Марго Далтън
Друга жена (6)

Шеста глава

Жълтият училищен автобус, пълен с весели деца, отби в края на прашното прерийно шосе. Вратата се отвори. Бони Макбрайд слезе тромаво по стъпалата и нарочно обърна гръб на подигравателните намеци на съучениците си, докато автобусът се отдалечи.

Затътри се унило по пътя към фермата. Синята раница на гърба й светеше ярко, а красивата й коса блестеше на пролетното слънце. В този топъл майски следобед обаче лицето й бе помръкнало и нещастно.

Бони мислеше за мъчителните два часа, които току-що бе прекарала в училище, и в гърдите й се надигаше отчаяно решение.

Никога повече, каза си малкото момиче и изтри сълзите с разтреперана ръка. Никога повече няма да влезе в час по физическо и да преживее агонията на годишните медицински прегледи, които включваха измерване на ръста и теглото на всяко дете.

„Бони Макбрайд!“, възкликна ужасено учителката, като видя цифрите в медицинския й картон. „Напълняла си с петнадесет килограма за една година! Бони, мила, знаеш, че не е хубаво“, продължи госпожа Андерсън със загрижен тон, докато другите момичета си шушукаха и се подсмиваха в шепи.

Лицето на Бони пламна от срам при спомена за случката. Представи си как стои пред всички по тениска и шорти, а госпожа Андерсън показва на децата картона й и всички слаби, стройни момичета в класа гледат с насмешливо любопитство…

— По дяволите! — простена Бони и потръпна от болка. — Не издържам повече! — прошепна тя яростно на слънчогледите, поникнали от двете страни на прерийния път. — Никога вече не искам да ги видя! Това е последният петъчен следобед, в който се връщам вкъщи от онова гадно място!

Ритна безцелно мълчаливите цветя. Искаше й се Али да е с нея. Обикновено се прибираха заедно от училище и през целия път до дома се заяждаха. Али непрестанно я дразнеше и вбесяваше, но едва сега Бони осъзна, че присъствието на сестра й бе за предпочитане пред самотата и тежките мисли.

Днес Али бе заета. Имаше състезания по спортна гимнастика за пети клас и тя участваше в тях, ала Бони не пожела да остане. Али притежаваше тънко, гъвкаво тяло и беше много добра спортистка. Бони обаче не обичаше да я гледа как прави салта и се премята на уредите, защото се чувстваше още по-тежка и непохватна.

Спря се на пътя и свали раницата. Пусна я на земята, клекна и взе да рови в нея. Напипа големия пакет, който търсеше, и се успокои. Вкусни и ароматни, сладките понички я чакаха под прикритието на лъскавия целофан. Устата й се напълни със слюнка при вида им, а червата й изкъркориха от глад.

Тя обаче ги пъхна обратно под книгите и се изправи. Метна раницата на рамо и се насочи към къщи. На лицето й се четеше мрачна решителност. Пакетът трябваше да остане цял до утре. Той щеше да е част от церемонията, заедно с бялата рокля от наскоро полученото първо причастие и шишенцето с приспивателните, които тайно бе задигнала през последните седмици от аптечката на Лиа Темпъл.

Още не можеше да повярва с каква лекота открадна хапчетата. Очевидно госпожа Темпъл повече не се нуждаеше от тях, въпреки че всеки път, когато излизаше на пазар, Ана най-редовно се отбиваше в аптеката да изпълни рецептите. Тя може би си мислеше, че Лиа Темпъл още ги взима и вероятно дори не подозираше, че Бони й помага. В действителност момичето ги събираше в пластмасово шише и го криеше под дрехите в шкафчето си.

Вече имаше достатъчно сини хапчета, за да се самоубие. Мисълта за това всяваше в сърцето й и страх, и някакво странно спокойствие, защото тази събота най-сетне щеше да го направи. Утре ще отиде в малката ковачница в обора, ще постели голямо одеяло на земята и ще облече дългата бяла рокля, за да е красива, когато я намерят.

