Марго Далтън
Друга жена (8)

Осма глава

Бони тичаше тежко по прашния път към фермата. Размахваше ръце, присвиваше колена и леко се олюляваше. Дишаше шумно и неравномерно. Кръвта бучеше в ушите й, а сърцето подскачаше уморено в гърдите. Копнееше за почивка. Искаше единствено да сложи край на болката, да се хвърли в прохладната растителност покрай пътя и да лежи поне половин час, без да мръдне.

— Още малко — каза си тя задъхано, сякаш да се убеди, че трябва да продължи. — Ще преброя до петдесет и ще спра. Едно, две, три…

Най-сетне в далечината изплуваха постройките на имението. Бони постепенно забави темпо и спря. Приближи се до пощенската кутия и се облегна да поеме дъх.

Когато отново тръгна, изпита огромна слабост в цялото тяло. Коленете й се подгъваха непослушно, сякаш бяха гумени. Скоро дишането й се нормализира, а бедрата и вече не горяха както по време на тичането.

Хвърли поглед на пълните си крака, обути в светлосин спортен клин. Обзе я радост и надежда и моментално забрави за мъчителните три километра, които току-що бе пробягала.

Може да си въобразявам, каза си тя, но бедрата ми сякаш изглеждат по-слаби, а не дебели и отпуснати. Предпазливо прокара ръце по горната част на краката си. Не смееше да повярва! В края на краищата започна да тича едва миналата седмица. И все пак…

Пое дълбоко дъх, спря да се успокои, сетне се шмугна през една дупка в оградата и се запъти към къщата. Загубила много от предишния си нехаен и безцелен маниер, походката й вече не бе така тежка и тромава.

Потайността бе най-съществената част в плана й. Не искаше никой да разбере какво прави. По някаква необяснима причина не желаеше да споделя с другите. Изпитваше суеверен страх, че хората ще почнат да говорят за диетата й, да обсъждат прогреса й и дори да я насърчават. Е, в един момент, разбира се, щеше да отслабне толкова много, че повече нямаше да е възможно да прикрива теглото си.

Точно сега обаче искаше да бъде сама с болката.

Забеляза, че наоколо няма никой и въздъхна с облекчение. Майка й навярно бе навън при пилетата, баща й помагаше на кобилата да се ожреби в конюшнята, а Али сигурно бе с госпожа Темпъл. Най-сетне бяха открили котилото и почти всяка вечер ходеха в обора да играят с котенцата.

При други обстоятелства Бони вероятно щеше да ревнува, особено като ги гледаше как се боричкат в сеното и се смеят, как галят тромавите топчести котенца или им подхвърлят плюшени играчки и ги дразнят по нослетата със слама.

Ала в този момент бе доволна, че всички са погълнати от заниманията си. И без това госпожа Темпъл й обръщаше прекалено много внимание. Почти всеки ден след училище Бони прекарваше няколко дълги, весели часа при младата жена и я учеше да се гримира. Влизаше във великолепната спалня на госпожа Темпъл, сядаше до нея пред тоалетката с големите огледала и й показваше как да разкрасява очарователното си лице.

Обожаваше компанията на господарката на имението. Госпожа Темпъл наистина бе променена до неузнаваемост. Държеше се с Бони весело и спонтанно, сякаш бе на нейните години; проявяваше искрен интерес към заниманията й и случките в училище, към живота и възгледите на малкото момиче.

А в срамежливата усмивка и нежния й глас имаше нещо толкова успокояващо!

Непрекъснато се възхищаваше от красотата на Бони и не пропускаше случай да подчертае колко е мило от нейна страна, че отделя време за нея и я учи да се гримира, за да изглежда добре, когато мъжът й се върне от работа…

Бони се усмихна. Напоследък госпожа Темпъл се чувстваше доста по-добре и с всяка изминала седмица сякаш ставаше все по-спокойна и щастлива. Понякога дори се шегуваше с Бони и двете се смееха от сърце.

