Марго Далтън
Друга жена (7)

Седма глава

Следващия ден Пол Темпъл седеше на масата в трапезарията и наблюдаваше жена си на светлината на трепкащите свещи. Пленен от красотата й в тази топла пролетна вечер, той не можеше да откъсне очи от нея.

Лиа бе облечена в бял копринен панталон и кремав блузон, осеян с изящни речни перли. Дълъг и свободен, с яка на ситни плисета, блузонът се различаваше коренно от дрехите, които жена му обичаше.

В последно време Лиа носеше семпли и елегантни тоалети, които й придаваха изисканост и финес. Пол често се чудеше откъде ги намира, тъй като повечето от тях изобщо не бе виждал.

Предишната Лиа никога нямаше да облече подобна дреха. Блузите й обикновено бяха с дълбоко изрязано деколте, което откриваше гърдите, и прилепваха плътно към тялото. Мисълта за гардероба й отново събуди подозренията му.

А дали цялата история не е един хитър и коварен план? Дали Лиа не бе обмислила предварително всичко до най-малката подробност? И побоя, и амнезията с последвалото преобразяване, и новия гардероб в съответствие с промяната на личността?

Размърда се смутено в стола и се опита да прогони съмненията. Всеки път си повтаряше едно и също: любовта му винаги бе помрачена от опасения и недоверие.

Пое дълбоко дъх и отправи взор към Лиа.

„Господи колко е красива!“, възхити се той. Бе отслабнала след злополуката и сега лицето й изглеждаше почти неземно. Устните й бяха нежни и меки, а очите й…

Пол се наведе да я разгледа отблизо. Лиа се притесни и сведе очи към чинията под втренчения му поглед.

— Ето какво е по-различно в теб тази вечер, Лиа! Едва сега забелязвам, че имаш грим — любуваше се той на гъстите й черни мигли и красиво преливащите се тонове по клепачите.

— Толкова ли е силен? — изчерви се тя. Срамуваше се да вдигне очи. — Грозно ли е?

— Напротив! Чудесно е! — отвърна Пол с искрено възхищение. — Професионална работа — добави той и отпи глътка кафе. — Нали каза, че не помниш как се слага грим, Лиа? Досега носеше само червило.

— Бони ме гримира.

— Бони ли? — учуди се Пол. — Момичето на Боб и Ана? Виж ти!

— Да — кимна Лиа и се оживи, като забеляза интереса му. — Тя е луда на тема грим. Знае всичко за сенките, смесването на цветовете и така нататък. Гримира ме днес следобед — добави тя с характерната си детска простота. — Обеща, че ще ми покаже, но има толкова много неща да науча, Пол. Знаеш ли, че никак не е лесно?

— Боже мой! — смотолеви той, изненадан от думите й. — Лиа, ти… — подхвана той, сетне внезапно замълча.

— Да?

— Питах се откъде се взеха тия дрехи, които слагаш напоследък. Не помня да съм виждал повечето от тях преди. Да не си ги купила, след като излезе от болницата?

— О, какво говориш! Гардеробът е пълен догоре. Просто не мога да си позволя да купувам повече тоалети.

— Но нали каза, че не ги харесваш? Пък и от известно време насам действително не виждам да носиш предишните дрехи.

— Не харесвам нещата по закачалките, но намерих едни кутии, струпани в дъното на гардероба и когато искам да облека нещо ново, ги вадя и търся, докато открия подходяща дреха.

Пол кимна замислено.

Като дете Лиа бе живяла в бедност и лишения и навярно затова не обичаше да се разделя с вещите си дори когато й омръзваха. С изключение на редките изблици на щедрост, в които даваше скъпи подаръци на Ана, момичетата или на някой от своите съмнителни приятели, Лиа пазеше нещата си като зеницата на окото.

Пол предположи, че въпросните кутии бяха пълни със стари дрехи от първите години на брака им. Постепенно скъпите изискани тоалети бяха престанали да отговарят на нейния все по-екстравагантен и съблазнителен външен вид, ала въпреки това нежеланието й да ги изхвърли бе надделяло. Обяснението й е съвсем разумно, разсъждаваше Пол. Всичко е напълно логично.

