Марго Далтън
Друга жена (4)

Четвърта глава

Пол Темпъл седеше в единия край на продълговатата маса в трапезарията и гледаше към вратата. Разкъсваше се от нерешителност и почти болезнен гняв, ала нямаше сили да предприеме нищо.

Изтощен от терзания, той бавно отпиваше от чашата с вино и мислеше за странната жена, която бе довел в дома си само преди няколко часа. Спомни си нейните големи изплашени очи и разтрепераните й ръце, изненадата и възхищението й, когато вида внушителната къща, плахия й глас при разговора с Боб Макбрайд.

Дали Лиа наистина е толкова добра актриса?

Без съмнение жена му бе опитна лъжкиня — държеше се самонадеяно и нагло дори когато я изобличаваха в измама. В случая обаче положението бе съвсем различно. Пол за първи път я виждаше толкова безпомощна и срамежлива, притеснена и несигурна. В действителност никога не бе предполагал, че Лиа е способна да изпитва подобни чувства. Дори в редките мигове на благоразположение и доброта, тя запазваше обичайната си самоувереност и дръзкото арогантно поведение, което плашеше хората и в същото време ги привличаше.

Пол свъси вежди и неволно смачка залък хляб между пръстите си, разсъждавайки върху този опасен чар. Осъзна с отчаяние, че душевно и емоционално все още бе уязвим и чувствителен към излъчването й. Въпреки дълбокото си презрение към Лиа Темпъл, Пол бе пленник на нейната физическа красота и неизречени обещания, макар да знаеше, че Лиа не е в състояние да ги изпълни — обещания за ласки и топлота в пълен контраст с действителността.

Още жадуваше за този нежен съкровен образ, копнееше за предизвикателната неуловима жена, която не напусна мечтите му, но за съжаление щеше да остане само плод на въображението му…

— По дяволите! — възкликна Пол и погледна първо ръчния си часовник, после вратата.

Лиа отново спечели.

За пореден път, помисли отчаяно Пол. Беше й предоставил документите за развод и ако всичко вървеше според предварителния план, вече трябваше да е свободен. Тази вечер Лиа нямаше да смущава с присъствието си неговия дом. Щеше да си е тръгнала със своите ярки, съблазнителни дрехи и невъзпитани приятели и заедно с нея щяха да си отидат жестокостта, подигравките и всички ония тревоги и неприятности, които превърнаха живота му в ад през тези пет дълги години.

Повече от всичко на света Пол бленуваше за тишина и спокойствие. Не желаеше Лиа в къщата си. Искаше да е сам; мечтаеше времето да изцери измъчената му душа и да го изправи на крака. А вместо това, ето че отново преживяваше жалката, измислена драма на жена си, играеше отредената му роля, подскачаше послушно като марионетка и правеше всичко, каквото Лиа очакваше от него, а тя навярно тайно тържествуваше и му се присмиваше с красивите си очи…

Сведе поглед към масата и забеляза очертанията на сянка. Вдигна глава и се вцепени от изненада.

Лиа стоеше смутено на вратата с широко отворени очи и неспокойно изражение.

— Извинявай — рече тихо тя. — Много ли закъснях? Аз… не можах да намеря трапезарията и нямаше кого да питам…

Не могла да намери трапезарията…

Обзелото го раздразнение много скоро се уталожи под въздействието на смущението от външния й вид. Бе изсушила с четка късата, момчешки подстригана коса и не носеше почти никакъв грим, освен бледорозово червило на устните. Едва сега си даде сметка, че с изключение на последните посещения в болницата не помнеше лицето й без сенки, руж и очна линия.

Стеснението в позата й, нежната фигура и бледите страни със заздравяващи белези й придаваха изключителна деликатност и уязвимост. Пол преглътна с усилие и се вторачи в стройното й тяло през букета от пролетни цветя в средата на масата.

Бе облечена в бяла памучна рокля с красива бродерия от малки бели цветчета около деколтето и подгъва. На кръста имаше тънък златен колан в тон с ниските й сандали. Изранените й ръце, особено лявата с тежката превръзка, изглеждаха слаби и крехки.

Пол не откъсваше очи от роклята, объркан и разстроен повече от обикновено.