Бони обичаше да е с нея. Говореха си за какво ли не. Малкото момиче й доверяваше съкровените си тайни и измисляше занимателни случки да я забавлява. В действителност именно топлото им приятелство й помагаше да не мисли постоянно за храна и улесняваше опитите й да устои на мъчителните пристъпи на глад, особено в ужасните часове на ранния следобед, когато се прибираше у дома след училище и знаеше, че има още много време до вечеря.

Влезе припряно в банята, свали мократа тениска и наплиска зачервеното си лице с вода. Погледна с копнеж към кантарчето в ъгъла. Беше дала обет, че ще се тегли само веднъж в седмицата и до уреченото време оставаха още два часа. Днес обаче бе гладна като вълк, а стомахът й бе съвършено празен. Наближаваше вечерта. Няколко часа по-рано или по-късно, нямаше кой знае какво значение.

Бони затаи дъх в очакване и премести кантара на определеното място върху балатума, където уредът беше в абсолютно хоризонтално положение и измерваше с най-голяма точност, сетне свали маратонките и клина.

Разтреперана от страх, тя стъпи върху кантара, затвори за миг очи и се помоли мълчаливо, после ги отвори и се вгледа в стрелката с недоверие и изненада.

Три килограма! Бе свалила цели три килограма от миналия петък!

Сърцето й подскочи от щастие. Изпита желание да пее и да танцува, да крещи от радост, да се втурне навън и да пробяга още три километра. Но най-много от всичко на света искаше да открие госпожа Темпъл и да я прегърне. За съжаление знаеше, че никога няма да го направи, защото се срамуваше да я докосне, освен когато не се налагаше през часовете по гримиране.

Въпреки това Бони почувства нужда да види милото лице и красивите весели очи на госпожа Темпъл, да чуе нежния й глас и звънкия й смях.

Отиде в стаята си, метна потните дрехи на закачалката и сложи тениска и джинси. Да, панталонът определено й стоеше по-свободно. Закопчаваше се по-лесно и не се пукаше по шевовете, както преди.

Бони едва сдържа тържествуващия си вик. Беше толкова щастлива, че е отслабнала с три килограма, а как ли щеше да се чувства, като свали останалите двадесет и два?

Няма да е толкова лесно, напомни си решително тя.

Вече знаеше всичко за диетите. Бе прочела най-малко десет книги по въпроса и поне още стотина статии. Според техните автори първоначалните етапи се характеризираха с бързо, безпрепятствено отслабване, но много скоро настъпваха критични моменти, когато, независимо от усилията, не се забелязваше видима промяна в теглото. Освен това, за да постигне максимален ефект, ограничаването на калориите трябваше да бъде съпроводено от активни физически упражнения. Изобщо целият процес протичаше много по-бавно, отколкото й се искаше.

И все пак, първите резултати бяха несъмнено окуражаващи.

Приближи се до шкафчето, като си подсвиркваше тихичко. Надигна се и взе да тършува в разхвърляните вещи. Пъхна ръка към тайното скривалище зад мравуняка на Али. Шишето с хапчетата бе там, но Бони не му обърна внимание. Отмести го нехайно и извади червена хартиена папка.

На едната корица имаше собственоръчно написано предупреждение: „Лично и поверително. Собственост на Бони Макбрайд и на никой друг! Не отваряй! Опасно за живота!“

Качи се на леглото, отвори папката и замислено разгледа листовете със сложни таблици с много празни колонки и полета за отметки, следвани от дълги инструкции. Някои от редовете бяха дебело подчертани и осеяни с бележки под черта.

„Никаква храна между основните яденета. Упражнения най-малко половин час на ден. Яжте бавно и дъвчете всяка хапка поне десет пъти. Никакъв шоколад, само ябълки или портокали. Пийте поне осем чаши вода всеки ден…“, продължаваха в този дух указанията.