Бони въздъхна замечтано. Представи си как е легнала, със скръстени ръце и бледо нещастно лице; разпилени коси и очи — затворени навеки от смъртта. Кой ли ще я открие пръв? Навярно баща й, тъй като ходеше до обора по-често от майка й. Все едно. Всичките ще дотичат да я видят, ще узнаят как е умряла и ще съжаляват…

Камионът на Джоуди Мюлер профуча сред облаци от прах и ситен чакъл. Бони се вцепени, но този път младият мъж не спря. Когато беше сам, обикновено не я тормозеше; подвикваше нещо грубо и отминаваше.

— Грух, грух! — присмя се той. — Как е нашето малко прасенце?

Радостта от мисълта за смъртта бързо се стопи. Отново я налегна отчаяние. Ускори крачка. Копнееше час по-скоро да потъне във влажните покои на ковачницата и да затръшне врата на лошия свят; да изяде целия пакет с понички, да глътне хапчетата и да се освободи завинаги от болката.

Бавно сви по алеята към къщи, изкачи се по стълбите и отвори плъзгащата се врата. Влезе в кухнята и замръзна, слисана от картината пред очите си.

Ана шеташе весело из кухнята, препасла червена престилка върху панталоните си, а бузите й бяха порозовели от радост. Лиа Темпъл седеше на масата, пиеше кафе, ядеше плодова торта с ягоди и се усмихваше приятелски.

Зяпнала от изненада, Бони не помръдваше и гледаше с широко отворени очи изумителната сцена. За първи път от толкова години насам Лиа Темпъл бе прекрачила прага на техния дом. Бе почти невероятно. И все пак това наистина беше тя, облечена в избелели джинси и карирана жълта риза, която отиваше на очите й. Дори в тези най-обикновени дрехи тялото й изглеждаше стройно и грациозно. Поднесе към устата си голямо парче торта и лицето й светна от удоволствие.

— Здравей, Бони — приветства я мило тя. — Как минаха днес часовете?

— Добре — смотолеви момичето и преглътна с усилие.

Хвърли на майка си красноречив поглед и се измъкна от кухнята. Тръгна по коридора към стаята си да остави раницата и пътьом скри пакета с поничките в шкафчето до приспивателните. Когато се върна в столовата я чакаше нова изненада. Джинджър, кафявата домашна котка, лежеше самодоволно в скута на Лиа. От време на време младата жена я галеше и й даваше парченца кейк, а пък Флафи, кокер шпаньолът, се умилкваше в краката й и я гледаше с безмълвен възторг.

— Майка ти обеща, че ще ми покаже как се прави този сладкиш — усмихна се тя на пълничкото момиче, което стоеше смутено до масата. — Горя от желание да се науча да готвя, а пък Хайнц хич не обича да му се мотаят в краката, когато е зает — добави печално Лиа.

Бони се чудеше какво да отговори и се вторачи безпомощно в майка си. Ана тъкмо се приближаваше към тях с кана горещо кафе.

— Искаш ли малко торта, Бони? — обърна се тя към дъщеря си с такъв небрежен тон, сякаш господарката на имението се отбиваше да пие чай у тях всеки божи ден.

— Не, благодаря, мамо. Аз не… Не съм гладна — излъга Бони. Имаше чувството, че ще умре на място, ако седне да яде пред Лиа Темпъл. — Мисля да изляза и… И да видя дали… — гласът й изтъня и се разтрепери, докато отчаяно търсеше извинение да се измъкне от кухнята и от къщата.

— Преди да излезеш, Бони — намеси се Лиа, — бих искала да ти покажа нещо. И на теб също, Ана.

Майката на Бони се приближи до масата и прикова с любопитство очи в шарената найлонова торбичка, която Лиа измъкна под стола.