Бе купил тази рокля за подарък на Лиа при една от честите си командировки в Средния Изток. Спомни си с каква любов я избра от елегантен бутик в Кайро. Това бе преди години, в първите щастливи дни след брака им, когато Пол все още я обсипваше с подаръци и нежно внимание.

„Господи! За каква ме мислиш — насмешливо възкликна Лиа, когато й подари фееричната дреха. — Явно изобщо не познаваш жена си, Пол!“ „Явно — бе отвърнал той, засегнат от презрителното й отношение, — но бързо се уча, Лиа.“

Неприятният спомен избледня. Пол отправи очи към Лиа. Тя седна на масата срещу него и боязливо погледна приборите и стъклените чаши.

— Никога не съм те виждал с тая рокля — обади се внезапно той.

— Защо? Неприлична ли е? — сепна се тя, а бузите й порозовяха от притеснение. — Не знаех какво да облека за вечеря, но Дорис каза…

— Чудесна е! — прекъсна я той и се ядоса на себе си, че позволява на тази жена да наруши душевното му равновесие. — Мислех, че не я харесваш. Винаги казваше, че не е в твой стил.

— Аз не… Не харесвам ония дрехи — пи от чашата тя и силно се изчерви.

— Кои?

— В гардероба. Не ми харесват. Изглеждат едни такива… — търсеше подходящата дума.

Пол мрачно я наблюдаваше. По устните му плъзна горчива усмивка. Гардеробът на Лиа Темпъл бе съвършено неподходящ за човек, симулиращ невинност, реши той. Жена му умишлено подбираше екстравагантни, прилепнали по тялото дрехи, чийто добре обмислен ефект бе да съблазняват — да привличат и задържат погледите на всички мъже в стаята.

Лиа все показваше нещо, което не бе в състояние да даде, помисли Пол. Винаги изглеждаше толкова чувствена и сексапилна, че мъжете изгаряха от желание да я притежават. В леглото обаче се държеше или високомерно, или преднамерено студено. Липсваше й нежност и топлина, а подигравателните й намеци бяха в състояние да накарат всеки мъж да се почувства импотентен…

— Какви? — сопна се той и тръсна глава да прогони смущаващия спомен за нощите, прекарани с Лиа в леглото. — Лиа, та ти изхарчи цяло състояние за тях! И сега твърдиш, че не ги харесваш? Остава да кажеш, че искаш да отидеш до Париж и да си купиш нови за пролетта!

Тя пребледня и внезапно замълча. Избягваше погледа му и си играеше несъзнателно с вилицата.

В този миг в стаята влезе готвачът Хайнц — пълничък дребен човек с добродушно изражение и весела усмивка.

— Добре дошла у дома, госпожо Темпъл — наруши мрачната тишина той. — Радвам се да ви видя отново. Много се радвам наистина!

Лиа неуверено кимна и отправи поглед към Пол. В очите й се четеше зов за помощ.

О, разбирам, помисли Пол с язвителен сарказъм. Тя не знае кой е Хайнц. Сега навярно трябва да й представя готвача, който работи в имението от петнадесет години, и да й обясня кой е. Господи!

В гърдите му се надигна гняв. Ненавиждаше жена си заради упоритостта, с която продължаваше абсурдния театър и го поставяше в неудобно положение.

Хайнц търпеливо чакаше поръчката. Дебелият му корем опъваше бялата престилка, а плешивата му глава бе наклонена любопитно на една страна.

— Госпожа Темпъл не може да те познае, Хайнц — рече безизразно Пол. — Изглежда страда от временна загуба на паметта.

Хайнц наведе розовото си теме към Лиа, сякаш винаги бе изпитвал към нея само най-приятелски чувства, макар че в действителност Пол няколко пъти ги бе чул да се карат. Хайнц ненавиждаше да му се бъркат в кухнята, а Лиа не можеше да се примири с факта, че някой се противопоставя на желанията й. Това обясняваше неизбежните сблъсъци между двамата, които често възникваха по най-дребен повод.

— Съжалявам, госпожо Темпъл — промълви Хайнц. — Надявам се, че скоро ще се оправите.