Бони гризеше молива и изучаваше внимателно отбелязаните цифри. Последната таблица бе най-важна и попълването й изискваше особен ритуал. Бони стана от леглото, отиде в кухнята и си наля чаша обезмаслено мляко. Извади три връзки моркови и целина от хладилника и старателно ги наряза на тънки кръгчета. Постави ги в една от любимите чинии на майка си, отнесе яденето в стаята и затвори вратата след себе си.

С победоносна усмивка на уста тя вписа новите данни в графата „тегло“, а под „намалени килограми“ отбеляза „три“. Отпи замечтано от чашата и се отпусна назад върху плюшените играчки, разпилени върху леглото. Сдъвка голямо парче морков и прикова очи в красивата рисунка върху задната корица на папката.

Оттам я гледаше слаба, стройна девойка в цял ръст, която в лицето приличаше поразително на Бони. Момичето стоеше на морския бряг, отправило взор към водната шир.

Бони се вторачи в картината и блажено въздъхна. Помисли си колко прекрасно ще е да се освободи от грозните окови на плътта и да стане тънка и грациозна като госпожа Темпъл… Най-сетне се надигна да разчисти остатъците от малката закуска и хвърли суров поглед към стомаха си, свит на топка от глад. Наметна жилетка и излезе сред шумовете на топлата привечер да потърси Али и госпожа Темпъл.

 

 

Пол също търсеше жена си, ала за разлика от Бони нямаше представа къде да я намери. Заобиколи къщата и се спря нерешително до градинската врата. Огледа намръщено смълчания двор и се зачуди къде може да е Лиа и как прекарва свободното си време.

Изминалата седмица бе изключително напрегната. Имаше много работа във фабриката, а в четвъртък и петък се наложи да замине в командировка за Чикаго. Почти не бе виждал жена си от вечерта, когато заедно отидоха до дървената колиба в гората, и се изненада колко много му липсва.

Веднага след кацането на самолета в ранния следобед Пол се метна на колата и се отправи нетърпеливо към дома си, без да се отбива в офиса. По пътя мислеше за милото, засмяно лице на Лиа, за детския блясък в очите й, за нежните извивки на деликатното й тяло и смущението й в прегръдките му. Когато пристигна в имението, едва не се затича по пътеката към къщи като малко момче. Изгаряше от любов и желание да я види. Но къщата бе тиха и мрачна, сякаш единствено присъствието на Лиа й придаваше живот. Преоблече се и излезе отново да потърси жената, която по неведомите пътища на съдбата се бе превърнала в светлината на съществуването му.

Ана мина покрай него с две пълни кофи вода и се усмихна с необичайна топлота.

— Здравей, Ана! Каква приятна вечер, нали? — поздрави я той.

— Наистина чудесна! — съгласи се Ана и остави кофите на земята. — Взех малко дъждовна вода от варелите до обора и смятам да полея саксиите. Цветята обичат дъждовната вода.

— Дай да ти помогна — предложи Пол.

— О, няма нужда, господин Темпъл — промърмори тя.

Пол забеляза смущението й и не настоя.

— Търся жена си, Ана — рече той. — Имаш ли представа къде е?

— Мисля, че да — усмихна се тя, а на лицето й се изписа любов и привързаност. — Видях я преди малко с Али. Тръгнаха към обора.

— Към обора ли?! Какво ще правят там?

— Най-сетне откриха котилото и прекарват часове при малките котенца.

— Аха! — засмя се Пол. — А дали ще имат нещо против да се присъединя към тях?

— Едва ли, господин Темпъл — Ана се наведе да вдигне ведрата. — Мисля, че дори ще се зарадват.

Пол прекоси двора с бодра стъпка и се приближи към обора. Точно пред вратата се спря и кимна на младежа, който усърдно ринеше тор и го хвърляше върху една стара ръчна количка. Беше слаб и рус, със сипаничаво лице и напрегнато, потайно изражение.

— Добър вечер — поздрави го любезно Пол.