Лиа постави чантата на масата и заизважда отвътре най-различни неща: червила, четчици, кутийки с руж и сенки.

Бони пребледня от страх. Сърцето й се разтуптя разтревожено. Прехапа устни и погледна скришно към майка си. Трепереше от ужас, а душата й се разкъсваше от обида и срам.

Значи Лиа Темпъл все пак ще каже на майка й. Ще си седи мирно и кротко на мястото и без да й мигне окото, ще уличи Бони в кражба и ще разкрие на Ана какво е направила дъщеря й. А после ще скръсти доволно ръце и ще наблюдава скандала със злорадство. Ще се наслаждава на болката и унижението на Бони със същата жестокост и бездушие, с които обикновено се отнасяше към страданието на другите хора.

Не се е променила, мислеше отчаяно Бони. Отвратителна, гадна жена! Сега мама ще побеснее, ще се разкрещи и ще ми се кара, а госпожа Темпъл ще гледа с ехидна усмивка…

В гърдите й се разгоря омраза, толкова силна и изпепеляваща, че трябваше да минат няколко минути, преди Бони да проумее думите на Лиа.

— … Дорис ми каза, че сега в училищата имали часове по гримиране — настояваше Лиа.

— Хайде, де! Не мога да повярвам! — възкликна Ана.

— Наистина! — Лиа стрелна с очи Бони, сетне отново извърна лице към Ана. — Дорис е сестрата от болницата, дето беше много мила е мен. Най-редовно й се обаждам по телефона да й кажа, че съм добре и да я питам за някои неща. Има дъщеря на годините на Бони.

Ана явно още се съмняваше. Приближи се към масата и разгледа с недоверие пъстрата купчина от метални кутийки, пудрата, пластмасовите туби, четки и стъклени шишенца.

— Та си мислех — продължи сконфузено Лиа — защо да не… Защо да не дам тия неща на Бони. Аз и без това нямам понятие какво да ги правя, пък тя може и да ги използва. Първо исках да се уверя обаче, че нямаш нищо против — заключи тя и отправи очи към Ана.

Занемяла от удивление, Бони се взираше в двете жени, а съзнанието й постепенно се проясняваше.

Очевидно Лиа се опитваше да й помогне, а не да й навреди. Всъщност тя бе измислила хитър начин да подари на Бони по-голямата част от скъпите си козметични средства, тъй че майка й да не се възпротиви и да й забрани да ги ползва. Цялата случка бе направо невероятна.

В очите на Бони проблесна надежда. Тя прокара език по пресъхналите си устни и се вторачи умолително в майка си.

— Бони, учат ли ви в училище как да се гримирате? — отвърна на погледа на дъщеря си Ана, все още изпълнена със съмнение.

— Понякога — отговори лаконично Бони. При тези думи тя не се сдържа и вдигна очи към Лиа. Лицето на младата жена бе озарено от дяволито изражение. Бони едва не прихна. За първи път от месеци насам й стана леко на душата и изпита желание да се засмее. — В часовете по хигиена от време на време говорим за грижите, необходими за поддържане на лицето и косата, както и за гримирането — заяви тя сериозно. Отбягваше погледа на Лиа, за да не избухне в смях. — Учителката каза, че би било добре да се упражняваме вкъщи.

— Но няма да ходиш на училище гримирана! Още си малка — отсече Ана.

Бони отвори уста да възрази, но сетне размисли и реши, че не е разумно да предизвиква майка си.

— Добре де! Вкъщи тогава — съгласи се тя. — Само по празници и през почивните дни. А като отида в гимназията — добави предпазливо Бони, — ще нося грим и на училище, нали? Всички гимназистки са гримирани, мамо!

— Ще видим — отвърна разсеяно Ана и обърна гръб на Лиа, която току-що довършваше плодовата торта. — Госпожо Темпъл, не бива да подарявате всичките тия скъпи неща на Бони. Ако действително има нужда от грим, ще й купим от магазина.