— Благодаря — прошепна Лиа и погледна нервно бялата престилка на готвача, по която нямаше и петънце. — Вие… Вие ли готвите?

— Да — отговори той, без да се смути от странния въпрос. — А за довечера — добави Хайнц и потри пълничките си червени ръце — съм приготвил чудесна крем супа от картофи, печено агнешко със сос от джоджен и пресни картофи с магданоз. Харесвате ли менюто?

Лиа се вторачи в него, сетне отново хвърли разтревожен поглед на Пол.

— Чудесно, Хайнц! — обади се Пол. Внезапно изпита съчувствие към Лиа и се изненада от реакцията си. — Убеден съм, че госпожа Темпъл ще хареса гозбите ти след цяла седмица болнична храна.

Хайнц кимна и излезе от стаята. Двамата останаха сами. Отново настъпи неловко мълчание. Погълната от мисли, Лиа въртеше вилицата и избягваше погледа на мъжа си.

— Какво е крем супа? — попита най-сетне тя и обърна към него невинните си детски очи.

В първия миг той махна с ръка, сетне се вцепени, поразен от изражението й. Лиа се взираше в него с такъв чист и искрен поглед, че Пол целият се разтрепери. Нямаше я обичайната лукава усмивка. Очите й не излъчваха съблазън, загадъчност или презрение, а най-обикновено любопитство.

— Това е вид супа — отвърна меко той, — която се прави от различни зеленчуци. В случая картофите и лукът се сваряват и се пасират. После бавно се прибавя мляко, масло и подправки на вкус. Хайнц обикновено я поднася студена.

— Студена супа?! — изпадна в недоумение Лиа. — В болницата пациентите винаги протестираха, когато сестрите им сервираха студена супа.

— Досега не съм чул някой да харесва болнична храна! — засмя се Пол. — Крем супата обаче по принцип се яде студена. Всъщност тя е едно от твоите любими ястия — той отпи глътка вино и й хвърли изпитателен поглед. — Може би затова Хайнц е решил да ти направи приятна изненада.

— Не си спомням — рече тя с отчаяние и притисна с пръсти слепоочията си, сякаш ръцете по някакъв начин можеха да възобновят правилното функциониране на мозъка. — Не помня какво обичам и какво не обичам. Но в едно нещо съм убедена: не харесвам репички! — по устните й пробягна усмивка.

— Откъде знаеш, Лиа? — неволно се усмихна в отговор той, трогнат от неочакваната й топлота. За първи път след злополуката я виждаше засмяна.

— Изплюх ги — призна тя. — Като ми донесоха храна в началото, бях толкова гладна, че исках да изям всичко. Отворих уста и налапах цяла лъжица наведнъж, но веднага ги изплюх обратно върху чинията. После Дорис трябваше да чисти. Ужасна работа!

Пол отново се усмихна въпреки волята си. Беше доста объркан.

Жена му бе болезнено чувствителна към своя произход и бедното си минало. Винаги изпитваше смущение и несигурност сред хората от висшето общество и умишлено избягваше ситуации, в които съществуваше вероятност да се изложи. Пол подозираше каква упорита борба водеше Лиа през всичките тези години, да бъде приета в обществото. Тя използваше ловко цялата си изобретателност и хитрост, за да стане част от неговата среда и да придобие изисканите обноски и маниери на дамите около нея.

Не можеше да си представи предишната Лиа Темпъл да разказва подобна история. Все едно съзнателно да признае колко грубо и невъзпитано се е държала. По-скоро щеше да се постарае бързо да потули случката и в същото време да се изпълни с безпричинна злоба към всеки, станал неволно свидетел на гафа.

За първи път, макар и с нежелание, Пол се усъмни, че Лиа действително страда от амнезия. Обзе го отчаяние. Запита се докъде се простират задълженията му. Трябва ли да се грижи за нея, докато оздравее напълно? И колко ли ще продължи това?

Хайнц донесе супника и се загледа внимателно в Лиа. Лицето му грейна от щастие, когато тя опита супата и възкликна с удоволствие.

Готвачът се отправи към кухнята с усмивка на уста. Пол наблюдаваше жена си в мрачно мълчание. Тя поглъщаше гъстата студена течност с почти детски ентусиазъм и от време на време поглеждаше Пол. В очите й проблясваше топлина, която караше сърцето му да подскача.