— Вие сте Тим, нали? Май не съм ви виждал, откакто Боб ви нае.

Младият мъж се сепна и вдигна уплашено очи.

Озадачен от странната му реакция, Пол отвърна мълчаливо на погледа му. Най-сетне Тим облиза нервно устни и кимна отривисто.

— Здравейте, господин Темпъл. Аз… Аз тъкмо довършвах тук — добави той и махна напосоки с ръка.

— Добре, Тим, но вече е късно. Освен това е петък вечер и както виждам добре си се потрудил. Защо не ходиш да се забавляваш, пък работата може да почака до утре, нали?

Младият мъж вдигна рамене с неудобство и кимна, забил поглед в земята.

— А между другото, Тим — поколеба се Пол и се вторачи с любопитство в прегърбения младеж. — Да знаеш случайно къде е жена ми?

— Там — промърмори Тим и посочи дървената стълба, водеща към горния етаж на обора, където обикновено трупаха балите сено. — Играе си с децата. Седят с часове в плевника — добави той, а по устните му се прокрадна бегла усмивка.

Пол също се усмихна в отговор и помисли, че всички в имението знаят навиците на жена му. Кимна на младия мъж, прекоси обора и се заизкачва по стълбата. Скоро главата и раменете му се показаха на вратата на плевника. Спря се и премигна няколко пъти, докато очите му привикнаха към мрака. Пред погледа му се откри приятна картина.

Последните лъчи на залязващото слънце се прокрадваха през голям прозорец и обгръщаха балите с бледорозово сияние. Във въздуха се носеше аромат на лято, земя и обещание за мързеливи знойни дни. Малки прашинки подскачаха в слънчевите снопове, а сеното блестеше като злато.

Подпряла брадичка на дланите си, Лиа лежеше върху голяма купа, заобиколена от двете момичета. Наблюдаваше топчестите пухкави котенца и весело се смееше на тромавите им движения.

Пол стоеше тихо и незабелязано се взираше в трите жени. Момичетата се бяха изтегнали по корем от двете страни на Лиа. Едното бе тънко и дълго с рижава коса, пламнала на слънцето, а другото — меко и закръглено с буйна златна грива, която се сливаше с цвета на блесналата слама. Али бе прегърнала Лиа приятелски с ръка, а оранжевата й глава бе склонена към малката, момчешки подстригана глава на Лиа.

— Вижте, вижте, госпожа Темпъл! — казваше тя. — Вижте Хюи! Вече е прогледнал. Почти цяла седмица след другите.

— Очичките му са сини — възкликна Лиа с очарование. — Не предполагах, че котките имат сини очи.

— Сиамските имат — отвърна разсеяно Али. — Знаете ли ги?

Пол забеляза как Лиа придоби обичайното напрегнато и замислено изражение както винаги, когато се бореше с паметта си.

— Те са бели с кафяво. Принадлежат към някаква специална порода, нали?

— Да — махна с ръка Али. — Домашни котки, които живеят в града и носят диамантени нашийници и какви ли не щуротии. Очите на Хюи ще се променят. Ще станат зелени, жълти или кафяви.

— Също като на Пол — промърмори Лиа с такъв замечтан и изпълнен с любов глас, че Пол за малко не се втурна, за да я прегърне.

— Хюи? — обади се Бони. — Така ли се казва?

— Да — отговори Али. — Сивото е Луис, пък онова, бялото, на оранжевите петна е Нюз.

— Ти не си в ред, Али — избухна в смях сестра й. — Трябваше да оставиш госпожа Темпъл да ги кръсти.

— Госпожа Темпъл искаше да им казваме Мег, Джо и Ейми, като героините от „Малките жени“ — рече надменно Али. — Току-що е прочела книгата.

— Е, и какво лошо има в тия имена? Много са хубави дори.

— Но котетата са мъжки! — вторачи се Али с изненада в сестра си. — И трите!

— Виж ти!