Бони помръкна. Знаеше отлично какво ще й купи майка й: светлорозово червило и блед руж от някоя долнопробна марка като „Козметика за младото момиче“.

— Настоявам Бони да ги вземе — поклати решително глава Лиа. — Иначе ще трябва да ги изхвърля, а би било ужасно жалко да хвърля толкова пари на вятъра, нали?

Ана ненавиждаше разхищението и кимна неохотно. Лицето на Бони светна. Тя се усмихна щастливо на майка си.

— Бони, благодари на госпожа Темпъл за щедрия подарък — обади се примирено Ана.

— Благодаря ви! — промърмори Бони. Развълнувана и изпълнена с признателност, тя се срамуваше да погледне красивото лъчезарно лице на Лиа.

— Господи! — стресна се Ана и погледна часовника. — Вече минава четири. Ако не сипя вода на пиленцата, горките дребосъчета ще умрат от жажда. Госпожо Темпъл, искате ли да дойдете с мен и да ми помогнете? — попита нехайно Ана, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Бони се втренчи изумено в майка си. Госпожа Темпъл обаче изобщо не се изненада.

— Съжалявам, Ана, но днес не мога — отвърна тя. — Пол скоро ще се върне, а вкъщи е много разхвърляно. Трябва да се прибера и да подредя.

— Изглеждате чудесно — усмихна й се Ана. — Направо прекрасно! — тя свали памучната престилка, взе старата си жилетка от закачалката до вратата и излезе чевръсто на двора. — Бони! — извика тя отвън. — Погрижи се за госпожа Темпъл, моля те. Налей й още кафе, ако иска — сетне се отдалечи и остави Бони сама с притихналата жена от другата страна на масата.

Настъпи неловко мълчание. Бони пристъпяше непохватно от крак на крак, докато Лиа допиваше кафето си.

— Много… Много мило от ваша страна, че измислихте тая история с часовете по гримиране, госпожо Темпъл — осмели се да каже най-сетне Бони. Гласът й прозвуча приглушено, а лицето й пламна от стеснение. — Благодаря ви! Извинете, че се разкрещях така онзи ден — добави тя с болезнен срам.

— Няма нищо, Бони! Надявам се, че подаръкът ми ще ти хареса — усмихна се нежно Лиа. Хапна последното парче торта, свали внимателно Джинджър от скута си и се изправи. Тръгна към изхода и потупа Бони по рамото.

Бони се притесни. Смътно съзнаваше, че трябва да направи още нещо.

— Госпожо Темпъл! — извика тя с разтреперан глас, когато младата жена стигна до вратата.

— Да? — хвана дръжката на вратата Лиа. — Какво има?

— Госпожо Темпъл, защо ми подарявате толкова много неща? — махна с ръка тя към лъскавите предмети, скупчени на масата. — Та това са почти всичките гримове от тоалетката! Ами вие какво ще използвате? — малкото момиче се изчерви до ушите и се ядоса на глупостта си. Сега госпожа Темпъл щеше да разбере, че Бони е ровила в нещата й.

Ала Лиа само поклати тъжно глава.

— Аз наистина не зная какво да правя с тях, Бони. За мен те са само едни загадъчни предмети. Изобщо не си спомням как се използват — заключи замислено тя. В гласа й се прокрадна тъга.

— Но аз мога да ви покажа! — възкликна импулсивно Бони. — Знам много за гримирането — разпали се тя и погледна възторжено Лиа. — Чела съм доста книги и списания на тази тема и използвам всеки удобен случай да се упражнявам. Ще ви науча как да очертавате устните си и да слагате червило, да използвате основа, фон дьо тен и пудра, да гримирате очите си и… изобщо всичко.

— Наистина ли? Ще ме научиш ли? — оживи се Лиа.