Няма да се поддам… Не мога да разреша това да се повтори, мислеше той с нарастващо отчаяние. Не бива да я оставя отново да ме омагьоса с невинните си очи и привидната си безпомощност. Подал съм документи за развод, адвокатите вече са задвижили делото, и това е единственият ми шанс да се отърва от нея и да бъда свободен. Не трябва да й позволя да спечели и този път!

— Обичам ли агнешко? — попита тихо Лиа. Внимателно остави черпака в супника и му хвърли загрижен умоляващ поглед.

— Моля?

— Агнешко — повтори тя. — Обичам ли да ям агнешко?

Той седеше мълчаливо и я наблюдаваше от другия край на масата с безизразни студени очи.

— Струва ми се… — размърда се неудобно в стола тя, а страните й отново порозовяха. — Исках да кажа, че агънцата са като бебета, нали? Мънички, пухкави… Мисълта да ги ям ми се струва… — замълча Лиа, явно обезпокоена от втренчения му поглед, и взе да дърпа ресните на ленената салфетка, поставена на масата пред нея.

— Да, Лиа — обади се най-сетне Пол, за да наруши неловката тишина. — Винаги си харесвала агнешко месо. Повече от телешкото дори. Никога не пропускаше случай да отбележиш, че е по-крехко.

— Аха — прошепна тя. Избягна очите му и се вторачи в красивия букет от пролетни цветя.

Навън мракът се сгъсти, а някъде далеч от дървото край поточето се обади самотна кукумявка.

 

 

Поройният дъжд блъскаше яростно избелелите стени на стария обор. Равномерното трополене на дъждовните капки по покрива караше човек да се чувства на сигурно място в уютния топъл хамбар. Лиа се бе сгушила върху купа сено, нахвърляно в единия ъгъл на обширното сумрачно помещение. Вдишваше с удоволствие смесения аромат на сено и коне и се наслаждаваше на самотата и спокойствието.

Тук се чувстваше много по-удобно, отколкото в огромната къща, потънала в разкош и великолепие. Стаите на къщата сякаш бяха пълни с призраци и духове, с безброй предмети, които я плашеха и непрестанно й напомняха за едно изгубено минало… и една друга жена.

Обгърна с ръце свитите си крака и постави брадичка върху коленете. Очите й бяха замечтани. Мислеше за жената, която доскоро бе обитавала прекрасните стаи и бе свързана по някакъв странен и необясним начин със собственото й аз.

Каква бе тази жена, наречена Лиа Темпъл? Често заставаше пред огледалото с тайната надежда да си спомни нещо, ала уви! Пред нея се появяваше само едно красиво тъжно лице и съвършено непознато тяло. Най-доброто огледало представляваха очите на хората около нея — очи, пълни с омраза, подозрение, насмешка или любезна студенина.

Всеки един от тях, от готвача Хайнц и Боб Макбрайд до малката Али, я наблюдаваше по свой особен начин, ала в ничий поглед нямаше любов. Дори добросърдечната Ана не успяваше да преправи гласа и лицето си, когато говореше с господарката си.

Господи, тази Лиа сигурно е била отвратителна! Вероятно се е държала грубо и жестоко към всички, дори към двете сладки момиченца. Но тази Лиа съм аз, защото жената, живяла в тялото и душата й, не бе друг човек, макар да нямаше спомени от това минало. И сега идваше време да поеме отговорността за извършените постъпки и страданието, което бе причинила на хората.

Потрепери от тревога. Отвори нервно малката тетрадка върху коленете си, насочи я към бледия лъч светлина, който се прокрадваше през прозореца, и се зачете в неравния властен почерк.

„Ненавиждам това мръсно копеле! С всеки изминат ден го мразя все повече и повече. За кой се мисли, по дяволите? За всемогъщия и недосегаем Бог? Сякаш е под достойнството му да докосне отрепка като мен! Понякога наистина ми се иска да го убия…“

Лиа потрепери, бързо затвори тетрадката и я пъхна обратно в джоба на якето, сякаш хартията изгаряше пръстите й.