Почувства силно облекчение и с неудоволствие осъзна, че вече не му е безразлична. Изпитваше огромна потребност да се довери напълно на тази нежна, променена жена и да се освободи от мъчителните натрапчиви съмнения.

Защото скоро, много скоро, щеше да…

— Пол? — обади се плахо тя и прекъсна тревожните му мисли. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

В този миг се появи Хайнц. Отсервира чиниите от десерта и им предложи още кафе.

— Сладкишът беше прекрасен, Хайнц — усмихна се Лиа и му подаде празната чаша. — За първи път през живота си ям такъв хубав шоколадов кейк.

— Рецептата е на баба ми — заяви с гордост готвачът, а лицето му светна от удоволствие. — Семейна тайна.

— Беше чудесен! — повтори тя. — Нали, Пол?

— Да — потвърди той. Наслаждаваше се на лъчезарното й лице и топлата усмивка, отправена към дебеличкия готвач.

Хайнц се изпъчи доволно от комплимента и излезе наперено от столовата с високо вдигната глава и щастливо изражение.

— Браво, Лиа! Постигаш поразителни завоевания — отбеляза Пол. — Знаеш ли, че горкият стар Хайнц е безнадеждно влюбен в теб от няколко седмици?

Думите му необяснимо я натъжиха. Пол забеляза как очите й помръкнаха, а ъгълчетата на устните й се отпуснаха и й хвърли загрижен поглед.

— Лиа? — подкани я нежно той. — Нали щеше да ме питаш нещо?

— О, да! Днес прерових бюрото в моята стая — поде тя. Главата й бе сведена и Пол виждаше единствено деликатната извивка на челото и скулите й. — Един човек се отби вчера. На камиона му пишеше, че е от службата за почистване на килими по домовете. Искаше да потвърдя ангажимента. Рекох да потърся в чекмеджетата и да видя дали няма някакъв договор, сключен преди злополуката.

— И какво? Откри ли нещо?

— Не, абсолютно нищо.

— Странно — свъси вежди Пол. — Не си казала, че си наела човек да чисти килимите, Лиа.

— Наистина ли?

— Ами аз поне не си спомням.

— Е, както и да е — вдигна рамене Лиа. — Мъжът имаше вид, че знае какво прави. Каза, че предварително сме се уговорили, тъй че предполагам няма за какво да се притеснявам. Друго ме тревожи.

— Какво, Лиа?

— Докато ровех сред книжата в бюрото, попаднах на едни документи, които виждам за първи път. Бяха накъсани на парченца и пъхнати най-отзад в чекмеджето. Трябваше да ги изгладя и да ги залепя, преди да ги прочета.

— За какво става въпрос в тях, Лиа? — почувства напрежение Пол.

— За развод — прошепна тя и го стрелна за миг с очи, ала той успя да види уплашеното й изражение и разтрепераните й устни.

— Лиа…

— Това бяха документи, в които ти заявяваш, че искаш да се разведем.

Пол пое дълбоко дъх и стисна ръце в юмруци. Сетне се помъчи да се успокои, докато обмисляше внимателно думите си. Наблюдаваше смутеното уязвимо лице на жена си, дългите й мигли, играта на светлини и сенки по бузите й.

— Лиа — обади се тихо той, — през последните няколко години бракът ни не вървеше никак добре. В един момент отношенията ни станаха непоносими, аз не желаех да продължавам повече така и реших, че ще е по-добре и за двама ни да се разделим.

— Извинявай — прошепна тя. — Ужасно съжалявам, Пол!

— Няма защо, Лиа. Та ти дори не помниш какво си вършила преди! Как може да ми се извиняваш за нещо, което не помниш?