— В началото не знаех, че са момченца — намеси се кротко Лиа и се размърда върху сеното. Луис се качи на ръката й. — После Али ми показа как да ги познавам. Момченцата имат малки топчета ето тук, нали? — добави тя с интерес и обърна Луис по гръб, сякаш се намираше в час по биология.

Пол не издържа и се разсмя на глас. Трите се стреснаха и едновременно обърнаха глави към вратата.

Лиа първа реагира на появата му. Лицето й се оживи от радост, а очите й грейнаха като звезди в мрака. Пол се изкачи по стълбата и застана на вратата.

— Пол?! — възкликна тя и скочи на крака. В едната си ръка държеше Луис, а с другата изтупа полепналите по дрехите сламки. — Не очаквах, че ще се върнеш толкова рано.

Устреми се към него, сетне внезапно се спря. Поколеба се, обзета от неудобство. Очевидно копнееше да го прегърне, но се срамуваше. Пол с усмивка забеляза, че Луис се бе вкопчил неистово в ръкава на ризата й и надаваше жаловити вопли на ужас.

— Горкичкият! — промърмори Лиа и погали разтрепераното му телце. — Горкото мъниче! Божичко, колко го е страх!

Гърлото му се сви, а устата му пресъхна от внезапно желание, докато наблюдаваше сцената. Често мечтаеше да се върне вкъщи и на прага с усмивка на уста да го посрещне мила, нежна жена, хванала в скута си малко бебе…

— Това е Луис — рече весело Лиа и поднесе котето към мъжа си да го разгледа. — Той е най-малкият.

— Хюи, Луис и Нюз — пошегува се Пол. — Подслушах разговора ви.

— Али ги кръсти.

— Така и предполагах — отвърна сериозно Пол. Не можеше да откъсне поглед от лицето на жена си. На устните й грееше сияйна усмивка, очите й блестяха от щастие.

— Свърши ли… Свърши ли всичко? — попита нерешително Лиа и вдигна лице. Хвана в шепи малкото котенце и го сложи под брадичката си. — Знам, че имаше неприятности през седмицата.

— Да, имах доста работа — съгласи се Пол и й се усмихна. — Но не се отбих в офиса. Слязох от самолета и дойдох тук. Ако има проблеми във фабриката, ще почакат до понеделник. А сега смятам да прекарам един спокоен уикенд.

— О, прекрасно! — зарадва се Лиа. — Ял ли си, Пол? Защото аз хапнах при Хайнц в кухнята преди час. Предполагам, че може да ти приготви нещо…

— Не се притеснявай, Лиа. Обядвах в самолета. Значи Хайнц ти е сервирал в кухнята, така ли? — добави той с изненада.

— Ами вижда ми се глупаво да се храня сама в огромната столова, когато те няма — обясни Лиа и се върна към купата сено да остави Луис при братчетата му. — По-весело ми е в кухнята с Хайнц. Понякога ме учи да готвя, а друг път ми разказва за семейството си и живота в Германия като малко момче. Имали са езеро с лебеди, представяш ли си? — добави тя с една от ония невинни и лъчезарни усмивки, при които в гърлото му неизменно засядаше буца.

— А пък снощи госпожа Темпъл вечеря у нас — заяви гордо Али. — Ядохме пържени картофи и печени ребра.

— Беше много вкусно! — възкликна Лиа. — Ана приготви специален сос за барбекюто, но каза, че рецептата е тайна.

— А Хайнц къде беше, докато вие вечеряхте на открито?

— Заведе приятелката си на ресторант — отвърна Лиа и се засмя, като видя как оранжевото коте на име Нюз подскочи високо във въздуха, преследвайки някакъв бръмбар, и се приземи в сеното с изпънати крака.

— Моля?! Хайнц има приятелка?!

— Да — кимна Лиа. — Кара пощенската кола. Всяка сутрин Хайнц слиза да вземе пощата и да я види, като минава, въпреки че мрази да ходи пеш. Казва, че е много сладка.