Откри малкия дневник с кожена подвързия в шкафчето с бельото. В началото не знаеше какво представлява, но много скоро разбра неговото предназначение. Страниците криеха послание от предишната Лиа, ала сега тя не бе в състояние да ги чете. Бяха наситени с болка и гняв, със злоба и безмилостни преценки. Бе писала за хората в имението и за няколко други познати, които не помнеше. Думите бяха пропити с отвращение и присмех: Лиа се подиграваше на всички, дори на „мършавата Али и дебелата й сестра“.

Ала нищо не можеше да се сравни със злобата и яростта й към Пол Темпъл. Не проумяваше причината за тази огромна ненавист. Защо тя… всъщност аз… Защо съм го мразила толкова силно? Какво е направил, за да пробуди у мен такъв гняв и огорчение?

В дневника не се споменаваше нищо по този въпрос. Отговор нямаше и в собственото й съзнание. Пол Темпъл обикновено се държеше студено и на разстояние, ала винаги се отзоваваше с готовност и загриженост, когато Лиа се нуждаеше от информация.

Понякога Пол неволно забравяше обичайната си предпазливост, отпускаше се и се смееше весело на някоя нейна дума или я поглеждаше с изненада и топлота. В такива кратки мигове сърцето й подскачаше и започваше да бие лудо в гърдите и тя с тревога осъзнаваше, че копнее да го докосне, да сложи длан на гърдите му или да прокара пръсти по загорелите му скули, по изваяните устни…

Потрепери и обви ръце около тялото си. Замисли се за любовта и физическото привличане. Още първия ден, когато пристигна в имението, тя откри огромната библиотека и започна да чете с настървение и жажда. Искаше да разбере какви чувства и мисли вълнуват хората.

Книгите й помагаха много. От тях черпеше информация за безброй неща, преживяваше с въображаемите герои случки, които паметта й бе изгубила по някакъв странен начин. Повечето книги обаче сякаш описваха любовта между мъжа и жената.

Очевидно чувството на близост между хората бе нещо прекрасно. Героите в романите бяха готови на всичко заради страстта си: изгаряха от желание да се борят и жертват, дори да крадат и убиват, за да спечелят и задържат любимия човек.

Любовните истории в романите обикновено имаха щастлив край. На последната страница влюбените се събираха и притиснати един до друг, отправяха поглед към красивото бъдеще. В действителност обаче нещата бяха по-различни, помисли с тъга Лиа. В истинския живот съществуваха дълбоки пропасти между хората, съпътстваха ги болезнени грешки и враждебност, омраза и неприязън помрачаваше дните им.

Ето например тя и Пол Темпъл. Всяка вечер сядаха един срещу друг на дългата маса сред неловко мълчание и се мъчеха да поддържат любезен разговор. Във въздуха витаеше почти осезаемо недоверие и напрежение. Лиа стоеше притихнала на стола и съзнателно потискаше любопитството си, защото знаеше, че Пол се дразни от въпросите й.

Сега вече разбираше: Пол бе убеден, че е измислила цялата история със загубата на паметта от неизвестни користни подбуди и явно вярваше, че Лиа е напълно способна да извърши подобна измама.

Не можеше да проумее защо ще се преструва, че е болна от амнезия. Защо, за Бога, някой ще симулира такава безпомощност и самота? Какво би накарало човек да играе подобна роля?

Лиа така отчаяно желаеше да възвърне спомените си, че бе готова на всичко. Дори да се окаже, че е водила ужасен живот, поне ще знае какво е вършила… Ще преосмисли постъпките си, ще се опита да разбере себе си и да поправи някак нещата.

Вместо това обаче непрестанно се носеше в огромна безплодна пустош без знаци и табели, пропадаше все по-дълбоко и по-дълбоко в бездънна пропаст, пълна с ужаси и опасности. Нямаше спомени, на които да се опре, нямаше приятел, който да й помогне и подаде ръка. Скиташе объркана и сама в безкрайна празнота.

Мисълта за самотата така я натъжи, че отново й се доплака. Мразеше да се поддава на отчаяние и се опита да потисне чувствата си, ала въпреки това няколко сълзи бликнаха от очите й и се търкулнаха по лицето.