— Но това съм била аз, Пол, а не някой друг! — възкликна отчаяно тя и го погледна в очите. Бледото й лице бе разкривено от болка. — Аз! Не разбираш ли? Жената, направила тези неща, не е някоя… непозната. Това съм аз и нося отговорност за действията си, независимо от това, че не ги помня.

— Не съм съгласен — поклати глава Пол. — Тогава беше различна. Беше съвсем друга, Лиа. Не виждам защо трябва да изпитваш вина за постъпки, които не си спомняш и които никога не би извършила.

— Де да беше така! — рече печално Лиа. — Но за съжаление не мога да повярвам. Това не е като да прехвърлиш отговорността на някой друг, защото този друг човек съм аз. Аз съм причинила болка на хората и ако някой трябва да поправи стореното, то това съм аз — замълча тя и след малко добави отчаяно: — Но там е работата, че изобщо не си спомням какво съм правила. Кажи ми тогава как да поправя станалото?

— А защо не обърнеш нова страница?

— Нова страница?! — не схвана думите му тя.

Пол се усмихна на недоумението й и се сети, че Лиа често изпитваше затруднение да разбере смисъла на идиомите и жаргонните изрази.

— Още един шанс. Ново начало — обясни й той. — Имаш рядка възможност, Лиа. Много хора биха дали всичко да имат твоя късмет. Можеш да обърнеш гръб на миналото и да започнеш живота си на чисто. Защо не приемеш положението такова, каквото е, и не престанеш да се измъчваш за нещо, което не можеш да промениш?

— Защото — прошепна тя и му хвърли изтерзан поглед — каква е гаранцията, че всичко няма да се повтори отначало? Я си представи, че скоро започна да се оправям, както казва Кен, и се превърна отново в предишната Лиа?

Пол тревожно потрепери и си даде сметка, че Лиа току-що бе изрекла на глас опасенията и страховете му. Тази възможност непрестанно го измъчваше и го възпираше да се отдаде на поривите си.

Напоследък много често копнееше да вземе жена си в обятията си и да я целуне. Желаеше да й каже колко е красива и с цялата си нежност и сила да я утеши и предпази от опасностите и тревогите на враждебния свят, който я заобикаляше.

Ами ако наистина се повтори познатата трагедия? Какво ще стане, ако връщането на паметта й предизвика появата на предишния характер и старите навици?

Не, няма да го преживее! В никакъв случай! Не би понесъл да даде повторно сърцето си и любовта си на една високомерна и надменна жена, която да отвърне на нежността му с презрение и студенина.

— Мислиш ли, че е възможно, Лиа? — пророни той, приковал очи в лицето й. — Вярваш ли, че… Че ще се почувстваш различно, когато започнеш да си спомняш някои неща?

— Не знам. Но така или иначе не мога да избягам от миналото, Пол. Непрестанно го виждам в очите на хората около мен и в дневника, който съм писала… Дори и Кен понякога ми разказва каква съм била. Как е възможно едно сътресение на мозъка да доведе до коренна промяна на личността? През цялото време се страхувам, че отново ще се превърна в предишната отвратителна жена.

Пол кимна и отпи замислено от кафето си. Не знаеше какво да отговори въпреки настойчивата молба в погледа й.

— Трябва ли да направя нещо? — попита внезапно тя. Гласът й беше приглушен и несигурен.

— За кое, Лиа?

— За документите. За… За развода. Искаш ли да отида при адвокат или е достатъчно да кажа, че съм съгласна и ти да предприемеш каквото е необходимо.

— Да предприема каквото е необходимо?! — възкликна с озадачение Пол.

— Ами… — сви рамене тя. — Не искам да се чувстваш задължен да ме държиш тук, Пол. Вече съм доста по-добре. Наистина! Мога… Мога да живея другаде. В града например или някъде… Може би близо до Дорис. Колко хубаво би било — добави Лиа с копнеж — да съм близо до Дорис!

— Лиа… — възпротиви се той.