Пол избухна в смях и импулсивно прегърна крехките рамене на жена си. Сетне се отдръпна и се загледа влюбено след нея. Тя последва момичетата по стълбата и трите слязоха на долния етаж на обора.

Изведнъж напрежението и тревогите в службата сякаш отлетяха. Пол почувства странно удовлетворение и задоволство. Обзе го щастие, че се е върнал вкъщи и е заобиколен от веселие, топлина и спокойствие. Слезе до средата на стълбата, сетне скочи. Обърна се и се усмихна на Лиа, която стоеше сама до яслите и го чакаше.

— Къде изчезнаха твоите малки приятелки? — попита той.

— Бързаха да се приберат и да пуснат телевизора. Любимите им музикални видео хитове започват в седем и половина.

— Аха! А ти, Лиа? — прошепна Пол и погледна жена си с неочаквана страст. Изпита желание да я притисне в прегръдките си и да целуне меките й устни. — Бързаш ли за някъде?

— Не — поклати глава тя. — Искам да прекарам вечерта с теб и да ми разкажеш за работата си през седмицата.

Пол рязко й обърна гръб уж да разгледа свежата люцерна до вратата, а всъщност искаше да прикрие чувствата си.

Лиа не знаеше как да флиртува. Бе забравила как се води закачлив, многозначителен разговор с остроумни забележки и тънки намеци, наситени със сексуален подтекст. Гледаше право в очите и казваше това, което мислеше, с искреността и простодушието на дете.

През последните години на брака Пол се бе отегчил до смърт от дългите словесни двубои, интимни внушения и възбуждащи еротични намеци, които в крайна сметка му носеха само разочарование. И сега тази непосредственост и прямота едновременно го очароваха и смущаваха.

Желая да прекарам вечерта с теб… Пол сви юмруци, сетне се отпусна и се обърна към нея.

— Е, в такъв случай съм на твое разположение, Лиа. Искаш ли да се поразходим покрай потока?

— Чудесно! — кимна нетърпеливо тя. — Ще тръгнем по този бряг да съберем малко ревен. Хайнц каза, че утре ще направи пай от него.

— О, сериозен аргумент! — отбеляза въодушевено Пол. — Паят на Хайнц е един от специалитетите, които сервират в рая.

— Не знам — засмя се Лиа, — но Хайнц спомена, че го обичаш много. А пък за мен каза, че не бил сред любимите ми.

— Вярно е — настигна я той и двамата закрачиха рамо до рамо в притъмнелия двор, — но това не значи абсолютно нищо. Както виждаш, дори вкусът ти се е променил, Лиа. Едно време харесваше неща, които сега не можеш да понасяш и обратно.

— Да, наистина. Не е ли странно? Доктор Холкрос казва, че вкусът е свързан с чувствата и емоциите, а оттам и със спомените.

— Значи ако човек преживее нещо лошо, докато яде пай с ревен, той ще го намрази за цял живот, независимо от факта, че преди случката го е харесвал, така ли?

— Да, нещо подобно — спря се Лиа и вдигна очи към небето. Ниско над главите им кръжеше птица, а лъчите на слънцето се отразяваха в широко разперените й крила. — Това е сова. Боб ми показа една, която живее на голямата топола до мелницата. През деня спи по клоните, а вечер се събужда и тръгва на лов за насекоми.

— Как ги лови? — попита Пол. Знаеше отговора, но му бе приятно да наблюдава оживеното й лице.

— Ето така — отвърна незабавно тя, отвори широко уста и размаха ръце. — Отваря човката колкото може, лети и поглъща всичко, което влезе в устата й.

— Внимавай, Лиа! — прихна Пол, развеселен от смешните й усилия да имитира птицата. — Да не искаш да лапнеш някоя муха?

Лиа се сепна и затвори уста. Сетне се усмихна лукаво и тръгна по малкия мост, който минаваше над поточето.