Подсмръкна и вдигна глава. Някъде наблизо се разнесе шум.

Спомни си първите страховити нощи в непознатата спалня и й се стори, че долетелият шум приличаше на сподавен плач. Затаи дъх и изтри с ръка мокрото си лице. Измъкна се от скривалището, изтръска дрехите си от полепналите сламки и запристъпва безшумно към източника на звука.

Хълцането идваше от малката ковачница, чиято врата бе от дебели тежки греди и вместо дръжка имаше стара конска подкова. Лицето на Лиа бе бледо и напрегнато. Тя се спря и се вторачи в подковата. Накрая се престраши, протегна ръка и дръпна студеното желязо. Бутна вратата и отвори широко очи от изненада и тревога. Вътре в стаичката, върху куп прашни чували, седеше Бони Макбрайд и ридаеше от мъка. Гледката бе направо покъртителна. Косата на малкото момиче бе разрошена, а красивите черти на пълничкото й лице се губеха под размазания от сълзите грим.

Докато се тресеше от плач, Бони несъзнателно ровеше с ръце в купчина кутии и хартийки, разпилени върху чувалите и пода. Лиа забеляза няколко обвивки от шоколад и сладкиши, найлонови пликчета от бонбони и картонена кутия от тези, в които се продаваха понички.

Сред остатъците от малкото пиршество се виждаха и други предмети: златни гилзи от червило, кристални шишенца парфюм, фини кутийки с пудра и миниатюрни четчици.

Изглеждаха досущ като нещата, пръснати по бюрото и тоалетките в собствената й стая, изненада се Лиа. Всъщност някои от тях носеха дори същите отличителни знаци, гравирани върху стъклените и пластмасови кутийки. На пода лежеше голямо ръчно огледало, наполовина завито с грубо конопено зебло.

Очевидно Бони бе гримирала лицето си, похапвайки, когато мъката я бе връхлетяла, реши Лиа. Тя стоеше нерешително до вратата и се чудеше какво да прави. Сърцето й се късаше от болка при вида на нещастното дете, ала не разбираше причината за страданието му и не знаеше какво да му каже.

Докато Лиа се колебаеше, Бони вдигна глава. Лицето й бе мокро и подпухнало. Зачервените й очи се разшириха от ужас и тя отново избухна в плач.

— Не казвай на мама! — изпищя тя. — Моля те, не й казвай! Ще ти ги платя — продължи Бони със задавен глас. — Всичко ще ти платя от стипендията. Само почакай до петък и не казвай на родителите ми, моля те!

— Какво да не им казвам? — озадачи се Лиа.

— Не ти ли разрешават да носиш грим, Бони?

Бони се втренчи в нея. Замълча за миг, сетне се изправи предизвикателно, очевидно завладяна от някакво ново чувство, и прикова дръзко очи в Лиа.

— Мислиш, че си много умна, а? — разкрещя се тя. Гласът й преливаше от болка и ярост. — Уж не помниш нищо, а непрекъснато се присмиваш на всички. Въобразяваш си, че можеш да ни се подиграваш само защото си красива и… И притежаваш скъпи неща. Мразя те!

Лиа стоеше безмълвно, потресена от гневния изблик на Бони и се чудеше какво толкова е сторила, за да предизвика ненавистта на това дете.

— Нарочно се преструваш, че не знаеш откъде съм взела тези неща — продължи Бони с горчивина в гласа. Явно вече не бе в състояние да спре. — Играеш си с мен, а? Както котката си играе с мишката, преди да я изяде. Знам, че си подла и обичаш да гледаш страданието на хората. Ще отидеш да кажеш на родителите ми и ще ми довлечеш куп неприятности. А после ще злорадстваш, нали?

— Бони, аз…

— Все едно! Хич не ми пука! Ясно ли ти е? Пет пари не давам какво ще правиш! Защото много скоро самата аз ще направя нещо и тогава вече никой няма да може да ме обиди. Ще съжаляваш! Почакай само и ще видиш!

Лиа се вцепени. По гърба й пробягаха студени тръпки. Тя се взираше в Бони. Гневът постепенно се оттегляше от подутото нещастно лице на момичето и отстъпваше място на огромно отчаяние.