— Освен това бързо напредвам, Пол. Виж колко неща научих за кратко време. Ако ми помогнеш малко, само в началото, разбира се, много скоро бих могла да си намеря работа и да се грижа за себе си. Тогава ти…

— Лиа — прекъсна я с непоносима болка Пол. — Лиа, погледни ме в очите!

Тя вдигна лице мълчаливо. Устните й трепереха, а клепачите й бяха влажни.

— Няма нищо, Пол — опита се да се усмихне тя. — Наистина всичко е наред.

— Лиа, не искам развод. Разбра ли? Нека не говорим за това сега.

— Но в документите…

— Остави тия документи! — махна Пол рязко с ръка. — Дадох ти ги преди месец, когато бракът ни бе станал непоносим, но сега е различно. Отдавна не помня… — замълча той, изплашен да не издаде внезапния си прилив на чувства.

— Не помниш?! — усмихна се дяволито Лиа и се опита да разведри напрегнатата атмосфера. — Наистина ли има нещо, което и ти не помниш, Пол?

Отдавна не помня да съм желал толкова силно някоя жена, искаше да каже той. Отдавна не съм изгарял от такава страст да те прегърна и да те целуна, да легна до теб и да те любя с часове, докато и двамата…

— Не помня откога не съм прекарвал толкова много почивни дни вкъщи — опита се да си придаде небрежен вид Пол. — Това е нещо ново за мен, Лиа. Не съм свикнал да седя у дома.

— Наистина ли? — погледна го тя. В очите й прозираше изненада. — А къде беше през уикендите?

— В колибата. Ти не обичаше да ходя там и все ми се присмиваше, че се усамотявам като отшелник — намръщи се Пол при мимолетния спомен за подигравките на Лиа. — Не се тревожи, скъпа! — успокои я нежно той и се насили да се усмихне, като видя разстроеното й лице. — Това е малка дървена къщичка на километър и половина оттук, нагоре по хълма. Построих я преди няколко години.

— Как се стига до там? Минава ли се покрай потока? — оживи се тя, а напрегнатото й изражение се изгуби.

— Да — кимна Пол. — Прекосяваш моста зад обора и поемаш по пътечката между дърветата.

— О! Значи натам води тази пътечка! Веднъж тръгнах по нея, но скоро се стъмни и трябваше да се върна.

— Е, ако беше продължила, щеше да излезеш точно на колибата.

— Сигурно е прекрасно там горе — рече тя след миг и погледна замечтано през прозореца към сребристото небе на залеза. — Тишина, спокойствие…

— Да. Няма нито телефон, нито ток, само една печка с дърва и няколко керосинови лампи. Мястото е абсолютно безлюдно. Винаги изпитвам чувството, че съм единственият човек на земята — добави той със стеснение. Никога досега не бе споделял съкровените си преживявания с жена си.

— А какво правиш там през цялото време?

— Чета, скитам, правя снимки… Нищо особено — умълча се той и се замисли за миналото. Седмици наред той намираше убежище от разочарованията и болката в целебния покой на малката дървена къща и много пъти тихото пристанище на уединената колиба му бе помагало да не полудее.

— Аз… виждала ли съм я? — избегна погледа му тя.

— Не — вторачи се Пол изненадано в нея. — Та до там има цял километър пеш нагоре по хълма! Изобщо не е в твой стил да се катериш по баирите.

Лиа се изчерви и смачка нервно салфетката, сетне я опъна и я постави решително до чинията.

— Е, време е да ставам — по устните й се разля лъчезарна усмивка. — Боб твърди, че старата черна котка има котенца и ги е скрила някъде в обора. Али ми обеща да ми помогне да ги намерим, ако си напише навреме домашното. Горя от нетърпение да ги видя. Али каза, че като родила миналия път, две от тях били…

— Лиа? — прекъсна я нежно Пол.

— Да?

— Искаш ли да те заведа да видиш колибата?

Очите й светнаха за миг, ала в следващия момент се обърна и поклати глава с очевидно нежелание.

— Не, Пол. Това е любимото ти място. Не желая да ти се натрапвам.

— Не се натрапваш. Нали те каня?