— Разбира се, с удоволствие — отвърна Бони, без да му мисли. Напрежението й мигновено изчезна, като забеляза въодушевлението на Лиа.

— На мен също ще ми е приятно! — възкликна Лиа с детски ентусиазъм. — Сигурно е много забавно. Нали ще бъда по-красива, като се облека и се гримирам?

— О, като си спомня само как изглеждахте преди… Направо страхотно! — промърмори Бони със замечтан глас. — С официален тоалет и гримирано лице вие бяхте най-хубавата жена на света!

В следващия миг момичето съжали за думите си и се почувства още по-неудобно, ала Лиа само кимна и се усмихна печално.

— Кога ще започнем с уроците, Бони?

— Какво ще кажете за утре следобед? — предложи Бони и напълно забрави, че има други планове за съботния ден. — Не съм на училище и мога да остана колкото пожелаете.

— Чудесно, Бони! Значи следобед! — засмя се Лиа със задоволство и протегна ръка да стисне дланта на Бони. — Ела, когато искаш. Свободна съм по всяко време. А! За малко да забравя! Донеси си и грима — усмихна се тя закачливо, — защото аз вече нямам.

— Ще си разделим моя — обеща Бони. — Има достатъчно и за двете.

— Много си мила! — прегърна я Лиа. — И си толкова красива, Бони, знаеш ли? Ти си най-красивото момиче, което познавам. С тая хубава коса и тия сини очи! А лицето ти е като цвете. Дано да изглеждам наполовина красива, колкото си ти, когато се науча да се гримирам.

Бони бе като поразена от гръм. Стоеше безмълвно на вратата и наблюдаваше бързата изящна походка на отдалечаващата се жена. Сетне се върна в кухнята, подмина плодовата торта с извърната глава и бавно влезе в спалнята.

Още не можеше да се съвземе след невероятните неща, които се случиха този следобед. Вдигна се на пръсти и взе да рови в най-горния рафт на разхвърляното шкафче. Отмести стария пластмасов мравуняк на Али, измъкна поничките и шишето със сънотворните и постави грижливо мравуняка на предишното му място.

Седна на леглото, втренчи се в приспивателните и потъна в дълбок размисъл. Само преди час тези хапчета й се струваха като вълшебно средство за избавление от болката и огорчението. Всъщност те представляваха единственото й спасение и единственият възможен начин на действие.

Ала сега… Сега вече не бе толкова сигурна. Спомни си милото засмяно лице на Лиа Темпъл и искреността в прекрасните й очи, когато каза: „Толкова си хубава, Бони…“

Погълната от нерешителност и колебание, тя остана така дълго време. Най-сетне се надигна от леглото, прекоси стаята и отново скри хапчетата в шкафчето.

После взе поничките и тръгна решително към банята. Седна на ръба на ваната и отвори внимателно пакета.

Лъхна я силен апетитен аромат. Миризмата бе толкова изкусителна, че стомахът й се разбунтува и едва не й прилоша от глад. Ала тя стисна здраво зъби и измъкна първата поничка. Надроби я на малки парченца и я хвърли в тоалетната чиния.

Една по една Бони изпрати поничките в забвение, като всеки път пускаше най-тържествено водата. Действията й приличаха на някакъв смешен ритуал, ала изражението й бе съвсем сериозно. Лицето й беше опънато от напрежение, а в очите й гореше непоколебимост.

 

 

Лиа се спря до градинската врата в края на пътеката, водеща към голямата къща. Наведе се да помирише благоуханните бели цветчета на високия храст до оградата. Той бе разцъфнал само преди ден и приличаше на булка с прозрачен ефирен воал. Помъчи се да си спомни името на цветята, ала напразно.

Понякога бързо откриваше в съзнанието си необходимата информация, а в други случаи трябваше да мине дълго време, преди да се сети за елементарни неща като „камина“ и „паленце“.