— Бони… — подхвана безпомощно Лиа, ужасена от думите и държането на детето.

— Ще те науча аз! — задави се Бони. Риташе разпилените станиоли и козметични средства и яростно ги тъпчеше с маратонките си. Лиа посегна да я погали, ала Бони се отскубна, побягна тромаво през обора и изскочи навън в студения пролетен дъжд.

Лиа се загледа разтревожено след Бони. Сетне бавно се наведе, събра всичките хартийки и шишенца и ги изхвърли в коша до вратата. Поразена и съкрушена от последните думи на момичето, тя прикова очи в шарените късчета хартия и станиол, които проблясваха на дъното на кофата.

Да каже ли на някой? Бони я обвини, че иска да я злепостави пред родителите й. Лиа, разбира се, бе далеч от мисълта да споделя с тях случилото се, защото така щеше само да оправдае подозренията на Бони.

В същото време обаче се страхуваше от отчаянието в очите на детето и неясните й заплахи, че „ще направи нещо“.

Поклати глава, сбърчи чело и прехапа устни. Проблемът бе в това, че не знаеше как постъпват хората в подобни случаи. Нямаше опит и трябваше да разчита единствено на своята собствена, макар и често погрешна, преценка.

— Здравейте, госпожо Темпъл — разнесе се дрезгав глас.

Лиа се стресна.

— Здравейте — рече тя колебливо и се обърна. Видя млад мъж, който държеше дълъг навит кабел и електрическа ножовка. Беше рус и строен, среден на ръст, със сипаничаво лице и неспокойни сини очи.

— Хубав дъжд, а? — поде мъжът. Вдигна ножовката и преметна през рамо кабела. — Всичко ще се раззелени.

— Да — промърмори Лиа и смутено сведе поглед към прашните дъски на пода. Измъчваше се от неудобното положение, което се повтаряше почти ежедневно. Нямаше ни най-малка представа кой е младият човек, как се казва и какво работи във фермата. Не знаеше какво се е случило между тях в миналото, нито пък какви трябва да са сегашните им отношения и се чудеше как да се държи.

С успокоение забеляза обаче, че лицето му не излъчва враждебност. За разлика от повечето хора в имението в очите му се криеше само най-обикновено любопитство. Изражението му й напомни за топлото приятелско отношение в болницата, където хората нямаха предварително изградено мнение за нея.

— Виждам ви за първи път — продължи той. — Почнах работа тук едва преди няколко дни. Казвам се Тим Конър.

— Здравей, Тим — усмихна се тя и почувства невероятно облекчение. Бе прекрасно да срещне съвършено непознат човек, който започваше като нея отначало. Странно защо, ала усещаше близост към Тим — съпричастност, каквато не бе изпитала досега към никого в този непонятен нов свят. — Приятно ми е да се запознаем — промърмори Лиа и стисна протегнатата му ръка. — Харесва ли ти работата тук?

— Да — вдигна рамене той. — По-добре, отколкото да живея от помощи за безработни.

Лиа свъси вежди — какво означаваше „помощи за безработни“… Вдигна очи и забеляза, че Тим я изучава внимателно.

— Хм — покашля се той. — Чух, че сте пострадали наскоро при някакъв инцидент…

— Да — кимна нервно тя и се усмихна. — Вече съм по-добре. Раните ми заздравяват, а вчера ми свалиха превръзката на ръката.

— Чудесно! — поколеба се младият мъж. Пристъпи от единия на другия крак, покашля се и отново отправи взор към Лиа. — Боб каза, че сте си ударили главата? Нещо като загуба на паметта?

Лиа се притесни. Мразеше да говори за болестта, защото имаше чувството, че всички знаят за нейната борба и терзания.

— А, и това се оправя — излъга тя с почти детска гордост. — Вече си спомням доста работи. Нищо ми няма.

— Наистина ли? — възкликна Тим с интерес.

— Да — по устните й пробягна неспокойна усмивка. Промърмори „довиждане“ и бързо тръгна, преди младият човек да продължи разговора.

Спря се на вратата на обора и вдигна качулката на якето. Сетне се затича в дъжда. Дълго време усещаше замисления поглед на Тим.