасност и как да я предотврати.

Пое няколко дълбоки глътки въздух, изправи се на крака и тръгна вдървено към прозореца да погледне към колибата на Пол.

Може да е последното нещо в живота й, но ще успее да спаси Пол, реши твърдо тя. Трябваше на всяка цена да намери начин да запази живота му, защото той бе застрашен само заради нея.

Хрумна й да отиде в гората, да намери похитителя и да му каже, че е променила решението си. Но веднага си спомни суровия глас в ресторанта, когато се наведе близо до нея и й прошепна в ухото: „Гледай да няма никой по тъмно наоколо, сладурче. Че взема ли веднъж пушката в ръка, ще пръсна черепа на всеки, който се изпречи на пътя ми. А като свърша, да знаеш, ще си плюя на петите с все сили и адио Рио. Нямам намерение да оставам на приятни разговорчета…“

Не, нямаше смисъл да го търси. Налагаше се да измисли друг начин да осуети ужасния план.

Но какъв? Ако се промъкне до колибата в тъмнината и предупреди Пол или извика полицията и спасителни отряди плъзнат из гората, Джо може да се уплаши и да избяга, ала със сигурност ще се върне да опита отново при първата удобна възможност заради парите, които му бе обещала.

Освен това, помисли Лиа и се вторачи в мрака с бледо лице и помътнели, блуждаещи очи, ако каже на Пол или на полицията, това ще е краят на брака им, независимо от развръзката. Пол ще разбере какво е направила и тогава как биха могли да живеят заедно с бремето на този факт?

По-добре да умра, рече си тя, отколкото да живея с мисълта, че Пол знае. Наистина по-добре да умра.

Веднага щом тази мисъл й мина през ума, Лиа разбра какво трябва да прави. Планът беше толкова прост и съвършен, сякаш бе предопределен от съдбата.

Светна лампите и бързо се облече — джинси, карирано спортно сако, спортните обувки, подарък от Пол. Сетне загаси лампите и притвори тихо вратата на стаята. Взе фенерче от шкафа в коридора и се измъкна на пръсти от къщата. Излезе в топлата лятна нощ и се отправи към пътеката покрай потока.