Лекарят й бе обяснил, че най-лесно ще си спомня думите, придобити чрез разума и способността на мозъка да обработва фактологични данни, защото те очевидно не бяха засегнати от болестта.

Но всичко, свързано по някакъв начин с чувствата или личния опит, щеше да бъде объркано и неясно.

Лиа потрепери. Обзе я познатото чувство на страх и униние. Много често, както сега, я завладяваше неизразима тъга. Изпитваше отчаяние и ужас от самотния си живот. Затрудняваха я неща, които за другите хора бяха съвсем обикновени. Всяко преживяване й бе непознато и криеше потенциални заплахи; всеки нов ден бе като минирано поле с безброй опасности на всяка крачка.

Е, имаше и добри страни, разбира се. Например въодушевлението, с което откриваше света и му се радваше като малко дете. Всички й го казваха: и Пол, и Дорис, и доктор Холкрос, а те знаеха какво говорят.

Обикновените неща като вкусна храна, красив залез, пращенето на огъня в камината през дъждовна пролетна вечер и миризмата на изгорели съчки бяха в състояние да я хвърлят във възторг. Всичко й се струваше ново и интересно. Понякога преживяванията й бяха толкова силни и вълнуващи, че й причиняваха удоволствие, граничещо с болка. Особено когато Пол я хванеше внезапно под ръка, като се разхождаха, или когато я прегърнеше в неочакван изблик на нежност. Краката й се подкосяваха при допира на силните загорели от слънцето ръце, а в гърдите й се пораждаха непонятни за нея чувства.

Разбираше единствено, че когато Пол я докосне, в нея се надигаше желание да се сгуши в гърдите му, да се притисне близо до тялото му, а устните и дланите му да…

Подухна студен пролетен вятър. Стана й студено и обви ръце около тялото си. Цветчетата затрепкаха като камбанки пред замисления й поглед.

А защо непременно трябва да е забравила името на цветята? Може би никога не е знаела как се казват? В края на краищата, рече си мрачно тя, предишната Лиа Темпъл — онази жена, която светът познаваше и която тя виждаше в очите на всички около нея — едва ли щеше да се занимава с някакви цветя.

Измъчвана от неспокойни мисли, Лиа отвори градинската врата и тъкмо тръгна към къщата, когато забеляза на алеята голям сив камион. Той се приближи бавно до нея и спря. Лиа присви очи и едвам прочете избелелите надписи от едната страна на старото очукано превозно средство, които гласяха: „Почистване на килими по домовете.“

Някакъв човек слезе от шофьорското място, заобиколи камиона и отправи взор към нея. Беше едър мускулест мъж с грубо брадясало лице. Малките му очички святкаха хитро и изучаваха Лиа с любопитство. Тя потрепери под втренчения му поглед и скръсти ръце.

— Здравейте, госпожа Темпъл. Помните ли ме?

Тези ужасни думи я преследваха всеки ден.

Помните ли, помните ли, помните ли… Сричките отекнаха болезнено в изтощения й мозък.

— Разбира се — отвърна нервно тя. — Вие сте господин…

— Просто Джо — засмя се угоднически едрият мъж, ала очите му останаха студени. — Казвайте ми Джо, както винаги. А сега на въпроса, госпожо Темпъл. Не сте забравили нашата уговорка, нали?

Лиа се притесни. Почти всеки ден изпадаше в подобна ситуация. Непознати хора я срещаха и питаха дали уговорките и плановете, направени преди злополуката, остават в сила. Обаждаха се за най-различни неща: кога ще отиде на проба, желае ли да изпратят дизайнер да проектира новото обзавеждане на спалнята й. Интересуваха се дали държи да вземе поръчаните преди време бижута.

Лиа не обичаше да обяснява, че е загубила паметта си. Мразеше хората да я съжаляват, а от всичко най-много презираше зле прикрито им любопитство. В повечето случаи обикновено блъфираше, преструваше се и ловко се измъкваше от неудобното положение.