Тя се поколеба и се загледа с копнеж към сивите облаци на хоризонта.

— Само трябва да си сложиш дебел пуловер и джинси — добави Пол. — Имаш ли туристически обувки? Не, предполагам. Нищо! Пътеката е добра. Ще минеш и с маратонки. Хайде, върви да се преоблечеш, пък аз ще кажа на Али, че уговорката се отменя за някой друг път.

— Сега ли ще ме заведеш?! — зарадва се тя като дете. — Веднага ли тръгваме?

— Естествено! Така че — побързай, преди да се стъмни!

— Но, Пол, слънцето вече залязва…

— Няма значение. Нали още е светло? Ще взема фенерче за всеки случай, но ще се приберем, преди да падне мракът, убеден съм. Хайде, Лиа! Искам да видиш колибата.

— О! — задъха се от вълнение тя и се усмихна с удоволствие. Сетне се втурна по коридора с леки весели стъпки и се изгуби от погледа му.

Пол се взираше мълчаливо в трептящия пламък на свещите. Представи си уютната колиба, сгушена сред дърветата, меката светлина на керосиновата лампа, леглото, направено от дъски и покрито със слама, топлата постеля от груби вълнени одеяла.

Тиха лунна нощ и Лиа в обятията му…

Потръпна и тръгна напосоки по коридора. Едва ли бяха много мъжете, усмихна се мрачно той, които изгаряха от страст и в същото време се ужасяваха при мисълта да останат насаме с жените си.

Пътеката беше стръмна и осеяна с камъни. На места се стесняваше и двамата трябваше да се движат в индианска нишка. Лиа вървеше и вдишваше с пълни гърди свежия боров въздух и нежния влажен аромат на залеза. До ушите й долиташе приглушеният хор на птиците, накацали по дърветата от двете страни на пътеката.

Усещаше осезаемо присъствието на мъжа, който крачеше подире й. Чуваше пъргавите му леки стъпки и чувстваше погледа му върху гърба си. Несъзнателно си мислеше за красивите му зеленикави очи и ситните бръчици около тях, когато се усмихваше, за черните гъсти мигли…

Потрепери и обгърна тялото си с ръце.

— Студено ли ти е, Лиа? — приближи се веднага Пол и я прегърна през рамо.

— Не. Добре съм. Вечерта е прекрасна, Пол.

Тя се притисна към него и блажено се наслади на топлината на силното му тяло. Кожата и дрехите му ухаеха на свежест и чистота.

Пол сведе глава към лицето й и я привлече още по-близо до себе си. Лиа се сепна, отскубна се и забърза нагоре по пътеката. Разприказва се за Бони и Али, за пиленцата и котетата, за цветята и прочетените книги, за всички ония дребни удоволствия, които изпълваха дните й.

— Някой познат обаждал ли ти се е напоследък? — попита небрежно Пол.

— Само Дорис. Преди звъняха и други, но слава Богу, вече спряха. Явно разбраха, че не ми е приятно. Не ми харесваха и все се извинявах, че ми е лошо и не ми се излиза.

— Добре си направила. Тия хора не бяха подходящи за теб, Лиа, и едва ли можеха да ти бъдат верни приятели.

Да, но именно те са ми били приятели, помисли Лиа, и точно с тях съм прекарвала времето си, разтърси глава тя, сякаш да прогони отвращението си. Колкото повече неща научаваше за предишния си живот, толкова по-силно ставаше презрението й към самата нея.

— Е, почти стигнахме! — провикна се весело зад нея Пол, без да подозира за мрачните й мисли. — Чакай малко, Лиа! — той протегна ръка, хвана я за лакътя и застана от едната й страна. Прегърна я през рамо и я преведе през избуялата трева. Изведнъж се озоваха на малка полянка сред дърветата.

— О! — затаи дъх Лиа и прикова поглед в колибката, сгушена под високите борове.