— Наистина ли имаше сериозни проблеми в службата? — попита го тя със съчувствие. — Изглеждаше много уморен в сряда вечер, когато ми каза, че на другия ден се налага да заминеш за Чикаго.

— Да, седмицата бе действително тежка, но и много плодотворна — добави Пол. — От месеци насам работим върху голям договор за доставка на оборудване и най-сетне постигнахме съгласие с другата страна. Освен това сключихме споразумение с някаква неизвестна японска компания.

— Това добре ли е?

— Много добре, дори — отбеляза тържествено той. — Всъщност мисля, че мога да си позволя да ти направя подарък. Какво искаш да ти купя?

— Имам всичко — спря се на моста тя и погледна замислено Пол. После сведе очи към мътната вода. — Не виждам какво още бих могла да желая.

— Дрехи, бижута, нещо за стаята ти?

— Не — поклати глава Лиа. — Всъщност… — поде боязливо тя, но се смути и замълча.

— Да? — подкани я с любопитство Пол.

— Като говорих последния път с Дорис — стрелна го тя с очи, сетне отново отправи взор към водата, — стана въпрос за сина й. Той е на четиринадесет години, Пол, и е много добър хокеист. Иска да отиде на спортен лагер това лято, но Дорис и мъжа й нямат средства да платят таксата. Бих искала да й дам пари, за да го изпрати.

— Колко ще струва? — прегърна я нежно през рамо той.

— Седемстотин долара — погледна го неуверено Лиа.

— Но Дорис никога няма да вземе пари от теб, Лиа — намръщи се Пол. — Познаваш я добре.

— Прав си. Посъветвах се с Ана по тоя въпрос и тя каза, че можеш… един вид да го спонсорираш от работата. Тогава Дорис и мъжа й едва ли ще имат нещо против, ако… — замълча тя с неудобство.

— Браво, Лиа! Чудесна идея! — прегърна я през рамо Пол. — Точно така ще направим. Много съм й задължен за всичко. Топлотата и любовта, с които се грижеше за теб, бяха извън задълженията й — добави той. Не можеше да се откъсне от жена си. Наслаждаваше на допира до крехкото й тяло, притиснато към неговото в тишината на пролетния здрач. — Разбрах, че сте станали много добри приятелки в болницата.

— Да — промърмори Лиа и очевидно се зарадва при мисълта, че ще помогне на сина на Дорис. Усмихна се със задоволство и се сгуши удобно в прегръдката му. Пол затаи дъх. Тя навярно не си даваше сметка, че близостта и топлината на меката й плът изпълваха тялото му с болезнено желание и копнеж.

— А ти, Лиа — рече той с пресилена небрежност, обърна се и я поведе към градината от другата страна на потока, — как прекара седмицата? С какво се занимаваше, докато отсъствах?

Лиа сякаш само това чакаше. Разприказва се за дребните, незначителни случки от изминалите дни, за нещата, които бе научила, видяла или направила.

Пол спря малко преди градината и седна на старата пейка под ябълковото дръвче. Привлече към себе си Лиа и се заслуша с удоволствие в занимателния разказ за преживяванията и чувствата й.

Какво необикновено кълбо от противоречия представлява Лиа, мислеше си той. В многобройните разговори след злополуката бе установил с изненада, че жена му притежава бърз и остър ум. Беше много далновидна и виждаше разрешението на проблемите в перспектива. Няколко пъти през изминалите месеци му помогна да се измъкне от сериозни търговски затруднения. Изслушваше го внимателно и сетне му предлагаше смели и оригинални съвети, които в същото време се отличаваха с удивителна простота. Но в отношенията си с хората бе все още неуверена и срамежлива. Съзнаваше, че има много пропуски и се страхуваше, че не познава света.

Ала винаги, над всичко стоеше удивителната самобитност на нейните възгледи, онази жизнерадост и наслада, с които се възхищаваше на живота.