— Разбира се — вдигна брадичка тя и кимна.

— Браво! Значи помните за какво говорихме миналия месец?

— Да — излъга отново Лиа.

— Много добре! Тогава няма нужда да се впускаме в подробности. В края на краищата това е моя работа — да се погрижа за подробностите. Само исках, нали знаете… Исках да се уверя, че не сте променили решението си.

Лиа го гледаше втренчено, а в това време мозъкът й работеше трескаво. Прехвърляше наум стаите в къщата и се чудеше кои килими са за чистене. Всичко изглеждаше безупречно чисто, но това естествено изискваше усърдни грижи и постоянство. Трябва да е светлозеленият килим във всекидневната, реши тя. Някаква секция бе наскоро преместена и покрай стената бе останало голямо правоъгълно тъмно петно…

— Госпожо Темпъл?

— Да — отвърна припряно тя. — Вършете си работата, както се разбрахме.

— А парите и условията остават същите, нали?

— Естествено! — потвърди тя. Питаше се за каква цена са се споразумели. Беше спокойна обаче, тъй като явно се бяха договорили за заплащането, а предишната Лиа Темпъл със своята проницателност и пресметливост не бе човек, който ще се остави да го измамят.

Въпреки болестта Лиа бе запазила търговския нюх и прозорливостта си. Знаеше колко струват повечето неща и каква е тяхната стойност, а преди да напусне болницата, Дорис я бе научила да попълва чекове.

В началото се подписваше с разтреперана ръка на малката хартийка и чакаше със страх да види дали получателят ще успее да я превърне в истински пари. Ала несигурността й постепенно изчезна и сега вече спокойно използваше чекове, когато се налагаше да плати, а Пол го нямаше вкъщи, или когато пазаруваха заедно и си купуваше дрехи.

— Чудесно! Ще стане късно следващия месец според нашия предварителен план, защото тогава най-рано ще мога да уредя нещата. А вие, предполагам, ще подготвите всичко необходимо. Нали знаете какво трябва да направите?

Лиа кимна. Отново я обзе чувство на паника. За какви задължения говори този човек? Сигурно има предвид да се преместят мебелите, да се изнесат цветята и…

— Госпожо Темпъл?

— Да, да — пое дълбоко дъх тя и се размърда неудобно, изтощена от странния разговор. — Ще направя всичко, което зависи от мен.

— Много добре! — рече тихо едрият мъж. — За мен е удоволствие да работя за вас, госпожо Темпъл. Ще ви се обадя, като изпълня уговорката.

— Благодаря — промърмори Лиа. Искаше час по скоро да се отърве от този човек, да изтича до къщата, да си вземе душ и да облече хубава рокля, преди да се върне Пол.

Мъжът се обърна и тръгна към прашния камион, но внезапно се спря и й хвърли поглед през рамо.

— Хей, госпожо Темпъл! — извика той.

— Да?

— Моите поздравления за тая история с амнезията — подхвърли той с неприятна нотка на възхищение. — Страхотен ход! Дори и да заподозрат нещо, никой няма да се усъмни във вас. Нали всички мислят, че сте си загубили паметта?

Лиа се вцепени и се вторачи ужасено в мъжа, потресена от думите му. Какво искаше да каже, за Бога? Кой и защо ще я обвинява?

Завладя я чувство на безпокойство и надвиснала опасност. Гърлото й се сви от ужас.

Страховете й са напълно безпочвени, разбира се, успокои се тя. Какъвто и да е този човек, следващия месец ще дойде единствено да почисти килимите и нищо повече. Държеше се грубо, наистина, но не представляваше опасност за нея и за хората, които обичаше.

Мъжът се качи в бричката, запали и бавно потегли. Лиа му обърна решително гръб и закрачи по пътеката към къщата, без да се обръща. Шумът от двигателя постепенно заглъхна в далечината.