Малката примитивна постройка изглеждаше така, сякаш преди много години бе пуснала корени в закътаната поляна и досега растеше, несмущавана от ничие присъствие. Стените и потъмнелият й покрив се сливаха с цвета на земята и дърветата, а прозорчетата блестяха като разтопено злато под лъчите на залязващото слънце.

На верандата имаше ръчно изработен шезлонг, обърнат към долината. От едната страна на покрива се издигаше каменен комин, който загатваше за уютна камина и топло огнище.

— Харесва ли ти? — по устните му се прокрадна момчешка усмивка, като забеляза възторга й.

— Прелестна е! — възкликна непресторено Лиа. Очите й светнаха от възхищение. — Влюбена съм в нея! Може ли да вляза вътре?

— Не преди да ме похвалиш. Всичко съм направил с ей тия две ръце, Лиа. Сам донесох дори камъните за камината и издялках дървения шезлонг на верандата.

— Ти си невероятен, Пол! — усмихна се тя. — Не стига, че си богат бизнесмен и фермер, ами и опитен дърводелец… Човек трудно може да те опознае. Непрекъснато ме изненадваш!

Пол се усмихна в отговор и лицето му се озари от щастие. Те се вторачиха един в друг, докато най-сетне Пол се обърна неловко и я поведе по пътеката към тясната веранда и голямата, скована от дъски, врата.

— Замъкът ми е на ваше разположение, скъпа милейди — пошегува се той, превъртя ключа в катинара и разтвори вратата с дълбок поклон. — Само внимавайте да не си скъсате полата на прага.

Лиа се засмя, мина покрай него и влезе в къщичката. Лъхна я мирис на бор, на вълнени одеяла и въглища. Стаята бе на две нива. В дъното, където бе по-високата част, Лиа различи неясните очертания на металната табла на леглото и яркия шарен юрган. В по-ниската част на помещението имаше стара печка с дърва и голям котлон, груба ръчно скована маса с два стола и фотьойл, покрит с индианска рогозка. Едната стена бе цялата в шкафчета с книги, чинии, консерви и фотографски принадлежности.

В къщата цареше мъртва тишина. Навън постепенно се стъмни. Наситен със странно спокойствие и мекота, мракът зад прозорците се сгъсти, а времето сякаш забави своя ход. Лиа изпита неописуемо чувство за сигурност и безгранична увереност, че дълбоката същност на човешкия живот се крие в близостта с природата.

— Такъв трябва да е животът, нали? — промърмори тя, без да съзнава, че изрича мислите си на глас.

— Какъв, Лиа?

— Ами такъв — махна тя с ръка и посочи уютната стая. — Тих, естествен, спокоен, без усложнения. Един мъж и една жена заедно…

Развълнуваният й глас потъна в тишината. Тя вдигна лице към Пол и изведнъж се изплаши. Стиснал челюсти, той се взираше напрегнато в нея, а в очите му проблясваха пламъчета.

Наведе се към нея. Лиа отвори широко очи и се втренчи в него. Неочаквано пребледня от ужас и се олюля на краката си.

В съзнанието й изплува смътен спомен.

Блед и неясен като стара снимка, тревожният образ бе свързан по някакъв странен начин с това място, със самотната къща в гората… и Пол…

— Лиа! — извика той и я погледна загрижено. — Добре ли си, Лиа?

— Спомних си… — поколеба се тя и се вторачи в малкия квадратен прозорец.

— Какво, Лиа? — рече припряно Пол. — Какво си спомни?

— Не знам. Това място. Нещо, свързано с това място и с теб.

— Не е възможно! Ти никога не си била тук преди!

— Ами ако съм отскочила до къщата някой ден, когато си бил на работа?

— Не вярвам! Ти не обичаше да се разхождаш. Пък дори и да си идвала, със сигурност не си влизала вътре, защото вратата е с катинар и само аз имам ключ.

— Прилича ми на спомен — поклати объркано глава тя. — Ти си в колибата и… още нещо. Да! Има още един човек, но образът му е замъглен.

— Изключено! Никой не е бил тук, освен мен, Лиа. Винаги идвам сам. Уединението е душата на това място.

— Но аз го виждам! — продължи Лиа, сякаш не бе чула думите му. Притисна пръсти до челото си. — Мисля, че е… — внезапно замълча тя и хвърли на Пол разтревожен поглед.

— Кой е?

— Човекът от агенцията за почистване на килими. Онзи, с когото говорих вчера. Споменът е свързан с него, с теб и колибата.

— О, Лиа! — засмя се успокоен Пол. — Това е дежа вю. Много просто! Случките от последните дни са се объркали в мозъка ти. Никога не съм виждал мъжа от агенцията, а той със сигурност не е бил тук.

— Дежа вю? — не разбираше тя.

— Почти всички имат такива преживявания, дори и хора без проблеми с паметта.

— Но какво е това?

— Странно чувство, всъщност — придърпа до огнището стол за Лиа и седна на другия. — Нещо ти се случва и през цялото време имаш усещането, че вече си го преживял, въпреки че не си в състояние да се сетиш къде и кога. Мислиш, че можеш да си спомниш точно изречените думи, а понякога дори ти се струва, че знаеш какво следва, защото си го изпитал.

— Доста често имам такова чувство — хвърли му замислен поглед Лиа, — но предполагах, че навярно съм преживяла подобни неща, а не ги помня.

— Може би, Лиа, но съществува разлика между спомен и случка, както и между спомен и въображение. Твоят мозък вероятно е събрал в едно хаотични впечатления и се е получил образът с колибата, мъжа от агенцията и мен. Това не е спомен.

— Да знаеш само как се зарадвах… — помръкна тя. — Помислих си, че най-сетне се сещам нещо.

— Не се притеснявай! — успокои я той и хвана дланите й в своите. — Кен все повтаря, че много скоро ще започнеш да си спомняш и аз му вярвам напълно.

— Дано! — замълча Лиа и прикова очи в притъмняващия прозорец над масата.

— За какво мислиш? — изучаваше профила й Пол.

— Колко странно е всичко.

— Кое?

— Не знам. Животът, предполагам — обърна глава към него тя и му се усмихна.

— Какво имаш предвид? — пусна ръцете й той и се облегна назад в стола.

Лиа свъси вежди в усилие да намери подходящите думи.

— Това място… — обади се най-сетне тя, махна с ръка към притихналата колиба и извърна поглед към напрегнатото лице на Пол. — Толкова е истинско, Пол! Ти също. Идвал си тук години. Изградил си свой собствен живот тук, ял си на тази маса, спал си на онова легло, разхождал си се, правил си най-различни неща. Нали? — Пол кимна, без да откъсва очи от нея. — И помниш всичко — продължи бавно Лиа. — Помниш с какво си се занимавал и какво е било времето, какви животни си видял и така нататък. Нали, Пол? — той отново кимна. — А докато си бил тук, аз също съм живяла моя собствен живот, макар и далеч от теб. Вършила съм различни работи, говорила съм с хора, хранила съм се, спала съм, точно както и ти, но не помня абсолютно нищо, сякаш изобщо не съм живяла. Дали миналото не съществува единствено в паметта ни, Пол?

— Не. То съществува, защото се е случило, Лиа. Спомените не създават действителността. Те само я отразяват.

— Чувствам се като невидима — усмихна се тъжно Лиа. — Все едно съм купчина пясък без форма и съдържание, която вятърът може да разпръсне всеки момент. Сякаш съм напълно прозрачна.

— Лиа, не мисля, че ти съзнаваш… — думите му секнаха, ала той продължи да я наблюдава със същото сериозно изражение.

— Какво? — подкани го тя. Стана й приятно и в същото време се разтревожи от загрижеността му.

— Не съзнаваш колко си се променила, Лиа. Може да се чувстваш прозрачна и невидима, но според мен имаш много повече форма и съдържание от когато и да било. Сега си по-сложна и по-интересна, мислиш по-задълбочено, изразяваш се по-красноречиво, вживяваш се в съдбата на хората и нещата около теб. В много отношения представляваш по-пълноценна и истинска личност, въпреки липсата на спомени.

Странно защо думите му предизвикаха в Лиа абсурден прилив на щастие. Почувства се лека като перушинка. Не можеше да седи на стола, а краката й едвам се задържаха върху грубия дървен под, когато стана и отиде до прозореца. Отправи поглед към притъмнялата гора, прехапа устни и премигна няколко пъти да потисне сълзите си.

— Лиа? — приближи се към нея Пол и прегърна разтрепераните й рамене. — Добре ли си?

— Толкова съм щастлива, Пол! — промърмори тя. — Радвам се, че съм истинска личност, както каза, а не просто… полъх на вятъра.

— Господи, Лиа… — привлече я към себе си той и сведе лице към главата й. Лицето му почти докосна косата й, а устните му се плъзнаха нежно по челото й.

Лиа се обърна и се притисна към него. Изведнъж я обхвана неукротима, тревожна страст. В гърдите й се надигна потребност, която не разбираше и се страхуваше да анализира. Единственото й желание бе да бъде близо до Пол, да се изгуби в прегръдките му и да потъне в него. Да изчезне в един свят, където нямаше нищо друго, освен устните му, ръцете му, топлината на силното му тяло и това сладко чувство, което се разливаше на вълни по тялото й.

Той я притегли в обятията си и устните му се насочиха към челото й, прокраднаха се по клепачите, бузите и врата й и накрая се притиснаха решително и нежно до устните.

Лиа се задъха от вълнение и потръпна, смутена от неспособността да се владее. Завладяха я чувства, които не проумяваше и не помнеше да е преживяла. Коленете й се подкосиха, сърцето й заби лудо в гърдите, а бузите й почервеняха. Искаше да спре, да се изтръгне от прегръдките му и да се скрие, преди да се случи нещо непоправимо.

Но устните и ръцете изневериха на желанието й. Погали с пръсти косата, врата, раменете му и се наслади на допира. Устните й се разтвориха в очакване и тя се предаде на опияняващата сладост на целувката.

Неочаквано я обзе паника и страх, че прави нещо лошо, което по-късно ще накара Пол да я презира. Тя изхлипа и се скова в ръцете му. Той веднага я пусна и придоби загрижено изражение.

— Лиа? Какво има?

— Извинявай, Пол — скри лице в длани тя. Чувстваше се така неудобно. — Не исках да…

— Какво?

— Да… Да направя нищо лошо — промълви тя с почти детска болка.

— Но това не е лошо, Лиа — промърмори тихо Пол и отново я взе в обятията си. Този път в прегръдката му нямаше настойчивост и нетърпение, а нежност и топлота, сякаш държеше в ръцете си изплашено дете. — Хората непрекъснато го правят. Особено тези, които са женени.

— А ние? — попита с неудобство Лиа, заровила лице в ризата му.

— Какво ние? Дали сме се прегръщали и целували ли?

— Да.

— В последно време не — отвърна Пол.

Лиа вдигна глава тъкмо навреме да забележи горчивината в очите му и мрачно стиснатите челюсти.

Потрепери и прехапа устна. Потисна любопитството си, въпреки че от седмици гореше от желание да попита дали и те са правили нещата, описани в книгите…

Нямаше никакви спомени от сексуалния си живот. Само нощем сънуваше голи тела, преплетени в необуздана страст, обзети от сладостна възбуда и екстаз и често се събуждаше, плувнала в пот. Лежеше неподвижно в мрака и часове наред се взираше в тавана с разтуптяно сърце, а плътта й се разкъсваше от непонятна болка…

— Хайде, Лиа — долетя гласът на Пол някъде отдалече. — По-добре да тръгваме, докато още се вижда пътеката.

Лиа кимна и го последва навън. Изчака на верандата, докато той заключи вратата, и сетне тръгна зад него. Прекосиха тихо поляната и потънаха в мъртвата тишина на притъмнялата гора.